Р Е Ш Е Н И Е
гр.
С. 8.02.2018 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІI-б
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ,
в публичното заседание на двадесет и девети януари две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЛИЦА ДИМИТРОВА
АЛЕКСАНДРИНА ДОНЧЕВА
при секретаря Д. Шулева, като
разгледа докладваното от съдия ЯНЧЕВА гр. дело № 11558 по описа за 2017 г. и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл.258 и сл. от ГПК.
Първоинстанционният съд е
сезиран с иск с правно основание чл.422, във вр. с чл.415 от ГПК, във вр. с чл.59 от ЗЗД и с насрещен иск с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД.
Първоинстанционното
дело е образувано по предявен от „Д.к.”
АД срещу Е.Г.Т. иск с правно основание чл.415 от ГПК, във вр. с чл.59 от ЗЗД:
за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 19 867.80 лв., представляваща стойността
на потребена в имотите на ответницата електроенергия за периода 1.09.2009 г. - 22.01.2014
г., заплатена от ищеца, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
заявлението по чл.410 от ГПК (6.03.2014 г.) до изплащането. В исковата молба се
твърди, че ответницата, в качеството си на собственик на дворно място, находящо
се в гр. С., ул. „*********, цялото с площ от 970 кв.м, представляващо парцел
ІІ-166 от кв.79 по плана на гр. С., м. „бул. „Сливница“, е съучредител на право
на строеж в полза на „Д.к.“ АД срещу задължение на дружеството за строителство на бъдещи сгради,
подробно описани в нотариалния акт за учредяване правото на строеж. Сочи се, че
по силата на посочения нотариален акт Т. получава в собственост следните
недвижими имоти: 1. апартамент № 3, находящ се на първия етаж от сграда № 2,
застроен на 57.30 кв.м и състоящ се от една стая, дневна, кухня и сервизни
помещения, при съседи: от север, изток и юг - двор, а от запад -стълбищен тракт
и апартамент № 2, заедно с мазе № 3, застроено на 11.71 кв.м, при съседи: от юг
и изток - двор, от север - мазе № 2, и от запад - мазе № 4, заедно с
прилежащите му идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж
върху дворното място; 2. апартамент № 6, находящ се на втория етаж на жилищна
сграда № 2, застроен на 57.30 кв.м, състоящ се от една стая, дневна, кухня и
сервизни помещения, при съседи: от север, изток и юг - двор, от запад - стълбищен
тракт и апартамент № 5, заедно с мазе № 6, застроено на 7.01 кв.м, при съседи:
от изток - мазе № 4, от запад - мазе № 7, от юг - двор, и от север - коридор,
заедно с прилежащите му идеални части от общите части на сградата и от правото
на стоеж върху дворното място; 3. гараж № 7, находящ се в жилищна сграда № 2,
застроен на 28.30 кв.м, при съседи: от север - гараж № 1, от изток - гараж № 6,
от юг и запад - двор, заедно с прилежащите му идеални части от общите части на
сградата и от правото на строеж върху дворното място. Заявява се, че по силата
на договор за продажба на електрическа енергия № 588/3.01.2002 г. и
споразумение № 6/12.12.2003 г., сключени между ищцовото дружество и „Електроразпределение-столично“
ЕАД, горепосочените сгради били включени към електропреносната мрежа през 2002 г.
Твърди се, че владението върху описаните и построени сгради било предадено на
ответницата през 2006 г., като до 22.01.2014 г. същата ползвала лично или чрез
трето лице електроенергия в имотите, начислявана по партида на ищеца и
заплащана от последния. Излага се, че за визирания период ищецът издавал
фактури, в които като задължено лице била вписана дъщерята на ответницата - Г.И.Т.,
по искане на самата ответница. При така изложените обстоятелства ищецът счита,
че е налице обогатяване на ответницата за негова сметка, изразяващо се в
спестяване на разходи за електроенергия, които Е.Т. е трябвало да понесе, като
самият ищец се е обеднил до размера на посочената и заплатена от него сума, като
за така осъщественото имуществено разместване липсва основание. Ищецът твърди,
че подал заявление по реда на чл.410 ГПК, като съдът образувал за това ч. гр.дело
№ 11670/2014 г. по описа на СРС, Г.О., 60 състав и издал заповед за изпълнение
на парично задължение срещу ответницата за сумата от 19 867.80 лв., ведно с разноските в производството, но Т.
депозирала в законоустановения срок възражение срещу заповедта.
С
отговора на исковата молба Е.Т. оспорва иска. Заявява, че за процесния период не
е била в договорни отношения с „ЧЕЗ Електро България“ или с друг лицензиант за
продажба на ел. енергия; оспорва наличието на годно и сертифицирано средство за
търговско измерване (СТИ) за имотите й, мерещо потреблението на ел. енергия;
оспорва да е потребила ел. енергия на посочената стойност, която да е била заплатена
от ищеца, както и счита, че ищецът няма правото да разпределя и продава ел.
енергия; оспорва, че описаното в констативен протокол № 1644743/22.01.2012 г.
СТИ представлява годно средство за търговско измерване; оспорва да е ползвала
имотите преди издаване на разрешение за ползване. Т. се позовава и на изтекла
давност.
Е.Г.Т.
предявява насрещен иск в размер на 25 000 лв. (предявен като частичен от
общо дължима сума в размер на 52 385 лв.) за заплащане на договорна
неустойка, поради неизпълнение на договора за учредяване право на строеж от
21.12.1998 г., претендирана за периода 21.12.2000 г. - 6.12.2013 г. В тази
връзка твърди, че съгласно поетите задължения от „Д.к.” АД по п.ІV.3 от договора
между страните, обективиран в нотариален акт № 75, том І, рег.№ 706, дело № 92/1998
г., дружеството се задължило в 2-годишен срок да изгради жилищна сграда № 2 и
да предаде обектите по пунктове II.1 - II.6 в напълно завършен вид по всички специалности, като
срокът и начинът на изпълнение бил прецизиран в п.ІV.9 от договора, предвиждащ приемането
на обектите и въвеждане в експлоатация на сграда № 2 да се извърши от държавна
комисия с подписване на протокол № 16. Поради неизпълнение на това задължение
на дружеството Т. твърди, че „Д.к.” АД по силата на п.ІV.7 от договора дължи
обезщетение за забава (неустойка) в размер на левовата равностойност на 50 щ.д.
за всеки просрочен ден. Излага, че двугодишният срок за изпълнение на посоченото
задължение е изтекъл на 21.12.2000 г., когато вземането е станало изискуемо, и
до издаването на протокол № 16 - 6.12.2013 г., „Д.к.” АД дължи на Т. неустойка
в посочения по-горе размер. С отговора на насрещната
искова молба „Д.к.“ АД оспорва иска, като възразява, че е погасен по давност,
както и счита претенцията за неоснователна, като заявява, че владението на
процесните имоти било предадено на Е.Т. непосредствено след електрифициране на
сградата, а по-късното снабдяване с акт № 16 се дължало на обективни причини,
за които ответникът по насрещния иск не носи отговорност. В
качеството на трето лице-помагач на страната на „Д.к.” АД е конституирана Г.И.Т.,
като лице, на чието име са били издавани фактури от дружеството за заплатена от
последното електроенергия за процесните имоти. Г.Т. оспорва иска на „Д.к.” АД като
неоснователен. СРС
е отхвърлил иска по чл.59 от ЗЗД, като е заключил, че по делото не се
установява дали и какво количество ел. енергия е било потребено от ответницата.
Отхвърлил е и насрещния иск, като погасен по давност.
Срещу
първоинстанционното решение са подадени две въззивни жалби.
„Д.к.” АД атакува решението в частта, в която
е отхвърлен искът му по чл.59 от ЗЗД, като оспорва изводите на СРС за
недоказаност на претенцията му. В тази връзка жалбоподателят сочи, че по делото
се установява от събраните доказателства, че е предал процесния имот на Е.Т.
през 2006 г., като до 22.01.2014 г. всеки от имотите в сградата разполагал с
индивидуални партиди. Твърди, че е доказал и останалите обстоятелства, изложени
в исковата молба.
Е.Т.
атакува решението в частта, в която е отхвърлен насрещният й иск, като счита,
че вземането й е станало изискуемо едва към 6.12.2013 г., когато другата страна
е преустановила забавата, т.е. е изпълнила. Излага, че датата 21.12.2000 г. е
началната дата на забавата, откогато следва да се начислява уговорената
неустойка; позовава се на обстоятелството, че неустойката в случая не е
ограничена със срок.
Всеки
жалбоподател оспорва жалбата на противната страна.
Третото
лице помагач оспорва жалбата на „Д.к.”
АД.
Пред
въззивния съд не са събрани нови доказателства. След преценка доводите на
страните и доказателствата по делото, въззивният съд намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Обжалваното
решение е валидно и допустимо.
Въззивният
съд счита предявения от „Д.к.“ АД иск за неоснователен, като изцяло споделя изводите на СРС в това
отношение, които на основание чл.272 от ГПК следва да се считат мотиви и на
настоящия съдебен акт.
В
тази връзка съдът следва да подчертае, че по делото няма нито едно убедително доказателство
в подкрепа на изложеното в исковата молба, че Е.Т. е ползвала лично или чрез
трето лице електроенергия в процесните имоти за периода 1.09.2009 г. - 22.01.2014
г. Следва да се има предвид и че ако трето лице е ползвало електроенергията,
заплатена от дружеството, не е ясно по какъв начин в този случай именно Е.Т., а
не въпросното трето лице, се е обогатила от това. Частично
основателен е насрещният иск.
С
нотариален акт № 75/21.12.1998 г., том І, рег.№ 706, дело № 92/1998 г. Е.Т. и
още пет физически лица са учредили в полза на „Д.К.-С.“ ЕАД право на строеж
върху дворно място, находящо се в гр. С., ул. „*********, за изграждане на две
жилищни сгради, срещу задължението на дружеството да изгради и предаде на
учредителите съответни обекти в сграда № 2, като на Е.Т. се полагат визираните
по-горе в решението апартамент № 3, апартамент № 6 и гараж № 7.
Съгласно
договора, обективиран в посочения нотариален акт - пунктове ІV.3, ІV.9 и ІV.10,
„Д.К.-С.“ ЕАД се е задължило да построи жилищната сграда № 2 и предаде обектите-
собственост на учредителите в двугодишен срок от учредяване правото на строеж,
като предаването следва да бъде осъществено след наличието на подписан протокол
№ 16 (в 7-дневен срок от подписването на протокол № 16 „Д.К.-С.“ ЕАД следва да
уведоми писмено учредителите с покани за въвеждане във владение на имотите).
При неспазване на този срок е предвидено заплащането на неустойка на
учредителите в размер на левовата равностойност на 50 щатски долара за всеки
просрочен ден по фиксинга на БНБ в деня на закъснението.
От
събраните по делото доказателства се установява, че протоколът обр.16 за
жилищна сграда № 2, установяващ годността за ползване на строежа съгласно чл.7,
ал.3, т.16 от Наредба № 3 от 31 юли 2003 г. за съставяне на актове и протоколи по
време на строителството, е бил подписан на 6.12.2013 г., а разрешението за
ползване е от 10.12.2013 г.
Пред
СРС е изслушана
съдебно-счетоводна експертиза относно размера на неустойката за процесния
период.
От
така изложеното въззивният съд прави извод, че „Д.К.-С.“ ЕАД, съгласно
задълженията му по горецитирания договор за учредяване право на строеж, е следвало да построи и предаде на
учредителите сграда № 2 в срок до 21.12.2000 г., като предаването е трябвало да
стане след снабдяването с протокол № 16. Няма доказателства по делото, че дружеството
е изпълнило тези си задължения до 6.12.2013 г. (крайната дата, до която се
претендира неустойката). Обратното – по делото се установява по несъмнен начин,
че до 6.12.2013 г. дори не е бил налице
подписан протокол № 16. Липсват доказателства и за наличието на обективни
обстоятелства, извън властта на „Д.К.-С.“ ЕАД, които да са станали причина за
забавянето и които да го освобождават от отговорност.
За
забавата в изпълнението на задълженията за построяване и предаване на сграда №
2 за периода 22.12.2000 г. – 6.12.2013 г., „Д.К.-С.“ ЕАД дължи общо на всички
учредители на правото на строеж заплащането на неустойка в размер на левовата
равностойност на 50 щатски долара за всеки просрочен ден по фиксинга на БНБ в
деня на закъснението. Е.Т. има право на 1/6 част от размера на неустойката.
Същевременно
основателно е възражението за погасяване на претенцията по давност за периода
до 25.02.2013 г. Насрещният иск е подаден на 25.02.2016 г., като на основание
чл.111, б.“б“ от ЗЗД са погасени вземанията, предхождащи периода от три години
преди предявяването на иска. По смисъла на закона
и установената трайна съдебната практика, в случая погасителната давност започва да тече
поотделно за всеки ден от забавата, тъй като уговорената неустойка е подневна и
се начислява за всеки просрочен ден.
Изискуемостта и начинът на изчисление на уговорената подневна неустойка за забавено плащане съответстват и са аналогични
на изискуемостта и начина на изчисление на лихвата за забавено плащане по чл.86, ал.1 от ЗЗД. Следователно, на Е.Т. следва да се
присъди неустойка за периода 25.02.2013 г. – 6.12.2013 г. Определена от съда по
реда на чл.162 от ГПК, дължимата се на Т. неустойка за този период възлиза на
3 505.59 лв.
Предвид
изложеното, въззивният съд следва да потвърди решението на СРС в частта по иска
с правно основание чл.59 от ЗЗД. Същият следва да отмени решението в частта, в
която насрещният иск е отхвърлен за периода 25.02.2013 г. – 6.12.2013 г. за
сумата от 3 505.59 лв. и присъди посочената сума, като потвърди решението по
този иск в останалата част.
С
оглед изхода на спора пред него, СГС следва да коригира решението на СРС и в
частта на разноските, както и да присъди такива за производството пред себе си.
В тази връзка съдът намира за неоснователно направеното пред него възражение по
чл.78, ал.5 от ГПК.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 4.04.2017 г. на СРС, Г.О., 145 състав, постановено по гр. дело № 28934 по описа за 2015 г., в частта, в която е отхвърлен искът по чл.59 от ЗЗД на „Д.к.“ АД срещу Е.Г.Т.; в частта, в която искът на Е.Г.Т. срещу „Д.к.“ АД с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД, предявен като частичен в размер на 25 000 лв. от общо дължима сума в размер на 52 385 лв., е отхвърлен за периода 21.12.2000 г. – 24.02.2013 г. за сумата над 3 505.59 лв. до предявения размер от 25 000 лв.; в частта на присъдените в полза на Е.Г.Т. разноски в размер на 1 120 лв., както и в частта, в която в полза на „Д.к.“ АД са присъдени разноски в размер на 1 100.51 лв.
ОТМЕНЯ решението в
останалата му част, И ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Д.к.“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление ***, да заплати на Е.Г.Т., ЕГН **********,***,
със съдебен адрес ***, кантора 313 – адвокат Р.А., на основание чл.92, ал.1 от ЗЗД, във връзка с п.ІV.7 от договора, обективиран в нотариален акт № 75/21.12.1998
г., том І, рег.№ 706, дело № 92/1998 г., сума в размер на 3 505.59 лв.
(три хиляди петстотин и пет лева и 59 ст.), дължима за периода 25.02.2013 г. –
6.12.2013 г., като и допълнително разноски пред СРС в размер на 161.59 лв. ОСЪЖДА „Д.к.“ АД да заплати на Е.Г.Т. разноски пред СГС в размер
на 1 347.16 лв.
ОСЪЖДА Е.Г.Т. да
заплати на „Д.к.“ АД разноски пред СГС в размер на 1 100.51 лв.
Решението е постановено при участието на Г.И.Т. - трето лице-помагач на страната на „Д.к.“ АД. Решението подлежи на обжалване пред ВКС в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.