Р Е Ш
Е Н И Е
№ 260461/30.11.2021 година, град Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският районен съд, Девети граждански състав
на първи ноември две хиляди двадесет и първа година
в публично заседание в следния състав:
Председател: Петър Вунов
секретар: Михаела Стойчева
прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Петър Вунов гражданско дело номер 471 по описа на съда за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на част ІІ, дял І от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Образувано е по исковa молба от Е.М.Г. срещу „Ти Би Ай Банк“ ЕАД.
Ищцата твърди, че сключила с ответника Договор за потребителски кредит № **********/15.05.2020 г. Съгласно клаузите на договора тя трябвало да му върне главница в размер на 4 022.04 лева при годишен процент на разходите /ГПР/ 49.71 %, с годишен лихвен процент 46.81 %, със срок от 36 месеца, или общо 7 552.47 лева, от които договорна лихва в размер на 3 530.43 лева. Счита, че договорът, както и клаузите, съдържащи се в него, а именно чл. 7.1, чл. 9 и чл. 10, които предвиждали заплащането на ГПР в размер 49,71 %, годишен лихвен процент от 46,81 % при срок на кредита от 36 месеца, били нищожни поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД/ и поради това, че били сключени при неспазване нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, във вр. с чл. 22 ЗПК, като водели до нищожност и на целия договор за кредит. Поддържа се, че при заем с кратък срок на ползване, макар и да бил необезпечен, уговарянето на възнаградителна лихва на близо 100 % по-висок от стойността на заема не било обяснимо нито с разходите, които правил заемодателят, нито с риска, който носил, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Следвало да се има предвид и че рискът при небанковите финансови институции бил по-нисък в сравнение с банковите институции, тъй като ответникът рискувал собствени средства, а банките носели задължението за опазване на привлечените депозитни средства, което било свързано с по-висок риск и санкции при неизпълнение. Освен това, според съдебната практика при формиране размера на възнаградителната лихва обективен критерий можел да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Приемало се, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва било действително, ако тя не надвишавала с повече от два пъти законната такава при обезпечени заеми. По аргумент от цитираните в исковата молба решения, при обезпечени заеми възнаградителната лихва следвало да не надхвърля повече от четири пъти законната лихва. Наред с това било налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като с уговорката за заплащането на лихва при годишен лихвен процент 46.81 % при срок на кредита от 36 месеца, в размер на 3 530.43 лева се нарушавало изискването ГПР да не бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена на ПМС № 426/14 г. Също така нищожни, като противоречащи на добрите нрави и като неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК, били клаузите, съдържащи се в чл. 10 от Договора, в който било посочено, че годишният процент на разходите бил в размер на 49,71 %, а действителният ГПР бил в различен размер от посочения, с което ищцата била въведена в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на заема. Не бил установен механизмът, по който бил изчислен този процент и по-конкретно какви други разходи, освен възнаградителната лихва, били включени в него. Също така имало нарушение и на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в българското законодателство с § 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Поддържа се, че нищожните клаузи на договора не можело да се заместят по право от повелителни норми на закона, тъй като договорът за потребителски кредит бил възмезден, кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит. Аргумент в тази насока можел да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на потребителя със ЗПК - чл. 22 ЗПК, при неспазване на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явявал изцяло недействителен. Предвид изложеното се иска да се постанови решение, с което да се обяви за нищожен сключения между страните Договор за потребителски кредит № **********/15.05.2020 г. поради противоречието му с добрите нрави, а при условията на евентуалност – да се прогласи нищожността на следните клаузи, съдържащи се в него, а именно на чл. 7.1, чл. 9 и чл. 10, поради противоречието им с добрите нрави и поради неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10, във вр. с чл. 22 ЗПК, като се присъдят на ищцата направените разноски по делото.
Ответникът счита предявените искове за неоснователни. Твърди, че в процесния
договор не били налице нарушения
на предвидените в чл. 22 ЗПК разпоредби. На следващо място, „Ти Би Ай Банк“ ЕАД било кредитна
институция и притежавало лицензия за извършване на банкова дейност
издадена от БНБ. С отмяната на РМС № 1238 от 25.06.1951 г. (обн.
ДВ, бр. 52 от 1951 г., изм., бр. 6 от 1991 г.) за определяне на максималния
процент на договорните лихви (обн., изв., бр. 52 от
1951 г.; изм., ДВ, бр. 6 от 1991 г.), без да бъде определен нов максимален
размер на договорната лихва, разпоредбата на чл. 10 ЗЗД остава неприложима,
макар и все още в сила. Това обаче водило до извода, че при свободата на
договаряне, предоставена с чл. 9 ЗЗД, размерът на възнаградителната
лихва следвало да се определи или ограничи първо от „повелителните норми на
закона", а ако такива не съществуват от „добрите нрави". В случаите
на потребителските кредити били въведени именно такива повелителни норми, а
именно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която въвеждала ограничение в
максималния размер на възнаградителната лихва и
разходите, които кредиторът можел да иска от потребителя - кредитополучател, и
този максимален размер да не надхвърля 5 (пет) пъти размера на законната лихва. (т.е. 50 %). В конкретния
случай ГЛП съставлявал 100% от ГПР, като разликата от 2,9 % не се дължала на
допълнителни разходи, изисквани от потребителя, а само и единствено на времето
за използване на заемната сума, което било компонент от сложната формула за
изчисляване на ГПР, съгласно Приложение № 1 от ЗПК. Възприемането на
тълкуването на ищеца, че размерът
на възнаградителната лихва трябвало да бъде съобразен
с добрите нрави бил в остро
противоречие с императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Прилагането му би
определил максимален размер на ГЛП от 20%, което не би позволило ГПР да
надхвърли 25% (в зависимост от срока за ползване на кредита), при положение че
законодателя сложил горен праг от 50 % на ГПР. Предвид изложеното се иска да съдът да отхвърли предявените
искове и да присъди разноски на ответника.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
По делото е представен сключения между страните на 15.05.2020 г. в гр. Хасково Договор за потребителски кредит № ********** и от него е видно, че има описаното в исковата молба и посочено по-горе съдържание, поради което същото не следва да се излага отново текстуално, като при необходимост ще бъде обсъдено при преценката на наведените от страните правни доводи, основани на него.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Предявени са обективно съединени при условията на евентуалност искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 22 ЗПК, и чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, които са процесуално допустими.
Разгледан по същество, главният иск се явява неоснователен поради следните съображения:
По делото няма спор, а и от събраните писмени доказателства се установява, че на 15.05.2020 г. в гр. Хасково страните са сключили Договор за потребителски кредит № **********, включващ и чл. 7.1, чл. 9 и чл. 10 от същия с посоченото по-горе съдържание.
Тук е уместно да се отбележи, че той представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, а длъжникът има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което са приложими разпоредбите на ЗПК и на ЗЗП.
Според настоящият съдебен състав клаузата, с която е уговорен годишен лихвен процент в размер на 46.81 %, не е нищожна поради противоречието й на добрите нрави, или като неравноправна. Това е така, защото няма пречка страните да се споразумеят за възнаградителна лихва над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. С ПМС № 72 от 8.04.1994 г. е определен само размерът на законната лихва, без да е определен максималния размер на договорната лихва, но последният е ограничен от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. От друга страна трябва да се има предвид и че възнаградителната лихва спада към т. нар. граждански плодове и представлява цената на кредита, като в случая е необходимо да се отчете и че същият е необезпечен, предоставен е от банка /а не от небанкова финансова институция, както се твърди в исковата молба/, т.е. рискува не само собствени средства, а и привлечени депозитни средства, което е свързано с по-висок риск и санкции при неизпълнение, на лице с ниски доходи /вж. декларираните от ищцата данни и представените от нея доказателства в искането й за освобождаване от заплащане на дължимите държавни такси и разноски по делото/, и то за срок от 36 месеца, т.е. налице е сериозен риск за ищеца. Поради това уговореният фиксиран размер на годишния лихвен процент от 46,81 % не би следвало да се разглежда като неморално висок, разкриващ белезите на една несправедлива договореност. На следващо място, той не надвишава предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимално определен за ГПР петкратен размер на законната лихва, в който се включва и възнаградителната лихва, което обуславя извод, че клаузата е действителна и като такава обвързва страните. Цитираните от ищцата решения на ВКС не представляват задължителна съдебна практика, а и се приема, че са загубили значението си, тъй като са постановени преди влизане в сила на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК – така и в Решение № 260000 от 11.08.2020 г. по в. гр. д. № 348/2020 г. по описа на ОС – Хасково.
В същия смисъл следва да бъдат преценени доводите за нищожност поради противоречие на добрите нрави по отношение на ГПР. Доколкото уговореният такъв в процесния договор е в размер 49,71 %, т.е. не надвишава петкратния размер на законната лихва, равняваща се на 10 %, не е нарушено изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което и няма как да бъдат накърнени добрите нрави /вж. Решение № 144 от 10.04.2020 г. по в. гр. д. № 165/2020 г. по описа на ОС - Хасково/.
Предвид изложеното съдът намира, че искът по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за обявяване нищожността на Договор за потребителски кредит № **********/15.05.2020 г. се явява неоснователен.
При това положение следва да разгледат предявените при условията на евентуалност искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 22 ЗПК, и чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, доколкото е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за това.
Тези искове също са неоснователни. Съображенията за това са следните:
Най-напред трябва да се посочи, че при иск за нищожност на сделка или отделна нейна клауза, основанието му се определя от твърденията за съответния порок и когато основанията са повече от едно, има множество искове. Настоящият съдебен състав споделя виждането, че в тази хипотеза е налице евентуално обективно съединяване на искове, като поредността, в която следва да се разгледат, произтича от естеството на материалното право, т.е. на поддържания порок и в това отношение съдът не е обвързан от искането на ищеца. Допълнителен аргумент в подкрепа на изложената теза е и че нищожната сделка или отделна нейна клауза не съществува за правния мир и след като това бъде прогласено по съдебен ред, липсва правен интерес от установяване на същото, само че на друго основание, тъй като целеният резултат вече е постигнат. При това положение е безпредметно да се изследва дали тя е сключена при накърняване на добрите нрави, ако преди това се констатира, че противоречи на закона. В този смисъл са Определение № 494 от 5.08.2011 г. по ч. гр. д. № 267/2011 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 984 от 3.11.2005 г. по гр. д. № 271/2004 г. на ВКС, II о. и др. Ето защо в случая следва да разгледа първо искът, основан на най-тежкия порок – противоречие на закона.
В чл.
9.1 – чл. 9.3 на процесния договор са посочени конкретният
лихвен процент по кредита – „46,81 %“, както и условията за прилагането му –
„изчислява ежемесечно по метода на простата лихва върху остатъчния размер на
главницата по кредита на база 30 дни в месеца и 360 дни в годината, като за ден
се изчислява като 1/360 част от лихвения
процент“. Доколкото уговореният лихвен процент е фиксиран, е неприложимо
изискването относно индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент.
В чл. 10 на договора пък са посочени ГПР – „49,71 %“ и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит – „7 552,47 лева“. Доколкото по делото не се спори, а и от съдържанието на сключения между страните Договор за потребителски кредит № **********/15.05.2020 г. не се установява да са уговорени някакви допълнителни такси, разходи и др. подобни, следва да се приеме, че ГПР включва само ГЛП, като разликата от 2,9 % се дължи на използваните различни компоненти от сложната формула за изчисляването му, определена в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК.
Ето защо следва да се приеме, че в случая са били спазени изискванията на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК. Следователно, не са налице сочените от ищцата основания за нищожност на клаузите от сключения с ответника договор.
По
отношение доводите й за противоречие на чл. 7.1, чл. 9 и чл. 10 с добрите нрави важи изложеното по-горе при разглеждането на предявения главен
иск, поради което то е ненужно да се преповтаря.
По тези съображения съдът счита, че предявените при условията на евентуалност искове също следва да бъдат отхвърлени.
С оглед изхода на делото и че ответникът претендира разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, единствено на същия следва да се присъдят такива, а именно сумата от 100 лева за юрисконсултско възнаграждение, определено съобразно чл. 78, ал. 8, изр. 2 ГПК, във връзка с чл. 37 ЗПП, във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, предвид конкретиката на спора и осъществената защита по него.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Е.М.Г., ЕГН **********,***, съдебен адресат: адв. Д. В. М., с адрес на кантората: гр. **************, срещу „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ”Димитър Хаджикоцев” № 52-54, искове за обявяване за нищожен сключения между тях Договор за потребителски кредит № **********/15.05.2020 г. поради противоречието му с добрите нрави, а при условията на евентуалност – за обявяване нищожността на следните клаузи, съдържащи се в него, а именно на чл. 7.1, чл. 9 и чл. 10, поради противоречието им с добрите нрави и поради неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10, във вр. с чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА Е.М.Г., ЕГН **********,***, съдебен адресат: адв. Д. В. М., с адрес на кантората: гр. **************, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ”Димитър Хаджикоцев” № 52-54, сумата от 100,00 лева, представляваща направени разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: /п/ не се чете
/Петър
Вунов/
Вярно с оригинала!
Секретар: М. С.