РЕШЕНИЕ
№ 134
гр. Павликени, 03.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАВЛИКЕНИ, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:КАТИНА МИНЕВА
при участието на секретаря Магдалена Панова
като разгледа докладваното от КАТИНА МИНЕВА Гражданско дело №
20254140100212 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на М. Ц. Д., чрез
пълномощника й адвокат Ц. С. Д.- ***АК, срещу „***“ ЕООД. Процесуалният
представител на ищеца развива съображения, че между страните е сключен договор за
кредит № *** на 10.04.2024 година, по силата на който ответното дружество е
предоставило сума в размер на 1 300.00 лева на ищеца, със срок на договора 30 дни,
лихва след удължаване на кредита в размер на 43.80 лева при лихвен процент за срока
на договора 40.97 %, и лихвен процент на кредита след удължаване 40.99%, годишен
процент на разходите - 49,70 %, общо дължима сума по кредита, включваща главница,
лихва и първоначално удължаване срока на кредита 1 655.80 лева. Сочи, че реално
усвоената сума е в размер на 1 300.00 лева. Твърди, че се е възползвала от услугата
„удължаване срока на договора“, поради затруднено финансово положение и
невъзможност да погаси задължението си на падежа и е заплатила девет такси за
удължаване срока на кредита с различна периодичност, а именно - 10.05.2024 г. за 30
дни 312.00 лева; 10.06.2024 г. за 14 дни - 188.00 лева; 24.06.2024 г. за 14 дни - 100.00
лева; 25.06.2024 г. за 14 дни - 188 лева; 08.07.2024 г. за 14 дни - 149.76; 15.07.2024 г. за
14 дни - 124.88; 24.07.2024 г. за 7 дни-124.88 лева; 01.08.2024 г. за 14 дни - 124.88 лева
и на 12.08.2024 г. за 14 дни - 149.76 лева. Счита, че към процесния договор и анекса
към него, е приложим ЗПК, като твърди, че е приложима разпоредбата чл. 4, ал. 1, т. 6
1
ЗПК, тъй като двете кумулативни условия, предвиждани от нормата не са налице,
макар и срокът на договора да е по-малко от три месеца, тъй като по смисъла на чл. 4,
ал. 1, т. 6 ЗПК сочи, че незначителен разход по кредита е общият разход по креда
съгласно на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, а лексикалното тълкуване на закона дава основание
да се приеме, че общият разход по кредита в тази хипотеза е в размер несъществен-
твърде нисък, като твърди, че в процесния казус действителните разходи по кредита за
договорна лихва, такси за удължаване срока на договора, са значителни суми от
заемната такава. Твърди, че сключеният договор противоречи на закона и морала и е
сключен при неравноправни условия между потребителя и доставчика на финансова
услуга, клаузите в него не са индивидуално договорени, а същият е сключен при Общи
условия, т.е. при предварително определени от страна на ответника договорни клаузи и
кредитополучателят не е имала възможност да повлияе на съдържанието им.
Поддържа, че в противоречие с добрите нрави и в разрез с разпоредбата на чл. 33, ал.
2, във вр. с ал. 1 ЗПК, се предлага услуга, която е и заплатена от ищцата, за
удължаване срока за връщане на кредита. Сочи, че са определени няколко
възможности за удължаване на време с различна „цена“ и поради финансовата
безизходица, в която се е намирала ищцата твърди, че е заплатила общо 1 462.16 лева,
поради което и срокът за плащане на договора е бил отсрочван. Излага твърдения, че
по същността си това е неустойка във връзка с неизпълнение на задължението на
потребителя да върне в срок получения кредит, което е в разрез с разпоредбата на чл.
33, ал. 1 ЗПК, както и, че значително надвишава законната лихва- 13.79%, която се
дължи при забава на изпълнението, арг. от чл. 33, ал. 2 ЗПК, за периода на договора.
Твърди, че заплатената сума за многократно удължаване срока на кредита е в размер
надвишаващ и самата главница. Позовава се на нарушение на нормата на чл. 10а, ал. 2
ЗПК, твърди, че така се оскъпява по скрит начин кредита, поради което такъв вид
уговорка намира за нищожна, респективно посочва, че заплатените такси от ищцата са
платени без основание. На следващо място твърди противоречие и с добрите нрави,
доколкото лихвата на договора, като след удължаване срока на кредита е увеличена от
40.97% на 40.99%. Сочи, че следствие прибавянето разходите по кредита се е стигнало
до увеличаване на ГПР, а оттам и до нарушаване на разпоредба на чл. чл. 19, ал. 4
ЗПК, като в случая, договореният между страните фиксиран ГПР сочи да е в размер на
49.70%, а след прибавяне на допълнителните суми, които е заплатила ищцата, то
твърди ГПР да надхвърля значително размера на законната лихва за времето на
сключване на договора, при определения от БНБ основен лихвен процент 3,78% към
10.04.2024 г., и 10 пункта надбавка. Позовава се на противоречие с чл. 3, § 1 и чл. 4 от
Директива 93/13/ ЕИО. Поддържа, че клаузата за удължаване срока на договора за
кредит е нищожна, поради противоречие на закона и добрите нрави, и всички платени
такси от ищцата, са платени без основание. Към съда е отправено искане за осъждане
на ответника да върне платената без основание сума по договор за кредит №
2
***/10.04.2024 г. и анекс от 10.05.2024 г. в размер на 1 462.16 лева, ведно със законната
лихва от момента на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на
сумата. Претендира да бъдат присъдени направените от ищеца разноски по делото.
Препис от исковата молба е връчен редовно на ответника, който в срока по чл.
131 ГПК е депозирал отговор на исковата молба. Процесуалният представител на
дружеството не оспорва наличието на облигационно правоотношение между страните
по така посочения договор за кредит, отпусната с него сума, посочва, че кредитът е
бил за период от 30 дни и с падежна 10.05.2024 г., като са начислени такси и лихви по
кредита- договорна лихва в размер на 43.80 лева и такса за допълнителна
незадължителна услуга за бързо разглеждане в размер на 268.20 лева, сочи, че общият
размер на кредита, който ищцата е следвало да погаси е в размер на 1 612.00 лева.
Твърди се, че предварително на ищцата е бил предоставен Стандартен европейски
формуляр, съдържа цялата относима по договора информация - размер на заявена за
отпускане сума, дължима договорна лихва, размер на такса за допълнителна
незадължителна услуга за бързо разглеждане, общ размер на задължението и падежна
дата и др., като сочи, че ищцата е била задължена внимателно да се запознае със
съдържанието на Стандартния европейски формуляр, като е имала възможността да
откаже ползване на допълнителни услуги, да пожелае да измени срока на договора или
да откаже заявката за кредит, твърди, че информацията е била изпратена и в
електронен вариант, на посочения от ищеца електронен адрес за кореспонденция.
Излага твърдения, че в общия случай при неизползване на допълнителна услуга по
приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредит, кредиторът извършва
проверка на кредитоспособността на кандидата и предоставя отговор в рамките на до
7 календарни дни от момента на подаване на искането, като преди да бъде одобрена
заявката за кредит, дружеството извършва оценка на кредитоспособността на
заявителя чрез справки в различни регистри. Твърди, че в случая след изрично
заявената услуга за бързо разглеждане е гарантирана и извършена проверка на
искането и получаването на отговор спрямо резултата от извършената проверка на
кредитоспособност в рамките на до 15 минути, което ангажира допълнителен
финансов и човешки ресурс, поради което е начислена процесната такса. Твърди, че
тази услуга не е задължителна, но ищцата се е възползвала от нея, като е преминала
успешно през проверката за кредитоспособност и заявката за получаване на кредит е
била одобрена, в резултат на което между страните е сключен процесния договор, като
препис от него твърди да е изпратен на електронния й адрес.
Сочи се в отговора на исковата молба, че на основание т. 13.1 от приложимите
Общи условия, в случай че потребителят няма възможност да погаси задължението си
в срок, но желае да избегне изпадане в забава и последиците от това е уговорена
възможност за заявяване и ползване на допълнителна незадължителна услуга за
удължаване на срока, която е обвързана с заплащане на съответната такса, след
3
получаването на която между страните се сключва анекс за удължаване на срока, по
силата на който се изменя падежната дата за погасяване на задължението, като всички
останали параметри по основния договор- размер на отпусната сума и обвързаните с
това задължения и общо дължимото, остават непроменени. Твърди, че М. Д.
неколкократно се е възползвала от правото си да заяви и ползва услугата за
удължаване на срока, във връзка с което между страните са били сключени общо 8
анекса за удължаване на срока, по повод на което сочи, че ищцата е заплатила
посочените в исковата молба суми възлизащи в общ размер от 1 462.16 лева.
Оспорва изцяло исковата претенция за прогласяване на нищожност на договор
за кредит № *** / 10.04.2024 г. като неоснователна и недоказана, като сочи, че
твърденията на ищцовата страна за това са неоснователни и недоказани. Твърди, че в
договора за кредит елементите на същия са ясно, точно и константно дефинирани,
като договорът не съдържа възможности за промяна на ГПР. Сочи, че размерът на ГЛП
и ГПР, посочени в договора са фиксирани и са останали непроменени за целия период
на действие на същия, включително са посочени същите процентни величини и във
всеки сключен в последствие анекс, като твърди, че в общите условия е пояснен и
начинът за изчисляване на годишната лихва за предоставяне на кредита. Твърди, че
посочения ГПР, в размер на 49,7 %, в договора отговаря на действителния размер, а
въпросът какво следва да включва същия по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК е относим
към разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и касае действителността на клаузата, с която се
надхвърля размера на ГПР, което посочва, че не влече след себе си недействителност
на целия договор. Сочи, че не са нарушени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
както и че при съблюдаване принципа за свобода на договаряне, страните са се
съгласили да сключат процесния договор при ГПР 49.7 %, което не надвишава пет
пъти размера на законната лихва за забава. Намира за неоснователно твърдението на
ищцата за нищожност на договор за кредит, предвиждащ допълнително заплащане на
такса за удължаване срока на договора, тъй заявяването на допълнителна услуга не
представлява условие за сключването на договора и отпускането на заявената сума от
кредитора, а е предвидена допълнителна възможност в полза на кредитополучателя да
избегне последиците от изпадане в забава и влошаване на кредитната история, твърди,
че съгласно решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 разходите за
допълнителни услуги, уговорени в договор за потребителски кредит, включително и
тази разходи, позволяващи отлагане на падежа попадат в обхвата на ГПР само когато
тяхното ползване, респективно заплащане на посочените услуги, е задължително
условие за получаване на кредит. Излага твърдения, че събираната такса не е
непропорционална спрямо размера на отпуснатата главница, тъй като следва да се има
предвид всяка една индивидуална такса, а не общият размер.
Намира, че клаузата за заплащане на допълнителна услуга кореспондира с
разпоредбата на чл.10а ЗПК и не е неравноправна по смисъла на 143 ЗЗП. В
4
заключение сочи, че процесната клауза не се явява нищожна на нито едно от
посочените в исковата молба основания, като същата е заявена съобразно принципа на
чл. 9 ЗЗД, респ. заплатена ведно с дължимата главница по договора за потребителски
кредит, с оглед на което отправя искане исковата претенция с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД да бъде отхвърлена като неоснователна. Обективира се възражение
за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от ищеца, както и
искане за присъждане на разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди
доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за
установено от фактическа и правна страна страна следното:
Предявеният иск е с правно основание чл. 55 ал.1 предл.1 ЗЗД.
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест за уважаване
на исковата претенция в тежест на ищцовата страна в условията на пълно и главно
доказване, е да установи, че е заплатила на ответника сумата от 1 462.16 лева във
връзка с удължаване срока на договора, обстоятелство, което не е спорно, както и
сочените основания за нищожност. В тежест на ответника е да установи наличието на
основание за получаване, респективно задържане на платената сума- наличие на
валидни клаузи, въз основа на които са извършени плащанията, включително, че са
уговорени индивидуално.
С доклада по чл. 146 ГПК са отделени като безспорни по делото и ненуждаещи
се от доказване следните обстоятелствата:
Между страните по делото е сключен договор за кредит № *** от 10.04.2024
година, по силата на който ответното дружество е предоставило сума в размер на 1
300.00 лева на ищеца, със срок на договора 30 дни, лихва след удължаване на кредита
в размер на 43.80 лева при лихвен процент за срока на договора 40.97 %, и лихвен
процент на кредита след удължаване 40.99%, годишен процент на разходите - 49,70 %,
общо дължима сума по кредита, включваща главница, лихва и първоначално
удължаване срока на кредита 1 655.80 лева, както и че ищцата е заплатила сума в общ
размер на 1 462.16 лева за удължаване срока на договор за кредит.
Видно от процесния договор по същия е начислена такса за бързо разглеждане в
размер на 268.20 лева.
Съгласно клаузата на чл. 13 от Общите условия към договора e предвидена
допълнителна услуга удължаване на срока за връщане на кредита срещу заплащането
на такса съобразно Тарифата на Кредитора. Поради невъзможност ищцата да върне
цялата сума между страните по делото е подписан Анекс за удължаване срока от дата
10.06.2024 г. към договор за кредит № *** от 10.04.2024 година, по силата на който
срокът е удължен с 30 дни срещу заплащане на такса в размер на 312.00 лева. На
10.06.2024 г. е сключен нов анекс със същия предмет- за удължаване срока на връщане
5
на отпусната сума с 14 дни срещу такса в размер на 188.00 лева. На 25.06.2024 г. е
сключен Анекс за удължаване срока за връщане на отпусната сума с 14 дни срещу
такса от 188.00 лева. Анекс със идентичен предмет между страните е сключен и на
15.07.2024 г. срокът за връщане на отпусната сума е удължен с 7 дни срещу такса от
124.88 лева, предмет на идентични уговорки е анекс между страните с дата 24.07.2024
г., страните договорили удължаване срока за връщане на отпуснатата сума с нови 7
дни срещу такса в размер на 124.88 лева. На 01.08.2024 г. страните по делото
подписали последващ Анекс за удължаване срока за връщане на отпусната сума с 7
дни срещу такса от 124.88 лева, последващо предоговаряне срока на връщане на
отпуснатата сума последвало и на 05.08.2024 г., когато срокът бил удължен с нови 7
дни срещу такса от 99.84 лева. На 12.08.2024 г. е сключен Анекс за удължаване срока
за връщане на отпусната сума с 14 дни срещу такса от 149.76 лева. Общата сумата
заплатена от ищеца за удължаване срока за връщане на отпуснатата сума възлиза в
размер на 1 462.16 лева.
С оглед на приетите по делото доказателства- 10 броя платежни нареждания
/л.8-17 по делото/ съдът намира, че по делото безспорно е установено, че ищцата се е
възползвала няколкократно /10 пъти/ от допълнителната услуга за удължаване срока за
връщане на кредита по Договор за кредит № *** от 10.04.2024 година, като за всеки
път е била начислена такса в размер съгласно тарифата на ответното дружество.
По отношение на процесния договор- Договор за кредит № *** от 10.04.2024
година приложение намират разпоредбите на ЗПК, доколкото по своята същност
облигационното правоотношение между страните представлява договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения
заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя цели, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
процесния договор са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност
на потребителя, а представеният по делото договор е по правната си същност договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б от
Закон за защита на потребителите, в това число и забраната за неравноправни клаузи,
за наличието на които съдът следи служебно. За да е налице валидно сключен договор
за потребителски кредит, необходимо е същият да отговоря кумулативно на всички
предвидени в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2
ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК изисквания. Неспазването на което и да е от тях,
6
съгласно императивната разпоредба на чл. 22 ЗПК, води до недействителност на
договора за потребителски кредит. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците са изискуеми при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само
на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи по
кредита.
В частност преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 13
от общите условия към договора, уреждаща допълнителна услуга удължаване на срока
за връщане на кредита срещу заплащането на такса съобразно Тарифата на кредитора,
следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите
на приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът. Автономията на
волята на страните да определят свободно съдържанието на договора, в т. ч. да
уговорят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки-
съдържанието не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна
степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки,
така и за търговските сделки- в същия смисъл разяснения, дадени с т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК.
С оглед императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
Този съдебен състав намира, че в процесния случай са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, т. 8, т. 9, т. 11 и т. 12 и т. 20 ЗПК.
Същевременно настоящият съдебен състав приема, че начислените въз основа
на договора и анексите към него въз основа на Общите условия такса за бързо
разглеждане и такса за удължаване на срока за връщане на кредита са свързани с
усвояване и управляване на кредита и са начислени в противоречие с разпоредбата на
чл. 10а, ал. 2 ЗПК, установяваща забрана за начисляване на такси и разноски, свързани
с усвояване и управление на кредита, поради което начисляването на такива е в
противоречие със закона и са недължими. Неравноправността на клаузите в
посочената хипотеза представлява частен случай на противоречие с добрите нрави, а
7
като допълнителен аргумент за това е и обстоятелството, че размерът им е
несъвместим и с краткия срок за погасяване на задължението за връщане на заетата
сума от 1 300.00 лева, респективно от 30 дни, поради което съдът намира, че таксите
са неоснователно начислени в тежест на ищеца като част от платените от него за
таксата за удължаване на срока и като дължими суми за погасяване на кредита.
Таксите за тези услуги, дължими отделно от главницата и възнаградителната
лихва по договора за кредит, представлява възнаграждение за извършена от кредитора
конкретна дейност или услуга и би следвало дължимостта им да е обусловена от това
дали кредиторът е изпълнил насрещното си задължение- да извърши дейността или да
предостави услугата, като освен това е следвало да бъдат включени в ГПР, а в случая
това не е сторено. Таксата за бързо разглеждане не касае такса за извършване на
допълнителна услуга, а е вземане, което се плаща заедно с вноската за главница и
лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за кредитора освен лихвата.
В конкретния случай фактически е уговорена допълнителна договорна лихва, която се
плаща от длъжника и която е печалба за кредитора. В случая в договора за
потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49.7 %, т. е. формално е изпълнено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК , като този размер не надвишава максималния по
чл. 19, ал. 4 ЗПК . Въпросният размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като
не включва част от разходите за кредита, а именно начислената таксата за бързо
разглеждане, която се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК . Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, общ разход по кредита за потребителя са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. В случая посоченото вземане е разход, свързани с предмета и с управлението
на договора, който води до оскъпяването на кредита и представляват скрита
възнаградителна лихва. При тези данни съдът намира, че таксата за бързо разглеждане
представлява разход по кредита за потребителя, който е следвало да участва при
формиране на ГПР, тъй като по делото не се доказа твърдението на ответника, че тази
услуга не е била задължителна за отпускане на поискания кредит, а е била
предоставена по изрично искане на кредитополучателя, нито се установи, че на
ищцата е била дадена възможност за избор дали да се възползва от тази услуга или не.
Видно е, че дължимата такса за бързо разглеждане е отразена както в стандартния
европейски формуляр, така и в договора, като тя е включена в общо дължимата от
кредитополучателя сума, поради което съдът намира, че същата е следвало да участва
8
и при формирането на ГПР, тъй като има характера на общ разход по кредита за
потребителя по смисъла на чл. 19 ЗПК.
Така, въз основа на ангажираните доказателства, съдът приема, че уговорената
такса за бързо разглеждане представлява разход по договора, който е следвало да бъде
включен при изчисляването на ГПР като индикатор за общото му оскъпяване –
аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Съобразно императивната норма на чл. 19, ал. 4
ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България. Клаузите в договор, надвишаващи
определените по ал. 4 размери, са нищожни /арг. от чл. 19, ал. 5 ЗПК /. В настоящия
случай сумата по договора за кредит е в размер на 1 300.00 лева, а таксата за бързо
разглеждане, в размер на 268.80 лева, представлява 21 % от сумата по кредита, без да
се включват останалите суми, формиращи ГПР, т.е. договорната лихва. Ето защо,
следва да се направи извод, че след като се прибави и таксата за бързо разглеждане,
ГПР по договора за кредит надхвърля законоустановения максимум. Както вече беше
посочено, така уговорената такса има характер на скрита възнаградителна лихва, която
не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на
императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това, от своя страна, обуславя нищожност
на уговорката за плащане на това възнаграждение /арг. от чл. 19, ал. 5 ЗПК / и липса на
основание за дължимост на вземането.
Нищожна е и уговорката за плащане на таксата за удължаване на срока, като
противоречаща на закона. Изрично чл. 10а ЗПК предвижда, че не се събират такси за
управление на кредита. Таксуването на кредитополучателя за отсрочване/разсрочване
на вноски е незаконно. След като това е така, налага се извод, че договорът за заем
противоречи на част от императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се
приложи чл. 21, ал. 1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна. По този начин ответното дружество отново е извършило нарушение на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като не е посочено реално ГПР. Това също отново е и в нарушение
на императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че ГПР по договора за
потребителски кредит не може да бъде по висок от 5 пъти размера на законната лихва.
Договорът за потребителски кредит е недействителен и кредитополучателя дължи
само връщането на чистата сума по кредита и не дължи заплащането на лихви,
неустойки и други разходи по кредита. Не са необходими специални знания, за да се
стигне до извода, че при включване и на таксите за удължаване срока на договора, в
общ размер на 1 462.16 лева ГПР ще надвиши значително пет пъти размера на
законната лихва.
С оглед гореизложеното, макар формално договорът за кредит да покрива
9
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК , вписаните в него параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишният процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му
позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил
действителния размер на ГПР в договора, кредиторът е нарушил изискванията на
закона, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит, на
основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 ЗПК.
Видно от приложените по делото платежни нареждания /л. 8 –л. 17 от делото/,
ищцата по делото е заплатила сума в общ размер на 1 462.16 лева- такси за удължаване
срока на договора, обстоятелство признато от ответното дружество в отговора на
исковата молба и отделено като безспорно с доклада на съда по чл. 140 ГПК. С оглед
изложеното, предвид нищожност на договора съгласно чл. 22 ЗПК, сумата в размер на
1 462.16 лева за такси за удължаване срока на договора е заплатена без основание и
подлежи на връщане. Ответникът не установи основания за задържане на сумата.
Следователно и предявеният иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е
изцяло доказан по основание и размер за сумата от 1 462.16 лева и като такъв следва
да бъде уважен.
С оглед изхода от производството и съответните искания и представени
доказателства, разноски са дължими на ищцовата страна, като същата е доказала
извършването на такива в размер на 58.50 лева – заплатена държавна такса.
Ответникът дължи и заплащане на адвокатско възнаграждение при условията на
чл. 38, ал. 1, т. 2, във вр. с ал. 2 от Закон за адвокатурата /ЗА/. Обективирано е
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от
ответната страна. Видно от представения по делото договор за правна защита и
съдействие от 23.01.2025 г., сключен между ищеца и процесуалния й представител
адвокат Ц. Д. ВТАК за изпълнение на възложената работа адвокатът осъществява
безплатна правна помощ на възложителя на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. При
определяне на дължимото възнаграждение за адвоката, осъществил процесуално
представителство на ищцата, следва да се вземе предвид, че производството по делото
не се отличава с фактическа и правна сложност и в случая става въпрос за типизирани
дела, по които действително е налице богата съдебна практика, с оглед изложените от
10
ответната страна възражения, приключило е в рамките на едно съдебно заседание, в
което се е явил пълномощникът на ищеца, направил е съответни искания, взел е
отношение по спорните въпроси, изготвил е писмена защита в предоставения му срок.
Следва да бъде отчетен и материалният интерес, въпреки че по мнение на настоящия
състав по тази категория дела, той не е водещ при преценка за фактическа и правна
сложност на делото. Съобразявайки изложеното и в рамките на правомощията си по
чл. 38, ал. 2 ЗА, съдът определя адвокатско възнаграждение в размер на 220.00 лева.
Мотивиран от изложеното, Районен съд Павликени, IV-ти състав
РЕШИ:
ОСЪЖДА „***“ ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.
***, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД да заплати на М. Ц. Д., с ЕГН
********** с адрес гр. ***, сумата от 1 462.16 лева /хиляда четиристотин шейсет и
два лева и шестнадесет стотинки/, представляваща недължимо платена сума
по Договор за кредит № ***/10.04.2024 година, Анекс за удължаване срок от
10.05.2024 г. към Договор за кредит № ***/10.04.2024 година, Анекс за удължаване
срок от 10.06.2024 г. към Договор за кредит № ***/10.04.2024 година, Анекс за
удължаване срок от 25.06.2024 г. към Договор за кредит № ***/10.04.2024 година,
Анекс за удължаване срок от 15.07.2024 г. към Договор за кредит № ***/10.04.2024
година, Анекс за удължаване срок от 24.07.2024 г. към Договор за кредит №
***/10.04.2024 година, Анекс за удължаване срок от 01.08.2024 г. към Договор за
кредит № ***/10.04.2024 година, Анекс за удължаване срок от 05.08.2024 г. към
Договор за кредит № ***/10.04.2024 година и Анекс за удължаване срок от 12.08.2024
г. към Договор за кредит № ***/10.04.2024 година, ведно със законната лихва, считано
от датата на депозиране на исковата молба - 04.03.2025 година, до окончателното
изплащане на задължението.
ОСЪЖДА „***“ ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.
***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на М. Ц. Д., с ЕГН ********** с
адрес гр. *** сумата от 58.50 лева /петдесет и осем лева и петдесет стотинки/–
разноски за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „***“ ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.
***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, да заплати на
адвокат Ц. С. Д.- ВТАК, с личен номер ***, със служебен адрес гр. *** сумата от
220.00 лева /двеста и двадесет лева/– възнаграждение за процесуално
представителство на ищеца М. Ц. Д., с ЕГН ********** по гр. д. № 212 по описа за
2025 г. на Районен съд Павликени.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Велико Търново в
11
двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Районен съд – Павликени: _______________________
12