ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 364
гр.Перник 05.06.2020год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пернишкият
окръжен съд, гражданска колегия, в закрито заседание на пети юни през две
хиляди и двадесета година, в състав:
Председател:
Милена Даскалова
Членове:
Кристиан Петров
Роман
Николов
като разгледа докладваното от съдия
Даскалова, гражданско дело № 196 по описа за 2020 година, за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 ГПК.
С определение № 713 от 31.01.2020г година, постановено по
гр.д. 7289/2018г. по описа на Пернишкия районен съд е прогласено по силата на Регламент
(ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността,
признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата,
свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) №
1347/2000, че Районен съд Перник не е компетентен да разгледа иска за развод,
подаден от Д.Д.С. против И. Б. - С., тъй като компетентен да разгледа спора е
съдът на държавата – членка на територията на която е било последното обичайно
местопребиваване на страните, преди предявяване на иска и където ответницата
живее и към момента на предявяване на същия – а именно ***, което е държава –
членка на ЕС.
В установения от закона срок Д.Д.С. е обжалвал горното
определение с искане същото да бъде отменено.Твърди, че страните никога не са
имали адресна регистрация в ***, че живеят преимуществено в *** и ходят в ***
само за определен период от време, за да работят, след което се връщат в
Република България. Сочи се, че фактът, че ответницата е избягала от съпруга си
заедно с детето им и той не ги е виждал от 2018г. и не знае къде живеят, не
означава, че те са в ***, а може и да са в ***, чиято гражданка е ответницата.
В срок е постъпил отговор на частната жалба, с който се
иска обжалваното определение да бъде потвърдено.
Пернишкият окръжен съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и направените с частната жалба оплаквания, намира за
установено следното:
Няма спор по делото, че ищецът е български гражданин, а
ответницата е *** гражданин. Двамата са сключили граждански брак в *** на ***г.
, като от брака си имат родено едно дете.
На 23.10.2018г. Д.С. е предявил иск за развод.
С отговора на исковата молба ответницата е направила
възражение за липса на компетентност на българския съд да се произнесе по така
предявения иск.
С определение от 19.04. 2019г. съдът е дал указания на
ищеца, че в негова тежест е да докаже неприложимст на Регламент (ЕО) №
2201/2003, а именно, че той пребивава в Р България повече от шест месеца.
С определение от 31.05.2019г. ПРС е отделил в
самостоятелно производство предявените искове по чл. 59 СК, като е постановил
да продължи разглеждането в настоящето производство на исковете по чл. 49, ал.3 СК.
С определение от 20.06.2019г. производството по делото е
спряно до установяване компетентността на испанския съд, като в мотивите си
съдът е посочил, че му е станало служебно известно, че в *** също има
образувано дело по предявен иск за развод.
Горното определение е отменено от ОС- Перник, с мотив, че
не са били налице предпоставките за спиране на делото, а същото е подлежало на
прекратяване, след което е постановено обжалваното определение, с което
районният съд, вземайки предвид дадените от ОС- Перник указания, както и
приемайки, че предвид фактите по делото относно гражданство и обичайно
местопребиваване на всяка от страните в релевантния момент, компетентен да
разгледа иска за развод е съдът в ***, а не Пернишкия РС.
Въззивният съд намира, че обжалваното определение е
правилно и законосъобразно по следните съображения.
Както се посочи ищецът е български гражданин, а
ответницата е *** гражданин, като последната има регистриран адрес в *** и е
получила пребиваване ***г. на този адрес.
Като свидетел по делото е разпитана Ц. Б. Н.- майка на
ищеца, която сочи, че през 2017г. страните са отишли в ***, като заедно с
тях отишла и свидетелката, за да им помага
и те да могат да работят. През есента на 2017г. ответницата изгонила съпруга си
и свидетелката. Последната се прибрала в Р България през 2018г., а по-късно и
ищецът дошъл в България. От тогава той не е имал контакт със семейството си.
Свидетелят Р. И. А. също установява, че ищецът не
поддържа връзка със съпругата си, която е в чужбина, както и че ищецът от около
четири- шест месеца е в България.
При така установените факти, съдът намира, че
международната компетентност следва да се определи съобразно правилата на Регламент /ЕО/ №
2201/2003 г. на Съвета относно компетентността, признаването и
изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с
родителската отговорност. Съгласно чл. 3 от Регламента, компетентни да
разглеждат дела, свързани с развод, законна раздяла на съпрузите и унищожаване
на брака, са съдилищата на държавата-членка, на чиято територия съпрузите имат
обичайно местопребиваване, или съпрузите са имали последното обичайно
местопребиваване, ако един от тях все още живее там, или ответникът има
обичайно местопребиваване, или в случай на обща искова молба и единият от
съпрузите има обичайно местопребиваване, или — ищецът има обичайно
местопребиваване, ако той е живял там поне една година непосредствено преди
предявяването на иска, или ищецът има обичайно местопребиваване, ако е живял
там поне шест месеца непосредствено преди предявяването на иска и е гражданин
на въпросната държава-членка или, ако се отнася до *** или ***, има
"domicile" там.
Определящо за подсъдността е последното обичайно
местопребиваване на страните по делото. Под обичайно местопребиваване се
разбира мястото, в което те са се установило преимуществено да живеят, без това
да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или
установяване. При определянето на това място се вземат предвид обстоятелства от
личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицата с
това място или от намерението им да създадат такива връзки. Т.е. обичайното
местопребиваване се определя при преценка на два критерия – обективен, свързан
с пребиваването на територията на дадена държава и субективен, който е свързан
с намерението на лицата да установят центъра на своите интереси на територията
на съответната държава. Предвид събраните доказателства /св. Н./, че страните,
заедно с детето си, са заминали за ***, където са заживели и са започнали
работа, съдът намира, че последното обичайно местопребиваване на страните е
извън Република България. Такъв извод следва и от твърденията в исковата молба,
където е посочено, че страните са заминали в чужбина, защото положението им в
България не е било добро. Т.е. страните са заминали за *** с намерение да се
установят там и това е държавата, в която са живеели към датата на настъпване
на фактическата им раздяла. Твърденията на ищеца, че практика на страните е
било да пребивават за по няколко месеца в ***, след което да се завръщат в
Република България, не променят този извод, защото от значение е какво е било
намерението им към последното заминаване, а доказателства, че то е било за
краткотраен престой, не са ангажирани. Нещо повече, както вече се посочи,
заедно с тях е заминала и свидетелката Н., за да може да им помага и те да
работят, т.е. поведението им сочи на намерение да се устроят трайно. В
потвърждение на този извод са и данните в социалния доклад, където изрично е
записано, че по сведения на ищеца дъщерята на страните учи в учебно заведение в
***, т.е. и фактът на записване на детето в учебно заведение, преценен ведно с
останалите доказателства, също сочи на намерение за трайно установяване извън
пределите на Република България.
Във връзка с горното, съдът намира, че не са налице предпоставките на чл. 3, б.
"а" първите четири предложения от Регламента. Следователно по силата на чл. 3 от Регламента, българският съд би бил
компетентен да се произнесе по предявения иск само в хипотезата на чл.3, б.
„а”, пр. 6 от Регламент /ЕО/ №
2201/2003- ако ищецът е живял поне шест месеца в Република България
преди предявяване на иска. Такива доказателства по делото няма. Искът е
предявен на 23.10.2018г., като свидетелят А., разпитан на 31.05.2019г., сочи че
ищецът от около шест месеца е в Република България, т.е. същият е на
територията на страната от края на 2018г. В същия смисъл са и твърденията на процесуалния
представител на ищеца, който в съдебно заседание от 19.04.2019г. е заявил, че
ищецът се е прибрал в Република България след предявяването на иска. Т.е.
ищецът не е пребивавал в Република България в шестмесечния период преди
предявяване на иска, което изключва приложението на чл.3, б. „а”, пр. 6 от Регламент /ЕО/ №
2201/2003, както и на чл.3, б. „а”, пр. 7 от Регламент /ЕО/ №
2201/2003.
В случая е неприложим и чл. 3, б."б" от Регламента,
защото ответницата не
е гражданин на РБългария.
Във връзка с горното, съдът намира, че българският съд не
е компетентен да се произнесе по така предявения иск, поради което и обжалваното
определение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
Във връзка с изложеното,
съдът
ОПРЕДЕЛИ:
Потвърждава определение № 713 от 31.01.2020г година,
постановено по гр.д. 7289/2018г. по описа на Пернишкия районен съд.
Определението
подлежи на обжалване пред ВКС на Република България в едноседмичен срок от
връчването му на страните.
2.