Р Е Ш Е Н И
Е № І-67
град Бургас
, 19.06. 2019 година
Бургаският
окръжен съд , гражданска колегия ,
в публично заседание
на
.............дванадесети юни……..през
две
хиляди и деветнадесета година
, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ :Мариана Карастанчева
ЧЛЕНОВЕ :Пламена Върбанова
мл.с. Марина
Мавродиева
при секретаря А. Цветанова
като разгледа
докладваното
от.съдията М.Карастанчева.в.гр.д. № 679 по описа
за
2019 год.,за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по повод въззивната жалба на процесуалния
представител на „Профи кредит България“ЕООД-гр.София–ищец по гр.д. № 417/2018 год. по описа на Районен
съд-Средец против решение № 14/07.03.2019 год. постановено по същото дело ,с което е частично са отхвърлени исковите
претенции срещу длъжника по договора за
потребителски кредит от 28.06.2016 г. Д.И. от *** –за сумите над уважения
размер от 336 лв. до претендирания размер от 843 лв. ,за която сума е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 238/2018 г. на РС-Средец.
Въззивникът
изразява
недоволство от решението в атакуваната част , като счита същото за неправилно и
необосновано,в нарушение на материалния
закон .
Обосновават се подробни съображения
против изводите на първоинстанционния
съд за нищожност на клаузите по договора
за потребителски кредит ,уговарящи дължимите договорно възнаграждение и
възнаграждение по сключеното между страните споразумение за представяне на пакет от допълнителни
услуги –като противоречащи на добрите нрав и заобикалящи императивни правни
норми на закона на осн.чл.19 ал. 4 от ЗПК,както и че процесния договор не
отговаря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК и уговорените ГЛП и ГПР
се явяват неравноправни клаузи –такива ,на които длъжникът не е можел да влияе.
Подробно
се излагат аргументи ,че договорът отговаря на императивните изисквания на чл.
11 ал. 1 т. 10 от ЗПК-съдържа всички необходими реквизити на такъв тип договор ,сключен е след
постигане на съгласие на насрещните волеизявления на страните по основните му елементи;към момента на подписването
му всички полета на предоставения му европейски формуляр са попълнени от страна на ответника ,в това
число и параметрите на кредита
,включително и данните за закупения пакет допълнителни сметки /за който ответникът е бил наясно ,че не е условие за
подписването на договора/.Към момента на подписването на договора ответникът е
бил наясно каква е общата сума ,която ще
трябва да върне и се е съгласил с всички
клаузи с необективирането на желанието да се откаже от договора-каквата
възможност му е дадена в чл.7.1 от ОУ към договора.
Излагат
се подробни доводи и във връзка със заключението на съда ,че договорената
възнаградителна лихва не отговаря на законовите ограничения .Доколкото в отношенията между страните действа
принципът на свободно договаряне /чл.9 ЗЗД/,се подчертава ,че по своя воля страните са се съгласили да сключат процесния
договор с годишен лихвен процент от 41,17% и ГПР в размер на 49,88 % -за което
ответницата се е съгласила още на
преддоговорния етап и с подписването на
договора /от който е можела да се откаже/.Итъй като параметрите на добрите
нрави не могат да се излекат по тълкувателен път ,ответницата е следвало да посочи
кои конкретно добри нрави са нарушени ,каквото позоваване в случая
липсва .Съгласно критериите за поведение ,установени в обществото по отношение
на лихвените проценти по потребителските кредити от небанкови институции
,уговорения лихвен процент от 41,17% и ГПР в размер на 49,88 % не противоречи
на добрите нрави според въззивника . Няма пречка страните да уговарят и възнаградителна лихва или неустойка над размера на законовата
лихва и тяхната свобода на договаряне не
е ограничена от разпоредбата на чл.10 ал.2 от ЗЗД. Към момента ,предвиден за
плащане на вноските,включващи и възнаградителна лихва ,размерът на законната
лихва е бил 10 %, а петкратния й размер – 50 %.Следователно в конкретния случай
не е нарушена нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК ,като ГПР не надхвърля петкратния
размер на законната лихва по просрочените вземания през целия период на
кредита-следователно не е нарушение на законовото изискване ,както и на добрите
нрави ,като уговореният размер на „оскъпяване“ на заетите парични средства не противоречи на добрите нрави ,тъй като не злепоставя интереса на икономически
по-слабата страна в облигационното отношение.
Счита се за
неоснователно и недоказано твърдението в
отговора на исковата молба ,че уговореното
в процесния договор възнаграждение по сключеното между страните споразумение за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги ,е
нищожно ,поради заобикаляне на закона ,като в тази връзка също се излагат
подробни доводи .Подчертава се ,че
ответницата е била запозната с
параментрите на желания кредит и е имала възможност още преди подписването на
договора да прецени дали отговорат на финансовите й възможности .Приела е по
свое усмотрение сключването на
споразумение за предлагане на допълнителни услуги,което е предоставено на личната й преценка .Дадена е възможност на
длъжника по силата на чл.7.1 от ОУ да се откаже от договора ,без да дължи
неустойка ,което ответницата не е направила.Затова се счита ,че клаузите
,определящи задължението за заплащане на допълнителния пакет услуги , не са
недействителни и не противоречат на добрите нрави .Сключването на подобно
споразумение за предоставяне на
допълнителни услуги по избор на
потребителя зависи единствено от неговата воля
и в процесния случай ответникът е пожелял да го закупи ,което не е свързано с дейността
на кредитора по кредита .Предоставянето на допълнителни услуги всъщност
гарантира спокойствието на длъжника и възможностите му да се справи с всяка
неблагоприятна ситуация , а кредиторът
предлага и реално отпуска кредити и без такъв пакет –т.е. сключването
на споразумение не е задължително условие за отпускане на кредит и предлаганите допълнителни услоги не са
пряко свързани с договора за кредит.,поради което и законодателят е извадил разходите за
такива допълнителни услуги от общите разходи по кредита.Предоставянето на
такива допълнителни услуги ,свързани с договора за кредит ,е легално уредено в
чл.10а ал. 1 ЗПК.В обхвата на общите разходи по кредита ,които следва да се
отчитат при формирането на ГПР ,попадат разходите за допълнителни услуги ,но
само в случаите ,когато получаването на
такива допълнителни услуги е задължително условие за сключване на договора.В процесния
договор обаче изрично е посочено ,че
изборът и закупуването на пакет с допълнителни услуги не е задължително условия за получаването на
кредита,поради което разходите на потребителя в тази връзка не представляват
част от общите разходи по вредита и не
следва да се отчитат при изчисляването на ГПР,т.е. дължимото за тези
допълнителни услуги възнаграждение е отделно
и независимо от цената на самия
кредит ,респ.не следва да се включва при изчисляване на ГПР и не противоречи на
чл.19 ал. 4 ЗПК.
Моли
се за отмяната на решението в атакувата отхвърлителна част и постановяване на
ново ,с което се уважи изцяло исковата
претенция,до предявения размер .
Въззивната жалба е допустима, подадена в законовия срок
и отговарящи на изискванията на чл.260-261 от ГПК
Писмен отговор по
реда на чл. 263 ГПК не е депозиран от въззиваемия ответник .
След преценка на
събраните по делото доказателства и като обсъди съображенията на страните
,Бургаският окръжен съд прие за установено следното :
Предявени са били искове с правно
основание чл. 422 вр.чл. 415 ал. 1 т. 2 вр.чл. 124 ал. 1 ГПК вр.чл. 79 ал. 1 и
чл. 86 ал. 1 ЗЗД .
Безспорно
е установена фактическата обстановка по
делото :Страните се намират в облигационни отношения помежду си по силата на сключен договор за потребителски
кредит от 28.06.2016 г.Като страна по
договора /заемател -кредитополучател/ответницата Д.И. е получила сумата от 450
лв. ,която е следвало да бъде върната чрез погасителни вноски до 15.04.2017 г. при ГЛП 41,17 % и ГПР 49,88
% .Общата сума за връщане е била 530 ,64 лв. за срок от 9 месеца ,при
вноска от 58,96 лв. месечно .Отделно в
договора е включена и клауза за закупуване на допълнителен пакет от услуги на обща стойност 419,68 лв. ,с размер на вноската 46,56 лв. месечно ,като общо посочената
дължима сума е в размер на 949,68 лв. –или месечни вноски от по 105,52 лв.Няма
спор ,че за част от задълженията си ответницата е извършила плащания ,като ищецът
сочи ,че е захплатила на дружеството
сумата от 114 лв. ,от които 106,38 лв. ,послужили за погасяване на
номила по заема и 7,62 лв. – за погасяване
на лихвите за забава по кредита ,съгласно Общите условия ,приложими по договора
.Основавайки се на уговорките с ответницата ,визирани в т.12.3 он ОУ към
договора за потребителски кредит,а именно ,че в случай на просрочие в плащането
на една месечна вноска с повече от 30
дни,настъпва автоматично прекратяване на
договора и автоматична предсрочна
изискуемост на вземането ,без да е необходимо изрична уведомяване на длъжника
,ищцовото дружество претендира исковите суми .Видно от приложеното по делото уведомително писмо от 23.11.2016
г.,адресирано до ответницата ,въпреки
твърденията ,че не е необходимо изрично
уведомяване ,ищецът е изпратил
такова до ответницата /без да има данни ,че същата го е получила/.
Със заявление по чл. 410 от ГПК ищецът е поискал издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение и по ч.гр.д. № 238/2018 г. по описа на
РС-гр.Средец такава му е била издадена
на 14.05.2018 г. за сумата 843,30 лв. главница и 6,38 лв. – лихва за забава от 16.08.2016 г. до 22.11.2016 г. ,заедно със
законната лихва от подаване на заявлението до окончателното изплащане на
дължимата сума и 90 лв.-разноски по
заповедното производство .Тъй като
заповедта не е била връчена на длъжника –поради неоткриването му ,съдът
е постановил връчването да се счита
извършено по реда на чл. 47 ал. 5 ГПК
и е указал на заявителя да
предяви иск за установяване на вземането си ,висящ по настоящото производство.
Предвид
характера на предявения иск за установяване съществуването на вземанията по
заповедта за изпълнение и разпределението на доказателствената тежест в
настоящото производство тежестта на доказване е върху ищеца, който следва да
установи по пътя на главно и пълно доказване предпоставките, довели до
дължимост на претендираната сума и наличието на задължението, а в тежест на
ответника е да докаже изпълнение на задълженията си и другите си възражения въз
основа на които претендира отхвърлянето на предявения иск.
Този
съдебен състав изцяло споделя мотивите на РС –гр.Средец и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Тъй като въззивният съд дължи и собствени мотиви и с оглед наведените с
въззивната жалба възражения, съдът намира следното:
Няма спор, че в настоящия
случай, ищецът е небанкова финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ и
по отношение на него е неприложима разпоредбата на чл.60, ал.2 ЗКИ.
Независимо от обстоятелството, че
ищцовото дружество не е банка, а финансова институция, даденото в т.18 на ТР №
4/2013 г. , ОСГТК на ВКС разрешение за
необходимостта преди подаването на заявлението да се съобщи на длъжника
изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем, е принципно
и намира приложение в подобни случаи .Доколкото обаче в настоящия случай е настъпил падежа на
вземането по договора /последната вноска според погасителния план е следвало да
бъде платена на 15.04.2017 г.,а заповедното производсто е образувано на
11.05.2018 г. / още преди предявяване на
заявлението по чл. 410 от ГПК ,правилен е изводът на първостепенния съд,че по делото без правно значение е уведомяването до длъжника за предсрочната
изискуемост на вземането /тук не става дума за предсрочна изискуемост /.
Установено е по делото ,че ищецът
съобразно цитирания договор за
потребителски кредит е предоставил на ответницата 450 лв. ,които са били
приведени по банковата й сметка ,като по силата на договора същата е следвало да върне на
заемодателя сумата от 530,64 лв. за срок
от 9 месеца .
Основният спор по делото се свежда до
размера за договорната възнаградителна лихва ,както и възнаграждението по сключеното между страните споразумение за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги .
По делото не е
спорно ,че ответникът има качеството на потребител по смисъла на § 13 т. 1 от
ДР на ЗЗП ,като в случая на него като
физическо лице му е предоставена „финансова услуга“ по смисъла на §13 т. 12 от
ДР на ЗЗП.
Ищецът е заявил още, че преди сключване на процесния договор на
ответника била предоставена изчерпателна преддоговорна информация с цел вземане
на информирано решение от негова страна и същият е декларирал в декларация-неразделна част от договора, че е
получил такава информация под формата на стандартен европейски формуляр в
договора за потребителски кредит, непосредствено преди полагането на подписите.
Видно било от начина на сключване на договора, разписан в общите условия, че
още при подписването на искането за кредит потребителят бил информиран за общо
дължимата сума по договора. Следователно било налице съгласие по отношение на
размера на годишния процент на разходите, годишен лихвен процент и общо
дължимата в края на периода сума, тъй като била изразена воля от страна на
потребителя за приемането им. Към момента на подписване на процесния договор от
страна на ответника всички полета били попълнени, в това число и параметрите на
кредита и данните на кредитополучателя. Подписването на договора от ответника
предполагало, че същият е прочел подписания от него договор. В случай, че
последният твърди, че не е бил информиран, както и в, впоследствие е преценил, че не е удовлетворен
от параметрите на кредита, с които се е съгласил, подписвайки договора,
клиентът е имал възможността да се откаже от договора съгласно чл.7.1 от ОУ,
без да дължи обезщетение или да посочва причина. Ответникът не се бил
възползвал от това свое право. От своя страна кредитополучателят бил усвоил
предоставената му в заем сума и искането за установяване на вземането на
ищцовото дружество ,включително уговорената възнаградителна лихва, е
основателно .
Няма спор ,че нормите на ЗЗП
относно материята на неравноправния характер на клаузи в потребителски
договори, са повелителни, поради което по отношение на тях намират приложение
дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013
г. на ОСГТК на ВКС. В същия смисъл е обективираната в постановеното по реда на
чл. 290 ГПК Решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о.
практика на ВКС, така и практиката на СЕС относно тълкуване на чл. 6, § 1 от
Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските
договори / Решение по дело С-243/08 на СЕС, Решение по дело С-397/11 на СЕС и
др. /.Както правилно е посочил и
първоинстанционният съд ,в пар.13а, т.9 ДР на ЗЗП изрично е посочено, че със Закона са
въведени в националното ни законодателство разпоредбите на Директива 93813/Е.
на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Във връзка
с преюдициални запитвания по приложението на Директивата е формирана
многобройна практика на Съда на Европейския съюз, вкл. по чл.6, пар.1 по
въпроса, дали съдилищата са длъжни служебно, без наличие на възражение, да се
произнесат относно неравноправност на уговорка в потребителски договор. В т.2
от решение по дело С-243/08 на С. е прието, че националният съд е длъжен да
разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице
необходимите за това правни или фактически обстоятелства. Когато счете клаузата
за неравноправна, той не е прилага, освен ако потребителят се противопостави на
това. Националният съд има такова
задължение и когато проверява собствената си териториална компетентност. Според
т.2 от решение по дело С-397/11 С., чл.6, пар.1 от Директивата трябва да се
тълкува в смисъл, че националният съд, който констатира неравноправния характер
на договорна клауза, е длъжен, от една страна, без да чака потребителят да
направи искане в този смисъл, да изведе всички последици, произтичащи според
националното право от това заключение, за да се увери, че потребителят не е
обвързан от тази клауза. В т.1 е изведено, че национална юрисдикция, сезирана в
качеството й на въззивна инстанция, със спор относно валидността на клаузи,
включени в договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, има
правомощието, според вътрешните процесуални норми, да разгледа всяко основание
за нищожност, което ясно следва от представените пред първата инстанция
обстоятелства, като трябва да направи служебна преценка на неравноправния
характер на клаузите. Същевременно в т.24 по дело С -168/05, т.38 по дело
С-40/08, т.46 по дело № С -618/10 на С. с оглед принципите на равностойност и
ефективност, е предвидено, че определените във вътрешния правен ред на
държавите – членки процесуални правила относно въззивните производство не
трябва да са по-неблагоприятни от прилаганите към подобни вътрешни положения,
нито да са определени така, че да правят практически невъзможно или прекомерно
трудно упражняването на правата, предоставени от правата на реда на Съюза. В
т.1 по дело С-472-11 на С. е прието, че за да може да изведе последиците от
констатирането на неравноправния характер на договорна клауза, националният
съд, който е направил служебно тази констатация, не е длъжен да чака
потребителят, който е информиран за правата си, да направи изявление, с което
иска отмяна на посочената клауза. Принципът на състезателност обаче изисква
националният съд, който е констатирал служебно неравноправния характер на договорна
клауза, да уведоми за това страните по спора и да им даде възможност да обсъдят
този въпрос при условията на състезателност по предвидения от националните
процесуални разпоредби ред. В т.2 по дело С-488/11 на С. също е предвидено
сезираният съд трябва да отмени служебно договорна клауза, по отношение на
която е констатирал, че е с неравноправен характер с оглед установените в
Директивата критерии, след като предостави възможност на страните да обсъдят
този въпрос при условията на състезателност. Възражението на
потребителя за неравноправния характер на договорна клауза не се преклудира с
изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.131 или чл.367 ГПК и може
да бъде наведено за първи път и във въззивното производство, като ограниченията
на чл.266 ГПК не се прилагат. Във връзка с възражението следва да се предостави
възможност за становище на насрещната страна и за ангажиране на доказателства
от всяка от страните.
В
случая районният съд е действал в съответствие с установената практика и е направил правилни изводи ,извличайки доводите си от
съдържанието на клаузите на обсъждания
потребителски договор . Към изложените от съда
подробни съображения следва да се добави
: Защитата при неравноправен характер на договор, сключен с потребител, е
изключена за индивидуално уговорените клаузи – чл.146, ал.1 ЗЗП, но се прилага
към останалата част на договора – чл.146, ал.3 ЗЗП. При потребителски договор и
възражение за неравноправен характер на клаузи от същия, тежестта на доказване,
че определено условие от договора е уговорено индивидуално, е на търговеца или
доставчика. В този смисъл, при позоваване на неравноправен характер на
договорна клауза от потребител или при служебна проверка от съда за евентуално
неравноправен характер на клауза от потребителски договор съгласно решение №
23/07.07.2016г. по т.д.№ 3686/14г. на ВКС, І т.о., търговецът или доставчикът
следва да установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза, като само
обстоятелството, че договорът е подписан е ирелевантно за дължимата от съда
защита на потребителя. Ако посоченото обстоятелство – подписване на договора от
потребителя, би освобождавало търговеца от задължението да докаже, че клаузите
са били индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица изключване
на защитата при всички потребителски договори.
В
разпоредбата на чл.146, ал.2 ЗЗП са посочени критериите, според които клаузи от
договора не са индивидуално уговорени. Това са тези клаузи, които са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия.
Даденото легално определение за клаузи, които не са индивидуално уговорени, се
ползва с оглед на осъществяваната върху такива клауза преценка от гледна точка на
техния евентуално неравноправен характер. От дефиницията на законодателя следва
по аргумент за противното, че индивидуално уговорени са клаузи, които не са
били изготвени предварително или дори и да са били изготвени предварително,
потребителят е могъл да изрази становище по тяхното съдържание и съответно, при
достатъчно информиран избор, ги е приел. Клаузите на общите условия, към които
препраща договорът, независимо че са приети от потребителя при сключването му,
поначало се считат, че не са индивидуално уговорени. По отношение на съгласието
с общите условия на договора и декларирането на получаването им от потребителя,
включени като изявления в индивидуалния договор, следва да се съобразява и
разпоредбата на чл.147а, ал.5 ЗЗП, а за измененията на общите условия –
правилата по чл.147б ЗЗП Одобряването на общите условия от Комисията за защита
на потребителите по реда на чл.148, ал.2 и ал.3 ЗЗП не изключва съдебния
контрол за преценка на клаузите в тези общи условия относно неравноправния им
характер. Посочените клаузи биха могли да са индивидуално уговорени,
доколкото се отнасят до определящите договора престации и потребителят,
изразявайки съгласие за сключване на договора, е могъл да влияе върху
съдържанието им. Изискването за съставяне на клаузите на ясен и разбираем език,
сочи на необходимост от предоставяне на информация, въз основа на която
потребителят да може да прецени икономическите последици от сключването на
договора и съответно даденото съгласие да е недвусмислено, което формира и
извод, че клаузите по чл.145, ал.2 ЗЗП биха могли и да не са индивидуално
уговорени. Тези клаузи, като правило, са част от индивидуалния договор, но биха
подлежали на преценка за евентуална неравноправност, ако не са уговорени
индивидуално и не са съставени ясно и разбираемо. В този смисъл е
последователната практика на Съда на ЕС, като например: Решение от 23.04.2015г.
по дело С – 96/14; Решение от 30.04.2014г. по дело С – 26/13; Решение от
26.02.2015г. по дело С – 143/13; Решение по дело С-472/10; Решение по съединени
дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15 от 21.12.2016г. Тълкуването на С. поставя
като изискване за яснота и разбираемост, клаузата да е така формулирана, че да
е разбираема не само от граматическа гледна точка, но и в договора да е изложен
прозрачно точният механизъм за изменението на договора, както и отношението между
този механизъм и механизма, предвиден в другите клаузи, така че потребителят да
може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него
икономически последици. При съмнение относно смисъла на определено
условие, то се тълкува по благоприятен за потребителя начин – чл.147ал. 2 ЗЗП.
По делото до края на устните състезания не са представени
доказателства, че Раздел VІ от договора, съдържащ размера на ГПР и ГЛП, е
индивидуално уговорена клауза и на ответника е дадена възможност да коментира
тази уговорка, поради което и на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП следва да се
приеме, че тя е неравноправна и тъй като не е уговорена индивидуално, е нищожна.Както
е подчертал районният съд , ответникът не е имал възможност да влияе върху
съдържанието на тези клаузи и не е бил наясно с начина на формиране на
дължимото към кредитора възнаграждение. В
настоящия случай самият ищец сочи ,че в
сключения между него и ответницата договор за потребителски кредит няма индивидуално определени клаузи
,доколкото както предварителното „искане „за отпускане на кредита,така
и при сключването на самия договор за кредит
са използвани предварително изготвени бланки ,независимо от
обстоятелството дали предварително тя се
е запознала или не с Общите условия за
отпускане на потребителския кредит и
дали ги е подписала тези общи условия
,или не.
Във всеки
конкретен случай, с оглед обстоятелствата по делото, е възможно да се достигне
до заключение, че една клауза е сключена при условия, накърняващи добрите нрави.
Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). В случая клаузата, с която се договаря
възнаградителната лихва ,е нищожна ,тъй като с нея се нарушава принципът на справедливостта в
гражданските правоотношения, поради което с нея се накърняват добрите нрави.В този смисъл
заплащане на възнаградителна лихва в размер на 49,88%годишно
противоречи на добрите нрави . Трайно е прието в съдебната практика , че няма пречка страните по договор да
уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва.
Максималният размер на договорната лихва ( била възнаградителна или за забава)
е ограничен винаги от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите
нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използува се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и
пр. Прието е, че противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по
обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека,залог ), противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за
забава, надвишаваща двукратния размер на законната лихва. В тези случаи се
дължи само законната лихва.
Съгласно
чл. 19 ал. 4 от ЗПК годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
.Според чл. 19 ал. 1 ЗПК той включва всички настоящи и бъдещи разходи /лихви
,други преки или косвени разходи ,комисионни ,възнаграждения от всякакъв вид,в.
т.ч. дължими на посредници при сключване на договора /,изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения
кредит .В случая ответницата е получила
450 лв. заем ,а е следвало да върне
949,68 лв. /с връчените вноски за
пакета „допълнителни услуги „ /.Затова
и на осн.чл. 19 ал. 5 от ЗПК договорките за заплащане на суми над петкратния
размер на законовата лихва са нищожни . Следва да се
подчертае и че т.нар. „допълнителни услуги“ всъщност са част от
възнаграждението за предоставения кредит, но е обособено като отделно, с цел
заобикаляне ограничението на чл. 19 ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния
процент на разходите. Допълнителната услуга „улеснена процедура за получаване
на допълнителни парични средства“ реално не е предоставена услуга, понеже
липсва конкретно задължение за кредитора, а отпускането на допълнителни
средства, респ. следващ кредит и условията по него са по съгласие на страните.
Останалите „допълнителни услуги“ са свързани с усвояване и управление на
кредита - приоритетно отпускане на кредита, възможност за отлагане/намаляване
на вноски, възможност за смяна на падежа. Затова възнагражденията за тях са
възнаграждения по договора за кредит, което противоречи на чл.11а, ал.2 от ЗПК
и клаузите, с които е уговорена дължимостта им са нищожни на основание чл.21 от
с.з. Но не само - понеже, както се каза,
касае се за възнаграждения по усвояване и отпускане на кредита, те следва да са
включени в годишния процент на разходите - чл.19 ал.1 от ЗПК и макар това да е
е сторено, те по естеството си са част същия. Но с тях се надвишава
ограничението по чл. 19 ал.4 от ЗПК, поради което клаузите за дължимост на възнагражденията
за допълнителни услуги са нищожни и на друго основание - чл. 19 ал.5 от ЗПК. По тези съображения вземането по договора за допълнителни
услуги не съществува. Разбирането, че лихви в размер на над 50% по кредити,
раздавани от небанкови финансови институции, е нормално да бъдат уговаряни и
получавани, тъй като паричният ресурс на небанковите кредитни институции бил
много по-скъп от този на банките , съдът ще остави без коментар поради
абсурдността на поддържаните тези.
Всичко това дава
основание да се приемат изцяло изводите на първоинстанционния съд относно основателността на правоизключващото
възражение по чл. 146 ЗЗП ,при което се
е погасило правото на принудително изпълнение на ищеца по вземанията за възнаградителна
лихва и по продадения допълнителен пакет
услуги ,поради което правилно исковата
претенция по тези пера е била отхвърлена .Решението следва да бъде потвърдено
,поради което Бургаският окръжен съд
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 14/07.03.2019 г. постановено по
гр.д. № 417/2018 г. по описа на Районен съд – гр.Средец в атакуваната част- с
което е частично са отхвърлени исковите претенции на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ЕООД,ЕИК
*********,със седалище и адрес на управление- гр. София ,бул.“България №
49,бл.53Е ,вх.В-чрез пълномощника –юрк.Радина Иванова срещу длъжника по
договора за потребителски кредит от 28.06.2016 г. Д.Б.И.,ЕГН ********** от ***
–за сумата над уважения размер от 336 лв. до претендирания размер от 843 лв.
,за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
238/2018 г. на РС-Средец.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване .