Р Е Ш Е Н И Е № 260707
05.10.2020 г., гр. Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД ПЛОВДИВ, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XV- ти състав, в публично съдебно заседание
на втори септември, две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: КАТЯ БОЕВА
при
участието на секретаря: Катя Янева,
като разгледа докладваното от съдията
гр. дело № 8095 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
по делото е по реда на чл.422, ал.1, във вр.с чл.415, ал.1 ГПК.
Образувано е по повод на подадена искова
молба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу С.М.Т., с която се иска да
бъде признато за установено, че ответницата дължи на ищеца сума в размер на 600,00
лева, представляваща главница по договор за паричен заем № ********* г., сума в
размер на 40,74 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода
13.01.2016 г. – 13.03.2016 г., сума в размер на 187,11 лева, представляваща
неустойка за непредставяне на банкова гаранция по горепосочения договор за
заем, сума в размер на 75.00лв., представляваща такса- разходи за събиране на
просрочени вземания, сума в размер от 100 лв., представляваща такса- разходи за
дейност на служител, сума в размер от 132, 86лв., представляваща лихва за
забава за периода от 14.01.2016г. до датата на подаване на заявлението по
смисъла на чл. 410 ГПК в съда, както и законна лихва върху главницата, считано
от датата на депозиране на заявлението в съда до окончателното изплащане за
задължението.
В исковата молба се излагат съображения,
че между ответницата и „Вива Кредит“ ООД е сключен договор за паричен заем № *********
г., по силата на който ответницата е получила сумата в размер на 600 лева. Последната следвало да издължи главницата на
три равни месечни вноски за периода от 13.01.2016г. до 13.03.2016г., ведно с
договорна лихва, като размерът на анюитетите възлизал на 213, 58лв. В договора
е предвидено, че в тридневен срок от сключването му, ответницата следва да
представи банкова гаранция в размер на предоставената главница по договора. Това задължение не е изпълнено,
преди което се дължи неустойка за неизпълнение на договорно задължение в размер
от 187, 11лв. Изложени са съображения, че длъжникът дължи и сума в размер на 75
лв. за разходи за събиране на просрочено вземане, както и сума в размер от
100лв., представляваща разходи за дейност на служител на заемодателя, който да
администрира дейността по събиране на вземането. Сочи се, че е настъпила
изискуемостта и на сума в размер на 132, 86 лв., представляваща лихва за забава
върху главницата за периода от 14.01.2016г. до датата на подаване на
заявлението по смисъла на чл. 410 ГПК в съда. Поддържа се, че между ищеца и „Вива
Кредит“ ООД е сключен Рамков договор за прехвърляне на парични задължения
/цесия/ от 22.01.2013 г., като съобразно Приложение № 1 към посочения рамков
договор, вземането на „Вива Кредит” ООД към С.М.Т. е цедирано на ищцовото
дружество. Изтъква се, че длъжникът е търсен на посочен от него адрес, с цел да
бъде уведомен за така извършената цесия, но не е открит. Ведно с исковата молба
се представя пълномощно, делегиращо права на ищцовото дружество, в качеството
му на цесионер, да уведоми длъжника за осъществената цесия. Изтъква се, че на
исковата молба следва да й се придаде качеството на уведомителен документ
спрямо длъжника за извършеното прехвърляне на вземане. Предвид всичко изложено
се претендират посочените суми. Претендират се разноски.
С молба от 20.062019г., ищецът е заявил,
че за него липсва интерес от водене на иск, с който да се признае за установено
спрямо ответника, че последният дължи на ищеца сума в размер от 187, 11лв.,
представляваща неустойка за неизпълнено договорно задължение, касаещо предоставяне
на банкова гаранция. Моли се, производството по делото да бъде прекратено в
тази му част.
С Определение от 21.06.2019г., съдът е
обезсилил Заповед № ****/ 02.10.2018г., пост. по ЧГД № 15475/ 2018г., по описа
на РС- Пловдив в частта относно сумата в размер от 187, 11лв, неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за периода 26.01.2017г.- 28.08.2017г. и е
прекратил производството в тази му част.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран
отговор на исковата молба от адв. **** в качеството му на особен представител
на ответницата. Възразява се, че между ответницата и „Вива Кредит” ООД не е
възникнало валидно правоотношение. Сочи се, че длъжникът не е надлежно уведомен
за осъществената цесия от страна на кредитора. Излагат се съображения, че
вземането не се установява по основание и размер, както и че договорът за заем
не съдържа изискуемата информация, с която е следвало ответницата да се
запознае.
След
преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът от фактическа страна установява следното:
Със заповед за изпълнение на парично
задължение № ****/ 02.10.2018 г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело
№ 15475/ 2018 г. на ПРС, XIX-
ти гр. с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата
в размер на 600 лева, представляваща главница по договор за паричен заем № *********
г., сумата в размер на 40, 74 лева, представляваща договорна възнаградителна
лихва за периода 13.01.2016 г. – 13.03.2016 г. сумата в размер на 187, 11лева,
представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от
26.01.2017г. до 28.08.2017г., сумата от 116, 11- неустойка за периода
13.01.2016г.- 13.03.2016г., сума в размер от 75 лв.- такса разходи за събиране
на просрочени вземания, сумата от 100лв.- такса разходи за дейнсот на служител,
сумата от 132 86лв. - обезщетение за забава върху главницата за периода от
14.01.2016г. до 30.09.2018г., ведно със законната лихва върху главницата от
01.10.2018 г. до окончателното изплащане на сума.
Заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК е
връчена на ответницата при условията на чл. 47 ал.5 ГПК, поради което на
основание чл. 415 ал.1 ГПК са дадени указания на ищеца в едномесечен срок от
връчването да предяви иск за установяване на вземането си. Искът е предявен в
преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане
по същество.
С договор за паричен заем № *********
г., сключен между „Вива Кредит“ ООД като заемодател и ответницата като заемател
е отпуснат финансов ресурс в размер на 600 лева, който следвало да бъде
издължен на 3 равни месечни вноски за периода 13.01.2016 г.- 13.03.2016 г., при
фиксиран ГЛП- 40, 30 % и ГПР- 49, 46 %. Съдът счита за нужно да акцентира върху
обстоятелството, че не съществува каквото и да било съмнение, досежно
възникването на посоченото правоотношение. Ответницата, от своя клиентски
профил е попълнила всички изискуеми лични данни и е кандидатствала за предоставяне
на кредит в размер от 600лв. Впоследствие, на 14.12.2015г. е проведен телефонен
разговор с отвеницата, в рамките на който е потвърдена самоличността й.
Следвайки това, е изпратен имейл до ответницата, с който се уведомява, че е
одобрена за предоставянето на поисканата сума. Ответницата е следвала стъпките
в електронната платформа на „Вива Кредит” ООД, като е сключила договора от
личния си акаунт в системата на „Вива Кредит” ООД. Впоследствие, ответницата Т.
е усвоила предоставения й финансов ресурс в размер от 600 лв., като парите са
получени чрез каса на „Изипей” АД. / л. 126/. Гореизложеното се потвърждава и
от заключението на вещото лице по назначената СТЕ /л. 138- 152/. Съдът кредитира заключението
на вещото лице, като счита че същото е обективно, обосновано и в пълнота
отговаря на поставените въпроси.
По възникналото кредитно правоотношение
не са извършвани плащания.
Към договора за паричен заем са
представени общите условия по него и погасителен план.
От представения Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения от **** г., се установява, че на посочената
дата „Вива Кредит“ ООД е прехвърлило на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД /
тогава с правноорганизационна форма „ООД”/ всички свои ликвидни вземания по
Приложение № **** от **** г. към посочения договор. От посоченото приложение се
изяснява, че вземането към ответната страна е на позиция „287” от приложението
/ л. 17/. Цедентът е делегирал права на цесионера, в насока извършване на
всички уведомителни действия във връзка с осъщественото цедиране на вземания.
По делото е приложено и потвърждение, изходящо от цедента за така извършеното
прехвърляне.
По делото е прието заключение на
съдебно- счетоводна експертиза / л. 108- 110/, по което вещото лице е посочило,
че на **** г. на ответницата е предоставена сумата в размер на 600 лева по
процесния договор. От страна на същата не са осъществени действия в насока
погашение на предоставената й в заем сума. Посочено е, че към датата на депозиране
на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение и към датата на изготвяне
на заключението, остатъчното задължение е, както следва: дължима главница в
размер от 600лв., дължима договорна лихва за периода 13.01.2016г. –
13.03.2016г. в размер от 40, 74лв., неустойка в размер на 187, 11 лв. / която
не е предмет на настоящото производство/, такса за събиране на просрочено
вземане в размер от 75лв., обезщетение за забава върху главницата за периода
14.01.2016г. до 01.09.2018г. в размер на 132, 86лв., такса разходи за служител
за администриране на просроченото вземане в размер от 100лв. Съдът кредитира
заключението на вещото лице в своята цялост, като счита, че е обосновано,
обективно и компетентно изготвено.
При така установената по делото
фактическа обстановка, съдът от правна страна счита следното:
Предвид изложеното от фактическа страна,
то не е налице съмнение, че между „Вива Кредит” ООД като заемодател и
ответницата Т. е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен
заем в размер от 600лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ответникът е физическо лице, което при сключване на договора
е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява
такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици
важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Във връзка с възражението за неспазване
на процедурата по уведомяване на длъжника за осъществената цесия, то съдът
счита същото за неоснователно. Действително, длъжникът не е открит преди
иницииране на настоящия процес, за да бъде уведомен за прехвърлянето на
вземането. Липсва пречка обаче, това уведомяване да бъде надлежно осъществено
посредством исковата молба, дори и длъжникът да се представлява в процеса от
особен представител ( какъвто е и настоящият случай). В тази връзка, то следва
да се посочи, че в исковата молба е налице нарочно обективирано изявление в
тази насока от ищеца, като са приложени, както договора за цесия и приложението
към него, така и потвърждение за извършеното прехвърляне на вземане и нарочно
пълномощно, предоставящо права на ищеца ( като цесионер) да извърши действието
по уведомяване на длъжника. Предвид това, то съдът счита, че ищеца се явява
лице, легитимирано да претендира процесните суми.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал.
1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата
на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците
й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
С разпоредбата на чл. 11 ал.1 т.10 ЗПК е
въвдено изискването за посочване на общата дължима сума по кредита. Същото е
въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се
формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи
на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще
дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,46 %, а фиксирания ГЛП- 40,30
%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- не е ясно и
какво е включено в разликата между размера на ГПР / 49, 46%/ и лихвата, която е
част от него / 40. 30%/. Разликата между двете посочени величини е 9, 16%, като
включващото се в тази компонента остава неизвестно. Всичко това поставя
потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика
няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита,
което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено
изискване на посоченото законово основание. Това се явява и в директно
противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и
дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Предвид
изложеното и съобразно нормата на чл. 22 ЗПК, то договор за паричен заем № ******
от **** г. се явява недействителен.
Отделно от гореизложеното, то съдът
счита за нужно да посочи и че претендираните от ищеца такси- 75лв. разходи за
събиране на просрочено вземане и 100лв. са в противовес с разпоредбите на чл.
10а, ал. 2 и ал. 3 ЗПК. Описаната в чл. 5, ал. 2 от Договора методика, налага
разбирането, че така определената „такса” по –скоро представлява прикрито
допълнително възнаграждение за кредитора, доколкото невъзможно е да се определи
изначално в какъв размер биха били разходите за изпращане на покани за събиране
на вземането. На следващо място, определената в чл. 5, ал. 3 от Договора
„такса” в размер от 100лв. е идентична като преследвана цел с тази, разписана в
предходния член. И двете такси касаят събиране на вземането и са насочени към обогатяване
на кредитора, без оглед на това какъв е реалният обхват на сторените от него
разходи за събиране на вземането.
Законодателят е предвидил в чл. 23 от ЗПК, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. В случая ищецът претендира главница, възнаградителна
лихва, неустойка и такси, но доколкото настоящото производство е такова по чл.
422 от ГПК, предявеният иск трябва да е идентичен по основание и размер на
претенцията в заповедното производство. При положение, че съдът приема, че
договорът е недействителен, тази сума, търсена като главница в процеса, няма
как да бъде прието за установено, че подлежи на връщане на договорно основание,
защото връщането й произтича от института на неоснователното обогатяване- всеки, който е получил нещо при изначална липса
на основание, дължи връщането му. Както вече се посочи, тук сумата се
претендира от ищеца въз основа на договора между страните, т.е. на договорно
основание, в която връзка е била издадена и заповедта за изпълнение по чл. 410
от ГПК. Хипотезата обаче на чл. 23 от ЗПК визира връщане на дадено по едно
недействително правоотношение и в тази връзка искът следва да се отхвърли изцяло,
доколкото произнасяне на решаващия състав за връщане на заема по нищожния
договор би довело до промяна в основанието на претенцията, което е недопустимо.
За кредитора съществува възможност да търси съответната сума в отделно
производство на друго основание- извъндоговорно такова, където да реализира
правото си да получи връщането на даденото поради липса на основание.
Претенцията за лихва има акцесорен
характер и като такава тя се дължи само при наличие на съществуващ дълг. След
като главният иск се отхвърля, такъв следва да бъде резултатът и по отношение
на претенцията за обезщетението за забава, без въобще да се излагат каквито и
да е други съображения.
Доколкото не се доказа да съществува
присъденото вземане в полза на прехвърлителя на вземането, то такова не може да
възникне и в патримониума на правоприемника, а именно ищецът в настоящото
производство. Поради изложено предявената претенция от същия се явява
неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.
Доколкото ответникът се представлява от
особен представител, то на същия не следва да се присъждат разноски за
процесуално представителство в настоящото производство.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявения от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, против С.М.Т.,
ЕГН: **********, иск за признаване на установено, че ответникът дължи
присъдените по частно гр. дело № 15475/ 2018 г. на ПРС, XIX- ти гр. с-в, със заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № ****/ 02.10.2018 г., парични
суми, както следва: сума в размер на 600 лева, представляваща главница по
договор за паричен заем № ********* г., сключен между „Вива Кредит“ ООД и С.М.Т.,
сума в размер на 40,74 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за
периода 13.01.2018 г. – 13.03.2016 г., сума в размер на 75 лева, представляваща
такса разходи за събиране на просрочени вземания, сума в размер от 100лв.,
представляваща такса разходи за дейност на служител, както и сума в размер от
132, 86 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода от
14.01.2016г. до 30.09.2018г., които суми са били прехвърлени от „Вива Кредит“
ООД на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД по силата на Рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания от 22.01.2013г. ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 01.10.2018 г. до окончателното изплащане на сумата.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/ Катя Боева
Вярно с оригинала!
КЯ