Р Е Ш Е Н И Е
№ 847
град Пловдив, 23.04.2021 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Десети състав, в открито заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯНКО АНГЕЛОВ
при секретаря ПОЛИНА ЦВЕТКОВА и участието на прокурор ЙОРДАНКА
ТИЛОВА-ВЪЛЧЕВА като разгледа
докладваното от съдия ЯНКО АНГЕЛОВ административно дело № 3269 описа за 2020
година, взе предвид следното:
Производството
по делото е по реда на Глава Единадесета от Административнопроцесуалния кодекс
/АПК/ във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и
задържането под стража /ЗИНЗС/.
Делото
е образувано по искова молба, предявена от С.М.Б., с ЕГН **********,***, чрез
адв. В.С., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”.
Ищецът
иска ответникът да бъде осъден да му заплати обезщетение в размер на 50 000
лв., за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в обида, възмущение,
стрес, болки и страдания за периода от 27.03.2018г. до 21.05.2019г. в Арест-Пловдив,
като след 21.05.2019г. е преведен в Затвор
гр.Пловдив, където се намира към 17.12.2020г., ведно със законовата лихва от 17.12.2020г.
/датата на депозиране на исковата молба/, до окончателното ѝ изплащане,
изразяващи се в: липса на достатъчно жилищна площ (пренаселеност на
килиите – „падат се под 3 кв. м. нетна площ на човек“); липса на санитарен
възел и постоянно течаща топла и студена вода; дюшеците и бельото са стари и
мръсни; през зимата е много студено, през лятото е много горещо; през
цялото време има мухъл и лошо осветление, липса на свеж въздух; след
продължително четене на лоша светлина има проблем с очите, близките му купили
капки за очи, но проблемът останал и към момента има нарушено зрение; в
тоалетната няма дежурно осветление; липсват условия за раздвижване и спорт;
имало е достъп до баня два пъти седчино, но не е имало достатъчно топла вода за
всички задържани; в килите има дървеници и гризачи; на Нова година, за коледните
и великденски празници е трябвало да има извънредно свиждане, но това не е
спазено, с което са му нарушени правата по чл. 3 от Европейската конвенция за
защита на правата на човека (ЕКЗПЧ) и чл. 3 от Закона за изпълнение на
наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС). Претендира направените
по делото разноски в размер на 10 лева за внесена ДТ. С изрично, лично написано
заявление от 11.01.2021г. С.Б. уточнява исковата си претенция, която е само за
периода от 27.03.2018г. до 21.05.2019г., когато е пребивавал в Арест-Пловдив.
Редовно
призован, С.Б. участва лично в съдебното заседание чрез видеоконферентна
връзка.
Ответникът
- Главна дирекция “Изпълнение на наказанията”, чрез процесуалния си
представител юрк.Ч., оспорва предявените искови претенции по основание и
размер. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят
на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за неоснователност и
недоказаност на предявеня иск и счита, че същия следва да бъде отхвърлен. Алтернативно
счита, че ако съдът уважи така предявения иск, то размера му следва да бъде
редуциран.
От събраните по делото доказателства се установява, че М.Б.
е пребивавал на територията на Арест-Пловдив в периода от 27.03.2018г. до
21.05.2019г.
По
делото, е постъпила справка СА-89/15.01.2021г. от Арест-Пловдив, в която се
посочва, че за посочения период ищецът е бил настанен в открития през месец юни
2009г. нов Арест-Пловдив, находящ се на територията на Затвора-Пловдив, който
отговаря на изискванията за минимум 4 кв.м. жилищна площ на задържано лице.
През исковия период Б. е бил настанен в килия №123 на ет.1, с квадратура 14.74
кв.м. заедно с още две задържани лица. Килията е била оборудвана с три легла, с
размери 190/70 см., като две от леглата са разположени едно върху друго.
Помещението е разполагало и с маса за хранене, с размери 60/60 см. И два броя
кръгли табуретки с диаметър 30 см. Постелъчният инвентар в арестните помещения
е чаршафи, одеала и възглавници. Чаршафите се изпират ежеседмично в пералните
помещения на Арест-Пловдив. На задържаните лица е дадена възможност да
използват и собствени чаршафи. Коридорите и всички общи помещения се почистват
и дезинфекцират ежедневно. Поддържането на чистотата в арестните помещения се
поддържа от задържаните в тях лица.
Във всяка килия има обособен санитарен възел с
размери 125/112 см. и мивка с постоянно течаща студена вода, а топлата вода се
подава всеки ден сутрин и вечер, съобразно обема на бойлерите, които са по един
за двата етажа на Арест-Пловдив. Извеждането до банята става по утвърден
график, най-малко два пъти седмично. В сградата е изградена система за
диференцирано дневно и нощно осветление. На всички задържани под стража
ежедневно се осигурява време за престой на открито съгласно ЗИНЗС. Достъпа на
дневна светлина е осигурен чрез отваряем прозорец с размери 150/150 см., който
има отваряемо крило за по-добър приток на свеж въздух. Арест-Пловдив е
оборудван с водни климатични конвектори, свързани към водогреен газов котел,
който се ползва за отопление на ареста през зимния сезон и охлаждане през
летния.
По
сключен договор, в Арест-Пловдив по график, както и при допълнителна нужда се
изпълняват обработки за дезинфекция, дезинсекция и дератизация, за което по делото
са приложени съответните протоколи.
По
делото чрез видеконферентна връзка са разпитани като свидетели В.Й. М. и М.Г.Б..
В. М. заявява,
че е бил в Арест-Пловдив от 10.05.2018г. до 10.01.2019 г. и от там познава С.Б.,
тъй като били заедно килия през цялото време. Сочи, че топлата вода е пускана
сутрин от 6.30 до 7 часа за половин час и вечер също за половин час от 18.30 до
19 часа. М. не е виждал гризачи и дървеници. Не си спомня ищецът да се е оплаквал.
В Арест-Пловдив през деня е пускано дежурно осветление. Задържаните имали и
достъп до дневна светлин чрез прозореца, а след 18 часа се е включвало
изкуствено осветление. Свидетелят твърди, че спорт няма, но по един час на ден
в зависимост от групата има т.нар. „каре“, където има възможност да се движи
човек по един час, на открито, в двора на ареста. На Коледа се е състояло извънредно
свиждане, за Великден не знае, защото не е бил там. За Нова година казали, че
ще има, но това не се случило. По отношение на храната, че е не са яли развалена такава, но винаги си допълвали
храната от това, което техните близки им носели, отделно си купували от лавка.
М.Б. сочи,
че познава Б. ***. Били три месеца в една килия. Дървеници нямало, но било
много тясно за трима човека. Сочи, че топлата вода е пускана сутринта за
половин час и пак за толкова вечер. Осветлението било слабо и не ставало за
четене. Липсвал чист въздух, не е имало възможност за проветрение, защото вратата
им постоянно е била затворена, а прозорците
са високо. Липсвали и условия за раздвижване, освен на „каре“, но там е все
едно се въртиш в една малка стая Храната била обща и не всеки път хубава
храната.
Административен
съд Пловдив, в настоящия състав, като
прецени процесуалните предпоставки за допустимост на исковата молба, прие за
установено следното:
Както вече се посочи, ищецът претендира обезщетение за
понесени неимуществени вреди за периода 27.03.2018г. до 21.05.2019г., когато е
пребивавал в Арест-Пловдив, ведно със законовата лихва от 17.12.2020г. /датата
на депозиране на исковата молба/, до окончателното ѝ изплащане, пряка
последица от допуснатото от страна на Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ нарушение на чл.3 КЗПЧОС и чл.3 ЗИНЗС.
Тук е мястото да се посочи с писмено заявление от
11.01.2021г., С.Б. е уточнил, че исковата му претенция, е само за периода от
27.03.2018г. до 21.05.2019г., когато е пребивавал в Арест-Пловдив. Ето защо съдът
не дължи произнасяне за периода, касаещ престоя на ищеца в Затвора-Пловдив.
На
първо място следва да бъде съобразено, че разпоредбата на чл.284 ал.1 ЗИНЗС
предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и
задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в
резултат на нарушения на чл.3 ЗИНЗС. Така, съгласно чл.285 ал.1 от ЗИНЗС, искът
по чл.284 ал.1 се разглежда по реда на глава единадесета от
Административнопроцесуалния кодекс, а съгласно чл.205 АПК, искът за обезщетение
се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто
незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.
Ответникът
в настоящото производство - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със
седалище гр.София, съгласно чл.12 ал.2 ЗИНЗС е юридическо лице към министъра на
правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на
местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на
което са областните служби „Изпълнение на наказанията“ съгласно чл.12 ал.1 и 3 ЗИНЗС. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или
бездействия на администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на
наказанията“ и длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря
юридическото лице. При това положение, Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ за процесния период има както процесуална, така и материалноправна
легитимация да отговаря по предявения иск.
На
следващо място е необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма от
ЗИНЗС правила, не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на исковата
претенция за обезщетение, действията или бездействията на администрацията да
бъдат отменени като противоправни с административен или съдебен акт.
За да
бъде приета основателност на иска за вреди с правно основание чл.284 ал.1 ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на
специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл.3
от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната
сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на
въведената с разпоредбата на чл.284 ал.5 ЗИНЗС оборима презумпция. Или иначе
казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания,
на жестоко, нечовешко или унизително отношение /чл.3 ал.1/, както и при
поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието
„лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в липса на
достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване,
медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация
без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност /чл.3
ал.2/.
Ефектът
от неизпълнението на задълженията от страна на затворническата администрация
спрямо евентуално настъпилите за ищеца неимуществени вреди, следва да се отчита
в съвкупност от преживяното, независимо, че за всяко от бездействията е налице
различна законова регламентация. Според Европейския съд по правата на човека /решение
от 10.02.2012г. по делото на Шахънов срещу България/, разделянето на исковата
претенция като се разглежда всеки елемент от условията в мястото за лишаване от
свобода като отделен въпрос, нуждаещ се от отделен анализ на възможния му ефект
върху благосъстоянието на ищеца, води до намаляване релевантността на всеки елемент
при разглеждане на общите условия на задържане и по този начин представлява
неразглеждане на кумулативните ефекти от тези условия върху ищеца, както
изисква Конвенцията. Такъв подход, според Съда по правата на човека, лесно би
могъл да доведе до заключението, че нито едно от оплакванията не е само по себе
си достатъчно сериозно, за да изисква обезщетение, дори в случаите, когато би
могло да се счете, че общото въздействие върху конкретния затворник, ако е било
преценено в контекста на съдебната практика във връзка с Конвенцията, достига
прага по чл.3 от Конвенцията. Такова разрешение на въпроса дава и разпоредбата
на чл.284 ал.2 ЗИНЗС, според която в случаите по чл.3 ал.2 от с.з. съдът взема
предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е
изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за
правилното решаване на спора.
Съгласно
чл.3 ал.1 ЗИНЗС /в редакцията ДВ, бр.25 от 2009г., в сила от 1.06.2009г./
осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко
отношение. В ал.2 на същата разпоредба е указано, че за изтезания, жестоко или
нечовешко отношение се смятат: 1./всяко умишлено действие или бездействие,
което причинява силна физическа болка или страдание, освен регламентираните в
този закон случаи на употреба на сила, помощни средства или оръжие; 2./умишлено
поставяне в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се
в лишаване от достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможности за човешко общуване и други виновно
извършени действия или бездействия, които могат да причинят увреждане на
здравето; 3./унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на
осъдения, принуждава го да върши или да приеме действия против волята си,
поражда чувство на страх, незащитеност или малоценност. Като съгласно ал.3, за
изтезания, жестоко или нечовешко отношение се смятат действията или
бездействията по ал.2, извършени от длъжностно лице или от всяко друго лице,
подбудено или подпомогнато от длъжностно лице чрез явно или мълчаливо съгласие.
Съгласно
чл.3 ал.1 ЗИНЗС /в редакцията ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от
7.02.2017г./ осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. В ал.2 от същата
разпоредба е указано, че за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ,
храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване,
условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за
общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни
действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство
или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
В
най-общ план и двете редакции са еманация на установените в практиката на ЕСПЧ
стандарти за защита на жертвите на нечовешко или унизително отношение по
смисъла на чл.3 ЕКПЧ. В тази връзка, разпоредбите на чл.3 и чл.43 ал.2, ал.4 и
ал.5 /предишна ал.4/ от ЗИНЗС са законови гаранции за съществуването на
нормална битова среда в местата за лишаване от свобода. Тези разпоредби са
действали през процесния период, което е основание за преценка във всеки
конкретен случай при предявен иск за обезщетение на това основание доколко тази
законова гаранция е реализирана в конкретната битова среда на конкретното
място, където ищецът изтърпява наказание „лишаване от свобода“.
Все в
тази насока следва да се посочи, че според чл.43 ал.2 ЗИНЗС, всяко място за
лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други
помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за
поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото
достойнство на задържаните лица.
В чл.43
ал.4 ЗИНЗС /в сила от 07.02.2017г./ е установено изискването минималната
жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от
4 кв. м. Доколкото обаче, не съществува легална дефиниция на понятието „жилищна
площ“, то тя следва да се определя по общоприетите правила, а именно като се
измерва по контура на съответните вертикални конструктивни елементи – стени и
колони. А за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва да осигурява
възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно движения за
задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени
помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н.
Според
чл.43 ал.5 ЗИНЗС /предишна ал.4 – ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от 7.02.2017г./,
количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и
проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът
обзавеждане на спалните помещения, се определят с правилника за прилагане на закона,
като в чл.20 ал.3 ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените от свобода се
осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията
от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща
вода се осъществява в спалните помещения.
Относима
към спора е и материалноправната разпоредба на чл.3 от Европейската конвенция
за защита правата на човека и основните свободи, която е ратифицирана от
България през 1992г. и съгласно чл.5 ал.4 от Конституцията на Република България
е част от вътрешното право на страната и има предимство пред тези норми на
вътрешното законодателство, които и противоречат. Според посочената разпоредба
от Конвенцията, никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или
унизително отнасяне или наказание.
Според
Минималните стандарти за третиране на лишените от свобода, приети от Първия
конгрес на Организацията на обединените нации по предотвратяване на
престъпленията и третиране на престъпниците, проведена в Женева в 1955г. и
утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолюции 663 C (XXIV) от
31.07.1957г. и 2076 (LXII) от 13.05.1977г., които нямат задължителна сила, но
спазването им е критерий за зачитане на човешките права и свободи и
демократичния характер на държавите: “10. Всички помещения, от които се ползват
лица, лишени от свобода, и особено помещенията, в които те спят, трябва да
отговарят на всички санитарни изисквания, като следва да се обръща дължимото
внимание на климатичните условия, особено на кубатурата на тези помещения, на
тяхната минимална площ, осветление, отопление и проветряване. 11. Във всички
помещения, в които живеят и работят лица, лишени от свобода: а) прозорците
трябва да имат достатъчни размери, за да могат тези лица да четат и работят на
дневна светлина, като прозорците трябва да са така конструирани, че да
осигуряват приток на пресен въздух, независимо от наличието или липсата на
вентилационна уредба; б) изкуственото осветление трябва да е достатъчно, за да
могат лицата, лишени от свобода, да четат или работят без опасност за тяхното
зрение. 12. Санитарните възли трябва да са достатъчни, за да може всяко лице,
лишено от свобода, да удовлетворява своите естествени потребности тогава,
когато изпитва нужда, и в условията на чистота и пристойност. 13. Къпалните помещения
и броят на душовете трябва да са достатъчни за това всяко лице, лишено от
свобода, да може и да е задължено да се къпе или да взема душ при подходяща за
съответния климат температура и толкова често, колкото това се изисква от
общата хигиена, като се отчитат сезонът и географският район, тоест във всеки
случай поне един път седмично в районите с умерен климат.“.
По
казуси като процесния е налице и съдебна практика на българските
съдилища/решение №10166 от 11.07.2012г. на ВАС по адм.д. №15508/2011г., решение
№6667 от 15.05.2013г. на ВАС по адм.д. №13664/2012г., решение №104 от
20.02.2009г. на ВКС по гр.д. №5895/2007г., решение №538 от 22.10. 2009г. на ВКС
по гр.д. № 1648/2008г., решение №15 от 29.01.2009г. на ВКС по гр.д.
№4427/2007г./, в която се приема, че липсата на достатъчно жилищна площ,
постоянен достъп до санитарен възел, достатъчен приток на слънчева светлина и
възможност за проветряване в местата за лишаване от свобода, е отклонение от
подходящата жизнена среда за осъденото лице, независимо, че към релевантните
периоди не са действали нормите от ЗИНЗС, регламентиращи минималната
разполагаема жилищна площ на лишените от свобода и други критерии, на които
следва да отговарят условията в местата за лишаване от свобода.
При
разрешаване на настоящия правен спор следва да се има предвид и съдържанието на
множество решения на Съда по правата на човека по дела, заведени пред този съд
от български граждани срещу България, в които се е твърдяло нарушение на чл.3
от Конвенцията, произтичащо от битовите условия в местата за лишаване от
свобода/решение от 10.06.2006г. по делото Й. срещу България, решение от
02.02.2006г. на ЕСПЧ по делото Й. срещу България, решение от 24.05.2007г. на
ЕСПЧ по делото Н. срещу България, решение от 28.06.2007г. на ЕСПЧ по делото М.
срещу България, решение от 27.11.2008г. на ЕСПЧ по делото С.К. срещу България,
решение от 27 януари 2015г. по шест съединени дела Н. и други срещу България/.
Последното е пилотно решение по своя характер. Това е нов механизъм, уреден в
глава V от правилата на съда, чл.61 Пилотно решение Pilot Judgment приложим при
наличие на структурни или системни проблеми в държава член на Съвета на Европа.
Така
например, в пилотното решение от 27 Януари 2015г. за условията в българските
затвори „Н. и други против България“, жалба №36925/10, Съдът прие, че
провеждането на исково производство по чл.1 ЗОДОВ от затворници за обезщетяване
за претърпени от тях неимуществени вреди във връзка с лошите условия в
българските затвори, не е ефективно средство за защита, което би поправило
нарушението, заради формалистичния подход на съдилищата при разглеждането на
този тип дела във връзка с преценката на редовност на исковата молба,
указанията до ищеца за посочване на надлежния ответник по исковете, оценката на
доказателствата, в частност – на свидетелски показания; възлагане на
доказателствената тежест върху ищците, в разрез с изискванията на чл.3 от
Конвенцията, относно установяване наличието и размера на претърпените от тях
неимуществени вреди във връзка с лошите условия в затворите. Наред с това, в
посочените съдебни решения се съдържат критерии от значение за преценката дали
условията за изтърпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до
третиране в нарушение на чл. 3 от Конвенцията.
На
първо място, с оглед събраните писмени доказателства по делото, възведеното в
обстоятелствената част на исковата молба и писмено заявление от 11.01.2021г. на
С.Б., следва да се отбележи, че искът следва да бъде разгледан по същество в
частта, касаеща престоя в Арест-Пловдив за периода от 27.03.2018г. до 21.05.2019г.
От
събраните и описани по-горе доказателства се установява, че ищецът е пребивавал
в помещения, в които жизненото му пространство изцяло е отговаряло на
предвидените стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на
човека, които са в размер на 4 кв.м.
Неоснователно
е оплакването по отношение хигиената на бельото в Арест-Пловдив. В приложена по
делото справка изрично е посочено, че постелъчният инвентар в арестните
помещения се изпира ежеседмично в пералните помещения на Арест-Пловдив, като на
задържаните лица е дадена възможност да използват и собствени чаршафи.
Оплакването
на ищеца относно липсата на санитарен възел и постоянно течаща топла и студена
вода също е неоснователно. Това е така, защото от страна на ответника по делото
са ангажирани доказателства за това, че във всяка килия на Арест-Пловдив има
обособен санитарен възел с размери 125/112 см. и мивка с постоянно течаща
студена вода. Топлата вода се подава всеки ден сутрин и вечер, съобразно обема
на бойлерите, които са по един за двата етажа на Арест-Пловдив. Извеждането до
банята става по утвърден график, най-малко два пъти седмично.
Оплакването
на ищеца относно преживени от него неблагоприятни усещания на студ е
неоснователно. По делото не се събраха и достатъчно доказателства да е
било прекалено топло през лятото в
Арест-Пловдив за процесните периоди на задържане от ищеца. На първо
място, установява се от представената от ответника справка, че Арест-Пловдив е
оборудван с водни климатични конвектори, свързани към водогреен газов котел,
който се ползва за отопление на ареста през зимния сезон и охлаждане през
летния. Общите твърдения изложени и от свидетеля, че през зимата е студено, а
през лятото е горещо, като се има предвид, че се касае до характерни
температурни стойности за съответните сезони и съответното географско място, не
може да бъдат свързани пряко с неизпълнение на задължения на администрацията на
Арест-Пловдив и в тази насока да съставляват обстоятелство, обуславящо
отговорност за вреди от незаконосъобразно бездействие.
Що се
отнася до исковата претенция, а именно нарушено зрение на ищеца вследствие на
продължително четене на лоша светлина, съдът намира същата за недоказана и необоснована.
В сградата на Арест-Пловдив е изградена система за диференцирано дневно и нощно
осветление по изискуемите стандарти на осветеност. В тази насока са и
свидетелските показания на В. М..
По
отношение оплакванието относно липсата на условия за раздвижване и спорт, съдът
намира същото за недоказано. Съгласно чл.86, ал.1 от ЗИНЗС, лишените от свобода
имат право на престой на открито не по-малко от един час на ден. Следователно
такова право имат и задържаните лица за изпълнение на мярката за неотклонение
задържане под стража.
Разпоредбата
на чл. 164, ал.1 от ЗИНЗС предвижда
осигуряване на условия за участие в спортни игри и упражнения по един час на
ден, извън времето за престой на открито, не е императивна и не създава
задължение на администрацията да го изпълни точно в този обем. Изпълнението на
разпоредбата е според възможностите на съответното място за лишаване от
свобода, при съобразяване с наличната материална база, брой лишени от свобода и
др. Съгласно чл.151, ал.5 от ППЗИНЗС, на всеки лишен от свобода освен престоят
на открито се осигурява по възможност физическа или спортна активност.
Доколкото е това задължение не е императивно, то неосигуряването му не би могло
да доведе до причиняването на неимуществени вреди на ищеца, т.е. не е налице
неизпълнение на законово задължение на администрацията на Арест-Пловдив. Нещо
повече, видно от представената от ответника по делото справка за задържаното
лице и относно материално – битовите условия в ареста гр.Пловдив /лист 20/, на
всички задържани под стража ежедневно се осигурява задължителното време за
престой на открито съгласно ЗИНЗС. Това се потвърждава и от събраните
свидетелски показания на св. М..
Неоснователни
са оплакванията за наличие на гризачи и дървеници през разглеждания тук исков
период. Това е така, защото от страна на ответника са изложени твърдения, че по
сключен договор, регулярно и както и при допълнителна нужда, в Арест-Пловдив се
извършват ДДД обработки, представени са и доказателства, че такива дейности са
били договорени, съответно изпълнени. В този смисъл са и свидетелските
показания.
Неоснователно
е оплакването на Б. за неосъществени извънредни свиждания за великденските, коледните
празници и Нова година.
Съгласно
чл. 72 от ЗИНЗС администрацията на затвора съдейства активно на лишените от
свобода за поддържане и съхраняване на семейните връзки и контакти с външния
свят - свиждания, кореспонденция и телефонни разговори, като осигурява
подходящи условия за това. Следователно такова право имат и лицата спрямо
които се изпълнява на мярката за неотклонение задържане под стража.
Съгласно
чл.73 ал.1 от ЗИНЗС, свижданията се провеждат в предварително определени дни и
в специално обзаведени помещения под контрола на служители от
надзорно-охранителния състав. Те са с продължителност до 40 минути. Разпоредбата
на чл.73 ал.12 от ЗИНЗС предвижда настанените
в заведения от закрит тип и в арести да провеждат свиждане в помещения,
оборудвани с преградни стени, недопускащи пряк контакт, чрез телефонна връзка и
с непосредствено наблюдение на физическа охрана. Законодателят не е
предвидил и не е създал задължение на администрацията да организира
и провежда извънредни свиждания в празнични дни. Нещо повече, от свидетелските
показания на св. М. става ясно, че на Коледа се е състояло извънредно свиждане,
за Великден не знае, защото не е бил там, а за Нова година от администрацията казали,
че ще има, но това не се случило по неизвестна за него причина.
Предвид
всичко изложено съдът намира, че не е налице незаконосъобразно бездействие от
страна на служителите на ответника ГД „Изпълнение на наказанията“
Ищецът не
е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбата на
чл.3 ЕКЗПЧОС.
С оглед
доказателствената тежест в процеса, следва да се приеме, че ответникът е
представил доказателства за осигуряване на приемливи условия на ищеца за
изтърпяване на наказанието „задържане под стража“ през посочените по-горе
периоди, в които ищецът е пребивавал в Арест-Пловдив. Отговорността на
държавата за причинените вреди по чл.284 ал.1 ЗИНЗС е обективна и освобождава
ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният
характер означава още, че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните
органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които са
последица от незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без
значение дали са причинени виновно от тях.
В
случая безспорно се установява, че не е налице незаконосъобразно фактическо
бездействие от ответника, защото негови длъжностни лица, на които е възложено
да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изтърпяване на
наложено с присъда наказание, са изпълнили задълженията си да осигурят на ищеца
в посочения период такива условия на живот, съобразени с уважение към човешкото
му достойнство, а именно – минимална жилищна площ от 4 кв.м. в спалните
помещения, в които е бил настанен, необходима за спокойното му биологично
съществуване, в т.ч. без наличието на инсекти в тях, които да не създават
предпоставки за увреждане на физическото и психическото му здраве и за
нарушаване на забраната, установена в чл.3 ЕКПЧ.
С оглед
на изложеното съдът намира, че не може да се направи извод, че са налице
действия или бездействия от страна на конкретната администрацията на Арест-Пловдив,
с които лишените от свобода да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко,
нечовешко или унизително отношение. Не се доказа да е налице незаконосъобразно
бездействие на администрацията в посоченото место за изтърпяване на наказание задържане
под стража. При определяне на фактическия състав на отговорността, при липса на
който и да е от елементите му, не може да се реализира отговорността на ГД „ИН“.
Предвид
тези доказателства, настоящата инстанция намира исковата претенция за
обезщетение за понесени неимуществени вреди вследствие от незаконосъобразно
бездействие от страна на администрацията на Арест-Пловдив за неоснователна и
недоказана, поради което същата следва да бъде отхвърлена.
По
отношение на претендираното от ответника възнаграждение за осъществената защита
от юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва, тъй като
производството по делото е водено по специалния ред по чл.286 ЗИНЗС, а в ал.2
от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско
възнаграждение. Разпоредбите на чл.286 ал.2 и ал.3 ЗИНЗС, тълкувани в тяхната
взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл.10
ал.4 ЗОДОВ и чл.78 ал.8 ГПК, във връзка с чл.144 АПК и чл.143 АПК. Липсата на
изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на
юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на
иска/исковете му, означава, че такова не се дължи. Ето защо искането на
ответника за присъждане на разноски следва да се остави без уважение.
Ето защо и поради мотивите, изложени по–горе ПЛОВДИВСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – ІІ отд., Десети състав :
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ като
неоснователна исковата претенция на С.М.Б., ЕГН **********,***,
чрез адв. В.С., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, за присъждане на обезщетение в
размер на 50 000 лв. за претърпени неимуществени вреди за периода от 27.03.2018г.
до 21.05.2019г. когато е пребивавал в Арест-Пловдив, изразяващи се в
обида, възмущение, стрес, болки и страдания, в резултат на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС.
Решението подлежи на касационно
оспорване по реда на глава дванадесета от АПК в 14 – дневен срок от съобщението
пред тричленен състав на Пловдивски административен съд съгласно чл. 285, ал.
1, пр. 2 ЗИНЗС.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: