Р Е Ш Е Н И Е № 303/19.6.2020г.
гр. Ямбол, 19.06.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ЯМБОЛСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия
в открито съдебно заседание на двадесет и шести май две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА СПАСОВА
с участието на
секретаря С. М. като разгледа докладваното от съдия В. Спасова гр. дело № 2756/
2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Подадена е искова молба от С.Д.А. *** против С.П.Д. ***. Ищецът твърди, че ответникът е издал на 26.11.2014 г. в гр.Б. запис на
заповед за сумата от 1507,24 лв., с падеж 26.07.2015 г. Падежът е настъпил, но
сумата не е платена. Ищецът не е предявявал иск по чл. 521 ал.1 от ТЗ и след
изтичане на тригодишния давностен срок правото му на пряк иск е погасено.
Счита, че има интерес да предяви субсидиарен иск за неоснователно обогатяване,
тъй като търпи вреда от това, че имуществото му не може да се увеличи с
паричната сума, а ответникът се обогатява, спестявайки разходи за плащането й. От
съда се иска да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати сумата
1507,24 лв., дължима в резултат на неоснователно обогатяване по издадения запис
на заповед, както и законна лихва за забава за периода 27.07.2018 г. до
30.07.2019 г. в размер 154,48 лв., ведно със законната лихва от завеждане на
иска и направените по делото разноски.
В с.з. исковете се
поддържат.
В срока за
отговор ответникът оспорва исковете като
недопустими, тъй като ищецът не е изгубил преките си искове по записа на
заповед поради изтекла давност, доколкото последната не се прилага служебно, а
само при възражение от длъжника. Ищецът не е предявил записа на заповед за
плащане, не е изпращал до ответника покани след изтичане на тригодишния срок. Възраженията
за неоснователност на иска се основават на това, че записът на заповед е
нищожен поради липса на реквизит –място на издаване. Освен това липсват вреди
за поемателя. Записът на заповед е издаден за обезпечаване на предполагаема, но
реално невъзникнала отговорност на издателя към „А груп“ ЕООД, чийто едноличен
собственик и управител е бил ищецът и което дружество е обявено в
несъстоятелност, прекратено и заличено от търговския регистър. Ответникът е
работил в него в периода 5.03.2009 г. – 8.08.2014 г. При прекратяване на
трудовото правоотношение между страните не е изплатено обезщетението по чл.224
от КТ, довело до сезиране на Инспекцията по труда, след проверка от която
същото е било изплатено. При плащането ответникът е бил заставен от ищеца да подпише
документ, че следва да върне на дружеството всички суми, изплатени за
издръжката на сина му по наложен от ДСИ запор върху възнаграждението му.
Подписал е, чувствайки се заплашен от присъствалите други две лица. При тези
обстоятелства записът на заповед е издаден при заобикаляне на закона,
накърняване на добрите нрави, при заплашване и принуда, поради което е нищожен,
респ. унищожаем. Записът на заповед не е предявен за плащане, поради което
ответникът не е изпаднал в забава и не дължи мораторна лихва.
Съдът въз основа на
доказателствата приема за установено от фактическа страна следното:
По делото не е
спорно, че ответникът е подписал представения от ищеца Запис на заповед от
26.11.2014 г., с място на издаване в гр.Б., за сумата от 1507,24 лв., „без
протест“, с падеж 26.07.2015 г.
Не е спорно, че
ответникът е работел през посочения в отговора период по трудово правоотношение
с „А груп“ ЕООД- гр.Б., чийто управител и едноличен собственик на капитала е
ищецът. Същото е прекратено с
представената Заповед № ***/07.08.2014 г.
Безспорно е още, че
С.П.Д. е бил длъжник по издадения въз основа на Решение № ***/22.10.2010 г. по
гр.д. № ***/2010 г. по описа на ЯРС изпълнителен лист от 31.03.2011 г. за присъдена издръжка, във връзка с който е
било образувано изп.д.№ *** на ДСИ при ЯРС. По него е изпратено запорно
съобщение изх. № **/07.04.2011 г. до „А груп“ ЕООД- гр.Б. за налагане на запор
върху трудовото му възнаграждение. Няма спор и, че дружеството не е пристъпило веднага
към изпълнение на запора, поради което е изпратено напомнително писмо от ДСИ до
касиера на ЕООД, получено на 19.08.2011 г., както и напомнително писмо, получено
на 14.11.2012 г. От разпечатка на преведените суми за погасяване на дълга по
изп.дело, от заключението по икономическата експертиза, както и от приложеното
изпълнително дело се установява, че общият размер на преведените суми от „А
груп“ ЕООД по банковата сметка на съдебния изпълнител е 1899,41 лв., като са
преведени на 30.05.2012 г. 1498,41 лв., на 16.11.2012 г.-360 лв. и на
16.01.2013 г.-41 лв.
В отговор на
поставените по реда на чл.176 от ГПК въпроси ищецът заявява, че с ответника са
се разбрали да бъде издаден записът на заповед. След проверката от инспекцията
по труда, при изплащане на обезщетението
за неползван платен годишен отпуск, са се разбрали С.Д. да му върне парите,
преведени по запора, след 8 месеца.
Не е спорно, че с Решение
№ ***/01.11.2011 г. по в.т.д. № ***/2017 г. на Апелативен съд - Б. е открито
производство по несъстоятелност на „А Груп“ ЕООД, а с Решение № 1***/15.05.2019
г. по т.д. № ***/2017 г. на БОС е прекратено дружеството на основание чл. 517
ал.4 от ГПК. Също така не е спорно, а и от вписванията по партидата на
дружеството в търговския регистър е видно, че същото е обявено в
несъстоятелност с Решение № ***/28.06.2018 г. по т.д.№ ***/2016 г. на БОС на
осн. чл. 632 ал.1 от ТЗ, а спряното с него производство е прекратено с Решение
№ ***/26.07.2019 г. на осн. чл.632 ал.4 от ТЗ и търговецът е заличен от търговския
регистър на 09.08.2019 г.
По делото са събрани
противоречиви показания на свидетелите Р.С. и М.Ц.. Първата е живяла на семейни
начала с ответника до 12.08.2017 г., като на нейния адрес все още е регистриран
настоящият му адрес, на който е получил и съобщението по делото. Свидетелят М.Ц.
сочи, че негов работодател е ищецът. Св. С. твърди от своя страна, че е чула,
намирайки се отвън до вратата на помещението, в което се е състояла срещата
между страните през 11.2014 г., че ответникът е бил заплашен от ищеца да
подпише документ, иначе ще му се случи нещо. Чула е викове и крясъци. Св.Ц.
заявява, че срещата е протекла спокойно и не е имало заплашване при подписване
на записа на заповед. Единствено св. С. е вдигала шум отвън, с викове и обиди
към ищеца. Присъствалият на срещата П. П.е имал дългогодишни приятелски
отношения с ответника, който е бил „дясната му ръка“ в работата, според
свидетеля. На срещата е обсъждано задължението на С.Д., свързано с изплащането от
работодателя на суми по запора, които не са били удържани от заплатата му. Ответникът
сам е предложил връщането на парите да стане след осем месеца. Според
свидетелката С. след срещата е треперел и е бил зачервен. След образуване на
делото е бил търсен по телефона от близък на ищеца и е бил заплашван отново със
саморазправа.
По повод заявеното
от пълномощника на ответника твърдение, че са му правени удръжки от заплата
заради запора, което твърдение е направено пред св. С., същата отговаря, че
ищецът е обяснявал в нейно присъствие плащането на по-малко възнаграждение
именно с такива удръжки.
Въз основа на
горното съдът прави следните правни изводи:
Предявени са
обективно съединени искове с правно основание чл. 534 ал.1 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД.
Съгласно чл. 534
ал.1 от ТЗ, когато приносителят на менителница, запис на заповед или
чек изгуби исковете по тях поради давност или неизвършване на необходимите
действия за запазване на правата по тях, той може да иска от издателя или платеца
сумата, с която те са се обогатили в негова вреда.
Както съдът е
отбелязал при проверката по реда на чл. 140 ал.1 от ГПК, исковете са допустими,
а възраженията на ответника в тази връзка-неоснователни. Твърдението на ищеца в
исковата молба е, че поради изтекла тригодишна давност от падежа на записа на
заповед е изгубил иска си по чл. 531 ал.1 от ТЗ. Процесуалната легитимация се
обуславя от твърденията на ищеца. Освен това липсата на позоваване от длъжника
на погасителна давност, което той изтъква като предпоставка за допустимост на
иска, е част от защитата му срещу иска. Той няма интерес в това производство да
заяви изтичане на давността, но такъв би имал в евентуално производство по
прекия менителничен иск, където няма пречка да го направи и по този начин да
осуети и двата способа за защита на ищеца. Отделно от това, от показанията на
св. С. се установява, че в телефонен разговор с близък на ищеца по повод на
претенциите му към ответника последният е бил заплашен. Т.е. негативната,
заплашителна реакция е индиция за отказ за плащане, който според съдебната
практика, отразена в цитираното от ответната страна Решение № 132 от 17.06.2010 г. по т. д. № 161/2009 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС /срещано
и като Решение № 320 от 17.06.2010 г. по т. д. № 161/2009 г., т. к., ІІ т. о.
на ВКС/ има правната характеристика на извънсъдебно позоваване на давност,
изключващо възможност за бъдеща успешна съдебна защита, респ. принудително
осъществяване на менителничното субективно право на ищеца /доколкото
законодателят не е предвидил форма, в която възражението за давност да бъде упражнено/. Съгласно
посоченото решение, наличието или не на предхождащ иска по чл. 534 неуспешно
проведен пряк менителничен иск, респ. неуспешно принудително изпълнение поради
въведено в производството по същите възражение за давност, е правно
ирелевантно, тъй като не е предвидено от законодателя като елемент от фактическия
състав на менителничното неоснователно обогатяване. Т.е. ищецът не е
бил длъжен да предяви първо прекия си иск, по повод на който длъжникът да
направи възражение за погасителна давност, за да бъде впоследствие допустим
настоящият иск.
Искът е неоснователен.
Неоснователно е
възражението, че записът на заповед е нищожен поради липса на реквизит- място
на издаване. Последното фигурира в документа. Дори и да не беше налице,
приложима е разпоредбата на чл. 536 ал.4 от ТЗ, че когато не е посочено мястото
на издаването, документът се смята издаден в мястото, посочено до името на издателя. Ал.1 урежда
изключение в този случай от правилото, приложимо при липса на реквизит.
Неоснователни
са възраженията, квалифицирани от страната като такива за нищожност, респ.
унищожаемост поради порок на волята на издателя на ценната книга. Изложените
обстоятелства сочат на възражение по чл. 33 от ЗЗД –за унищожаемост поради
заплашване. Налице са взаимно изключващи се противоречиви показания в тази
насока, при това дадени от заинтересовани свидетели, предвид близката им връзка
със страните по делото. Показанията на св. С. не се подкрепят от останалите
доказателства по делото, както изисква чл. 172 от ГПК. Самият ответник не е
заявил в отговора на исковата молба твърдяната от нея заплаха от ищеца,
продиктувала подписване на записа на заповед. Свидетелката не е била в
помещението, за да възприеме поведението на двете лица, от които според
отговора ответникът се е почувствал заплашен- св. Ц. и П. П., за който свидетелят
сочи, че е имал приятелски отношения с Д.. Тъй като показанията на св. С. остават
изолирани, не следва да бъдат кредитирани.
Неоснователни
са възраженията за липса на вреда за ищеца поради невъзникване на вземане за
него по каузално отношение. Съгласно трайната практика на ВКС по чл. 290 от ГПК
/Решение № 42 от 07.04.2009 г. по т. д. № 453/2008 г., т. к., ІІ т. о., Решение
№ 135 от 20.12.2010 г. по т. д. № 13/2010 г., т. к., І т. о., Решение № 110 от
08.11.2010 г. по т. д. № 949/2009 г., т. к., І т. о./ за установяване на
основателността на иска по чл. 534 от ТЗ не трябва да се изследва въпросът, имало ли е
размяна на имуществени блага от единия патримониум в другия, тъй като такава
размяна няма, и този извод се налага от специфичните менителнични
правоотношения. Приносителят
на менителничния ефект следва да докаже, че търпи вреда поради невъзможността да
реализира менителничните си имуществени права. Вредата при подобна хипотеза се
изразява в това, че имуществото на приносителя не може да се увеличи с
паричната сума по ефекта, а това е така, защото вземането по ценната книга е
погасено по давност. Обогатяването на издателя на процесния запис на заповед ще
се състои в това, че той не намалява пасива си в имуществото си и то поради
факта, че спестява разходи за погасяване на задължението. В настоящия случай
вредата за ищеца е настъпила с невъзможността да увеличи имуществото си, както
е посочено в исковата молба, основана на цитираната съдебна практика.
Както е прието в последното
горепосочено решение, няма пречка да бъдат разглеждани и доводи, произтичащи от
каузално правоотношение, но те биха били релевантни, ако са свързани с
погасяването, евентуално новирането на задължението по ефекта и пр. В случая, както се твърди в
отговора на исковата молба, ценната книга обезпечава вземането за платени от
работодателя суми по запора, наложен от ДСИ. Това следва и от обясненията на
ищеца по чл. 176 от ГПК. Същият сочи, че е имал устно съглашение с ответника,
постигнато при изплащане на обезщетението по чл. 224 от КТ, последният да върне
преведената по запора сума до 8 месеца, като бъде издаден и запис на заповед за
това. Доколкото ищецът е осъществил срещата като управител на ЕООД, няма пречка
в това качество да посочи друго овластено от него лице за получаване на
изпълнението /по смисъла на чл. 75 от ЗЗД/, вкл. себе си като физическо лице. Няма
пречка с оглед свободата на договаряне и да се договаря в полза на трето лице
/чл.22 от ЗЗД/. Т.е. допустимо е поемател по записа на заповед да бъде ищецът. Дружеството
работодател обаче е обявено в несъстоятелност и заличено като търговец /на
което обстоятелство ответникът изрично се позовава в отговора/ с решение на
съда по несъстоятелността, видно и от вписванията в търговския регистър.
Следователно не притежава правосубектност - способност да бъде носител на права
и задължения /относно процесуалните права: Решение № 122/28.06.2017 г. по т.д.№
964/2015 г., II т.о. на
ВКС/. Т.е. заличаването на търговеца има значение за спорното право, доколкото
вземането към ответника се е погасило, считано от влизане в сила на решението
на съда по несъстоятелността за прекратяване на производството. Този правен
ефект е аналогичен на уредената в чл. 739 ал.1 от ТЗ правна
последица. Съгласно разпоредбата непредявените в производството по
несъстоятелност вземания и неупражнените права се погасяват. В практиката си по
чл. 290 от ГПК, ВКС приема, че неупражнените права и непредявените вземанията
в производството по несъстоятелност се погасяват по смисъла на чл. 739, ал. 1 ТЗ с прекратяване на производството по несъстоятелност по чл.
735, ал. 1 ТЗ
/Решение № 9 от 06.06.2016 г. по т. д. № 3773/2014 г., т. к., І т. о. на ВКС/.
След като търговецът не може да бъде носител на задължения от този момент, не
може да съществува и негово имуществено право. Поради погасяване на същото,
погасява се и правото по менителничното правоотношение /за посочената връзка са
постановени множество решения на ВКС по чл. 290 от ГПК, макар и при други предпоставки за погасяване на вземането
по каузалното правоотношение: Решение № 5 от 05.02.2020 г. по т. д. № 370/2019
г., т. к., ІІ т. о., Решение № 175 от 20.11.2017 г. по т. д. № 466/2017 г., т.
к., ІІ т. о., Решение № 131 от 30.08.2017 г. по т. д. № 557/2016 г., т. к., І
т. о. на ВКС/.
С оглед на
изложеното искът като неоснователен следва да бъде отхвърлен. От
неоснователността на главния иск следва неоснователност и на акцесорния.
Искането на ответника
за присъждане на разноските е основателно и следва да се уважи съгласно чл. 78
ал.3 от ГПК.
Водим от горното ЯРС
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от С.Д.А. ***,
ЕГН ********** против С.П.Д. ***, ЕГН **********, искове - да бъде осъден
ответникът да заплати на ищеца сумата от 1507,24 лв., дължима в резултат на
неоснователно обогатяване по Запис на заповед от 26.11.2014 г., както и законна
лихва за забава за периода 27.07.2018 г. до 30.07.2019 г. в размер 154,48 лв.,
ведно със законната лихва върху главницата от предявяване на иска, като
неоснователни.
ОСЪЖДА С.Д.А. *** да заплати на С.П.Д. *** направените по делото разноски в
размер на 550 лв..
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред ЯОС.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: