Определение по дело №667/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение № 19/06.04.2015г., постановено по гр.д. № 2/2015г. по описа на К.йския районен съд е признато за установено по отношение на Е. Г. О. от гр. К., че дължи на „А.” Е., със седалище и адрес на управление с. П., общ. Ч.сумата в размер на 4 725.00 евро, представляваща неустойка за неизпълнено задължение по споразумение от 22.03.2013г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 13.11.2014г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед № 210/24.11.2014г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 1251/2014г. на КРС. С решението Е. Г. О. е осъден да заплати на „А.” Е., със седалище и адрес на управление с. П., общ. К. направените по ч.гр.д. №1251/2014г. по описа на КРС разноски в размер на 185.00 лева - внесена държавна такса и 1 200.00 лева - адвокатско възнаграждение; направените в съдебното производство разноски от 185.00 лева - внесена държавна такса за образуване на делото и 1 300 лева - адвокатско възнаграждение.

ВъззивÝото производство е образувано по подадена въззивна жалба от Е. Г. О. чрез представител по пълномощие, с което първоинстанционното решение се обжалва като недопустимо, алтернативно – като необосновано, постановено при неправилно приложение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди се в жалбата, че предявеният и разгледан от първоинстанционния съд иск с правно основание чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК е недопустим поради липса на идентичност между длъжника, посочен в заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК, по повод на което е било образувано ч.гр.дело №1251/2014 год. по описа на РС-К. и е издадена заповед за изпълнение на парично задължение, и ответникът по гр.дело №2/2015 год. В заявлението по ч.гр.дело №1251/2014 год. по описа на РС-К. като длъжник било посочено лицето Е. Г.О., а в исковата молба по гр.дело №2/2015 год. по описа на РС - К. ответник бил Е. Г. О.. При така установената фактическа обстановка изводът на РС - К., че се касае до техническа грешка, а не до недопустимост на иска, бил неправилен и необоснован. Алтернативно се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение и постановяването му в противоречие със събраните по делото доказателства. Претенцията в исковата молба се основавала на споразумение от 22.03.2013 год., подписано между "А." Е. и Е. Г. О., по силата на което ищецът се задължил да продаде на ответника или посочено от него ЮЛ или физическо лице собствения си недвижим имот, представляващ бензиностанция, газостанция и търговски комплекс "Б.", находящ се на път К.-Х., състоящ се от ПИ №039003, парцел 3, масив №39 по плана на землището на С., община Ч., с площ от 2 995 кв.м., ведно с всички изградени в този имот постройки със ЗП от 341.20 кв.м. и РЗП 469.70 кв.м най-късно до 20.12.2013 год. По съществото си споразумението представлявало предварителен договор за покупко - продажба на недвижим имот, в който недвижимият имот не бил индивидуализиран с неговите граници, както и цената не била определена - не била посочена стойността на банковия кредит, който следвало да бъде погасяван от купувача към момента на изповядване на сделката по нотариален ред. Независимо от своевременно изложеното в тази насока възражение в депозирания отговор на основание чл.131 от ГПК, съставът на РС - К. не го обсъдил, с което допуснал и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В хода на производството пред първата инстанция не се установило Е. Г. О. да е неизправна страна по споразумението от 22.03.2013 год., а неизправната страна се доказало, че е продавачът "А." Е.. Поради това обстоятелство ищецът нямал право да претендира заплащане на обезщетение или разваляне на предварителния договор за покупко-продажба. До крайната дата за сключване на окончателния договор 20.12.2013 год., продавачът- ищец в настоящото производство не посочил банкова сметка, по която да се преведе сумата в размер на 60 000.00 евро или стойността на банковия кредит, както и не представил доказателства, от които да е видно, че е собственик на процесния недвижим имот, че няма наложени възбрани или други вещни тежести върху имота, и доказателства, необходими за изповядване на сделката по нотариален ред- удостоверение за данъчна оценка; скица на имота, решение на едноличния собственик на капитала на дружеството и др. Освен това, такива доказателства липсвали и по ч.гр.дело №1251/2014 год. по описа на РС - К., както и по настоящото производство. На няколко пъти Е. Г. О. молил управителя на "А." Е. Д. Н.Д. да му посочи банкова сметка, по която да преведе сумата от 60 000 евро, както и да подготви документите, необходими за сключване на окончателен договор за продажбата на процесния недвижим имот, но същият не посочвал конкретна банкова сметка с мотива, че има други кандидат-купувачи, които предлагали по висока цена, както и че не е в състояние да посочи точният размер на задължението си към банковите институции. По делото по безспорен и категоричен начин се установило, че не е сключен окончателен договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот единствено и само по вина на продавача. В този смисъл изводите на РС - К. били в противоречие със събраните по делото доказателства, по - скоро с липсата на такива, установяващи неизправност на ответника, доказването на което било изцяло в тежест на ищеца. С други думи по отношение на Е. Г. О. не били налице предпоставките за ангажиране на облигационната му отговорност, тъй като споразумението към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по редÓ на чл.410 от ГПК, било развалено по право на основание чл.89 от ЗЗД, тъй като към тази дата недвижимият имот, предмет на споразумението, не е бил вече собственост на "А." Е., а на "И.П.И.С." ЕАД - С., за което имало ангажирани доказателства. От показанията на разпитаната св. З.Ч., която била в служебна зависимост от ищцовото дружество като работник в "А." Е., поради което била заинтересована от изхода на делото, се установило, че Е. Г. О. на няколко пъти посещавал търговския обект, както и че разговаряли с управителя на "А." Е. за закупуването му, но подробностите ги знаела най-вече от Д. Н.Д.. С други думи и нейните показания установявали твърдяната от ответника фактическа обстановка и неизпълнението на задълженията на продавача съгласно споразумението от 22.03.2013 год., поради което не следвало да се приема, че Е. О. е неизправната страна. По отношение на свидетелските показания съдът не изложил мотиви, от които да е видно дали ги кредитира, в каква степен или не ги кредитира. Изложеното до тук обосновавало оплакването за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и липсата на мотиви в атакуваното първоинстанционно решение. Присъденото адвокатско възнаграждение в размер на 1 300.00 лева, макар и намалено от първоинстанционния съд, било прекомерно завишено и не съответствало на фактическата и правна сложност на делото, както и на действията, извършени от процесуалния представител на ищеца. При така установените факти и обстоятелства изводът на съда за основателността и доказаността на предявения иск бил неправилен и в противоречие с доказателствата, поради което следвало атакуваното решение да бъде отменено, вместо което да се постанови ново решение по съществото на спора, с което да се отхвърли предявения от "А." Е.- С., О., против Е. Г. О. установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 във вр. с чл.415 от ГПК като недопустим или ако се приеме, че искът е допустим - да се отхвърли като неоснователен и недоказан, ведно с всички законни последици от това. В съдебно заседание жалбодателят чрез процесуалният си представител поддържа въззивната жалба в представено писмено становище по делото. Претендира присъждане на направените по делото в двете съдебни инстанции разноски.

Ответникът по въззивната жалба "А." Е. - с. П., общ. Ч.се представлява от представител по пълномощие, който я оспорва като неоснователна. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно. Претендира присъждане на направените във въззивната инстанция разноски.

Въззивният съд, след преценка на изложените в жалбите оплаквания, съобразно чл. 269 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок и от лице, имащо интерес от обжалването. Разгледана по същество е основателна.

Ч.гр.д. № 1251/2014 година по описа на РС – К. е образувано по подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от заявител „А.” Е., с. П., общ. Ч., ЕИК * и длъжник Е. Г.О. от гр. К., ел. „С.” *, вх. *, . *, ап. * за сумата в размер на 4 725.00 евро, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.11.2014г. до изплащане на вземането, както и направените разноски по делото за държавна такса в размер на 185.00 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 1 600.00 лв. Приложен към заявлението е документът, въз основа на който се претендира паричното вземане - писмено споразумение от 22.03.2013 година между Д. Н.Д. от гр. К. – управител на „А.” Е., с. П., общ. Ч.и Е. Г. О. от гр. К. за покупко – продажба на недвижим имот, представляващ бензиностанция, газостанция и търговски комплекс "Б.", находящ се на път К.-Х., състоящ се от ПИ №039003, парцел 3, масив №39 по плана на землището на С., община Ч., с площ от 2 995 кв.м., ведно с всички изградени в този имот постройки със ЗП от 341.20 кв.м. и РЗП 469.70. Съгласно чл. 4 от споразумението, ако купувачът се откаже да закупи недвижимия имот в срока по чл.2 /до 20.12.2013 г./ и на определената цена /60 000 евро/, дължи на продавача сумата от 4 725 евро.

Въз основа на заявлението, заповедният съд издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 210/24.11.2014 година, с която се разпоредил длъжникът Е. Г.О. да заплати на заявителя „А.” Е., с. П., общ. Ч.сумата в размер на в размер на 4 725.00 евро, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.11.2014г. до окончателното й изплащане, както и направените разноски по делото за държавна такса в размер на 185.00 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 1 600.00 лв. Съобщението за връчване на така издадената заповед, както и уведомление по чл. 47, ал.1 ГПК за връчването, били изготвени с адресат лицето Е. Г.О.. В срока по чл. 414 от ГПК лицето Е. Г. О. подал възражение, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед, за което заявителят бил уведомен на 03.12.2014г., като в законоустановения едномесечен срок – на 05.01.2015г. внесъл в деловодството на РС - К. искова молба, с която предявил иск по чл. 422 ГПК с ответник Е. Г. О.. Установителното исково производство приключило с постановяване на решение, с което било признато за установено съществуването на вземането по отношение на ответника по иска Е. Г. О., описано подробно по – горе и предмет на настоящото въззивно обжалване.

Основният довод, развит за първи път от ответника с отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК, поддържан в съдебното дирене от представителя по пълномощие на същия в първоинстанционния съд и изложен и във въззивната жалба, е за недопустимост на постановеното в установителното исково производство решение поради липса на идентичност между длъжника в заповедното производство и ответника по иска по чл. 422 ГПК. Този довод въззивният съд приема за основателен, поради следното:

Съгласно императивната норма на чл. 425 ГПК, заповедното производство е строго формално и образуването му предпоставя надлежно попълнен образец на заявление, в случая, съобразно поддържаното основание - по чл. 410 ГПК. Според образците, приети с Наредба № 6 от 20.02.2008 г. на Министъра на правосъдието, по отношение на длъжника следва да са посочени следните данни: трите имена (наименование на дружеството или организацията), ЕИК/код по Б.,ле адрес (седалище/адрес на управление), телефон, факс и електронна поща, като липсва изискване за посочване на ЕГН на длъжника-физическо лице. Съгласно указанията за попълване на образците, от всички изброени данни, абсолютно задължително е посочването само на трите имена и адресът на длъжника, а по отношение на останалите данни посочването е факултативно - при условие, че са известни на заявителя. Тези указания изцяло съответстват на изискванията за редовност на исковата молба, от гледна точка индивидуализацията на ответника, предвидени в чл. 127, ал. 1, т. 2 ГПК, приложима и в заповедното производство по силата на препращащата норма на чл. 410, ал. 2 ГПК. Цитираната нормативна уредба налага извода, че индивидуализирането на длъжника - физическо лице в производството по издаване на заповед за изпълнение се извършва единствено чрез трите му имена, като единният граждански номер не е задължителен елемент от неговата индивидуализация. /Определение № 46 от 17.01.2011 г. на ВКС по т. д. № 893/2010 г., II т. о., ТК /. В този смисъл са и задължителните разяснения по т. 1 от ТР 4/2013 от 18.06.2014 год. по т.д. № 4 по описа за 2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които: „Заповедният съд не е длъжен, при констатирана нередовност на заявлението по чл.410, ал.2 ГПК съобразно с изискванията на чл.127, ал.1 и 3 и чл.128, т.1 ГПК, да дава указания на заявителя за поправянето му, а отхвърля заявлението. Даване на указания на заявителя се дължи само в изрично уредената в чл.425, ал.2 ГПК хипотеза, както и при невнесена в пълен размер държавна такса за заявлението”. С други думи, ако заповедният съд е бил констатирал различните имена на длъжника по заявлението /Е. Г.О./ и на страната – купувач по приложения документ - писмено споразумение /Е. Г. О./ от 22.03.2013 година, е следвало да отхвърли заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК, без да има възможност да оставя без движение заявлението и да дава указания за отстраняване на нередовности в същото относно имената. Вместо да констатира тази липса на идентичност в имената” и да отхвърли заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, заповедният съд е издал заповед за изпълнение, като е разпоредил именно посоченото в заявлението лице Е. Г.О. да заплати паричната сума, предмет на заявлението. Включително спрямо това лице е проведена и процедурата по връчване на издадената заповед. След подадено възражение от лицето Е. Г. О. в срока по чл. 414 ГПК, се е развило исковото производство по установителния иск по чл. 422 ГПК, но с ответник Е. Г. О.. Това производство като своеобразно продължение на предхождащото заповедно такова по принцип следва да се развие между едни и същи страни, тъй като с исковото производство се цели установяване със силата на пресъдено нещо съществуването на вземането, предмет на заповедното производство. В този смисъл изразеното становище от представителя по пълномощие на ищеца в съдебно заседание и приетото от първоинстанционния съд в решението, че изписването на различно бащино име на длъжника в заявлението, респективно - в издадената заповед за изпълнение, и на ответника по иска се дължи на техническа грешка, като идентичността на лицето се установявала от неговото ЕГН, по изложените дотук съображения, е неоснователно /още повече, както в заповедното производство, така и в исковото първоинстанционно липсва официално удостоверяване на ЕГН на длъжника, респ. ответника/. В резултат на така издадената заповед за изпълнение срещу неясен длъжник, се е развило и недопустимо исково производство по чл. 422 ГПК срещу ответник, различен от длъжника.

Предвид изложеното следва да се постанови решение, с което да се обезсили заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 210/24.11.2014 година по ч.гр.д. № 1251/2014 година по описа на РС – К., както и постановеното решение по иска по чл. 422 ГПК, предмет на въззивното обжалване, поради недопустимост и на основание чл. 270, ал. 3 ГПК да се прекрати производството по делото.

Поради основателността на оплакването на въззивника за недопустимост на обжалвания съдебен акт, въззивният съд не дължи обсъждане на алтернативно изложените доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила, и необоснованост.

При този изход на делото, въззиваемият дължи на въззивника направените от тази страна разноски в двете съдебни инстанции, както следва: сумата в размер на 750 лв. – А. възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 04.03.2015 година за първоинстанционния съд, както и сумата общо в размер на 1 085 лв., от които 185 лв. – заплатена държавна такса за въззивното обжалване и 900 лв. – А. възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 30.06.2015 г. за въззивното производство.

Воден от изложеното, К.йският окръжен съд

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 210/24.11.2014 година по ч.гр.д. № 1251/2014 година по описа на РС – К., с която е разпоредено длъжникът Е. Г.О. от гр. К., ул. „ С.” № *, вх. *, . *, ап. * да заплати на „А.” Е., ЕИК *, с. П., общ. Ч. сумата на в размер на 4 725.00 евро, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.11.2014г. до изплащане на вземането, както и направените разноски по делото за държавна такса в размер на 185.00 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 1 600.00 лв.

ОБЕЗСИЛВА решение № 19/06.04.2015 година, постановено по гр.д. № 2/2015 година по описа на РС - К., с което е уважен предявеният иск по чл. 422 ГПК от „А.” Е., ЕИК *, с. П., общ. Ч.срещу Е. Г. О. от гр. К., ул. „ С.” № *, вх. *, . *, ап. *, като недопустимо и ПРЕКРАТЯВА производството по делото.

ОСЪЖДА „А.” Е., ЕИК *, с. П., общ. Ч.да заплати на Е. Г. О., ЕГН * от гр. К., ул. „С.” № *, вх. *, . *, ап. *, направените в двете съдебни инстанции разноски общо в размер на 1 835.00 лв.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при наличие предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.