№ 1344
гр. София, 16.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Райна Мартинова
Г. Стоев
при участието на секретаря КРАСИМИРА Б. Г.А
като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело
№ 20221100503469 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 20008341/27.01.2022 г. по гр. д. № 59682/2019 г. по описа
на СРС, 65 състав е признато за установено по отношение на Г. К. Г.
съществуване на парично вземане на „Ф.И.“ ЕАД по искове с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9
ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1710,68 лева – частично неплатена
главница по договор за кредит № PLUS-01634146/11.01.2012 г., ведно със
законната лихва от 10.04.2019 г. до изплащане на вземането, както и сумата от
518,31 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода от
10.04.2016 г. до 05.04.2019 г., за които суми е била издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д № 20524/2019 г. по описа на СРС, 65 състав.
Против решението в частта, с която претенцията е уважена е постъпила
въззивна жалба вх. № 25009222/08.02.2022 г, подадена от Г. К. Г. чрез
особения му представител, в която са изложени съображения за неправилност
на постановеното решение. Поддържа, че съдът не е взел предвид, че е налице
нищожност на клаузата относно годишния лихвен процент в размер на 41,32
% и на годишния процент на разходите в размер на 56,30 %. Поддържа, че
1
договорът за кредит е сключен с физическо лице, което има качеството
потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП. Посочва, че уговорената
клауза е неравноправна, поради което и нищожна, както и че съдът е длъжен
да следи служебно за нищожността на договорните клаузи. Моли решението
да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което
предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемия „Ф.И.“ ЕАД, с който тя се оспорва. Моли решението да бъде
потвърдено.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД , след като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, приема за установено от ФАКТИЧЕСКА СТРАНА следното:
Производството по гр.д. № 59682/19 г. по описа на СРС, 65 състав е
образувано по искова молба, подадена от „Ф.И.“ ЕАД против Г. К. Г., с която
са предявени искове с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 79,
ал.1 във връзка с чл. 240 от Закона за задълженията и договорите, във връзка
с чл. 9 от Закона за потребителския кредит и чл. 86, ал. 1 от Закона за
задълженията и договорите.
Ищецът твърди, че на 11.01.2012 г. между „БНП П.П.Ф.“ ЕАД и Г. К. Г.
е сключен Договор за потребителски кредит с номер PLUS-
01634146/11.01.2012 г., по силата на който между страните възникнала
облигационна връзка. По силата на договора на ответника бил предоставен
кредит в размер на 2800 лева, от които 2500 лева за потребителски цели и
сумата от 300 лева – за закупуване на застраховка „Защита на плащания“.
Твърди, че кредитът бил усвоен като е преведен по банкова сметка на
кредитополучателя, а частта, която е за покупка за застраховка – директно на
застрахователния агент „Д.С.“ ЕАД. Кредитополучателят се задължил да
върне сумата на 30 месечни погаситени вноски, но той преустановил
плащането си считано от 03.05.2013 г. Твърди, че крайният срок за
изпълнение на задължението по договора е настъпил на 04.07.2014 г., като
останала дължимата сума от 1740,68 лева – главница. Дължимо било и
обезщетение за забава в размер на 520,89 лева за периода от 05.04.2016-
05.04.2019 г. За тези суми била издадена заповед за изпълнение по гр.д. №
20524/2019 г. по описа на СРС, 65 състав. Моли да бъде признато за
2
установено съществуването на вземането, за което е издадена заповед за
изпълнение.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника Г. К. Г. чрез
особения му представител адв. М., с който е оспорен предявения иск.
Въведени са твърдения, че договорът не е подписан от представител на между
„БНП П.П.Ф.“ ЕАД, че не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, че
договорът за цесия не е породил действие. Въведени са доводи за нищожност
на клаузата за възнаградителна лихва, както и при условията на евентуалност
е направено възражение за изтекла погасителна давност.
Към първоинстанционното производство е приложено гр.д. №
20524/2019 г. по описа на СРС, 65 състав. По заявление от 10.04.2019 г.,
подадено от „Ф.И.“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение от 30.04.2019 г., с която е разпоредено на Г. К. Г. да заплати на
заявителя сумата от 1710,68 лева – главница по цедиран договор за
потребителски паричен заем № PLUS-01634146/11.01.2012 г. ведно със
законната лихва, считано от 10.04.2019 до окончателното плащане на
вземането, 463,67 лева, представляваща договорна в лихва за периода от
03.02.2012-04.07.2014 г., 1225,70 лева –лихва за забава за периода от
04.02.2012-05.04.2019 г. и разноски в заповедното производство. На
основание чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК на заявителя е указано да предяви иск за
установяване на съществуване на вземането си. В изпълнение на указанията
заявителят е предявил иск в законоустановения срок.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил
предявения иск относно съществуване на вземането за главница и за част от
претендираната сума за лихва за забава като е приел, че възраженията за
недействителност на договора са неоснователни. Приел, че за сключения
договор за цесия ответникът е уведомен с връчване на препис от исковата
молба. Приел е, че задължението за заплащане на договорна лихва в размер
на 41,32 % съответства на добрите нрави, както и че вземането не е погасено
по давност.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма,
3
както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При
извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо.
По наведените с въззивните жалби доводи за неправилност на
обжалваното решение, настоящият съдебен състав намира следното:
Предмет на производството пред първоинстанционния съд е иск с
правно основание чл. 422 във връзка с чл. 79, ал. 1 от Закона за задълженията
и договорите във връзка с чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит, чл.
430 от Търговския закон във връзка с чл. 240, ал. 1 и чл. 86 от Закона за
задълженията и договорите - за установяване на съществуването на вземане,
за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 и сл. от ГПК по гр.д. №
20524/2019 г. по описа на СРС, 65 състав.
Основателността на предявения иск е поставена в зависимост от това по
делото да се установи, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение, в съдържанието на което е включено задължение за
ответника да заплати исковата сума за главница в размер на 1710,68 лева.
При преценка съдържанието на сключения между страните договор,
настоящият съдебен състав намира, че същият разкрива признаците на
договор за потребителски кредит, по смисъла на чл. 9, ал. 1 от Закона за
потребителския кредит, в сила от 12.05.2010 г. По силата на този договор
кредиторът под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне
на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Една от формите за предоставяне на
потребителски кредит е предоставяне на заем и такъв е предмета на
процесния договор. По силата на този договор ищецът е поел задължение да
предостави на ответника определена парична сума срещу задължението на
последния да я върне, като размера, начина и сроковете за връщане на сумата
са уговорени с подписването на погасителен план.
Преценката на съществуването на договорно правоотношение между
страните е свързана и със задължението на съда служебно да се произнесе в
мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни
4
клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е
направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността
произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства
(Тълкувателно решение № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС)
Установява се от събраните по делото доказателства, че на 11.01.2012 г.
между „БНП П.П.Ф.“ ЕАД и Г. К. Г. е сключен договор за потребителски
кредит. Установява се, че сумата от 2800 лева е усвоена от
кредитополучателя.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от Закона за потребителския кредит,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и
ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Настоящият съдебен състав приема, че процесният договор е сключен в
писмена форма и отговаря на императивните изисквания на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7, 9, 11 и 20 ЗПК. Посочени са датата и мястото на сключване, вид
на предоставения кредит, индивидуализиращи данни за страните, размерът на
получената сума, общият размер, който потребителят следва да върне,
годишният процент на разходите, годишният лихвен процент по кредита,
условия за издължаване на кредита - брой и размер на погасителните вноски и
периодичността и датите на плащането им, срока на договора за кредит –
доколкото в погасителния план е посочена крайна дата за издължаване на
последната вноска – 04.07.2014 г.. Съгласно чл. 11, ал. т. 9 ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита,
условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, които
е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент, ако при различни
обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се
предоставя за всички лихвени проценти. Така поставените нормативни
изисквания са свързани с възможността за промяна на уговорения
първоначално лихвен процент. В случая такъв е уговорен като постоянен, а не
променлив - поради което е достатъчно да бъде посочен размера на същия,
което е сторено в договора. При фиксиран лихвен процент не е необходимо
посочване на периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент, като и не важи изискването за посочване на методиката за
5
определянето му. В съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК в договора е
инкорпориран погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, каквото е
законовото изискване при договори за кредит с фиксиран лихвен процент. В
случая лихвата е с фиксиран процент и не е необходимо да се посочва
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, което изискване е поставено само при различни лихвени
проценти за целите на погасяването.
Процесният договор, обаче, не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 от Закона за потребителския кредит, според който следва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
ГПР по определения в Приложение № 1 начин. В случая в договора за кредит
ГПР е посочен във фиксиран размер – 56,30 %, но липсва конкретизация
относно начина, по който е формиран посоченият ГПР и какво е взето
предвид при формирането му. Според чл. 19, ал. 1 от Закона за
потребителския кредит ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. С оглед на това и разпоредбата на
чл.22 от Закона за потребителския кредит договор за потребителски кредит №
PLUS-01634146/11.01.2012 г. се явява недействителен и предявеният иск се
явява неоснователен само на това основание. Неоснователен се явява и
предявеният иск за сумата, представляваща лихва за забава.
В разпоредбата на чл. 23 от Закона за потребителския кредит е
предвидено, че когато договорът бъде обявен за недействителен потребителят
дължи връщане на чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и други
разходи по кредита, но посочената разпоредба не означава, че предявеният
иск за главница следва да бъде уважен в това производство, доколкото,
посочената разпоредба насочва към претенция за извъндоговорно основание –
неоснователно обогатяване, какъвто иск не е предявен в настоящото
производство.
6
Следователно и въз основа на изложеното, предявеният иск се явява
неоснователен, а първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
обжалваната му част и вместо него да бъде постановено друго, с което
предявеният иск да бъде отхвърлен.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20008341/27.01.2022 г. по гр. д. № 59682/2019 г.
по описа на СРС, 65 състав в обжалваната част, с което е признато за
установено по отношение на Г. К. Г. съществуване на парично вземане на
„Ф.И.“ ЕАД по искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 от
ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от
1710,68 лева – частично неплатена главница по договор за кредит № PLUS-
01634146/11.01.2012 г., ведно със законната лихва от 10.04.2019 г. до
изплащане на вземането, както и сумата от 518,31 лева, представляваща
лихва за забава върху главницата за периода от 10.04.2016 г. до 05.04.2019 г.,
за които суми е била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д № 20524/2019
г. по описа на СРС, 65 състав и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК – *******, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „******* против Г. К. Г., ЕГН-
**********, гр. София, кв. Света ******* искове с правно основание чл. 422
ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1
ЗЗД с искане да бъде признато за установено, че Г. К. Г. дължи на „Ф.И.“ ЕАД
сумата от 1710,68 лева – частично неплатена главница по договор за кредит
№ PLUS-01634146/11.01.2012 г., прехвърлен на заявителя с Договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 10.01.2017 г., сключен между „Ф.И.“
ЕАД и „БНП П.П.Ф.“ ЕАД , ведно със законната лихва от 10.04.2019 г. до
изплащане на вземането, както и сумата от 518,31 лева, представляваща
лихва за забава върху главницата за периода от 10.04.2016 г. до 05.04.2019 г.,
за които суми е била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д № 20524/2019
г. по описа на СРС, 65 състав.
В останалата необжалвана част Решение № 20008341/27.01.2022 г.
по гр. д. № 59682/2019 г. по описа на СРС, 65 състав е влязло в сила.
7
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8