О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
гр.София, 12.11.2019г.
Софийски окръжен съд, гражданско
отделение,първи въззивен състав, в закрито заседание
на дванадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:
Евгения Генева
Членове:1.
Дора Михайлова
2.
Николай Василев
Разгледа докладваното от Генева
ч.гр.д. № 786/2019г. и за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по
чл.278вр.чл.413,ал.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба н. „А.з.к.н.п.з.
„ ,ЕИК .,със седалище и адрес на управление *** разпореждане № 929 от
03.10.2019г. на РС-Ихтиман по ч.гр.д. № 1019/2019г.,с което е отхвърлено
частично заявление от Агенцията за издаване на заповед за изпълнени по чл.410 ГПК срещу С.Г.Я. с ЕГН **********, за сумата 151.40 лв.,представляваща
неустойка за неизпълнение, ведно със сумата 45 лв., произхождаща от разходи за
извънсъдебно събиране на задължението.
Излагат се аргументи за противоречие
с целта на регламент/ЕО/ № 861/2007г. на ЕП и
на СЕ за създаване на европейска процедура за искове с малък материален
интерес и регламент /ЕО/№ 1896/2006г. на ЕП и на СЕ за създаване на процедура
за европейска заповед за плащане,-бързо и ефективно събиране на безспорни задължения,преграждайки пътя да се
реши дали вземането е спорно.Вместо да съдейства на кредитора,съдът заел
защитна позиция спрямо длъжника,изследвайки валидността на основанието,от което
произтича вземането.Заявителят нямал възможността да изложи аргументи,че
клаузите са равноправни,поради едностранността и
формалността на заповедното производство.Нарушен бил принципът на равенство на
страните в процеса ,заложен в чл.9 от ГПК.В заповедното производство изобщо не
било възможно по принцип да се изследва дали кумулативно са налице трите
предпоставки на хипотезата на чл.3 от Директова 93/13 ЕИО-генерална клауза за неравноправност на
уговорките в потребителските договори,вкл. за потребителски кредит.На следващо
място-съдът неправилно приле,че неустойката е нищожна
само поради противоречие с добрите нрави.Това противоречало на ТР №
1/15.06.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГК на ВКС.Що се отнася до претендираните разходи за събиране на вземането,те се
дължали на осн.чл.10а ал.1 от ЗПК и не влизали в годишния
ГПР.
Настоящият състав намира частната
жалба процесуално допустима като депозирана от легитимна страна в законния срок
и атакуваща подлежащ на въззивно обжалване съдебен
акт.По същество жалбата е неоснователна.
Заповедното производство е образувано
по претенция за издаване на заповед на осн.чл.410 ГПК
въз основа на договор за паричен заем № 3378022/22.11.2018г.,сключен между „И.А.
М.“ АД и С.Я.,вземанията по което били цедирани на
заявителя с договор от 30.01.2017г.
Претендира се 300 лв. главница, 25.40 лв. договорна лихва за периода от
22.12.2018г. до 22.03.2019г.,сумата 151.40 лв. неустойка ,сумата 17.34 лв.
законна лихва за периода от 23.12.2018г. до 24.09.2019г. и,законната лихва
върху главницата от 02.10.2019г. до изплащане на вземането и 25 лв. държавна
такса,ведно с 200 лв. адвокатско възнаграждение.Съдът е издал заповед №
757/03.10.2019г. като е уважил исканията за главница,договорна лихва,законна
лихва,държавна такса и 50 лв. от адвокатското възнаграждение. За да отхвърли
заявлението в останалата част,съдът е приел,че клаузата за неустойка
противоречи на добрите нрави, тъй като е уговорена извън присъщите ѝ обезпечителна,обезщетителна и санкционна функции , а цели и има за
резултат заобикаляне изискванията на
закона-основание за нищожност по чл.21,ал.1 ЗПК.Процесната
неустойка била с фиксиран размер,възлизащ почти на 50% от цялата заета сума, и
се дължала не за обезпечение връщането ѝ,а за обезпечение на даването на
друго обезпечение.Само по себе си непредоставянето на обезпечение не
причинявало щети за кредитора, а по същество била добавка към възнаградителната лихва,представляваща“сигурна печалба“ в
размер на 50 % от кредита.На второ място,била необосновано висока и оттам- обективирана в неравноправна по смисъла на чл.143,т.5
ЗЗП.Вземането за разходи за извънсъдебно събиране на задължението също
възникнало на основание неправноправна клауза и
целяло заобикаляне на разпоредбите на чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК,предвиждащи,че
при забава на потребителя се дължат само лихви върху неплатената сума
вследствие забавата и обезщетението не може да надхвърля законната лихва.
Разпореждането е
законосъобразно, правилно и обосновано.Неприемливи
са аргументите на жалбоподателя,черпени от европейските директиви,тъй като в
заповедното производство съдът гради убеждението си въз основа на представените
доказателства за основанието на вземанията-в случая договора за потребителски
кредит.Именно положения,залегнали в правото на ЕС задължават съда служебно да
следи за неравноправни клаузи в ущърб на потребителите.Това не представлява
нарушение на принципа на равенство на страните,нито прегражда пътя до защитата
им в състезателен исков процес.И двете клауза-за неустойка за неизпълнени на
вторично задължение и “разходи“-целят
оскъпяване на кредита чрез заобикаляне на закона и са нищожни на осн.чл.21,ал.1 ЗПК.Не се касае за прекомерен размер на
неустойката,защото това по същество не е неустойка за неизпълнение на
задължението за връщане на заетата сума,каквато впрочем също е нищожна ,ако
дублира мораторната лихва съгласно 33,ал.1 и ал.2 от ЗПК.
Водим от горното,съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждането
от03.10.2019г. по ч.гр.д. № 1019/2019г. за частично отхвърляне на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение на осн.чл.410 ГПК за сумата 151.40 лв.,произхождаща от
„неустойка“ и сумата 45 лв., произхождаща от „разходи за извънсъдебно събиране
на задължението“.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове:1.
2.