Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 11.12.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в публично
съдебно заседание на десети юли през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Мазгалов
ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова
Ивелина Симеонова
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №11635 по описа за 2019г., за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №564477 от 18.12.2018г.,
постановено по гр.дело №21829/2017г. по описа на СРС, ГО, 119 с-в, е отхвърлен
предявения от Й.А.А. с ЕГН********** срещу Университет по библиотекознание и
информационни технологии с ЕИК*******, иск за обявяване за недействителна на т.3
от сключения между страните трудовия договор, а вместо нея за трудовия договор
да се приложи повелителната разпоредба на чл.136, ал.3 от КТ и да се счита, че
договорът е сключен за пълно работно време. Отхвърлен е и предявения иск за приемане
за установено по отношение на ответника, че за времето от 01.01.1999г. до 25.03.2017г.
дължи на ищеца допълнително месечно възнаграждение в процент върху основната
работна заплата, определена с индивидуалния трудов договор, на основание чл.
12, ал. 4, т. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата. Ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 1480 лева разноски
по делото.
С
определение №110700 от 09.05.2019г. е оставена без уважение молбата на ищеца по
чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за расноските.
Срещу така
постановеното решение е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК
въззивна жалба от ищеца Й.А.А.. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение
е постановено в противоречие с материалния закон и при нарушение на
процесуалните правила. Твърди, че клаузата на т.3 от процесния трудов договор
противоречи на чл.24, ал.3 от Закона за развитието на академичния състав в
Република България и чл.55 от Правилника за прилагането му. В обявлението за
конкурса не било записано, че трудовата дейност ще се изпълнява на четиричасов
работен ден и това било въведено едностранно от работодателя. Ищецът бил
подложен на натиск да приеме тази клауза и затова подписал договора с особено
мнение. Твърди също така, че при него е бил налице достатъчен хорариум от
учебни часове- от 2013 до 2016г. преподавал и по граждански договор по две
учебни дисциплини, които часове ако били възложени по трудов договор, биха
осигурили около 400 часа учебна натовареност. По отношение на втория иск твърди
да са нарушени разпоредбите на КСО и НСОРЗ. Претендира отмяна на решението на
СРС и уважаване на исковете, както и направените в първата инстанция разноски.
Не претендира разноски за въззивната инстанция.
Въззиваемият
ответник с подадения в срок отговор на въззивната жалба оспорва същата като
неоснователна и излага подробни съображения относно правилността на обжалваното
решение. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а обжалваното
решение потвърдено като правилно. Претендира разноски във въззивната инстанция
за адвокатско възнаграждение.
Ищецът е
подал и частна жалба срещу определението по чл.248 ГПК, с което е оставено без
уважение искането му за изменение на решението в частта за разноските и намаляване
на адвокатското възнаграждение на ответника. Твърди, че исковете не се
отличават с фактическа и правна сложност, а част от проведените в първата
инстанция съдебни заседания са били отлагани поради неизготвени експертизи.
Претендира отмяна на определението и намаляване на възнаграждението на
процесуалния представител на ответника до минимума от 200 лева за всеки от
исковете, или общо 400 лева.
С
подадения в срок отговор на частната жалба ответникът оспорва същата като
неоснователна. Твърди, че заплатеното възнаграждение съответства на извършената
работа от процесуалния представител предвид фактическата и правна сложност на
делото и броят на проведените съдебни заседания. Моли частната жалба да бъде
оставена без уважение, а обжалваното определение- потвърдено.
Софийски градски съд, след като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните
жалби пороци на атакуваното съдебно решение, намира за установено следното:
Предявени
са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.74, ал.4 КТ и
чл.124 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
По иска с правно основание чл.74,
ал.4 КТ:
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение в тази му част е валидно и допустимо, като не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Решението
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
подробните мотиви, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите
във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Съгласно чл.24, ал.3 от Закона за
развитието на академичния състав в Република България (ЗРАСРБ), конкурс за
заемането на академичната длъжност "доцент" се открива, ако може да се осигури съответната
преподавателска или изследователска натовареност съгласно съответния правилник
на висшето училище или научната организация. Чл.55, ал.2 от ППЗРАСРБ
преповтаря текста на чл.24, ал.3 от закона, а съгласно ал.3 на същата норма преподавателската
натовареност във висшето училище включва аудиторна и извънаудиторна заетост и
научноизследователска дейност, като разпределението
и съотношението помежду им се определят в съответните правилници на висшето
училище. В чл.3 от представената по делото Наредба за нормативите за
аудиторна и извънаудиторна заетост на академичния състав в учебния процес в
УниБИТ е определена задължителната годишна аудиторна заетост на хабилитираните
и нехабилитираните преподаватели на пълен щат и осемчасов работен ден, а именно
360 часа, приравнени към упражнения като 1 час лекция е равен на 2 часа
упражнения. Видно от представените учебни планове и неоспореното заключение на
вещото лице по ССЕ, аудиторната заетост за длъжността на ищеца е 195 часа за
учебната 2016/2017г. и 180 часа за учебната 2017/2018г. От изложеното се
установява, че нито в закона, нито в правилник на висшето училище е налице
задължение трудовият договор със спечелилия конкурса за академична длъжност
„доцент“ да е за пълно работно време от 8 часа. Следователно в рамките на
свободата на договаряне работодателят може да предложи, а служителят да прецени
и евентуално да приеме договорът да бъде сключен за непълно работно време по
смисъла на чл.138, ал.1 от КТ. Именно това се установява и в конкретния случай-
при липса на задължение за сключване на трудов договор за пълно работно време,
страните са се договорили и са сключили договор за непълно работно време –
4-часов работен ден. Записаното под договора от ищеца „особено мнение“ е
ирелевантно, тъй като същото касае негова жалба (на практика- предложение)
обосноваваща наличието на предпоставки за изменение на вече възникналото въз
основа на договора трудово правоотношение относно работното време. Такова
изменение може да бъде направено само по взаимно съгласие на страните,
доколкото както вече беше отбелязано не съществува законово задължение за
работодателя да сключи трудов договор за пълно работно време.
По така изложените съображения
обжалваното решение в тази част- по иска с правно основание чл.74, ал.4 КТ, следва
да бъде потвърдено като правилно.
По иска с правно основание чл.124 ГПК:
Настоящият състав намира, че в тази
част обжалваното решение е недопустимо, тъй като е постановено по недопустим
иск.
Съгласно разпоредбата на чл.124,
ал.4, изр.2 от ГПК иск за установяване съществуването или несъществуването на
факти с правно значение, извън истинността или неистинността на един документ
(изр.1 на същата законова разпоредба) се
допуска само в случаите, предвидени в закон. В случая ищецът претендира
установяването на факт, а именно- че периодът от 01.01.1999г. до 25.03.2017г.
представлява стаж по смисъла на чл.12, ал.4, т.2 от НСОРЗ. Хипотезите и реда,
по който се установява трудов и осигурителен стаж, са уредени в Закона за
установяване на трудов и осигурителен стаж по съдебен ред. Съгласно разпоредбата
на чл.1, ал.2 и 3 от ЗУТОССР, по реда на този закон не може да се установява
служебен стаж, както и осигурителен стаж на лица, чиито вноски за държавното
обществено осигуряване са изцяло за тяхна сметка, или на лица, които полагат
труд без трудово правоотношение. Не
може да се установява и размер на трудово възнаграждение и на осигурителен
доход. Налага се извод за недопустимост на предявения с пункт втори на исковата
молба установителен иск, поради което в тази част обжалваното решение следва да
бъде обезсилено, исковата молба- върната, а производството по делото
прекратено.
По частната жалба по реда на чл.248 ГПК:
Настоящият състав намира подадената
частна жалба за неоснователна. Към момента на сключване на договора за правна
защита и съдействие между ответника и процесуалния му представител минималното
адвокатско възнаграждение за защита по неоценяеми искове е било в размер на 200
лева, или общо 400 лева за двата предявени по делото иска. По делото са
проведени общо 6 съдебни заседания и независимо от причината за отлагането се
дължи допълнително възнаграждение в размер на 100 лева за всяко заседание след
второто, или общо 400 лева. Следователно в случая минималното адвокатско
възнаграждение е в размер на 800 лева. Предвид действителната фактическа и
правна сложност на делото, която е над средната, договореното и заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 1280 лева не се явява прекомерно, тъй
като не надхвърля двукратния размер на минималното такова.
По така изложените съображения
частната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното определение
по чл.248 ГПК- потвърдено като правилно.
По разноските:
При този изход на спора ответникът
по жалбата има право на направените по делото разноски. Претендира се
адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лева, което следва да бъде присъдено
изцяло. Направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение е
неоснователно, тъй като към момента на сключване на договора за правна помощ и
съдействие във въззивната инстанция между ответника по жалбата и процесуалния
му представител, минималното възнаграждение за защита по неоценяеми искове е
било вече в размер на 600 лева съгласно изменението на Наредба №1 на ВАдвС, или
общо 1200 лева за двата иска.
Решението не подлежи на касационно
обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.3 от ГПК.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение №564477 от
18.12.2018г., постановено по гр.дело №21829/2017г. по описа на СРС, ГО, 119 с-в
В ЧАСТТА С КОЯТО е отхвърлен предявения
иск за приемане за установено по отношение на ответника, че за времето от
01.01.1999г. до 25.03.2017г. дължи на ищеца допълнително месечно възнаграждение
в процент върху основната работна заплата, определена с индивидуалния трудов
договор, на основание чл. 12, ал. 4, т. 2 от Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата.
ВРЪЩА исковата молба ЧАСТТА С
КОЯТО е предявен иск за приемане за установено по отношение на ответника, че за
времето от 01.01.1999г. до 25.03.2017г. дължи на ищеца допълнително месечно
възнаграждение в процент върху основната работна заплата, определена с
индивидуалния трудов договор, на основание чл. 12, ал. 4, т. 2 от Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата, като недопустима и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в
тази част.
ПОТВЪРЖДАВА решение №564477
от 18.12.2018г., постановено по гр.дело №21829/2017г. по описа на СРС, ГО, 119
с-в в останалата обжалвана част.
ПОТВЪРЖДАВА определение
№110700 от 09.05.2019г., постановено
по гр.дело №21829/2017г. по описа на СРС, ГО, 119 с-в, с което е оставена без
уважение молбата на ищеца по чл.248 ГПК за изменение на първоинстанционното
решение в частта за разноските.
ОСЪЖДА Й.А.А. с ЕГН**********
да заплати на У. по б. и и. т. с ЕИК******* сумата от 1200 лева (хиляда и двеста
лева)- разноски във въззивното производство.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1/ 2/