Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 19.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - В въззивен състав, в публично съдебно
заседание
на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА М.-ТОНЕ. Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Юлиана
Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д. № 11555
по
описа на съда за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 296085 от 08.12.2019
г., постановено по гр. д. № 31551/2017 г. по описа на Софийски районен съд /СРС/, III
ГО, 148 състав, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, срещу С.К.Х., ЕГН **********, искове, че последната
дължи на ищцовото дружество на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 153 ЗЕ
сумата от 78,44 лв., представляваща цена на топлинна енергия за периода от
01.08.2013 г. до 30.04.2015 г. за имот в гр. София, бул. „**************,
абонатен № 004160, ведно със законната лихва от 02.08.2016 г. до изплащане на
вземането, на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 0,50 ст., представляваща
обезщетение за забава за периода от 31.12.2013 г. до 13.07.2016 г. по отношение
заплащането на цената на топлинната енергия; на основание чл. 79 ЗЗД сумата от
12 лв., представляваща цена на услуга дялово разпределение за периода от
01.08.2013 г. до 30.04.2015 г. за същия имот, ведно със законната лихва от
02.08.2016 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 43453/2016 г. по описа на СРС, 148 състав. Със същото
решение са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 ГПК искове както следва:
искът с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 153 ЗЕ за горницата
над уважения размер и период до пълния претендиран размер от 93,38 лв. и за
периода от 01.07.2012 г. до 31.07.2013 г., искът по чл. 86 ЗЗД по отношение на
забавата в плащането на цената на топлинната енергия за горницата над уважения
размер до пълния предявен размер от 16,74 лв.; искът с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 1,24 лв., претендирана като обезщетение за забава за периода
от 31.12.2013 г. до 13.07.2016 г. по отношение на главницата за дялово
разпределение. Ответницата е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата от 151,86 лв. – разноски в заповедното производство и в
производството пред първоинстанционния съд.
Решението е постановено при участието на „Б.Б.“
ООД като трето лице – помагач на страната на ищеца.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от ответницата С.К.Х., срещу първоинстанционното
решение в частите, с които са уважени предявените срещу нея искове. Излагат се
доводи, че процесният апартамент № 14 на адрес: бул. „**************е спорен
имот по бракоразводно делбено дело на СРС – гр. д. № 19003/2006 г., като
ответницата се изнесла от апартамента още по време на разглеждане на делото,
като в имота живеели дъщеря ѝ – Е.М. и понастоящем бащата на М. – П.М.. Ответницата
излага доводи, че поради тежко заболяване през есента на 2012 г. била
инвалидизирана от ТЕЛК с пенсия от 123 лв. поради недостиг на трудов стаж, била
с влошено здравословно състояние, почти не ставала от леглото, не е стъпвала на
посочения адрес през исковия период, дори на гости. Ответницата добавя, че
понастоящем е пожизнено пенсионирана с 230 лв. пенсия, половината от която
отива за лекарства и други медицински услуги, социално слаба, с инвалидност 77
%. Възразява срещу това, че следва да заплаща на „Топлофикация София“ АД
топлинна енергия, щом не е ползвала същата и щом месечният ѝ доход е под
социалния минимум в държавата. Навежда и твърдения за погасяване на вземанията
по давност. Моли за отмяна на решението в обжалваната част. След срока за
депозиране на въззивната жалба е постъпило и допълнение на въззивната жалба с вх.
№ 509665/21.01.2020 г. с уточнение, че ответницата повече от 20 години не
ползва процесния апартамент, като по настоящем има съдебен спор за него между
бившия ѝ съпруг, който се е регистрирал като потребител на топлинна
енергия в имота, и дъщерята на ищцата.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор
от ищеца „Т.С.“ ЕАД, чрез юрисконсулт К.М., с доводи за неоснователност на
въззивната жалба и искане същата да бъде оставена без уважение. Претендират се
разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице - помагач „Б.Б.“ ООД не взема
становище по въззивната жалба.
Първоинстанционното решение в частите, с
които са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 ГПК искове както следва:
искът с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 153 ЗЕ за горницата
над уважения размер и период до пълния претендиран размер от 93,38 лв. и за
периода от 01.07.2012 г. до 31.07.2013 г., искът по чл. 86 ЗЗД за лихва за
забава в плащането на цената на топлинната енергия за горницата над уважения
размер до пълния предявен размер от 16,74 лв.; искът с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 1,24 лв., претендирана като обезщетение за забава за периода
от 31.12.2013 г. до 13.07.2016 г. по отношение на главницата за дялово
разпределение, не е обжалвано от ищеца, поради което е влязло в законна
сила.
Софийски градски съд, след като обсъди доводите във
въззивната жалба и събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество,
същата е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013
г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
Настоящият съдебен
състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната част. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.
Разгледано по
същество, решението е правилно в обжалваната част, като въззивният
съд споделя мотивите му, поради
което и на основание чл. 272 ГПК
препраща към тях. Във връзка с доводите на въззивницата следва да
се добави и следното:
Предявени са
за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ
и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че ответницата е потребител
на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на ЗЕ, за
топлоснабден имот – апартамент № 14, находящ се в гр. София, район „Оборище“,
бул. „**************, като съсобственик на процесния имот, като дължи сумата от
общо 123,36 лв., от която: 93,38 лв. – главница, представляваща стойност на
незаплатена топлинна енергия за периода от
01.11.2013
г. до 30.04.2015 г. и такава, отразена във фактура № **********/31.07.2013 г.,
№ **********/31.07.2013 г., № **********/31.07.2013 г. /или за периода от
01.07.2012
г. до 30.04.2015 г./, сумата от 16,74 лв. – законна
лихва за забава върху главницата за периода от 31.12.2013
г. до 13.07.2016 г., сумата от 12 лв. – главница за
услуга дялово разпределение и 1,24 лв. – лихва за забава върху главницата за
дялово разпределение /представляващи ½ от дължимите за процесния период
задължения за процесния имот съобразно квотата на ответницата в съсобствеността/.
Ищецът сочи, че във връзка с подадено на 02.08.2016 г.
заявление, по ч. гр. д. № 43453/2016 г. по описа на СРС, 148 състав, е
постановена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за
дължимите суми, срещу която в срока по чл. 414 ГПК ответницата
е депозирала възражение. Ищецът претендира установяване на вземанията му,
предмет на издадената заповед за изпълнение, ведно със законната лихва върху
главниците, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение до окончателното изплащане на вземането, както и
сторените по делото разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.
В срока
по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответницата С.К.Х., в който се
оспорват предявените искове. Ответницата възразява, че е ползвала имота през
процесния период с доводи, че с решение от 04.06.2013 г. по гр. д. № 19003/2006
г. по описа на СРС, 70 състав е обявен за окончателен разделителен протокол, с
който в полза на бившия ѝ съпруг П.М.М.е предоставен
имота, съответно не тя е клиент на топлинната
енергия, доставяна в имота за битови нужди за периода след 04.06.2013 г. Сочи, че
партидата се води на името на П.М.М.. Възразява и за погасяване на вземанията
по давност. Моли за отхвърляне на исковете.
По делото е приложено
ч. гр. д. № 43453/2016 г. по описа
на СРС, 148 състав, от което се установява, че по заявление
вх. № 3050653/02.08.2016 г.
/уточнено с молба вх. № 3058889/07.09.2016 г./ е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 09.09.2016 г., с която е
разпоредено длъжникът С.К.Х. да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от
93,38 лв. за доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.07.2012
г. до 30.04.2015 г., ведно със законната лихва от 02.08.2016 г. до
окончателното плащане, мораторна лихва в размер на 16,74 лв. за периода от
31.12.2013 г. до 13.07.2016 г., сумата от 12 лв. – такса за дялово
разпределение за периода от 01.07.2012 г. до 30.04.2015 г., ведно със законната
лихва от 02.08.2016 г. до окончателното плащане, сумата от 1,24 лв. – обезщетение
за забава за периода от 31.12.2013 г. до 13.07.2016 г. върху главницата за
дялово разпределение и 162,50 лв. - разноски по делото, за топлоснабден имот,
находящ се на адрес: гр. София, бул. „**************, аб. № 004160.
Заповедта за изпълнение е
връчена на длъжника на 03.10.2016 г.
В срока
по чл. 414, ал. 2 ГПК е депозирано възражение от длъжника
срещу процесните суми, поради което в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК,
в приложимата към момента на завеждане на делото редакция, ищецът е предявил
искове за установяване на вземанията си по исков ред.
За да постанови
обжалваното решение в частта, в която са уважени предявените искове срещу
ответницата С.К.Х., първоинстанционният съд е приел, че вземанията, предмет на
предявените искове, са дължими поради проведено доказване на релевантните за
спора факта, а именно, че ответницата в качеството ѝ на
съсобственик на процесния топлоснабден имот /придобит в режим
на съпружеска имуществена общност/ през процесния
период е потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през
съответния период на основание чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР
на ЗЕ /приложима редакция след 17.07.2012 г./ и между страните
е възникнало валидно облигационно правоотношение за доставка на
топлоенергия, като количеството и стойността на доставената топлинна енергия не
е оспорено от ответницата в хода на производството. Районният съд е приел, че
през процесния период за имота е извършвана услуга дялово разпределение на
топлинна енергия, за която също се дължи възнаграждение, като е съобразил и
релевираното от ответницата в срока за отговор по чл. 131 ГПК възражение за
погасяване на вземанията по давност.
При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата
на чл. 154 ГПК и в изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон.
В случая по делото е установено, че процесният имот е
бил топлофициран и че сградата - етажна собственост, в която се намира същият, е била присъединена към
топлопреносната мрежа. В тази връзка в хода на първоинстанционното
производство са приети протокол от 24.11.2001 г. от проведено общо събрание на
етажните собственици, на което е взето решение да се сключи договор за
извършване на услугата „топлинно счетоводство“ с „Б.Б.“ ООД и приложен към него
списък, с който собствениците на апартаменти /включително ответницата/ са
упълномощили лице, което да ги представлява пред „Б.Б.“ ООД, договор от 03.12.2001
г., с който етажната собственост на процесната сграда е възложила на „Б.Б.“ ООД
да извършва услугата „топлинно счетоводство“, както и договор от 08.07.2011 г.
при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната
енергия по чл. 139в, ал. 2 ЗЕ, сключен между „Т.С.“ ЕАД и „Б.Б.“ ООД.
Във връзка с твърденията на ищеца настоящият спор има за предмет
правоотношения по повод договор за доставка
на топлинна енергия при общи условия. Процесният договор за
търговска продажба на топлоенергия се счита за сключен с конклудентни действия
– арг. чл. 150, ал. 1 ЗЕ, а топлопреносното предприятие задължително
публикува одобрените от комисията общи условия най - малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни
след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.
Съгласно чл. 153 ЗЕ в
редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители
на топлинна енергия“. Понятието „потребител на
топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т.
42 ДР ЗЕ /отм./, действал до
17.07.2012 г.: физическо лице - собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната
на § 1, т. 42 ДР на
ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г. се
въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна
енергия“. Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
Посочените
от законодателя в разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ
клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, са собствениците
и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване върху имота. Клиенти на топлинна енергия
за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, съответно - на носителя на вещното право на
ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за
продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при
публично известните общи условия с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза
третото ползващо имота лице придобива
качеството „клиент“ на топлинна енергия
за битови нужди и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Сключването на договора с третото лице следва да се докаже с всички допустими по ГПК
доказателствени средства, но не се презумира с установяване на факта на ползване
на топлоснабдения имот /в този смисъл ТР № 2 от
17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. по описа на
ОСГК на ВКС/. В мотивите
на тълкувателното решение е посочено, че предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат
цената на доставената топлинна енергия. Собственикът, респективно
бившите съпрузи като съсобственици, или титуляр на вещно право на ползване в
имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята за
потребител
и на отдадена от сградната инсталация и
отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на
закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е
взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната
мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата
топлинна енергия.
Във основа
на така дадените разяснения, неоснователен е доводът на
въззивницата, че не е потребител на
топлинна енергия за исковия период от време относно процесния топлоснабден
имот. В случая по делото не е спорно обстоятелството, което
се доказва и от събраните доказателства, че процесният имот
е бил предмет на съдебна делба по гр. д. № 19003/2006 г. по
описа на СРС, 70 състав, образувано по искова
молба от 14.09.2006 г. на П.М.М., приета
по настоящото дело в копие. С решение от 24.03.2015 г. по гр. д. №
16604/2013 г. на Софийски градски съд, IV – Д въззивен състав, постановено в
производство по реда на чл. 196 и сл. ГПК – 1952 г., вр. с § 2 ПЗР на ГПК, е
оставено в сила решение от 04.06.2013 г. по гр. д. № 19003/2006 г. по
описа на СРС, 70 състав, с което е обявен за окончателен
разделителен протокол, обективиран в постановеното по делото решение от
01.02.2012 г. и решение от 09.04.2012 г. за поправка на очевидна фактическа
грешка, като са съставени два дяла от допуснатите до делба
недвижими имоти, както следва: ДЯЛ ПЪРВИ, представляващ
апартамент № 14, находящ се в гр. София, бул. „**************, заедно с прилежащо
таванско помещение на стойност 94 250 лв., и ДЯЛ
ВТОРИ, представляващ апартамент № 74, находящ се в гр. София, ж. к. „*******,
с прилежащо таванско помещение и съответни идеални части от общите части на
сградата и от правото на строеж върху терена на стойност 75 850 лв., като
е постановено, че за уравнение на дяловете след тегленето на жребие съделителят,
изтеглил дял първи, следва да заплати на съделителя, изтеглил дял втори, сумата
9 200 лв. По делото няма данни за момента на влизане в сила на процесното
въззивно решение от 24.03.2015 г., но доколкото то подлежи на обжалване,
следва да се приеме, че до 24.04.2015 г. решението не е влязло в сила /освен
това след служебна проверка в деловодната система на СГС се
установява, че въззивното решение не е допуснато до
касационно обжалване с определение от 06.01.2016 г. по гр. д. №
4856/2015 г. по описа на ВКС, II
г. о., постановено по реда на чл. 288 ГПК. По делото ответницата
не оспорва обстоятелството, че процесният имот е бил предмет на делбено дело по
гр. д. № 19003/2006 г. по описа на СРС, 70 състав, поради
което, доколкото до крайната дата на процесния период – 30.04.2015 г.
съсобствеността между страните не е била окончателно ликвидирана /към този
момент не е теглен жребий за подялба на имотите, за които са определени двата
дяла/, то районният съд правилно е приел, че през исковия период м.
07.2012 г. – 30.04.2015 г. процесният имот е бил съсобствен между ищцата С.К.Х.
и нейния бивш съпруг П.М.М., поради което всеки от съпрузите отговаря за
задълженията за доставената до имота топлинна енергия съобразно квотата си в
съсобствеността – ½ ид. ч.
Ответницата като собственик на ½ ид. част от имота е потребител
на доставяната в имота топлинна енергия през процесния период. Във връзка с
възражението на въззивницата, че не е обитавала
имота през този период следва да се посочи, че по делото не са
ангажирани доказателства в подкрепа на това твърдение, а освен това в
случая единственият правнорелевантен факт за
възникването на договорното правоотношение между страните е фактът кой е
собственик, респективно носител на ограничено вещно право на ползване
върху имота за исковия период, без значение кое е лицето, което фактически е
ползвало имота, при липса на данни в случая това лице да е сключило писмен
договор с топлопреносното дружество. Това е така, тъй като,
както се посочи, договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия
възниква между топлопреносно предприятие и потребителя /клиента/, по силата
на закона – чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника
– потребител, вкл. и относно приемането на Общите условия,
като от цитираните по - горе правни норми се налага изводът, че качеството
потребител на топлинна енергия е обвързано с притежаваните вещни
права върху топлоснабдения имот. Дори да се приеме, че ответницата
не е живяла в имота през процесния период, то това не я
освобождава от облигационното отношение с ищеца. Това обстоятелство би могло да
има значение във вътрешните отношения между собственика
/ответницата/ и лицето, за което се твърди
във въззивната жалба, че е живяло в имота през исковия
период, но не може да се противопостави на кредитора –
„Т.С.“ ЕАД. Ирелевантно е обстоятелството дали ответницата
фактически не е обитавала имота, тъй като нормативно задължен да заплаща стойността
на доставената топлинна енергия е собственикът или вещният
ползвател.
Ето защо неоснователно е възражението на въззивницата, че не
дължи плащане на посочените суми, тъй като не е живяла в процесния
топлоснабден имот през процесния период. В допъленение следва да
се посочи, че по делото няма данни партидата при ищцовото дружество да
е открита на името на бившия съпруг на ответницата, или на друго лице, а
напротив – от писмените доказателства – индивидуални справки за
използваната топлинна енергия за процесния период за абонатен № 4160, издадени
от фирмата, извършваща дяловото разпределение на
топлинна енергия в сградата – етажна собственост, в която се намира процесният
топлоснабден имот, е видно, че именно ответницата е вписана
като титуляр на абонатен № 4160, за който се претендират исковите суми. Ето
защо от събраните по делото доказателства не може да се обоснове извод, че
друго лице, различно от ответницата, дължи заплащане на сумите, за които е
образувано настоящото производство.
Нормата
на чл. 150, ал. 1 ЗЕ раглементира продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители /клиенти/
на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от КЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази
нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при
публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца,
одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във
вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г. и
Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г. Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя
възможност за потребителите /клиентите/, които не
са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането
им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което
да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени
споразумения. В случая ответницата не твърди и не
установява да е упражнила това право срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2008
г. и от 2014 г., поради което следва да се приеме, че същата ги е приела.
По горните
аргументи правилен е изводът на СРС, че ответницата
като носител, заедно с друго лице, на правото на
собственост по отношение на процесния имот за исковия период от време
е клиент на топлинна енергия и е страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка
на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/,
предвид на което е налице основание в закона за ангажиране на договорната отговорност
на ответницата за заплащане на цената на
доставената топлинна енергия.
Във връзка с
твърденията на ответницата относно затрудненото ѝ материално
положение, ниските ѝ доходи и влошеното ѝ здравословно състояние,
въззивният съд приема, че същите не могат да обосноват недължимост на
сумите за доставена до имота топлинна енергия, за възнаграждение
за услуга дялово разпределение и за лихва за
забава в изплащане на главницата за топлинна енергия, а единствено до
възможност за отсрочване или разсрочване на задължението, при споразумение с
топлофикационното дружество. В разглеждания случай районният
съд не се е произнасял по подобно възражение, намиращо правно
основание
в разпоредбата на чл. 241 ГПК, съответно това произнасяне е и извън
правомощията на въззивния съд по смисъла на чл. 269 ГПК, при липса на конкретни
оплкавния във въззивната жалба в тази насока.
Съгласно
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран
в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и Наредба № 16-334/06.04.2007
г. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.
В случая по
делото не е спорно количеството доставена до имота топлинна енергия, както и че
нейната стойност възлиза именно на спорната сума /в отговора на исковата молба
ответницата не е оспорила тези обстоятелства/. По оплакването за
погасяване на вземанията по давност въззивният съд намира за правилни
решаващите изводи на районния съд, че погасени с тригодишната
погасителна давност с оглед приложимите в отношенията между страните
общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на потребители в
гр. София от 2008 г. и от 2014 г. са вземанията за периода м. 07.2012 г. – м.
07.2013 г. включително /доколкото заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК е подадено на 02.08.2016 г./, за които искът за
главница за топлинна енергия и лихва за забава в изплащането ѝ, правилно
са били отхвърлени до приетите от първата
инстанция размери. Жалбоподателят не е изложил оплаквания относно
определения от районния съд размер на задълженията му относно главниците и
лихвите, както и относно периода на забавата, включително и относно
дължимостта на сумата за предоставена услуга дялово разпределение на топлинна
енергия. Ето защо тези въпроси стоят извън пределите на въззивния контрол,
съгласно нормата на чл. 269 ГПК,
поради което не следва да се обсъждат по същество.
Тъй като
крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението в обжалваната част
следва да се потвърди. Това обосновава и извод за присъждане на разноски за
исковото и за заповедното производство в посочените от СРС размери, определени
съобразно чл. 78, ал. 1 ГПК.
По разноските:
При този изход на спора разноски
за настоящото производство се следват на въззиваемия, който е претендирал
присъждане на юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК, вр. с чл. 37 ЗПП
и чл. 25, ал. 1 НЗПП с оглед фактическата и правна сложност
на делото пред въззивната инстанция и съобразявайки извършената от
юрисконсулта на въззиваемия дейност в настоящата инстанция, съдът определя
възнаграждение в размер на 50 лв.
На основание чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК с оглед размера на предявените искове настоящото решение е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 296085 от 08.12.2019 г.,
постановено по гр. д. № 31551/2017 г. по описа на Софийски районен съд, III
ГО, 148 състав, в обжалваната част, с която е признато за установено по предявените
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******** срещу С.К.Х., ЕГН **********,
искове, че последната дължи на ищцовото дружество на основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1, вр. чл. 153 ЗЕ сумата от 78,44 лв., представляваща цена на топлинна
енергия за периода от 01.08.2013 г. до 30.04.2015 г. за имот в гр. София, бул.
„**************, абонатен № 004160, ведно със законната лихва от 02.08.2016 г.
до изплащане на вземането, на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 0,50 ст.,
представляваща обезщетение за забава за периода от 31.12.2013 г. до 13.07.2016
г. по отношение на цената на топлинната енергия; на основание чл. 79 ЗЗД сумата
от 12 лв., представляваща цена на услуга дялово разпределение за периода от
01.08.2013 г. до 30.04.2015 г. за същия имот, ведно със законната лихва от
02.08.2016 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 43453/2016 г. по описа на СРС, 148 състав, и в
частта, с която ответницата е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата от 151,86 лв. – разноски в заповедното производство и в
производството пред първоинстанционния съд.
ОСЪЖДА С.К.Х., ЕГН **********, с адрес: ***,
да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище
и адрес на управление:*** на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК, вр. с чл. 37 ЗПП
и чл.
25, ал. 1 НЗПП сумата от 50 лв. /петдесет
лева/ - разноски за юрисконсултско
възнаграждение във въззивното производство.
Решението е влязло в сила в частите, с
които са отхвърлени предявените искове.
Решението е постановено при участие на
трето лице -
помагач - „Б.Б.“ ООД
на страната на ищеца.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.