№ 294
гр. Плевен, 08.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:ЕКАТЕРИНА Т. ГЕОРГИЕВА-
ПАНОВА
Членове:МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА Д. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря ЖЕНИ Н. СТОЙЧЕВА
като разгледа докладваното от ЖАНЕТА Д. ГЕОРГИЕВА Въззивно
гражданско дело № 20224400500283 по описа за 2022 година
Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 110/31.01.2022 г. по гр.д. № 6793/2022 г. Плевенският
районен съд е признал за установено по отношение на ответника „ЕОС
МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК ***, гр. София, че ищцата К. СЛ. Л. не дължи
сумата от общо 3 791,49 лв. /главница и лихви/, произтичаща от договор за
кредитна карта от 29.06.2004 г. и изпълнителен лист от 27.07.2010 г. , издаден
по ч.гр.д. № 504/ 2010 г. по описа на Сливнишкия районен съд, която сума е
предмет на образуваното изп. дело № 2020***0400561 по описа на ЧСИ М.М.
с район на действие СГС. Със същото решение ПлРС е намалил размера на
адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищцата адв. К.Г. от САК
от 450 лв. на 360 лв. и е осъдил „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК ***, гр. София
да заплати на К. СЛ. Л. направените деловодни разноски в размер на 511,66
лв.
Недоволно от така постановеното решение е останало въззивното
дружество „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, гр. София, което чрез пълномощника си
адвокат А.К. от АК Монтана обжалва пред ПОС в законния срок. Във
1
въззивната жалба се излагат доводи за неправилност, незакосъобразност и
необоснованост на атакувания съдебен акт. Според въззивника неправилно
ПлРС е приел, че давността за процесните вземания е изтекла след изтичане
на пет години, считано от датата на издаване на изпълнителния лист /ИЛ/ на
27.10.2010 г., като не е съобразил възраженията му, че преди да бъде
образувано изп. дело № 2020***0400561 по описа на ЧСИ М.М. е било
образувано изпълнително дело № 3479/2010 г. по описа на същия ЧСИ, в
което са предприети редица действия, прекъсващи давността и са налагани
редица запори върху върху трудовото възнаграждение и банковите сметки на
въззиваемата, ищца в първата инстанция, подробно посочени в жалбата по
дати и основание. Твърди, че последното изпълнително действие по
посоченото изпълнително дело е извършено на 03.06.2014 г. чрез налагане на
запор върху трудовото възнаграждение на въззиваемата, след което други
действия по това изпълнително дело не са извършвани и на 28.11.2019 г.
същото е прекратено на основание чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК. Твърди се, че на
07.10.2020 г. въз основа на същия изпълнителен лист е образувано второто
изпълнително дело № 2020***0400561 по описа на ЧСИ М.М., в молбата за
образуване на което е поискано извършване на редица изпълнителни
действия, наложени са запори върху трудовото възнаграждение на длъжника,
въззиваема в производството и на посочени дати са постъпили конкретно
посочени във въззивната жалба парични суми, последната от които на
15.11.2021 г. в размер на 172,89 лв.. Според въззивното дружество подаването
на молба, с която е направено искане за нов способ прекъсва давността по
отношение на вземането, независимо дали е образувано ново изпълнително
дело или дали предприетото изпълнително действие от ЧСИ е успешно и
настъпилата перемпция е без правно значение за давността, като в този
смисъл се цитират решение № 37/24.02.2021 г. по гр.д. № 1747/2020 г., ІV г.о.
на ВКС и решение № 1416/24.06.1969 г. по гр.д. № 884/1969 г., І г.о. на ВС.
Въззивното дружество се позовава и на мотивите на ТР № 2/26.05.2015 г. по
тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС в тази насока и акцента им върху
наличието на направено искане от взискателя и прави извод, че давността се
прекъсва както с искането на взискателя за извършване на изпълнително
действие, така и с предприемането му от съдебния изпълнител като всяко от
тях има самостоятелно правно значение, но съществуват в тясна връзка
помежду си, като едното не може да породи прекъсващо действие без другото
2
освен в хипотезата на чл. 18 ал. 1 от ЗЧСИ, когато има възлагане от
взискателя на ЧСИ, в който случай давността се прекъсва с предприемането
на изпълнителното действие. Моли се въззивния съд да постанови решение, с
което да отмени решението на ПлРС и да постанови друго, с което да
отхвърли предявения иск по чл. 439 от ГПК. С жалбата се претендират
направените по делото разноски за въззивната съдебна инстанция.
Представена е квитанция за внесена държавна такса по въззивната жалба.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба
от въззиваемата страна К.С. Л. чрез пълномощника й адвокат К.Г. от САК, с
който се оспорва основателността на въззивната жалба., както и на
направеното със същата доказателствено искане. Според въззиваемата страна
предвид последното твърдяно от въззивника поискано и извършено
изпълнително действие по първото изпълнителното дело на 06.06.2014 г.
безспорно към датата на образуване на второто изпълнително дело при същия
ЧСИ вземанията са погасени по давност. В заключение се моли въззивният
съд да отхвърли въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение на
Плевенския районен съд, като присъди на въззиваемата страна направените
по делото разноски в размер на 360 лв. за адвокатско възнаграждение. При
условие на евентуалност се прави възражение по чл. 78 ал. 5 от ГПК за
прекомерност на заплатеното от страна на въззивника юрисконсултско
възнаграждение.
В съдебното заседание въззивното дружество не се представлява, но чрез
пълномощника си адвокат А.К. е депозирало писмена молба, с която
поддържа въззивната жалба и претендира направените по делото разноски.
Претендира направените по делото разноски и при условие на евентуалност
прави възражение по чл. 78 ал. 5 от ГПК за прекомерност на заплатеното от
страна на въззиваемата страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна не явява и не се представлява по делото, но чрез
пълномощника си адвокат А.К. е депозирало писмена молба, с която
поддържа отговора на въззивната жалба и претендира направените по делото
разноски и поддържа при условие на евентуалност възражението по чл. 78 ал.
5 от ГПК. Представя списък на разноските.
Въззивният окръжен съд, като обсъди оплакванията, изложени в
жалбата, взе предвид направените доводи, прецени събраните пред
първата и въззивната инстанции доказателства в тяхната съвкупност и
по отделно и съобрази изискванията на закона, намира за установено
следното:
3
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259 ал. 1 от
ГПК, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана от
съда.
С ИМ, разгледана от ПлРС ищцата К. СЛ. Л. е предявила против ответника
„ЕОС Матрикс“ ЕООД, гр. София, ЕИК *** иск с правно основание чл. 439
ал. 2 от ГПК за признаване за установено по отношение ответника, че ищцата
не дължи паричните суми, за които е издаден изпълнителен лист въз основа
на влязла в сила заповед по ч.гр.д. № 504/2010 г. на РС – Сливница и
образувано изпълнително дело № 2020***0400561 по описа на ЧСИ М.М.,
рег. № *** при КЧСИ с район на действие СГС, респ. не дължи разноски и
такси към ЧДИ по същото поради изтекла погасителна давност по отношение
на вземането за главницата преди образуване на изпълнителното дело на
07.01.2021 г.. Твърди, че на датата на издаване на ИЛ – 27.07.2010 г. е
започнала да тече тригодишна давност, която е изтекла на 27.07.2013 г., тъй
като ИЛ е издаден въз основа на влязла в сила заповед, а не въз основа на
влязло на сила съдебно решение. Счита, че давностният срок за вземането е 3
– годишен и се позовава на съдебна практика /без да я посочи/, която приема,
че разпоредбата на чл. 117 ал. 2 от ЗЗД намира приложение само когато
вземането е установено със сила на присъдено нещо въз основа на влязло в
сила решение.
В отговора на ИМ, депозиран в срока по чл. 131 от ГПК пред ПлРС
ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД, гр. София, ЕИК *** чрез процесуалният й
представител адвокат А.К. оспорва основателността на предявения иск с
правно основание чл. 439 от ГПК. В отговора се твърди, че ИЛ по ч.гр.д. №
504/2010 г. на РС – Сливница е издаден в полза на „Юробанк и ИФ Джи“ АД
против ищцата и въз основа на него по молба на Банката е образувано
изпълнително дело № 3479/2010 г. по описа на ЧСИ М.М. рег. № *** при
КЧСИ с район на действие СГС, по което са извършени принудителни
действия, след което същото е прекратено поради перемпция и на 07.01.2020
г. е образувано изпълнително дело № 2020***0400561 по описа на същия
ЧСИ. Твърди се, че по силата на договор за цесия, сключен между взискателя
и ответното дружество на 18.01.2016 г. вземането по ИЛ е прехвърлено на
ответното дружество. Твърди се, че по второто образувано изпълнително дело
е връчена покана за доброволно изпълнение на ищцата, в качеството на
длъжник на 14.01.2021 г., след което са наложени запори върху банковите й
4
сметки в посочените две банки и запор на трудовото й възнаграждение и
вземането към взискателя частично е погасено чрез плащания на конкретни
суми, общо в размер на 1 702,64 лв., постъпили по сметки на ответното
дружество на конкретни дати през периода 04.02.2021 г. – 15.11.2021 г..
Възразява, че макар вземанията му към ищцата да са установени с влязла в
сила заповед, давността за погасяването им е петгодишна и не е изтекла към
датата на предявяване на иска. Ответникът възразява, че при съобразяване на
първото изпълнително дело давността по отношение на вземането не е текла,
като се позовава на ППВС №3/2080 г., отменено с ТР № 2/2013 г. от
26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Позовава се също
на предприетите по изпълнителните дела принудителни действия и
приложените изпълнителни способи, които прекъсват давността при
условията на чл. 116 б. „в“ от ЗЗД, като се обсъждат подробно мотивите на
цитираното ТР. Според ответника дори да се приеме, че давността е изтекла в
случая е налице доброволно изпълнение на вземането от страна на длъжника
при условията на чл. 118 от ЗЗД.
За да уважи предявения иск, ПлРС съд е приел, че вземането е погасено по
давност, като в случая е приложима общата 5- годишна давност по арг. от чл.
117 ал. 2 от ЗЗД, която е започнала да тече, считано от датата на образуване
на първото изпълнително дело № 17/2013 г. пред ЧСИ Татяна Кирилова.
ПлРС е приел, че издаването на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК не е
прекъснабо давността по отношение на вземанията на „Юробанк и ИФ Джи“
АД против ищцата, а това е станало с с издаване на ИЛ на 27.07.2010 г..
Приел е, че след като с оглед твърденията на ответното дружество първото
образувано изпълнително дело между страните е прекратено поради
перемпция на основание чл. 433 ал. 1 т. 3 от ГПК, то всички извършени по
същото изпълнителни действия по него се считат обезсилени по право и не
произвеждат процесуални и материални последици относно погасителната
давност в отношенията между взискателя и длъжника. ПлРС позовайки се на
т. 10 от тълкувателно решение № 2 от 26. 06. 2015 год. по тълк. дело № 2/
2013 год., ОСГТК е направил извод, че в хипотезата на прекратяване поради
перемпция не може да се говори за валидни изпълнителни действия и
погасителната давност не може да се счита прекъсвана на основание чл. 116 б.
„в“ от ЗЗД. При тези правни изводи ПлРС е приел, че след издаването на ИЛ в
полза на кредитора на 27. 07. 2010 г. са изтекли повече от пет години, в
5
рамките на които не са били осъществени факти, водещи до спиране или
прекратяване на погасителната давност по отношение на процесното вземане
и задължението й за главница и лихви е било изцяло погасено. ПлРС приема,
че единственият юридически факт, който би могъл доведе до отпадането на
правните последици от изтичането на давността, се явява отказът на
длъжника от изтекла давност по смисъла на чл. 113 от ЗЗД, но настоящият
случай не е такъв.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната му
част, като останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Установява се от приетия към доказателствата по делото в първата
инстанция ИЛ, издаден на 27.07.2010 г. по ч.гр.д. № 504/2010 г. на РС –
Сливница въз основа на заповед № 1220/27.07.2010 г. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, че същият
установява подлежащи на принудително изпълнение вземания в полза на
„Юробанк и Еф Джи“ АД против въззиваемата К. СЛ. Л. за сумата от 3 381,02
лв. – главница по договор за кредитна карта от 29.06.2004 г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 27.07.2010 г. до окончателното й
заплащане, 410,47 лв. – договорна лихва за периода 29.06.2004 г. – 15.07.2010
г., 75,83 лв. - държавна такса и 253,74 лв. – адвокатско възнаграждение за
разноски в заповедното производство.
Установява от приложеното към доказателствата във въззивната инстанция
в препис изпълнително дело № 3479/2010 г. по описа на ЧСИ М.М. рег. № ***
при КЧСИ с район на действие СГС, че същото е образувано на 29.12.2010 г.
по молба на взискателя „Юробанк и Еф Джи България“ АД, гр. София против
длъжника К. СЛ. Л., с която е приложен описания по - горе ИЛ, като с
молбата за образуване на изпълнителното дело взискателят е възложил на
ЧСИ правомощията по чл. 18 от ЗЧСИ. Установява се, че с поканата за
доброволно изпълнение, изпратена на 19.04.2011 г. на въззиваемата на
10.05.2011 г. е връчена заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК и същата е
влязла в законна сила след изтичане на двуседмичния срок за подаване на
възражение по реда на чл. 414 от ГПК на 26.05.2011 г.. Установява се също,
че с поканата за доброволно изпълнение въззиваемата в качеството на
длъжник е уведомена за наложения на същата дата със запорно съобщение
6
запор върху трудовото й възнаграждение. Установява се, че на 27.07.2011 г.
работодателят на въззиваемата „Станков“ ЕООД, гр. София е уведомил ЧСИ,
че считано от 05.05.2011 г. въззиваемата не работи в дружеството. Установява
се, че на 17.05.2011 г. по изпълнителното дело е постъпила молба от
въззиваемата, с която е поискала да бъде разсрочено изпълнението на
задължението й, тъй като има задължения към две деца, за които се грижи,
като е предложила да заплаща 100 лв. месечно.. Установява се, че по молба на
взискателя от 12.07.2011 г. на 30.08.2011 г. ЧСИ е наложил запори върху
банковите сметки на въззиваемата в „Банка ДСК“ ЕАД и „УниКредит
Булбанк“ АД, като първата банка е уведомила ЧСИ за липса на парични суми
по сметките на въззиваемата, а втората банка е запорирала налична сума по
сметка на въззиваемата на 04.10.2011 г. и е уведомила ЧСИ на 07.10.2011 г..
Установява се, че запора върху банковата сметка на въззиваемата в
„УниКредит Булбанк“ АД е вдигнат от ЧСИ на 03.06.2014 г.. Установява се,
че по молба на взискателя от 13.11.2012 г. на 20.11.2012 г. ЧСИ е наложил
запор върху трудовото възнаграждение на въззиваемата в „Димитров“ ООД,
гр. Плевен. Установява се, че с молба на взискателя от 15.02.2013 г. повторно
е поискано налагане на запор върху трудовото възнаграждение на
въззиваемата в „Димитров“ ООД, гр. Плевен, както и че на 03.06.2014 г. ЧСИ
е наложил запор върху трудовото възнаграждение на въззиваемата в
„Ролпласт“ ЕООД, гр. София, получено от дружеството на 13.06.2014 г..
Установява се, че по изпълнителното дело е депозирана молба от „ЕОС
Матрикс“ ЕООД, гр. София на 07.04.2016 г., с която са представени договор
за цесия, сключен на 18.01.2006 г. между „Юробанк и Еф Джи България“ АД,
гр. София и „ЕОС Матрикс“ ЕООД, гр. София и пълномощно по чл. 99 ал. 3
от ЗЗД от цедента в полза на цесионера и новият взискател е конституиран в
производството на основание чл. 429 от ГПК, като по делото няма данни
съобщението за новия взискател да е връчено на длъжника. Установява се, че
с молба от 11.04.2017 г. взискателят „ЕОС Матрикс“ ЕООД, гр. София е
поискал извършване на справки за трудови договори и налагане на запори
върху възнаграждението на длъжника, като е възложил на ЧСИ правомощията
по чл. 18 от ЗЧСИ, но молбата е оставена без движение с разпореждане на
ЧСИ от същата дата до заплащане на такса и действия от ЧСИ не са
извършвани. Установява се, че по молба от 11.02.2020 г. взискателят е
поискал връщане на ИЛ и прекратяване на делото на основание чл. 433 ал. 1 т.
7
2 от ГПК и същата е уважена, обезпечителните мерки са вдигнати, а ИЛ е
върнат на взискателя в оригинал, с надлежно отбелязване на гърба на същия
за извършените плащания по него през периода 25.11.2011 г. – 30.09.2014 г.,
последното от които на 30.09.2014 г. в размер на 30 лв..
Установява от приложеното към доказателствата в първата инстанция в
препис изпълнително дело № 2020***0400561 по описа на ЧСИ М.М. рег. №
*** при КЧСИ с район на действие СГС, че същото е образувано на
07.10.2020 г. по молба на взискателя „ЕОС Матрикс“ ЕООД, гр. София
против длъжника К. СЛ. Л., като с молбата за образуване на изпълнителното
дело взискателят е възложил на ЧСИ правомощията по чл. 18 от ЗЧСИ.
Установява се, че на същата дата ЧСИ е наложил запори върху банковите
сметки на длъжника в „Банка ДСК“ ЕАД и „УниКредит Булбанк“ АД, но
запорните съобщения до банките са изпратени на 07.01.2021 г., на която дата
е наложен и запора върху трудовото възнаграждение на длъжника в
„Димитров“ ООД, гр. Плевен. Установява се, че с поканата за доброволно
изпълнение от 07.01.2021 г. въззиваемата в качеството на длъжник е
уведомена за цесията и дължимите суми по посочения по-горе изпълнителен
лист, както и наложени запори. Установява се, че банките са наложили запори
върху наличните банкови сметки на въззиваемата, както и че по
изпълнителното дело са постъпили парични суми общо в размер на 1 702,64
лв. през периода 04.02.2021 г. – 15.11.2021 г. в резултат на наложените
запори. Установява се, че с обезпечителна заповед № 57/12.11.2021 г. по
ч.гр.д. № 6793/2021 г. по описа на ПлРС, издадена въз основа на определение
№ 3408 на ПлРС от същата дата е допуснато обезпечение на предявения иск с
правно основание чл. 439 от ГПК, предмет на настоящото производство чрез
спиране на изпълнението по изпълнително дело № 2020***0400561 по описа
на ЧСИ М.М., в резултат на което ЧСИ е вдигнал на 24.11.2021 г. запора
върху трудовото възнаграждение на въззиваемата.
Съгласно разпоредбата на чл. 439 ал. 1 ГПК длъжникът има право да
оспори с иск изпълнението срещу него, като претенцията му може да се
основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. Съгласно
разпоредбата на чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години,
изпълнителното производство се прекратява по силата на закона, а съдебният
8
изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото
прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно
релевантни факти. В този смисъл е даденото разрешение в т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема
също, че в изпълнителното производство погасителната давност за вземането
се прекъсва, респ. нова погасителна давност започва да тече от датата, на
която е поискано или е предприето валидно изпълнително действие. Със
същата т. 10 от ТР е обявено за изгубило сила Постановление № 3/1980 г. на
Пленума на Върховния съд, в което относно погасителната давност при
принудително изпълнение е прието, че погасителната давност не тече, докато
трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на
вземането. Налице е и установена съдебна практика на ВКС, в която се
приема, че ако искането от кредитора е направено своевременно, но
изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди
изтичането на давностния срок по причина, която не зависи от волята на
кредитора, то давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било
нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на
изпълнителното производство. ВКС приема, че давността не се прекъсва
веднъж с искането и още веднъж с предприемането на действието, а
прекъсването е едно – с предприемането на действието, като след това тя се
прекъсва последователно във времето, когато осъществяването на способа
става чрез отделни процесуални действия: запор или възбрана, опис, оценка,
насрочване на проданта, разгласяване, приемане на наддавателни
предложения, провеждане на наддаване и т. н. до влизането в сила на
постановлението за възлагане. В мотивите към същата точка от ТР ОСГТК на
ВКС приема, че когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното
производство се прекратява на основание чл. 433 ал. 1 т. 8 ГПК, като
възприема трайно установеното в доктрината и съдебната практика
разбиране, че прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар.
"перемпция" настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само
да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи
осъществяването на съответните правно релевантни факти. ОСГТК на ВКС
приема също, че във всички случаи на прекратяване на принудителното
изпълнение съдебният изпълнител служебно вдига наложените запори и
9
възбрани, като всички други предприети изпълнителни действия се
обезсилват по право, с изключение на изпълнителните действия, изграждащи
тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са
придобили права (напр. купувачите от публична продан), както и редовността
на извършените от трети задължени лица плащания. Без правно значение е
дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на
изпълнителното производство става по право, като новата давност е
започнала да тече от предприемането на последното по време валидно
изпълнително действие.
Налице е противоречива съдебна практика по въпроса има ли обратно
действие отмяната на ППВС с ТР 2/26.06.15 по висящите изпълнителни дела
или същата има действие по тези дела занапред от датата на обявяване на ТР,
като дадените с него разрешения се прилагат считано от тази дата и нямат
обратно действие. Налице е и образувано тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на
ВКС, по което, по реда на чл. 7 от Правилата за приемане на тълкувателни
решения от Общото събрание на ОСГТК, въпросът е преформулиран:
"Прилага ли се нормата на чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД в изпълнителния процес
по изпълнителни дела за събиране на вземания, образувани до приемането на
26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г.
?", но с оглед липсата на постановено решение по същото, въззивният съд не
би могъл да се позове на задължителна съдебна практика по този въпрос.
Въззивният съд в мнозинството си споделя практиката на ВКС, съгласно
която по висящите производства отмяната на ППВС с ТР 2/26.06.15 има
действие от датата на обявяване на ТР и няма обратно действие, тъй като до
отмяната на даден тълкувателен акт не може да бъде изисквано от
съответните органи и от заинтересованите правни субекти да не съобразяват
действията си с него, нито същите могат да предвиждат съдържанието на нов
тълкувателен акт по приложението на действащата правна норма, който още
не е приет.
В конкретната хипотеза е налице приключило с влязла в сила заповед по
чл. 417 от ГПК заповедно производство, поради което ищцата по предявения
иск с правно основание чл. 439 ГПК може да обоснове правния си интерес
само с факти, които са настъпили след влизане в сила на заповедта за
изпълнение по чл. 417 от ГПК, тъй като с изтичане на срока за възражение по
10
чл. 414 от ГПК същата се стабилира при условията на чл. 418 от ГПК.
Въззивният съд приема, че хипотезата на чл. 117 ал. 2 ЗЗД следва да се
приложи за всички актове, на които законът придава правоустановяващо
действие и изпълнителна сила и такива са както влезлите в сила решения,
така и заповедите за изпълнение на парично задължение, тъй като от момента
на нейното връчване на длъжника на последния му станала известна
претенцията на кредитора и от този момент той е имал възможност да се
защити с предоставените от закона средства. Ако не се възползва от това си
право в определеният от закона срок след връчване на заповедта, последната
влиза в сила и придобива сила и значение на подлежащо на изпълнение
съдебно решение, поради което и на осн. чл. 117 ал. 2 ЗЗД, давността за
установените по този ред вземания винаги е пет години. /В този смисъл е
решение № 3/04.02.2022 г. по гр.д. № 1722/2022 г., ІV г.о на ВКС и др./
В тежест на въззиваемата, ищца в първата инстанция е да докаже
твърденията си, че вземанията срещу нея, установени с влязлата в сила на
26.05.2011 г. заповед по чл. 417 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 504/2010 г. на
РС – Сливница са погасено по давност с изтичане на петгодишната
погасителна давност към датата на подаване на исковата молба – 28.09.2021 г.
или по – ранна дата.
Въззивният съд приема за безспорно установено по делото, че
образуваното на 29.12.2010 г. производство по изпълнително дело №
3479/2010 г. по описа на ЧСИ М.М. рег. № *** при КЧСИ с район на действие
СГС е прекратено поради перемция при условията на чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК
на 03.06.2016 г. с изтичане на две години от последното предприето
изпълнително действие на ЧСИ при съобразяване, че ЧСИ е действал и по
възлагане по реда на чл. 18 от ЗЧСИ. Установи се, че на 03.06.2014 г. е
последния наложен от ЧСИ запор върху трудовото възнаграждение на
въззиваемата в „Ролпласт“ ЕООД, гр. София, както и че в изпълнение на този
запор въззиваемата е заплащала парични суми по изпълнителното дело с
последно плащане на 30.09.2014 г.. По делото липсват представени
доказателства, тежестта за което е върху въззивното дружество за
своевременно направени през периода 03.06.2014 г. - 03.06.2016 г. искания
от взискателя по изпълнителното дело, по които са предприети изпълнителни
действия или непредприемането им е по вина на ЧСИ или длъжника, както и
11
за изпълнителни действия, предприети от ЧСИ по реда на на чл. 18 от ЗЧСИ,
които прекъсват давността и двугодишния срок по чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК.
Постъпилите частични плащания от страна на длъжника през този период не
съставляват признания на неплатената част от вземанията на взискателя,
предмет на принудителното изпълнение при условията на чл. 116 б.“а“ от
ЗЗД, а само на тази част от вземането, която е платена, поради което
въззивния съд приема, че изпълнителното дело е прекратено по силата на
закона при условията на чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК на 03.06.2016 г..
Неоснователни са доводите на въззивника за прекратяване на изпълнителното
производство по първото изпълнително дело на по-късен етап с подаване на
молбата му по реда на чл. 433 ал. 1 т. 2 от ГПК на 11.02.2020 г., тъй като към
този момент по силата на закона изпълнителното производство вече е било
прекратено. Налице е противоречива съдебна практика относно правното
значение на извършените изпълнителни действия или новото искане на
взискателя за извършването им след настъпила перемция относно
прекъсването на давността, като на въззивният съд е известна съдебна
практика на ВКС, в която се приема, че тези действия прекъсват давността
независимо дали е образувано ново изпълнително дело, защото съдебният
изпълнител е длъжен да извърши поисканото изпълнително действие, както и
че настъпилата перемпция е без правно значение за института на
погасителната давност. Въззивният състав в мнозинството си приема, че
поисканите или извършени изпълнителни действия по перемирано дело при
липса на образувано ново изпълнително дело не прекъсват давността по
отношение на вземането, поради което приема, че подадената в конкретния
случай молба на 11.04.2017 г. от взискателя, въззивник в настоящото
производство за налагане на запори върху възнаграждението на длъжника, по
която безспорно не са извършвани изпълнителни действия от ЧСИ поради
това, че молбата е била нередовна не е породила валидно правно действие и
не прекъснала давността по отношение на вземането, предмет на
принудително изпълнение.
Като съобрази, че производството по първото изпълнително дело е
прекратено след влизане в сила на цитираното ТР, въззивният съд приема, че
давността относно непогасената чрез плащане част от вземането на взискателя
не е текла от образуването му до 26.06.2015 г., от който момент е започнала
да тече нова давност при условията на чл. 117 от ЗЗД. С оглед на този извод
12
не следва подробно да се обсъжда дали прекъсва давността през този период
всяко от предприетите по изпълнително дело изпълнително дело № 3479/2010
г. по описа на ЧСИ М.М. изпълнителни действия. Обстоятелството, че
изпълнителното дело е прекратено след 26.06.2015 г. не води до извода, че
давността е прекъсната до датата на прекратяването му, тъй като след
постановяване на ТР и отмяната на посоченото в него ППВС следва да се
прилагат разрешенията на ТР и погасителната давност тече, въпреки
наличието на образуван изпълнителен процес при непредприемане на
изпълнителни действия.
Безспорно се установи по делото, че след 26.06.2015 г. първото предприето
действие, прекъсващо давността изпълнително действие е извършено на
07.10.2020 г. с налагане на запор върху банкови сметки на въззиваемата в
Банка ДСК“ ЕАД и „УниКредит Булбанк“ АД, като предприети от ЧСИ по
реда на чл. 18 от ЗЧСИ изпълнителни действия, от което следва при
условията на чл. 116 б. “в“ от ЗЗД давността по отношение на вземанията по
ИЛ не е прекъсната с предприемането на изпълнителни действия в рамките на
определен поискан или възложен по чл. 18 от ЗЧСИ изпълнителен способ
през периода 26.06.2015 г. – 26.06.2020 г. и вземането по ИЛ вече е било
погасено поради изтичане на петгодишната погасителна данност към датата
на образуване на второто изпълнително дело на 07.10.2020 г. и налагане
запорите върху банковите сметки на въззиваемата.
При съобразяване на гореизложеното, въззивният съд приема, че към
датата на подаване на ИМ, с която е предявен иска с правно основание чл. 439
ал. 1 вр. ал. 2 от ГПК в полза на въззивното дружество като взискател не
съществува право на принудително изпълнение на вземането спрямо
длъжника по посоченото изпълнително дело въз основа на посочения ИЛ.
При тези правни изводи въззивният съд приема, че атакуваното решение на
Плевенският районен съд като правилно и законосъобразно като краен
резултат следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба отхвърлена като
неоснователна.
На основание чл. 78 ал. 3 от ГПК с оглед отхвърляне на въззивната жалба в
полза на въззиваемата следва да бъдат присъдени разноски в размер на 360
лв. за адвокатско възнаграждение съгласно представените по делото договор
за правна помощ и списък на разноските. Съдът обсъди направеното от
13
въззивното дружество възражение по чл. 78 ал. 5 от ГПК за прекомерност на
заплатеното от страна на въззиваемата страна адвокатско възнаграждение, но
приема същото за неоснователно, тъй като договореното възнаграждени е под
минимално предвидения размер на адвокатското възнаграждение съгласно чл.
8 ал. 1 вр. чл. 7 ал. 2 т. 3 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС.
Водим от горното, Окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 110/31.01.2022 г. по гр.д. № 6793/2021 г.
на Плевенския районен съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК „ЕОС Матрикс“ ЕООД, гр.
София, ЕИК ***, представляван от управителя Р.М.Т. да ЗАПЛАТИ на К.
СЛ. Л., ЕГН ********** от гр. Славяново, *** сумата от 360 лв. за
адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО Е ОКОНЧАТЕЛНО и не подлежи на касационно
обжалване пред ВКС на РБ на основание чл. 280 ал. 3 т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14