№ 7332
гр. София, 29.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 56 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи май през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Н. Д. М. С.
при участието на секретаря ПЕТЯ Н. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от Н. Д. М. С. Гражданско дело №
20211110161716 по описа за 2021 година
Производството е образувано по предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „С.
Б.“ ЕООД срещу Б. ИВ. С. обективно кумулативно съединени установителни искове с
правно основание чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 933,38 лв.,
представляваща неустойка за неизпълнение на задължение по договор за повишаване
на квалификацията от 08.05.2019 г., ведно със законната лихва от 19.07.2018 г. до
окончателното плащане, и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 28 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главното задължение, претендирана за
периода от 27.04.2021 г. до 19.07.2021 г., за които вземания е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 4720/2021 г. по описа на Районен съд -
Плевен.
Ищецът твърди, че ответницата е работила по трудово правоотношение с
ищеца на длъжността „готвач, заведение за бързо хранене“, съгласно трудов договор №
430071/29.05.2017 г. Сочи, че с ответницата е сключен и договор за повишаване на
квалификацията от 08.05.2019 г., по силата на чл. 12 от който ответницата се е
задължила да не прекратява трудовото си правоотношение по време на предстоящите
обучения, както и 18 месеца след тяхното приключване. Поддържа, че на основание чл.
13 от договора за повишаване на квалификацията работникът се задължил да заплати
неустойка в размер на 1200 лв. в случай, че едностранно прекрати трудовото си
правоотношение преди срока по чл. 12. Твърди, че в изпълнение на втория договор
ответницата е преминала основен курс за управление на смяна, приключил на
18.05.2019 г., и курс за управление на смяна напреднали, приключил на 19.09.2020 г.
Поддържа, че Б.С. е подала молба с вх. № 1623/14.10.2020 г. за едностранно
прекратяване на трудовото правоотношение, считано от 15.12.2020 г., като същото
било прекратено със Заповед № 1389/15.12.2020 г., получена лично от ответницата на
29.12.2020 г. Ищецът отправил покана до ответницата за заплащане в 14-дневен срок от
получаването й уговорената неустойка в размер на 1200 лв., като поканата била
получена лично на 26.04.2021 г. Твърди, че предвид липсата на плащане, ответницата
1
изпаднала в забава от момента на получаване на поканата, поради което счита, че в
негова полза е възниквало вземане за обезщетение за забава в размер на 28 лв.,
претендирано за периода от 27.04.2021 г. до 19.07.2021 г. За сочените вземания за
неустойка и обезщетение за забава било образувано заповедно производство и
издадена заповед за изпълнение от 21.07.2021 г. по ч.гр.д. № 4720/2021 г. по описа на
Районен съд - Плевен. С оглед обстоятелството, че ответницата е признала в рамките
на заповедното производство вземане на ищеца в размер на 266,62 лв., в настоящото
производство ищецът предявява иск за признаване за установено, че ответницата му
дължи разликата до пълния уговорен размер на неустойката от 1200 лв., а именно сума,
възлизаща на сумата от 933,38 лв., като предявява и иск за обезщетението за забава.
Въз основа на горното счита, че претенциите му следва да бъдат уважени. Претендира
разноски.
Ответникът е представил отговор на исковата молба, в който оспорва иска по
основание и размер. Не оспорва наличието на трудово правоотношение, договор за
обучение, както и прекратяването на договора по своя инициатива преди уговорения
срок по чл. 12 от договора за квалификация, но счита, че дължи неустойка единствено
в размер на 266,62 лв., за което е извършено признание в рамките на заповедното
производство. Поддържа, че така уговорената неустойка е прекомерна като
надхвърляща действителните вреди, съизмеряващи се с разходите за обучението, които
ищецът е направил. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид доводите и възраженията на страните, и
събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
По главния иск с правно основание 234, ал. 3, т. 2 КТ, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
Съгласно разпоредбата на чл. 234, ал. 1 и ал. 3 КТ страните по трудовото
правоотношение могат да сключат договор за повишаване на квалификацията на
работника или служителя или за придобиване на квалификация по друга професия или
специалност (преквалификация), като с договора те могат да уговорят задължение на
работника или служителя да работи при работодателя за определен срок, но за не
повече от 5 години, както и отговорност при незавършване на обучението, както и при
неизпълнение на задълженията по предходната точка. Именно реализиране на
предвидената в чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ отговорност се релевира в настоящото
производство. Целта на така предвидената по законодателя отговорност, чието
прилагане е оставено в полето на договорната свобода – т.е. да се дължи само когато е
уговорена, е работата в определения срок при този работодател да компенсира
разходите за обучение, както и работодателят да си осигури по-висококвалифицирани
служители за уговорения период. За разлика от договора за ученичество /чл. 230 - 232
КТ/, при договора за квалификация и преквалификация не е уреден по императивен
начин размерът на обезщетението при неизпълнение на договора от страна на
обучавания - дали обезщетението следва да съответства на неизпълнената част от
договора, или се дължи цялата сумата за разходите по обучението. Следователно този
въпрос е предоставен на договорната свобода на страните. Във всеки конкретен случай
договорът следва да се тълкува по правилото на чл. 20 ЗЗД, като се търси
действителната воля на страните и клаузите се схващат в смисъла, който най-пълно
съответства на целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.
Следователно основателността на предявения иск за заплащане на неустойка
въз основа на договора за повишаване на квалификацията се обусловя от
кумулативното наличие на следните материални предпоставки: 1) валидно сключен
договор за повишаване на квалификацията, в който е уговорено заплащането на
неустойка при предсрочно прекратяване на договора на конкретни правни основания -
2
по инициатива или вина на работника или служителя; 2) трудовото правоотношение да
е прекратено предсрочно по инициатива или по вина на работника или служителя.
Съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, установяването на горните
предпоставки е в тежест на ищеца. В тежест на ответника е, при установяване на
горните обстоятелства от ищеца, да докаже плащане. В негова тежест е и доказване на
възражението му за прекомерност на неустойката, съизмеримо с действителните вреди,
изразяващи се в разходи за обучението.
В доклада по делото на основание чл. 153 ГПК като безспорни и ненуждаещи се
от доказване са отделени следните обстоятелства: ищецът „С. Б.“ ЕООД и ответникът
Б. ИВ. С. са били в трудово правоотношение по силата на трудов договор №
430071/29.05.2017 г., въз основа на който ответницата е изпълнявала длъжността
„готвач, заведение за бързо хранене“; сключен между страните договор за повишаване
на квалификацията от 08.05.2019 г., прекратяване на трудовото правоотношение
считано от 15.12.2020 г. по силата на Заповед № 1389/15.12.2020 г., на основание чл.
326, ал. 1 КТ – въз основа на отправено писмено предизвестие от работника – молба от
14.10.2020 г.
Видно от съдържанието на сключения между страните договор за повишаване на
квалификацията, страните са се договорили ответницата да премине два курса на
обучение - Basic Shift Management Class и Advanced Shift Management Class. Също така
по силата на чл. 12 от договора служителят е поел задължение да не прекратява
трудовото правоотношение по време на обучението и 18 месеца след неговото
завършване, а по силата на чл. 13 от договора се е задължил при едностранно
прекратяване на трудовото правоотношение преди изтичане на сроковете по чл. 12, да
заплати на работодателя неустойка в размер на 1200 лв.
Страните не спорят, че в изпълнение на поетата обвързаност по силата на
договор за повишаване на квалификацията, ответницата Б.С. е преминала два курса на
обучение – Basic management Course и Advanced Shift Management Course, приключили
съответно на 18.05.2019 г. и 19.09.2019 г. При тълкуване на волята на страните
съобразно посочените в разпоредбата на чл. 20 ЗЗД критерии, съдът намира, че
уговореният 18-месечен срок, през който служителят се задължава да работи при
ицщовото дружество, тече от датата на приключване на втория курс, респективно
същият изтича на 19.03.2021 г.
По делото не е спорно, а и се установява от представените доказателства – молба
от ответницата с вх. № 1623 от 14.10.2020 г. за прекратяване на трудовото й
правоотношение, считано от 15.12.2020 г., и издадена въз основа на същата Заповед №
1389/15.12.2020 г. за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 326,
ал. 1 КТ, считано от 15.12.2020 г., то по делото се обуславя извод за доказване на
уговорените предпоставки за възникване в полза на работодателя та претендираното
вземане за неустойка.
Правото да се начисли неустойка е обусловено освен от реализиране на
юридическите факти, при които е уговорена, още и от валидност на клаузата, която е
предвижда. Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение на вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Въз основа на тази регламентация в
доктрината и практиката са изведени безпротиворечиво функциите на неустоечното
съглашение като форма на договорна отговорност – обезпечителна (стимулираща
изпълнението), обезщетителна и санкционна. Като проявление на принципа на
автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД) допустимо е уговаряне от страните
на неустойка за вредите от неизпълнението, но само в рамките на присъщите посочени
по-горе функции. Когато неустойката излиза извън обезпечителната, обезщетителната
3
и санкционната функция, същата би била нищожна поради накърняване на добрите
нрави. Преценката за нищожност като изначален и несанируем порок на сделката или
на част от нея е винаги конкретна и се прави за всеки отделен случай в зависимост от
специфичните за отделния случай факти и обстоятелства и от общи за всички случаи
критерии, сред които вида на неустойката (компенсаторна или мораторна) и
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните вреди от
неизпълнението. Преценката наред с това се извършва всякога към момента на
сключване на договора, а не с оглед конкретното неизпълнение – в този смисъл са
мотивите в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС. За нищожността като най-тежък порок на сделката съдът следи
служебно.
Възможността да се присъжда неустойка без да се доказват конкретните вреди я
характеризира като облекчена форма за реализиране на договорна отговорност.
Улесненият път за признаване на вземането за неустойка обаче поставя риска такава да
се договаря и в случаи, в които изобщо не се очаква понасяне на вреди от страната,
чието вземане се обезпечава с неустоечното съглашение. В този случай неустойката би
била изцяло лишена от обезпечителната си функция и ще има подчертано санкционна
такава, приближаваща я до източник на неоснователно обогатяване. Липсата на
необходимост от доказване на вредите при присъждане на неустойка не означава, че
такива не е необходимо да съществуват изобщо. Аргумент в полза на този извод се
черпи от разпоредбите на чл. 92, ал. 1, изр. второ и ал. 2 ЗЗД. Възможността за
намаляване на неустойка поради прекомерност – когато тя значително надвишава
претърпените вреди, както и тази да се претендира обезщетение за по-големи вреди
(когато неустойката не е уговорена като изключителна), подчертават връзката на
неустойката с вредите. Ето защо освобождаване от нуждата за доказване на вредите не
дава заключение, че тя се присъжда в случаи, в които изобщо вреди липсват, като
санкционната функция сама по себе си не може да обоснове обратния извод.
Допълнителен ангумент в подкрепа на изложеното разбиране е извеждането на
съотношението между очакваните вреди и размера на договорената неустойка като
критерий за преценка на валидността , посочено изрично в Тълкувателно решение №
1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
На база на тези изложени принципни съображения, в настоящия случай съдът
достигна до убеждението, че процесната неустойка не е нищожна. На първо място тя е
уговорена за обезпечаване изпълнението на едно непарично задължение – полагане на
труд в определен срок от провеждане на обученията, в случая 18 месеца, който сам по
себе си не е с необоснована и прекомерна продължителност. От друга страна
характерът на обезпеченото задължение като непарично изключва оценката на
неизпълнението му в точен паричен еквивалент. Отделно от това, очакваните вреди от
неизпълнението не се съизмеряват и ограничават единствено до разходите, които
работодателят е направил във връзка с обучението. На следващо място за конкретното
задължение, за неизпълнение на което е уговорена неустойката, не е предвидено друго
обезпечение. В тази връзка, неустойката по чл. 14 от договора (предвидена при
дисциплинарно уволнение) се отнася до друг вид неизпълнение, който може да се
разглежда като частен случай на прекратяването по инициатива на работника, но при
всички положения двете обезщетение не се кумулират.
За неоснователно настоящата инстанция намира и релевираното от ответната
страна възражение за прекомерност на неустойката, съизмерено с действителните
вреди от неизпълнението. По делото е прието заключение по съдебно-счетоводна
експертиза. При проверка в счетоводството на ищцовото дружество вещото лице е
установило, че няма начислени преки разходи във връзка с проведените обучения. В
същите с са участвали съответно двама служители – за първия курс, и трима – за
4
втория курс, като ако се приеме, че разходите за обучение възлизат на
възнагражденията на менторите в съответните дни, то същите биха били на стойност
1036,08 лв. Съдът намира, че при формиране на изводите по същество в тази част
заключението не следва да се цени, доколкото същото дава хипотетичен отговор. Това
обаче не осуетява възможността съдът да извърши преценка, че неустойката не е
прекомерна спрямо размера на действителните вреди. Това е така, доколкото
последните не се ограничават с разходите за обучението, като към тях се добавя и
лишаването от служител с определите качества и по-висока квалификация в определен
период от време. Целта на уговорената неустойка е не само покриване на разходите,
които работодателят е направил за провеждане на двата курса на обучение, но и
обезщетение за нарушаване на позитивния му интерес от точно изпълнение на
договора, при което той би имал на разположение служител със съответната по-висока
квалификация за уговорения минимален срок. Ето защо съдът намира, че конкретната
неустоечна клауза е не само валидна, но и размерът на начислената неустойка не се
явява прекомерен, поради това не подлежи на намаляване по реда на чл. 92, ал. 2 ЗЗД.
Отделно от гореизложеното, неоснователно е възражението на ответницата, че
неустойка се дължи само в размера, съответстващ на периода на неизпълнението и
възлизащ на признатия от нея размер на вземането. Както бе посочено, при
отговорността по чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ размерът на обезщетението не е нормативно
лимитиран до такъв, съответстващ на неизпълнената част от договора, а е предоставен
на договорната свобода, ограничена в рамките, очертани в чл. 9 ЗЗД – да не
противоречи на закона и в равна степен на добрите нрави, каквито пороци в настоящия
случай не се констатират.
Предвид гореизложените съображение се обуславя извод за основателност на
иска, който поради това следва да бъде уважен в заявения размер.
По акцесорния иск с правно основание чл. 86 ЗЗД:
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е да докаже
възникването на главен дълг, изпадането на длъжника в забава и размера на
обезщетението за забава. В тежест на ответницата е да докаже, че е изпълнила точно и
в срок задълженията си по договора за обучение.
В настоящия случай в заповедното производство е предявено вземането за
неустойка в цялост – в размер от 1200 лв., като същото е признато от ответницата
частично – до размера от 266,62 лв., поради което в тази част заповедта за изпълнение
на основание чл. 416 ГПК е влязла в сила, съответно в тази част вземането не е
предмет на исковото производство. Ето защо при изчисляване размера на мораторната
лихва, като база следва да се вземе пълният заявен в заповедното производство размер
на вземането – 1200 лв. С помощта на общодостъпен калкулатор, съдът изчисли, че за
релевирания период от 27.04.2021 г. до 19.07.2021 г. обезщетението за забава в размер
на законната лихва възлиза на сумата от 28 лв. Искът е основателен в пълния предявен
размер, поради което следва да бъде уважен.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът. Същият е претендирал
и доказал извършване на такива в размер на 526,68 лв. за исковото производство (450
лв. платено адвокатско възнаграждение и 76,68 лв. държавна такса) и 446,13 лв. за
заповедното производство (420 лв. платено адвокатско възнаграждение и 26,13 лв.
държавна такса). Възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК на ответника за прекомерност на
претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение се явява основателно с оглед
фактическата и правна сложност на делото и извършените процесуални действия, като
следва да бъде намалено съответно до сумата от 360 лв. с ДДС в исковото
производство и 380 лв. с ДДС в заповедното.
5
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
искове, че Б. ИВ. С., ЕГН ********** дължи на „С. Б.“ ЕООД, ЕИК ********* на
основание чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от 933,38 лв.,
представляваща неустойка за неизпълнение на задължение по договор за повишаване
на квалификацията от 08.05.2019 г., ведно със законната лихва от 19.07.2018 г. до
окончателното плащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 28 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главното задължение, претендирана за
периода от 27.04.2021 г. до 19.07.2021 г., за които вземания е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 4720/2021 г. по описа на Районен съд -
Плевен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Б. ИВ. С., ЕГН ********** да
заплати на „С. Б.“ ЕООД, ЕИК ********* сумата от 436,68 лв. разноски за исковото
производство и сумата от 406,13 лв. разноски за заповедното производство по ч. гр. д.
№ 4720/2021 г. по описа на Районен съд - Плевен.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред
Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6