№ 280
гр. София, 12.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Катерина Рачева
Членове:Здравка Иванова
Михаил Малчев
при участието на секретаря Пролетка Асенова
като разгледа докладваното от Катерина Рачева Въззивно гражданско дело №
20241000503150 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна
жалба на въззивна жалба на М. Б. С. чрез адв. Ц. П. срещу решение № 4118 от
09.07.2024 г. на СГС, Първо ГО 4 състав по гр.д. 4372/2022 г., с което е прието за
установено в отношенията между ищеца Б. Т. К., ЕГН ********** и ответниците Г. Б.
Д., ЕГН **********, и М. Б. С., ЕГН **********, че Г. Б. Д., ЕГН **********, няма
задължение към М. Б. С., ЕГН **********, за следните суми: 100000 /сто хиляди/ лв.,
представляваща главница по запис на заповед, издаден на 16.10.2020 г., с падеж
16.10.2021 г., ведно със законната лихва за периода от датата на подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК – 04.01.2022 г., до окончателното й изплащане, за което е
издаден изпълнителен лист от 08.03.2022 г., въз основа заповед за изпълнение №
5683/2022 г. по ч.гр.д. № 20221110100037/2022 г. на СРС, както и за сумата 2030 /две
хиляди и тридесет/ лв. за разноски по чл. 38 ЗА и сумата 2200 /две хиляди и двеста/
лв. разноски по изпълнението, за събиране на което М. Б. С., ЕГН ********** се
присъединила като взискател в производството по изп.дело № 2246/2017 г. по описа на
ЧСИ В. М., рег. № ***, район на действие – СГС, на основание чл. 464 ГПК.
Изложени са оплаквания за неправилност и противоречие със съдебната практика.
Ищецът не бил доказал различна от действителната каузална причина за издаване на
записа на заповед, а за ответницата С. не е възникнало задължение да доказва
каузалното правоотношение като основание за възникване на вземането по записа. Ето
защо искът е неоснователен и обжалваното решение следва да бъде отменено, а искът
– отхвърлен.
Не е постъпил отговор на въззивната жалба от страна на ищеца.
Въззивната жалба е подадена в срок и е допустима. Към настоящата инстанция не
1
са отправени доказателствени искания. Г. Б. Д., ответник по иска, е конституиран и
призован като въззивен жалбоподател, тъй като е необходим другар на М. Б. С..
Съдът е констатирал при насрочването на въззивното производство, че с доклада
по делото е отделено за безспорно, че „ищецът и ответниците са страни в
изпълнително производство, по което ищецът е взискател за вземането си като
наследник на А. К., ответника Г. Б. Д. – длъжник, а ответника М. Б. С. - присъединен
взискател по изп.д. № 2247/2017 г., като вземанията на всички взискатели се
удовлетворяват съразмерно и събраната сума не е достатъчна за удовлетворяване на
ищеца, като взискател“.
Въззивният съд е уведомил страните, че за безспорен следва да бъде отделен
фактът, че ищецът е взискател за вземането си като наследник на А. К., ответникът Г.
Б. Д. – длъжник, а ответникът М. Б. С. - присъединен взискател по изп.д. № 2246/2017
г. по описа на ЧСИ В. М., като вземанията на всички взискатели се удовлетворяват
съразмерно и събраната сума не е достатъчна за удовлетворяване на ищеца като
взискател. Дадена е възможност на страните да заявят доказателствени искания във
връзка с корекцията на доклада, от която те не са се възползвали.
От въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.
В съдебно заседание от 27.02.2025 г. страните С. и К. чрез упълномощените им
процесуални представители поддържат заявеното до момента. Г. Б. Д. не взема
становище по делото.
При извършената служебна проверка на основание чл. 269 от ГПК, съдът намира,
че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния
съд, в изискуемата от закона форма. Искът е с правно основание чл. 464 ГПК и е
допустим, тъй като е предявен на 28.04.2022 г., а разпределението по изпълнителното
дело е извършено на 17.06.2022 г. Наред с това, ищецът К. и ответницата С. са
конкуриращи се взискатели по изп.д. № 2246/2017 г. по описа на ЧСИ В. М. и
събраната сума не е достатъчна за удовлетворяване на г-н К.. Решението по него е
валидно и допустимо.
По правилността на обжалваното решение в отговор на доводите във въззивната
жалба и отговора съдът намира следното. Не е спорно, че ищецът К. е кредитор и
взискател по изп.дело № 2246/2017г. по описа на ЧСИ В. М., рег. № ***, р-н на
действие – СГС, образувано срещу длъжник Г. Б. Д., с вземане придобито по
наследяване, в качеството на наследник по закон на А. Т. К., починал на ******** г., за
сумата 17700 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, със законната
лихва считано от датата на увреждането – 11.05.1999 г. до окончателното и изплащане
на основание чл. 45 ЗЗД, присъдено в полза на наследодателя А. Т. К., починал на
******** г. с присъда от 20.06.2005 г. по НОХД № 10910/2001 г. на СРС.
Принудителното изпълнение за събиране на вземането на ищеца е насочено към 5/12
ид.ч. от апартамент № 85, в гр.***, жк „***“, мл. *, вх. *, ет. *, в който живее М. Б. С..
По изпълнителното дело няма постъпили суми, но с протокол по чл. 492 от ГПК от
12.05.2022 г. взискателят Б. К. е обявен за купувач.
Не е спорно между страните, че М. Б. С. се е присъединила като взискател по
изпълнителното дело за вземане от 100 000 (сто хиляди) лв., представляваща главница
по запис на заповед, издаден на 16.10.2020 г. от Г. Б. Д. в нейна полза с падеж
16.10.2021 г., ведно със законната лихва за периода от датата на подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК – 04.01.2022 г., до окончателното изплащане, за което е
издаден изпълнителен лист 4195 от 08.03.2022 г. по ч.гр.д. № 37/2022 г. на СРС въз
основа на заповед за изпълнение № 5683/2022 г. и за 2200 (две хиляди и двеста) лева
разноски за адвокатски хонорар в изпълнителното производство.
2
Твърденията на ищеца са, че записът на заповед в полза на М. Б. С. е съставен
единствено за нуждите на изпълнителното производство, за да се увреди ищеца, без да
има реално предаване на средства между ответниците, които са брат и сестра и
притежават в съсобственост имота, ид.ч. от които са предмет на принудително
изпълнение.
Ответницата С. възразява, че записът на заповед е абстрактна сделка и
основанието за плащане не е съставна част от съдържанието му и не е условие за
неговата действителност. Ако притежава законовите реквизити, същият е редовен и
кредиторът има право да събере вземането си. Ответникът Д. не е подал отговор на
исковата молба.
В тежест на ищеца е да установи, че е взискател, че Г. Д. е длъжник, а М. С. –
присъединен взискател по изп.д. № 2246/2017 г. по описа на ЧСИ В. М., като
вземанията на всички взискатели се удовлетворяват съразмерно и събраната сума не е
достатъчна за удовлетворяване на ищеца като взискател. Тези факти са установени по
делото.
В тежест на ответницата е да установи, че в нейна полза съществува вземане за
100 000 (сто хиляди) лв. по запис на заповед, издаден на 16.10.2020 г. от Г. Б. Д. с
падеж 16.10.2021 г. със законната лихва от 04.01.2022 г. до плащането. Без значение е
обстоятелството, че за това вземане е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.
417 ГПК, която е влязла в сила, тъй като съгласно чл. 464, ал. 2 от ГПК силата на
пресъдено нещо между двамата ответници не обвързва оспорващия кредитор.
По делото се установява, че с влязло в сила решение на СГС, III б въззивен състав
от 21.05.2021 г. по в.гр.д. 10952/2019 г. са унищожени на основание чл. 56 ЗН в полза
на Б. К. заявени от Г. Д. откази от наследство на Б. Д. Г. и М. Г. Г., негови родители.
Установява се също, че двамата ответнции са брат и сестра.
За доказване на твърденията за съществуване на вземането по запис на заповед, за
което ответницата е изрично уведомена с доклада по делото, че е в нейна тежест, не е
ангажирала доказателства вън от самия запис на заповед. При твърдения в исковата
молба, че записът на заповед е създаден единствено за целите на изпълнителното
производство и че той не обезпечава каузално правоотношение, в тежест на
ответницата е да докаже съществуването на такова правоотношение. Предвид близката
родствена връзка между двамата ответници, както и предвид вписаните от Г. Д. откази
от наследство на майката и бащата на Г. Д., които с влязло в сила решение на СГС са
унищожени на основание чл. 56 ЗН в полза на Б. К., следва извод, че Г. Д. няма
задължение към М. С. и че записът на заповед цели увреждане интереса на ищеца.
При липса на доказателства, ангажирани от ответницата С., за оборване на
твърдението на ищеца, същото следва да се приеме за пълно доказано. По тези
съображения съдът приема, че не съществува вземане в полза на М. С. срещу Г. Д. по
запис на заповед, издаден на 16.10.2020 г.
Неоснователни са доводите, черпени от т. 17 на ТР 4/2013 по т.д. 4/2013 на
ОСГТК на ВКС, тъй като съображенията в тълкувателното решение се отнасят за спор
между кредитор и длъжник по запис на заповед. В настоящия случай ищецът е трето
лице спрямо записа на заповед и спрямо отношенията между двамата ответници.
Записът на заповед е абстрактна сделка, при която основанието за плащане не е
елемент на съдържанието, затова не е условие и за действителност на ефекта. В тази
насока аргументите в жалбата са основателни. Макар записът на заповед по правната
си природа да е едностранна менителнична сделка, чието външно съдържание
обективира безпричинно и безусловно задължаване на едно лице да заплати на друго
лице определена парична сума, липсата на посочено в съдържанието на сделката
основание за задължаването не означава, че такова не е налице, тъй като разумният и
3
свободен човек не се задължава без причина. Житейската причина за издаване на
записа на заповед е друго каузално правоотношение /правоотношения/, по силата на
което издателят е поел друго извънменителнично задължение спрямо поемателя -
обичайно с договорен характер. Ето защо по волята на страните каузалното отношение
и менителничното задължение представляват едно житейско единство, поради което
стопански и правно несправедливо би било същите да са напълно откъснати едно от
друго, тъй като това би довело до неоправдано обогатяване.
Съдът не следи служебно дали съществува подобно каузално вземане, а изследва
този въпрос само при възражение на длъжника. Никой от ответниците не е твърдял
наличие на каузална сделка. Позицията на ответницата е, че записът на заповед поради
своята действителност и редовност, е фактът, от който произтича вземането и това е
достатъчно за приемане, че тя има вземане и съответно за отхвърляне на иска по чл.
464 ГПК.
Вярно е посоченото във въззивната жалба, че записът на заповед може да
съществува като самостоятелна сделка и че при липса на възражение от длъжника-
издател, кредиторът не е длъжен да твърди и доказва съществуването на каузална
сделка. Тези разсъждения обаче се отнасят за спор между кредитор и длъжник по
записа на заповед, какъвто настоящият случай не е.
Неоснователен е доводът, че тъй като ищецът в производството по чл. 464 ГПК
упражнява правата на своя длъжник, издател на записа на заповед, при редовен от
външна страна запис и общо оспорване на вземането, ищецът не е длъжен да сочи
основанието, на което е поето задължението. В настоящото производство ищецът
оспорва вземането на конкуриращ взискател и последният следва да докаже своето
вземане. Ответницата не твърди и съответно не установява съществуването на
каузално правоотношение, което да обезпечава записа на заповед в нейна полза. Без
значение за основателността на иска е дали вземането на ответницата С. към брат й не
съществува поради привидност на изявлението на длъжника, както е прието от СГС
или поради недоказаност на каузално правоотношение, каквото приема въззивният
съд.
Вземането на С. за 2200 лева разноски за адвокатски хонорар в изпълнителното
дело е обусловено от главното вземане по записа на заповед, поради което също не се
дължи.
Установява се, че М. Б. С. няма вземане по изпълнителен лист 4202/ 08.03.2022 г.
по ч.гр.д. № 37/2022 г. на СРС. Видно от приложеното на л. 17 от делото пред СГС
негово копие, той е в полза на адв. Ц. Д. П.. Вземането за оказана безплатна правна
помощ в заповедното производство е свързано с вземането, за което е издадена
заповедта за незабавно изпълнение, но негов титуляр не е М. С.. Независимо от
горното, доколкото с обжалваното решение е признато, че в полза на С. не съществува
вземане за 2030 лева за адвокатско възнаграждение, каквото в действителност не
съществува, то е правилно и в тази част.
Поради достигане на един и същ краен извод от двете инстанции обжалваното
решение следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция на ответника по жалбата
следва да се присъдят разноски за платен адвокатски хонорар. Претендирано е
заплащане на 6630 лева. По повод възражението за прекомерност на насрещната
страна съдът намира, че предвид единственото проведено пред настоящата инстанция
заседание, без събиране на нови доказателства, липсата на подаден отговор от
адвоката и минимален адвокатски хонорар при материален интерес от 100000 лева
съгласно Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
4
възнаграждения в редакция след 04.11.2022 г. в размер на 8650 лева, а в редакция
преди 04.11.2022 г. в размер на 3530 лева, както и предвид факта, че пред СГС са
присъдени разноски за адвокатски хонорар в пълния претендиран размер от 9130 лева,
счита, че адекватният разумен хонорар за настоящата инстанция, за който насрещната
страна следва да бъде осъдена, е 3500 (три хиляди и петстотин) лева. Ето защо, на
ответника по въззивната жалба следва да бъдат възстановени разноски в този размер.
С тези мотиви, Апелативен съд – София, 1 състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4118 от 09.07.2024 г. на Софийски градски съд,
Първо Гражданско отделение 4 състав по гр.д. 4372/2022 г.
ОСЪЖДА Г. Б. Д., ЕГН ********** и М. Б. С., ЕГН ********** да заплатят на Б. Т. К.,
ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за въззивната инстанция от
3500 (три хиляди и петстотин) лева за адвокатски хонорар.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на страните
пред ВКС по реда на чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5