Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София,
06.04.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-B въззивен
състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети март две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
мл. съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при
секретаря Кристина Първанова, като разгледа докладваното от младши съдия
Малоселска в.гр.д. № 16666 по описа
за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 242002 от 14.10.2019 г.,
постановено по гр. д. № 40492 по описа за 2016 г. на СРС, Първо гражданско
отделение, 43 състав, са отхвърлени предявените от А.М.Х. срещу „Х.“ ЕООД обективно
съединени искове при дадена от първия съд правна квалификация чл.30, ал.3 ЗС и
чл.86, ал.1 ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 11
072,00 лева, представляваща главница за периода от 01.08.2011 г. до 01.06.2014
г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба
в съда до окончателното изплащане, както и сумата от
3786,40 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 01.08.2011 г.
до 01.06.2014 г.
Недоволен от постановеното решение останал
ищецът в първоинстанционното производство, предвид което подал въззивна жалба
срещу съдебния акт, с който претенциите му са отхвърлени. Жалбоподателят
заявява оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на съдебното решение
поради несъобразяване от страна на СРС с правилата на процесуалния закон. Сочи,
че съдът не взел предвид наведените в хода на производството от ищеца
твърдения, който поддържал, че предявеният иск е за вземане, основано на
неоснователно обогатяване. Обръща внимание, че в първото по делото заседание и
по реда на чл. 143, ал. 2 ГПК заявил, че ответникът не е собственик на идеални части
от процесния имот, с оглед което дадената от съда с доклада по делото правна
квалификация на главния предявен иск е неправилна. Съдът неправилно не уважил
възраженията на ищеца по доклада, като с решението си правилно установил, че
ответникът не е съсобственик в недвижимия имот, но отхвърлил иска, квалифициран
като такъв по чл. 30, ал. 3 ЗС, с оглед неизпълнена от ищеца доказателствена
тежест. Поддържа, че исковете са доказани по основание и размер, като заявява
искане въззивният съд да уважи същите с решението си.
Ответникът по въззивната жалба оспорва
същата с отговор, подаден в срока по чл. 259 ГПК. Поддържа, че решението на
съда е правилно и законосъобразно, както и че отношенията между страните не се
основават на неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца. В
мотивите си СРС достигнал до неправилни изводи относно правото на собственост
върху процесния имот, но с решението си правилно отхвърлил предявените искове.
Въззиваемият моли за потвърждаване на постановеното решение и за присъждане на
разноски за производството пред въззивния съд.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна,
намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че
обжалваното решение е валидно, тъй като не се констатират пороци, обуславящи
изводи за нищожност на съдебния акт.
По
допустимостта на обжалваното съдебно решение съдът приема следното:
Предметът на делото е спорното
материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца,
индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на
спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения за
правнорелевантните за спора факти. Когато в нарушение на принципа на
диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил
сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства,
на които страната не се е позовала, тогава решението е недопустимо, тъй като е
разгледан иск на непредявено основание. Когато обаче първоинстанционният съд
само е определил неправилна квалификация на спорното право, но не я е извел от
обстоятелства, на които страната не се е позовала, въззивният съд следва да
даде вярната правна квалификация, доколкото същият не е обвързан от дадената от
първоинстанционния съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе
по съществото на спора. В този смисъл е и задължителната съдебна практика –
решение № 124/24.03.2011 г. гр. д. № 882/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение №
389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 249/23.07.2010
г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, постановени по реда на чл. 290 ГПК
и др.
В случая първоинстанционният съд е
допуснал процесуално нарушение, като е пренебрегнал осигурената от процесуалния
закон възможност на ищеца да уточни фактите, на които основава своя иск, за да
даде вярната правна квалификация на съдебно предявените субективни права. Редовността
на сезирането изисква ищецът да изложи достатъчно обстоятелства, така че от
съдържанието на исковата молба да е възможно да се изведе фактическия състав на
предявения иск. В случая е било необходимо заявяване на достатъчно ясни твърдения
относно посочените факти с оглед отграничаване дали е предявен такъв по чл. 59 ЗЗД или по чл. 30, ал. 3 ЗС. За да достигне до този извод въззивният съд съобрази
следното:
С исковата молба ищецът заявява, че е
собственик на 9,25/100 идеални части от едноетажна жилищна сграда в гр. София,
което право на собственост му е признато по силата на влязло в законна сила
съдебно решение. Ищецът поддържа, че ответникът, който закупил имота в хода на
висящия по предявения иск за собственост от ищеца процес, започнал да отдава
под наем същия, като с оглед разпоредбата на чл. 59 ЗЗД се обогатил
неоснователно за сметка на ищеца с получените от отдаването на имота под наем
средства.
Районният съд, като приел, че исковата
молба е нередовна и на основание чл. 129, ал. 2, вр. чл. 127, т. 4 ГПК, дал на
ищеца указания да уточни фактическите обстоятелства, на които основава иска си,
в това число и да заяви дали иска ответникът да бъде осъден да му заплати
съответната на собствената на ищеца част от наемите, които ответникът е
получавал изцяло за общата вещ, както и да посочи размера на месечните наемни
вноски през исковия период.
С уточнителна молба, подадена на
05.08.2016 г., ищецът е посочил, че ответникът отдава под наем съсобствения
имот, като по този начин получава гражданските плодове от същия и се обогатява
неоснователно за сметка на ищеца. Уточнява, че не е страна по договора за наем
и не му е известна наемната цена, за която ответникът отдава под наем имота, с
оглед което иска да му се заплати съответната част от средния пазарен наем за
периода.
Като е приел, че исковата молба с оглед
направеното уточнение е редовна, съдът е разпоредил препис от същата да се
изпрати на ответника.
С проекта за доклад по делото по реда на
чл. 140 ГПК съдът приел, че с исковата молба ищецът твърди, че с ответника са
съсобственици на процесния недвижим имот, че последният отдава под наем имота,
с което се обогатява за сметка на ищеца с размера на съответстващите права в
съсобствеността, притежавани от ищеца и дал квалификация на предявения иск по чл.
30, ал. 3 ЗС. Възложил в тежест на ищеца да установи по делото, че вещта е
съсобствена, както и размера на притежаваните в същата права, също и че
ответникът извлича ползите от общата вещ и какъв е техният размер.
В първото по делото съдебно заседание, в
което ход на производството е даден /проведено на 06.03.2018 г./, съдът на
основание чл. 145 ГПК е обявил, че пристъпва към изясняване на фактите по
делото. Ищецът е възразил по дадената от съда с проекта за доклад правна
квалификация на главния предявен иск, като е обосновал възражението си с
изложение на допълнителни фактически обстоятелства във връзка с предявения иск
и изрично е посочил, че твърди, че ответникът не притежава никакви идеални
части от право на собственост в процесния имот, а ищецът е съсобственик в
общата вещ по силата правоприемство и сключен през 1965 г. от праводателя му
договор за покупко-продажба на недвижим имот. Направени са доказателствени
искания във връзка с така изложените фактически твърдения.
Ответникът е пояснил, че правата по
отношение на собствеността са спорни между страните, като е поддържал, че
притежава идеални части от правото на собственост върху имота.
Съдът е обявил проекта за доклад за
окончателен и е приел, че правната квалификация на предявения от ищеца главен иск
е по чл. 30, ал. 3 ГПК.
С решението по делото първият съд, като
е приел, че ответникът не притежава никакви права в съсобствената между ищеца и
трети за настоящия спор лица вещ,
отхвърлил предявените искове.
При преценка допустимостта на
обжалваното решение правнорелевантно е обстоятелството дали първоинстанционният
съд е разгледал заявените от ищеца фактически твърдения или не.
При извършване на преценка за посоченото
по-горе въззивният съд приема, че с обжалваното решение съдът е разгледал
различни от заявените в ищеца фактически обстоятелства.
Както се посочи и по-горе подадената от
ищеца искова молба е била нередовна, с оглед което правилно първият съд е
преценил, че на страната следва да се дадат указания за изясняване на
фактическите обстоятелства, на които искът е основан. Следвало е обаче на ищеца
да се укаже да посочи по ясен и недвусмислен начин дали твърди ответникът да е
съсобственик със самостоятелни права в процесния имот или твърди последният да отдава
имота под наем без да има правно основание за това. С постъпилата уточнителна молба
тази нередовност не е изправена – ищецът твърди, че ответникът отдава под наем
съсобствен имот, като не е направено уточнение дали твърденията са имотът да е
съсобствен между страните по спора или между ищеца и трети лица.
В първото по делото съдебно заседание процесуалният
представител на ищеца се е възползвал от предоставената му в разпоредбата на
чл. 143, ал. 2 ГПК възможност, като конкретизирал фактическите си твърдения –
пояснил е, че правата му във вещта произтичат от сключен от праводателя му през
1965 г. договор за покупко-продажба, изложил е твърдения, че ответникът не
притежава идеални части от правото на собственост върху вещта, с оглед което е
възразил по дадената правна квалификация и е поискал от съда, като вземе
предвид направените уточнения, да квалифицира иска като такъв по чл. 59 ЗЗД и
да разпредели съответно доказателствената тежест за установяване на
правнорелевантните за спора факти.
Дори да се приеме, че с исковата и
уточнителната молба ищецът е релевирал факти, сочещи на правно основание на
претенцията чл. 30, ал. 3 ЗС, следва да се обърне внимание, че изявлението на
ищеца е направено в първото по делото съдебно заседание, когато по реда на чл.
214, ал. 1 ГПК ищецът може да измени основанието на своя иск, запазвайки
петитума непроменен.
Изменението на иска е налице когато
ищецът въвежда ново основание или петитум или ответник по първоначалния иск,
като прибавя към вече заявените с първоначалния иск основание, петитум или
ответник или пък ги заменя с ново основание, петитум или нова страна.
Изменението на иска се налага при грешка, която ищецът е допуснал при
предявяване на иска и се цели поправка на тази грешка или при новонастъпили в
процеса факти. Изменението на иска е средство, което законът предоставя на
ищеца да постави търсената от него защита в съответствие с действителното
правно положение. Ищецът въвежда ново основание, когато се позовава на друг
юридически факт в сравнение с този, посочен в исковата молба и извежда от него
претендираното право. Съгласно чл. 214, ал. 1 ГПК ищецът може да измени
основанието на иска, ако изменението не затруднява защитата на ответника като
това изменение е процесуално допустимо в първото заседание за разглеждане на
делото.
Ето защо дадената от първоинстанционния
съд правна квалификация на претенцията като такава по чл. 30, ал. 3 ЗС не
съответства на заявените от ищеца в производството фактически твърдения.
Предвид обстоятелството, че с
обжалваното решение относно претенцията на ищеца по предявения главен иск
първоинстанционният съд се е произнесъл на непредявено от ищеца основание, с
което е излязъл от спорния предмет, следва да се приеме, че решението е
процесуално недопустимо по смисъла на чл. 270, ал. 3 ГПК (решение №
364/11.02.2013 г. по гр. д. № 155/2012 г., ГК, ІІІ ГО на ВКС; решение №
340/11.10.2011 г. по гр. д. № 870/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение №
69/01.04.2015 г. по гр. д. № 4941/2014 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО, постановени по
реда на чл. 290 ГПК и др.).
По изложените съображения и на основание
чл. 270, ал. 3 ГПК обжалваното решение следва да се обезсили изцяло, като
делото следва да се върне на СРС за ново разглеждане от друг съдебен състав на
предявените от ищеца искове за сумата от 11 072 лева за периода от 01.08.2011
г. до 01.06.2014 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване
на исковата молба в съда до окончателното изплащане, по отношение на която сума
ищецът твърди, че ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца,
отдавайки под наем чужд имот, съобразно заявените от ищеца фактически основания
на иска, както и за сумата от 3786,40 лева, представляваща обезщетение за
забава в изплащане на главното вземане за периода от 01.08.2011 г. до
01.06.2014 г.
По разноските, сторени от страните пред
настоящата инстанция, следва да се произнесе райoнният съд при повторното
разглеждане на делото и съобразно изхода от същото.
Мотивиран от изложеното, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА Решение
№ 242002 от 14.10.2019 г., постановено по гр. д. № 40492 по описа за 2016 г. на
СРС, Първо гражданско отделение, 43 състав, с което са отхвърлени предявените
от А.М.Х. срещу „Х.“ ЕООД обективно съединени искове за осъждане на ответника
да заплати на ищеца сумата от 11 072,00 лева, представляваща главница за
периода от 01.08.2011 г. до 01.06.2014 г., ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане,
както и сумата от 3786,40 лева, представляваща обезщетение за забава за периода
от 01.08.2011 г. до 01.06.2014 г.
ВРЪЩА гр. д. № 440492/2016
г., по описа на СРС за ново разглеждане от друг състав на същия съд при
съобразяване на указанията, съдържащи се в мотивите на настоящото решение, и
произнасяне по предявените от ищеца искове.
Решението подлежи на касационно обжалване
в едномесечен срок от връчване на препис от същото на страните пред Върховния
касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.