№ 1652
гр. София, 19.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Т.а
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20241100507210 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Г. Ц. Д. срещу решение №
5340 от 26.03.2024г., постановено по гр. д. № 70546/2023г. на СРС, 32 с-в.
С цитираното решение СРС е отхвърлил предявения от Г. Ц. Д. с ЕГН
*******, с адрес: с. Иваняне, ул. *******, чрез адв. Г. срещу Н. Т. Т. с ЕГН
**********, гр. София, ж.к. *******, чрез адв. Топалов иск с правно
основание чл. 75 ЗС за осъждане на ответника да премахне изградената
метална ограда в своя имот, с която възпрепятства достъпа до имота на ищеца
с идентификатор № 32216.2291.406 по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-
12/17.01.2012 г. на ИД на АГКК.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.
Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение
на материалния и процесуалния закон. Моли решението да бъде отменено и
исковете да бъдат уважени изцяло като основателни и доказани. Претендира
направените разноски пред двете съдебни инстанции.
В установения от закона срок, въззиваемият не е депозирал отговор на
въззивната жалба. В съдебно заседание излага съображения за
1
неоснователност на въззивната жалба. Моли решението на районния съд да
бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на
императивни материално правни норми.
Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни
изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд
споделя и на основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо
да ги повтаря. Събраните в първата инстанция доказателства са правилно
обсъдени и преценени от първоинстанционния съд към релевантните за спора
факти и обстоятелства и с оглед обстоятелството, че пред настоящата
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК,
които да променят установената от първостепенния съд фактическа
обстановка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят
отново приетите по делото доказателства. Във връзка с доводите в жалбата за
неправилност на решението, следва да се добави и следното.
Защитата на нарушено владение като фактическо състояние се
осъществява по исков ред чрез искове по чл. 75 и чл. 76 ЗС. В производството
по тези искове ищецът следва да установи факта на осъществяване на
владението и факта на нарушението. С иска по чл. 75 ЗС се дава защита на
2
владението върху недвижим имот, което е продължило повече от шест месеца
преди нарушението, а с иска по чл. 76 ЗС може да се защитава както
владението, така и държането на недвижим имот, без значение от
продължителността на фактическото състояние. В това производство, съдът
проверява само факта на владението, респ. държането и на нарушението му,
като други права на страните върху имота не подлежат на изследване, поради
което е без правно значение основанието, на което почива владението или
държането, дали това основанието е правомерно или не и дали владението е
добросъвестно или недобросъвестно. И при двата иска се касае за еднократно
действие – отнемане, с което е нарушено владението или е отнета
фактическата власт на владелеца или държателя на имота, като от деня на
извършването му започва да тече шестмесечен срок, в който владението може
да бъде защитено с исковете по чл. 75 и чл. 76 ЗС. Ето защо и допустимостта
на исковите производства по чл. 75 ЗС и чл. 76 ЗС се обуславя само от
установените в закона обстоятелства. При защита на владението с
владелчески иск, избрана като форма на защита на владение като фактическо
състояние, чия е собствеността и влязлото в сила решение, с което същата е
установена със сила на пресъдено нещо, е без значение за установения от
законодателя фактически състав на исковете по чл. 75 ЗС и чл. 76 ЗС и
тяхната допустимост. В този смисъл, дори и да е действал в качеството си на
действителен собственик на вещта, поведението на ответника подлежи на
санкциониране по реда на чл. 75 ЗС, ако с него е било нарушено владението на
ищците, т. е. ако към момента на извършване на тези действия владението
върху вещта е било упражнявано от ищците, а не от ответниците.
В случая, ищецът твърди, че владението е отнето на 09.10.2020 г., а
исковата молба е подадена на 08.04.2021 г., поради което 6-месечният срок за
предявяване на исковете е спазен, а въпросът дали действително е налице
отнемане към тази дата, е такъв по съществото на спора.
В производството по предявен иск с правно основание чл. 75 от ЗС
ищецът следва да установи само два факта – на владението и на нарушението.
С иска по чл. 75 от ЗС се дава защита на владелец на недвижим имот или на
вещно право върху такъв имот, включително и върху сервитут, което е
продължило непрекъснато повече от 6 месеца срещу всяко нарушение. Под
"нарушение" по смисъла на чл. 75 от ЗС следва да се разбира всяко действие, с
което се отстранява напълно или отчасти фактическата власт на владелеца
3
върху вещта или се създават пречки за спокойното упражняване на тази
фактическа власт, като например системно преминаване през имота,
изграждане на постройка в него, изграждане на постройка в съседен имот, но
на вътрешната регулационната линия между двата имота, заграждането на
част от имота по начин, който затруднява достъпа до него и др.
В случая претенцията на ищеца се основава на твърдения за нарушено
владение на сервитута, доколкото е било налице дългогодишно право на
преминаване с транспортен достъп и пеша до имота му и с поставянето на
оградата е нарушено това владение на сервитута.
В правната доктрина са дадени множество определения за сервитутните
права. Сервитутното право /поземленият сервитут/ може да се разглежда като
предвидена и гарантирана от закона възможност за ограничено и специфично
въздействие върху една чужда недвижима вещ /служещ имот/, призната в
полза на собственика на друг недвижим имот /господстващ имот/, която
възможност е обективно обусловена от съществуващата връзка между двата
/господстващия и служещия/ недвижими имота. Реализирането на тази
възможност чрез осъществяването на ограничено по своя обхват, но
постоянно по своя ефект, въздействие спрямо служещия имот, е насочено към
постигането на точно определена цел – осигуряването физически или
улесняването на ползването на господстващия имот. Като следствие от
посоченото определение на първо място сервитутът следва да се разглежда
като възможност, като право в полза на собственика на господстващия имот.
Ограниченията в съдържанието на правото на собственост върху служещия
имот не са съществен белег на поземлените сервитути, а следствие от
предоставените възможности в полза на собственика на господстващия имот.
Основанието за учредяването на поземлените сервитути, което обуславя
тяхното юридическо признаване и санкциониране, е ползата на господстващия
имот. Именно нейното съществуване оправдава ограничаването на ползването
на служещия имот, в някои случаи – и въпреки волята на неговия собственик.
Тъй като поземленият сервитут е свързан с определена полза за собственика
на господстващия имот, той има акцесорен характер и съществува дотогава,
докато упражняването му осигурява тази полза. Със загубването на правото на
собственост върху господстващия имот, респ. с отпадането на нуждата от
упражняването на сервитутното право, последното се прекратява. Сервитутът
4
за преминаване – какъвто е настоящият случай, е положителен, прекъсван
сервитут, т. е. за неговото упражняване е необходимо действие на човека, а
именно преминаването през определен имот.
Съгласно разпоредбата на чл. 55 ЗС, вещни права върху чужда вещ, но
само доколкото те са предвидени в законите, могат да се придобиват или
учредяват с правна сделка, по давност или по други начини, определени в
закона. В ЗС не е уредено правото на преминаване през чужд урегулиран
парцел. Такова право не е било предвидено и в ЗТСУ отм., който закон
предвижда за имотите в населените места отреждане на парцели с определен
минимум площ и лице към улица, т. е. изисквания, които ако са спазени, биха
изключили нуждата да се преминава през чужд урегулиран имот. Правото на
преминаване е било уредено в разпоредбата на чл. 208 ППЗТСУ отм., която
предвижда, че само по административен ред /със заповед на кмета на
общината, респ. със заповед на председателя на изпълнителния комитет на
общинския районен съвет/ може да се учредява временно и по изключение
право на преминаване през определени имоти. Следователно при действието
на ЗС и ЗТСУ в периода от 1973 г. до 2001 г. българското законодателство не е
познавало учредяване на право на преминаване през чужд урегулиран
поземлен имот за осигуряване на достъп до собствен УПИ чрез правна сделка
или по давност. Не е допустимо придобиване по давност на право на
преминаване през недвижим имот в регулация, а ако е било учредено или
придобито такова право преди урегулиране на имота, с влизане в сила на
дворищнорегулационния план – се погасява. Преминаването през чужд имот
въз основа на постигната със собственика уговорка за това /дори и да е била
постигната такава уговорка, която да е била обективирана в писмен вид/,
представлява търпимо действие, което не дава основание за задържане на
имота след покана да бъде преустановено. В този смисъл е и константната
практика на ВС, обективирана в решение № 414 от 1960 г. на II ГО, решение
№ 73 от 1973 г. на I ГО, решение № 1493 от 17.08.1999 г. по гр. д. № 228/1999
г., IV ГО, и др.
Предвид гореизложеното, при действието на ЗТСУ е било допустимо да
се придобие ограничено вещно право на преминаване през чужд имот чрез
правна сделка или по давност само за неурегулирани поземлени имоти. Това е
прието и в решение № 76 от 25.12.1980 г. по гр. д. № 51/1980 г. на ОСГК на
ВС. Едва с изменението на ЗУТ от 2003 г. /ДВ, бр. 65/ – чл. 192, ал. 1 ЗУТ – е
5
предвидена възможността правото на преминаване чрез чужд недвижим имот
да може да става с правна сделка между частни правни субекти, като е
предвидено, че правото на преминаване през чужд поземлен имот се учредява
с писмен договор с нотариална заверка на подписите, като страни по договора
са собствениците на "господстващия" и на "служещия" имот. Така учреденият
сервитут е от категорията на доброволните, договорни сервитути, като
договорът е правопораждащият юридически факт на сервитутното право на
преминаване и подлежи на вписване в имотния регистър. След изменението
на чл. 192, ал. 1 ЗУТ е установена нормативно възможност за придобиване по
давност на правото на преминаване и през урегулирани поземлени имоти.
Основното оплакване във въззивната жалба е, че не става въпрос за
търпими действия. СРС е изложил подробни мотиви за разликата между
търпимите действия и държането, като се е позовал на решение № 122 от
03.12.2020 г. по гр.д. № 3549/2019 г., ВКС, I г.о., които мотиви въззивният съд
споделя и препраща към тях на основание чл. 272 ГПК, като в допълнение
следва да се добави и следното.
Подобно на сервитутните права, при търпимите действия едно лице
осъществява определено въздействие спрямо друг недвижим имот, което
ограничава в някаква степен правото на собственост върху последния. И в
двата случая фактическите действия се извършат спрямо един чужд недвижим
имот и са насочени към удовлетворяването на определен правно релевантен
интерес. За разлика от търпимите действия, сервитутното право е субективно
право, признато и гарантирано от правния ред, притежаващо определено
законово съдържание. Търпимите действия имат фактически характер,
съдържанието им се определя от волята на страните и почиват на
фактическите "отношения на добросъседство и вежливост". Те се "търпят" и
са извършени с изричното или предполагаемото съгласие на владелеца. Те се
регулират от обичая и от практиката, като представляват позволени действия
без субективно право /липсва и насрещно задължение/. Упражняването им
зависи единствено от волята на владелеца на засегнатия недвижим имот.
Разлика между сервитутните права и търпимите действия съществува и
по отношение на това дали при осъществяването им се упражнява
квазивладение. Ако сервитутните права като вид вещни права могат да се
придобиват и по давност – чрез фактическото им осъществяване в определен
6
период от време, то при търпимите действия лицето, което ги извършва, не
притежава воля да свои вещта или да упражнява друго по вид вещно право.
Поради отсъствието на интелектуален момент /анимус/, упражняваната от
дееца при търпимите действия фактическа власт няма характера на владение и
спрямо нея не се прилагат правилата на ЗС относно владението /защита,
уреждане отношенията при подобрения, придобиване по давност и пр. /.
Именно поради своя фактически характер търпимите действия остават факт, а
не се превръщат в право, дори след като упражняването им е продължило
повече от предвидения от закона срок. Дали става въпрос за търпими действия
или за квазивладение на определено сервитутно право, може да се разбере в
зависимост от субективното отношение на лицето към осъществяваните от
него действия в чуждия недвижим имот. За да се определи дали действието,
което едно трето лице упражнява върху един чужд имот, е между тия, които са
само търпими, нужно е да се има предвид, както волята на лицето, което
упражнява действието, така и волята на собственика/владелеца, върху имота
на когото се извършва то. Ако волята /изрична или предполагаема/ е свързана
единствено с междуличностните отношения, са налице единствено търпими
действия. В този смисъл е и практиката на ВКС – напр. решение №
483/11.12.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г. на І ГО, решение № 122/03.12.2022 г.
по гр. д. № 3549/2019 г. на І ГО и др. Търпимите действия са именно действия,
а не власт. Те се извършват доколкото и дотогава, докато владелецът ги
позволява.
В конкретния случай се установява от показанията на разпитания по
делото свидетел, че ищецът е преминавал през този път в един продължителен
период – още преди придобиването на имота от ответника, както и че през
тази пътека през същия този продължителен период от време са преминавали,
както свидетелят, така и други хора. Настоящият въззивен състав намира, че в
конкретния случай това фактическото състояние следва да бъде
квалифицирано като търпимо действие, а не като владение върху сервитутно
право на преминаване, тъй като ищецът е ползвал път с предполагаемото
съгласието на предходните и на настоящия собственик на имота. Такова
съгласие обаче е било налице и по отношение на свидетеля, който също сочи,
че е минавал оттам, което по принцип само по себе си е ирелевантно, и което
съгласие изключва волята на ищеца за своене на преминаването през това
трасе. Ищецът е преминавал през собствения на ответника имот с оглед
7
сложилите се между тях и предходния/те собственик/собственици
междусъседски отношения. Освен това, от показанията на свидетеля не се
установява каквото и да е намерение на ищеца за своене на правото на
преминаване през имота на ответника – липсват каквито и да индиции за
наличието на интелектуален момент за упражняване на правото на
преминаване през имота на ответника, респ. ищецът да е манифестирал
вещното му право да преминава през имота.
СРС правилно не е кредитирал показанията на разпитания по делото
свидетел М. в посочената част, тъй като противоречат на събраните писмени
доказателства – нотариална покана и искане по ЗУТ. В чл. 172 ГПК
законодателят е създал едно предположение относно възможна
заинтересованост на посочените в разпоредбата лица от изхода на делото.
Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и
доколко поведението на свидетеля изключва заинтересоваността да е повлияла
на достоверността на показанията му. Ето защо и с оглед висящият
вещноправен спор между свидетелят и ответника, въззивният съд намира, че
също не следва да кредитира показанията в посочената част.
Най - същественото обаче е, че е налице искане от ищеца за
учредяване на право на преминаване през имота на ответника по реда на
чл. 192, ал. 2 ЗУТ, което искане само по себе си изключва ищецът да е
упражнявал владение върху твърдения от него сервитут. Видно от
подадената от въззивинка жалба до кмета на район Банкя – л. 93 от делото на
СРС, Г. Д. изрично е заявил, че разбира, че пътят, обслужващ имота му, е
частна собственост. С нотариална покана от 13.06.2019г. ищецът е поканил
ответника да му учреди доброволно право на преминаване през „собствения
на ответника недвижим имот“. Ето защо, неоснователни са оплакванията във
въззивната жалба, че не става въпрос за търпими действия.
Правилни са изводите на СРС, че доколкото от представените
доказателства се установява, че ищецът признава, че не разполага с право на
преминаване през имота на ответника, като именно затова е изпратил до
въззиваемия нотариална покана за учредяване на право на преминаване по
договорен ред, а след това започва процедура пред Столична община по
учредяване на право на преминаване по административен ред, поради липсата
на доброволно съгласие от страна на ответника, то въззивникът демонстрира
8
липса на намерение за владение на сервитутно право на преминаване, тъй като
признава, че не разполага с право на преминаване през имота на ответника. С
оглед на изложеното, неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че
ищецът осъществява действия на владение. Неоснователни са и твърденията,
че в отговора на исковата молба се съдържа признание от страна на ответника,
че винаги се е противопоставял на преминаването на ищеца. Напротив,
същият е посочил, че се е съгласил да преминават през имота му, но само
докато си построи къща.
Ето защо, след като въззивникът е упражнявал фактическа власт върху
процесния път при условията на търпими действия, то същият и не разполага
със защитата по чл. 75 ЗС, поради което предявеният иск е неоснователен.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението
следва изцяло да се потвърди.
По разноските за въззивната инстанция:
Въззиваемия не претендира разноски и не представя доказателства за
такива, поради което съдът не дължи произнасяне.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5340 от 26.03.2024г., постановено по гр. д.
№ 70546/2023г. на СРС, 32 с-в.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при
предпоставките на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9