№ 906
гр. Сливен, 27.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, III СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Красимира Д. Кондова
при участието на секретаря Мариана В. Тодорова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Кондова Гражданско дело №
20252230103798 по описа за 2025 година
Предмет на разглеждане е предявен иск с правна квалификация чл. 22
ЗПК за обявяване на нищожен на Договор за паричен заем № ***/*** сключен
между ищеца и ответното дружество.
Ищецът твърди, че на 29.10.2021г. сключил с ответника договор за
паричен заем, за сумата от 1 200 лв. за срок от 10 четиринадесетдневки.
Записаният в договора ГПР бил в размер на 46.66 %, а ГЛП 40 %.
Договорената двуседмична вноска по кредита била в размер на 130.39 лв., а
общата дължима сума от потребителя – 1 303.90 лв.
Сочи, че съгласно чл.4 от договора ищецът следвало да обезпечи
задължението си и в тази връзка на датата на сключване на договора за заем,
ищецът сключил с "ФАИНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД Договор за
предоставяне на гаранция, съобразно, който следвало да плати на гаранта
сума в размер на 686.10 лв., разсрочена с вноските по заема на 10 равни
вноски. Това било видно от погасителния план. Така за усвоена сума от 1 200
лв. ищецът следвало да плати сума в размер на 1 990 лв.
Твърди, че договора за заем бил недействителен на основание чл.22
ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл.19 ЗПК. Липсвала ясно разписана
методика на формиране на ГПР по договора, кои компоненти включвал, кои
1
били допусканията, използвани при изчисляването. Твърди, че
възнаграждението за гаранта не било включено в ГПР на договора за заем, а е
следвало да се включи, тъй като било разход по кредита, известен на
кредитора. Така бил нарушен чл.19 ЗПК, тъй като ако се включи в ГПР и този
разход той би станал повече от 100 %. Така по договора не бил прилаган
действителния ГПР, което влечало недействителност на целия договор.
Намира договорът за нищожен и поради това, че договорната лихва
накърнявала на добрите нрави, тъй като надвишавала трикратния размер на
законната лихва. Клаузата на чл. 4 от договора била нищожна и на
самостоятелно основание, а именно чл.21, ал.1 ЗПК, като заобикаляща
изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК. Непредставянето на обезпечение не водело
до претърпяване на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази
възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на
заем към датата на сключване на договора, с оглед индивидуалното
договаряне на условията по кредита. В случая било предвидено
възнаграждението за дружеството- поръчител, което водело до скрито
оскъпяване на кредита. Включено по този начин към погасителните вноски,
тази сума се явявала добавък към възнаградителната лихва и представлявала
сигурна печалба за заемодателя.
Иска се от съда прогласяване нищожност на Договор за паричен заем от
*** сключен между страните, като противоречащ на закона ЗПК.
Претендира разноски, които да бъдат платени по банков път по сметка
на пълномощника на ищеца, съобразно пълномощията му – Банка:
"Обединена Българска Банка" АД; IBAN: ***UBBS81551014243060.
В срока по чл.131 ГПК ответникът "Изи Асет Мениджмънт" АД
депозирал отговор, с който оспорва иска.
Сочи, че надвишаването на максимално допустимия размер на ГПР, не
водело до недействителност на договора за кредит. Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК,
само клаузите, надвишаващи максимално допустимия размер се считали за
нищожни, а платеното по тези клаузи се приспадало при последващи
плащания по кредита. Съгласно, чл. 11, ал. 1,т. 9 ЗПК, в договора трябвало да
има информация за лихвения процент по кредита и условията за прилагането
му, ако не е фиксиран, а в случая бил фиксиран и посочен в чл.2, т.6. ГПР
включвал всички разходи по кредита и в процесния случай това било само
2
лихвеното задължение, освен главницата, тъй като това бил единственият
разход по кредита за кредитополучателят към момента на сключване на
договора. Разликата в стойностите на ГЛП и ГПР се дължала на разликата в
естеството на тези елементи.
Размерът на ГПР с оглед дадената формула би се равнявал на лихвения
процент, единствено при хипотеза, в която е уговорено, че цялата дължима
сума, включваща главница и начислена върху нея лихва, се плащат еднократно
и след едногодишен период. Настоя щият случай, очевидно, не бил такъв.
Дружеството нямало основание да включва възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция/поръчителство при изчисляване на ГПР, тъй като то
не било част от общия разход по кредита за потребителя, с оглед на
дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в § 1, т. 1 ДР
ЗПК.
Договорът за предоставяне на гаранция било отделно облигационно
правоотношение, с различни правни субекти, възникнало след сключване на
договора за паричен заем. Възнаграждението на дружеството-гарант, което
ищецът и дружеството-гарант са уговорили, не било част от заемното
правоотношение по договора за заем и не представлявало пряк разход, свързан
с кредита.
Възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция не
представлявало и разход за допълнителна услуга, който трябвало да се включи
в ГПР, тъй като сключването на договор с дружеството-гарант не било
задължително условие за получаване на кредита.
С оглед на гореизложеното, договорът не само формално покривал
минимално изискуемите реквизити на чл. 11, ал. 1 т. 10 3ПК, но посочените
параметри били и коректни. При договорения размер на заемна сума и лихвен
процент, брой, размер и периодичност на вноските, посоченият в договора
ГПР бил коректно изчислен.
Размерът на лихвеният процент бил в съответствие с изискванията на
ЗПК. Становището, че възнаградителната лихва по договора следвало да бъде
отнасяна или съпоставяна със законната лихва и именно последната да бъде
обективен критерий за нейния максимален размер било неправилно, като се
излагат подробни съображения в тази връзка.
Иска се отхвърляне на претенцията, като неоснователна. Претендират се
3
деловодни разноски. Прави се възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на ищеца с искане за редуцирането му.
От събраните по делото писмени доказателства, съдът прие за
установено от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а и се установява от приетия по делото
договор за паричен заем № ***/*** че от същата дата ищецът в качеството на
кредитополучател и ответното дружество, като кредитодател са в
облигационни отношения, по силата на които ищецът получил заемна сума в
размер на 1 200 лв. със погасяване на 10 броя вноски /четиринадесетдневки/ с
размер на погасителните вноски 130,39 лв., включващи главница и лихва. В
чл.4 от договора за кредит е предвидено предоставяне на обезпечение под
формата на банкова гаранция в срок до 3 дни от сключване на договора или
поръчителство от две физически лица, отговарящо на определени условия.
Така на същата дата *** под същия номер, като този на договора за паричен
заем между ищеца и трето по делото лице „Файненшъл България“ ЕООД, чрез
заемодателя ответник бил сключен договор за предоставяне на поръчителство,
по силата на който поръчителят поел отговорност пред заемодателя за
изпълнение на задълженията на заемополучателя по договора за заем срещу
възнаграждение от 686,10 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в
размер на 68,61 лв., дължими на падежа на плащане на вноските по договора
за паричен заем, сключен с ответника заемодател. Ответникът заемодател бил
овластен по силата на чл.3, ал.3 от договора за предоставяне на поръчителство
да приема вместо поръчителя изпълнението на задължението за плащане на
възнаграждение по договора.
В случай, че платената от заемателя вноска била недостатъчна да покрие
задълженията му по двата договора, то с приоритет било задължението към
поръчителя.
Договорът за заем е сключен при фиксиран годишен лихвен процент-
40%, ГПР 46,66 %; обща сума дължима по кредита 1303,90 лв., а с
възнаграждението на гаранта 1 990 лв.
Не се спори от страните в процеса, че ГПР по договора не включва
възнаграждението за гарант по договора за предоставяне на гаранция.
Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена въз
основа на представените по делото писмени доказателства, които съдът
4
кредитира изцяло като неоспорени от страните.
Установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:
Предявеният иск с правно основание чл.22 ЗПК, за прогласяване на
нищожност на договор за паричен заем е допустим, а разгледан по същество и
основателен.
В конкретният случай приложение намират нормите на ЗПК.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ,
като дружеството има право да отпуска кредити със средства, които не са
набрани, чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, тоест страните имат качествата на потребител
по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не
са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал.
1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата
на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Касае се за изначална недействителност при сключването
на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвите и
другите разходи. Основателно е твърдението в исковата молба основание за
недействителност на договора за кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал.
1, т.10 ЗПК за посочване на общата дължима сума. Нарушената правна норма
е чл.19 ал.4 ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал.4 на
визираната правна норма е посочен неговият максимално допустим размер–
пет пъти размера на законната лихва. Съгласно §1, т.1 ДР ЗПК „общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
5
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. От своя страна, „обща сума, дължима от
потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита за потребителя– §1, т.2 ДР ЗПК.
В случая в договора за заем не е отразена действителната „обща сума,
дължима от потребителя“. В погасителния план всъщност е включено
задължението, поето по договора за гаранция, но не е включено при
изчислението на ГПР по договора за заем, макар този разход да е бил известен
на заемодателя при сключването на договора за заем. Така пропускането на
„такса гарант“ се отразява на размера и на ГПР, защото той изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
При включването на таксата гарант като разход, ГПР който е определен в
договора за кредит на 46,66 % ще надхвърли максимално допустимия
петкратен размер на законната лихва или посоченият размер на ГПР не
отговаря на действителния. От страна на търговеца е приложена
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.2, т.4 ЗЗП
Съдът приема за установено, че на кредитора е
било известно задължението на ищеца да заплаща услугата по
предоставеното поръчителство, тъй като това е определено като условие по
заема. По този начин макар формално клаузата на чл.4 от договора за кредит
да не съдържа условия по формиране на ГПР, води до неговата реална
промяна, защото задължава кредитополучателя да предприеме правни
действия, като се задължи с допълнителни разноски пред дружеството
поръчител.
В Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че
посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и
следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква "г" от
Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може
да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като
"заблуждаваща" търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази
6
директива. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на
сумата, която следва да плати потребителят е неравноправна по смисъла на чл.
4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата
цялост.
Общото задължение на ищеца е съответно на вписаните в погасителния
план от договора за заем сборни плащания, в които се включва и задължението
за плащане на възнаграждение гарант. Това плащане обаче не е отразено като
разход при формирането на оповестения ГПР, въпреки, че е включено в общия
дълг към месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е
съответен на изискването на чл.19, ал.1 ЗПК. Така като не е оповестило
действителен ГПР в договора за кредит ответното дружество нарушило
изискванията на ЗПК и не може да се ползва от уговорената сделка. В тази
хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва и други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл.23
ЗПК.
С оглед изложеното, съдът приема, че процесният договор е
недействителен на основание чл. 22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и следва да
прогласи нищожността.
Предвид изхода на спора, ответното дружество дължи да заплати на
ищеца деловодни разноски. Основателно е възражението на ответника
досежно прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца, посочено в
размер на 430,39 лв. Съгласно Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г.
на Съда на ЕС, съдът при определяне на адвокатско възнаграждение не е
длъжен да се съобрази с минимално определените размери, посочени в
Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа. Така в случая, съобразно
цената на иска, занижената фактическа и правна сложност на делото,
приключило с едно открито съдебно заседание, в което лично участие не е
взел пълномощник адвоката на ищцовата страна, както и изобилната съдебна
практика по сходни казуси, съдът намира, че следва да определи
възнаграждение в размер на 300 лв. Така ответното дружество бива осъдено
да плати разноски на ищеца, чрез пълномощника му в размер на 55,16 лв.,
държавна такса, а на пълномощник адвоката възнаграждение в размер на 300
лв.
Ръководен от гореизложеното, съдът
7
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл.22 ЗПК Договор за
паричен заем № ***/*** сключен между И. Х. Б., ЕГН: ********** от *** и
„Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление
***, представлявано от Г Т Т и А В М
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
ЕИК *** със седалище и адрес на управление ***, представлявано от Г Т Т и
А В МДА ЗАПЛАТИ на И. Х. Б., ЕГН: ********** от *** по сметка
BG45UBBS***, ОББ АД, с титуляр адв. П. С. П. САК, сума в размер на 55,16
лв. /петдесет и пет лева и 0,16 ст./четиристотин тридесет и един лева и 0,28
ст./, деловодни разноски.
ОСЪЖДА, на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв „Изи Асет Мениджмънт“
АД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление ***, представлявано от Г Т
Т и А В МДА ЗАПЛАТИ на адвокат П. С. П. - САК по сметка BG45UBBS***,
ОББ АД, сума в размер на 300 лв. /триста лева/, адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано пред Сливенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните.
Съдия при Районен съд – Сливен: _______________________
8