Решение по дело №261/2019 на Окръжен съд - Разград

Номер на акта: 189
Дата: 1 ноември 2019 г. (в сила от 1 ноември 2019 г.)
Съдия: Анелия Маринова Йорданова
Дело: 20193300500261
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 11 септември 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е      

Гр. Разград, 01. 11. 2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

РАЗГРАДСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: Анелия Йорданова

                                                            ЧЛЕНОВЕ:  1. Валентина Димитрова

                                                                                2. Ангел Ташев

 

при секретаря Д. Георгиева разгледа докладваното от съдията Анелия Йорданова в. гр. дело № 261 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

            Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от „Профи кредит България“ ЕООД чрез пълномощник против Решение № 136/ 27. 03. 2019 г. по гр. д. № 894/ 2018 г. по описа на РС Разград в частта, с която е отхвърлен, като неоснователен предявения иск срещу С.А.С.,  А.А.А., М.А.М., В.А.Я., А.А.Я. и А.  Ю.Е. да бъде признато за установено, че същите като наследници на  Ю. Е А. дължат сумата над размера от 1045, 80 лв. до предявения размер от 3 125, 68 лв.  по договор за револвиращ заем № **********.

Изложени са доводи, че обжалваното решение е необосновано и незаконосъобразно, тъй като съдът е обсъдил събраните по делото доказателства в нарушение на закона и е достигнал до необосновани правни изводи за нищожност на включена клауза в договора за кредит.

Въззиваемите С.А.С.,  А.А.А., М.А.М., В.А.Я., А.А.Я. и А.  Ю.Е. не са депозирали писмен отговор на въззивната жалба.

            Разградският окръжен съд, като обсъди изложените доводи и становища на страните и след проверка на обжалвания съдебен акт, констатира следното:

            Обжалваното решение е валидно и допустимо, а жалбата депозирана срещу него, разгледана по същество се явява неоснователна.

Делото е напълно изяснено от фактическа страна и фактическите положения, приети за установени от районния съд се подкрепят от събрания доказателствен материал и са основани на закона. Въззивната инстанция изцяло споделя изложените мотиви към решението на първоинстанционният съд и няма да ги преповтаря, като препраща към тях на осн. чл. 272 от ГПК и се има предвид и следното:

От събраните пред районния съд писмени доказателства безспорно се установява, че жалбоподателят и наследодателката на въззиваемите по делото са сключили Договор за револвиращ заем № ********** от 05. 11. 2013 г.  за сумата от 1 050 лв. главница. В договора са уговорени ГЛП – 71, 04 %, ГПР- 98, 12 %, лихвен % на ден 0. 20%, брой вноски - 48, месечна вноска – 66, 36 лв., обща дължима сума по кредита – 3 194, 91  лв.  Наследодателката на ответниците е заплатила сумата 66, 36 лв. за първа вноска и сумата 2, 87 лв.  за втора вноска. Починала е на 10. 02. 2014 г. На 27. 11. 17 г. жалбоподателят изпратил писма на наследниците и ги поканил в 14-дневен срок  за заплатят задължението в размер на 3 125, 68 лв., като не са налице доказателства писмата да са достигнали до тях.  За дължимите суми ищецът е депозирал заявление по чл.410 ГПК. Издадена е заповед за изпълнение № 567/ 07. 02. 18 г. по ч. гр. д. № 271/ 2018 г. на РРС.

            Спорът пред настоящата инстанция, предмет на въззивната жалба е дължи ли се уговорено възнаграждение за отпускане на заема. Районният съд е приел, че клаузата на договора, с която е уговорен  ГЛП – 71, 04 %, ГПР- 98, 12 % е нищожна на осн. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, както и че по отношение на  ГПР не е видно и как е формулиран същия.

В случая, определеният размер на  ГПР- 98, 12 %, елемент от който е ГЛП 71, 04 % противоречат на добрите нрави, тъй като значително надхвърлят нормалния и справедлив размер на възнаграждението на кредитора за това, че е предоставил свои парични средства за ползване от потребителя, както и адекватния размер на всички останали разходи, които кредиторът е направил, прави и ще реализира като съпътстващи предоставянето, обслужването и възстановяването на кредита, но които се заплащат от кредитополучателя. Установената съдебната практика приема, че сделката противоречи на добрите нрави, ако с нея се договарят необосновано високи цени, неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, със сделката се цели недобросъвестна конкуренция, използва се монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно условие, както и че уговорка за лихва надвишаваща трикратния размер на законната лихва е противна на добрите нрави. В тази насока е и предприетата законодателна промяна и въвеждането на забраната по чл. 19, ал.4 от ЗПК. Цитираната норма не е приложима към процесния договор, поради което размерът на ГПР в настоящия случай следва да се преценява с оглед критериите за добрите нрави. В настоящия случай е видно, че уговорените размери на надбавките - възнаградителна лихва и ГПР многократно надвишават размера на законната лихва /значително над нейния трикратен размер/, поради което и са нищожни поради противоречие с добрите нрави.

С оглед правомощието на съда  служебно да констатира наличие на нищожна клауза, следва да се има предвид и следното: Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договора за заем следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към закона начин. В процесния договор е посочен годишен процент на разходите 98, 12%  , но не е ясно нито какво включва, нито как е формиран. Несъобразяването на договора с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК също представлява самостоятелно основание по чл. 22 ЗПК за недействителност.

Към договора липсва и погасителен план, според изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК, тъй като  погасителния план трябва да  съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент и допълнителните разходи, а в случая такъв погасителен план не е налице. Това обстоятелство  е самостоятелно основание за недействителността на договора по чл. 22 във вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита  на осн. чл. 55 ЗЗД.

По изложените съображения, решението на районният съд е правилно и следва в обжалваната част да бъде потвърдено.

Воден от изложеното, Разградският окръжен съд 

 

 

Р Е Ш И :

 

           

            ПОТВЪРЖДАВА Решение  № 136/ 27. 03. 2019 г. по гр. д. № 894/ 2018 г. по описа на РС Разград в частта, с която е отхвърлен, като неоснователен предявения иск срещу С.А.С.,  А.А.А., М.А.М., В.А.Я., А.А.Я. и А.  Ю.Е. да бъде признато за установено, че същите като наследници на  Ю. Е А. дължат сумата над размера от 1045, 80 лв. до предявения размер от 3 125, 68 лв.  по договор за револвиращ заем № **********.

            Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ:          

 

 

                                                            ЧЛЕНОВЕ:   1.

 

 

                                                                                2.

 

 

 

ДГ