Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 261808 21.12.2020
година град Пловдив
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, Гражданско
отделение, ІI граждански състав, в публично заседание на деветнадесети ноември две
хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ДИЛЯНА СЛАВОВА
при участието на секретаря Десислава Кръстева,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело
№ 8213 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от В.А.Л., ЕГН **********,
представлявана от адв. С.Н. против „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК *********, с
която е предявен осъдителен иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че между страните бил
сключен договор за потребителски кредит № ******от 19.02.2014 г., по силата на
който ищцата получила сумата от 1500 лева, срещу задължението да върне същата
на равни седмични вноски, ведно с уговорени лихви и други вземания по договора.
Договорът бил сключен при фиксиран лихвен процент в размер на 56 % годишно, с
общ размер на дължима лихва 542.59 лева и ГПР, равняващ се на 138.40 %. В
договора било предвидено и заплащане на различни такси като: такса оценка на
досие в размер на 75 лева, такса за администриране на кредита в размер на
274.95 лева и такса “Домашно посещение” в размер на 747 лева. Общият размер на
цялата дължима сума ведно с предвидените такси била в размер на сумата от
3139.54 лева. Кредит е изцяло погасен, като дължимият остатък от задължението е
платен на 09.08.2016 г.
Възразява за недействителност на договора за кредит
поради нарушаване разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11, т. 20 от ЗПК. Твърди, че не са разписани никакви условия за приложението на лихвения
процент. Освен това в ГПР се включвали такса за оценка на досие, общ размер на
фиксираната лихва, такса за администриране на кредита. Посочения в договора ГПР
не включвал всички разходи по кредита, в тази част и начисляваната такса
„домашно посещение“, поради което действителният ГПР бил в по-висок размер.
Освен това в договора не се съдържали условия за издължаване на кредита от
потребителя, вкл. и погасителен план. Също така липсвали предвидени условия за
упражняване на правото на отказ от договора, които да отговарят на законовите
изисквания по ЗПК.
Поради недействителността на договора, получената сума
над платената главница била без правно основание. Потребителят дължал само
чистата сума по кредита, без такси и други разноски. Недължимо платената сума
от ищцата възлизала на 1639,54 лева за периода от 13.05.2015 г. до 09.08.2016 г.,
като в настоящото производство се претендира заплащане на сумата от 600 лева.
При условията на евентуалност ищцата възразява, че клаузите, с които е
предвидено начисляване на такси за оценка на досие, администриране на кредита и
„домашно посещение“ били нищожни на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Излага подробни
съображения в тази насока. Твърди, че на възстановяване подлежат сумата от 75
лева, представляваща такса за оценка на досие, 274,95 лева, представляваща
такса за администриране на кредита и сумата от 750 лева – такса за домашно
посещение. Общият размер на получените без основание суми въз основа на нищожни
клаузи по договор за потребителски кредит от 19.02.2014 г. възлизал на 1096,95
лева. Възразява за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради
противоречие с добрите нрави, доколкото същата била уговорена в размер от 56%.
Предвид изложеното ищецът моли за присъждане на сумата
от 600 лева – част от общо 1639.54 лева недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит № ******/
19.02.2014 г. през периода 13.05.2015 г. до датата на последното плащане по
договора за кредит – 09.08.2016 г., ведно със законната лихва, считано от
постъпване на исковата молба в съда до окончателното погасяване.
В срока по
чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва претенциите.
Позовава
се на изтекла петгодишна давност на предявения иск.
Твърди, че
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК било спазено – в сключения договор е
посочен фиксиран ГЛП, а при фиксирана лихва липсва задължение в договора да се
съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Липсвало нарушение и на
разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като ГПР било ясно посочено в
сключения договор. Начинът на формиране на погасителните вноски е бил посочен в
договора, където освен че е посочена общата стойност на плащанията били
изброени компонентите, от които се състоят – главница, такса за оценка на досие
плюс фиксирана лихва и такса за услуга „Домашно посещение“. Счита, че не е
налице нарушение поради невключването на такса за услуга „Домашно посещение“ дължима по договора в
изчисляване на годишния процент на разходите, тъй като се касае за услуга по
кредита, която не е задължителна. Липсвало нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК и договорът бил преведен в пълно съответствие с разпоредбата - налице е погасителен план, инкорпориран в
договора за потребителски кредит, в който са отразени размерът, броят и
периодичността на плащане на погасителните вноски – 60 седмични вноски, с
размер на седмично плащане 52.33 лева, с изключение на последното плащане в
размер на 52.07 лева, с дата на първа погасителна вноска 26.02.2014 г. Счита,
че тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия срок на
договора и за всички вземания по него изискването за посочване
последователността на разпределението на вноските е неприложимо. Не следва да
бъдат кредитирани и твърденията на ищеца, че таксите за оценка на досие,
администриране на кредита и домашно посещение противоречат на разпоредбите на
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, както и на добрите нрави, предвид принципа на свободно
договаряне по чл. 9 от ЗЗД. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира
разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на
страните, намира следното:
На
основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е бил сключен договор за
потребителски кредит № ******от 19.02.2014 г., както и, че ищцата е заплатила
по процесния договор сумата от 3139,54 лв. /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 260783/10.09.2020
г. и протоколно определение на съда от 19.11.2020 г./. Съдът приема тези обстоятелства за доказани,
включително като ги съпостави с приетите по делото писмени доказателства.
От приложените по
делото писмени доказателства се установява, че на 19.02.2014 г. между „Провидент Файненшъл България”
ООД /с ново наименование „Файненшъл България“ ЕООД/ и ищцата бил сключен
договор за потребителски кредит, по силата на който на ищцата бил предоставен
кредит в размер на 1500 лева, с уговорена договорна лихва в размер на 542,59 лева,
представляваща 56%, а годишния процент на разходите бил в размер на 138,40%.
Кредитополучателят следвало да заплати и сумата от 75 лева – такса за оценка на
досие, сумата от 274,95 лв. – такса за администриране на кредита, както и
сумата от 747 лева – такса за услугата „Домашно посещение“. Ищцата следвало да
заплати кредита на 60 равни седмични вноски от по 52,33 лева и последна вноска
в размер на 52,07 лева. Посочено е, че общият размер на плащанията са в размер
на сумата от 3139,54 лева.
По
делото е представена и справка за извършени плащания по договор за паричен заем
от 19.02.2014 г., от която се установява, че ищцата е погасила сумата от общо
3139,54 лв., като първата платена вноска е с дата 26.02.2014 г., а последната е
с дата 09.08.2016 г.
При така установената фактическа обстановка, от
правна страна съдът намира следното:
По делото безспорно
се установи, че между „Провидент Файненшъл България“ ООД и ищцата е бил
подписан договор за потребителски паричен кредит от 19.02.2014 г., по който
последната е платила сумата от общо 3139,54 лв.
Ищцата се позовава на недействителност на сключения между
страните договор за потребителски кредит, поради нарушение разпоредбите на ЗПК.
При анализа на съдържанието на процесния договор, съдът
констатира, че същото не отговаря на императивно предвиденото.
Следва да се посочи, че процесният договор от 19.02.2014
г. по своята правна същност е договор за потребителски кредит по смисъла на
разпоредбата на чл. 9 от Закона за потребителския кредит. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК – договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне
на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора
за потребителски кредит.
Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по
вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за
всяка от страните по договора.
След преценка на представените по делото доказателства,
съдът намира, че в представения по делото договор за потребителски кредит от 19.02.2014
г., се констатира нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй
като към договора липсва погасителен план, съдържащ информация за датите на
плащане на отделните погасителни вноски. В договора е записано единствено, че вноските са седмични и
започват от 26.02.2014 г., но не са посочени конкретните падежи на всяка от 60-те
вноски.
Що се отнася до таксата за услугата „Домашно посещение“ в
размер на 747 лева, то съдът намира, че събирането на вноските при посещения в
дома на ответника, не представляват допълнителни услуги по чл. 10а, ал. 1 ЗПК.
По своята същност това са действия, целящи осигуряване на изпълнението на
задълженията на кредитора и потребителя по договора. Следователно тези дейности
имат за предназначение да улеснят взаимоотношенията между кредитор и потребител
и да помогнат на кредитора да управлява по-добре договора и
изплащането/събирането на сумите по него. Събирането на такси и комисионни за
дейности, свързани с усвояването и управлението на кредита обаче е изрично
забранено с нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, а съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК всички
лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, следва да
се включат в ГПР, като включването на допълнителното възнаграждение по своя
характер представлява допълнително плащане, дължимо от ищеца, което се отразява
и на ГПР, макар формално да не е включено в него. Ето защо
с тази
клауза, реално се заобикаля ограничението на ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК, което не
отговаря на изискването за добросъвестност между страните и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя
– чл. 143 ЗЗП в редакция преди изменението с ДВ бр. 100 от 2019 г.
Поради гореизложеното съдът намира, че посоченото
допълнително възнаграждение се явява нищожно поради противоречие с императивна
правна норма, ето защо и се явява недължимо.
Следва да се посочи и, че съгласно чл. 22 ЗПК вр. чл. 11,
ал. 1, т. 9 ЗПК договор за потребителски кредит е недействителен, ако не са
посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в
договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран – 56%. Липсва обаче
разпоредба за условията за прилагането му. В договора не е посочена база, върху
която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита или
върху остатъчната главница, като остава неясно как е разпределян посочения
лихвен процент във времето – за какъв период, върху цялата дължима главница или
съобразно поетапното й намаляване. Оттук не става ясно как е формирана
възнаградителната лихва и защо възлиза на претендирания размер. Без значение
дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да
са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е
изпълнено. В този смисъл съдът намира, че е налице нарушение на разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която също е императивна.
Освен това, съдът намира, че не е спазено и изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Действително в договора е
посочена общата сума и размерът на ГПР, като не са посочени обаче и взетите
предвид допускания използвани при изчисляването. Годишният процент на разходите
следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на
потребителя, как е образуван размерът на ГПР и каква е общо дължимата сума по
договора.
Поради гореизложеното съдът намира процесния договор за недействителен
на основание чл. 22 ЗПК, във вр. чл.11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т.
11 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. Видно от представената от
ответната страна справка за извършени плащания по процесния договор, ищцата е
заплатила сумата от общо 3139,54 лв. Предоставената в заем сума е размер на
1500 лв., поради което всичко платено над нея се явява недължимо платено т.е.
сумата от 1639,54 лв., платена в периода от 26.02.2014 г. до 09.08.2016 г.
С оглед установяване основателността на исковата
претенция с оглед недействителността на процесния договор за потребителски
кредит, следва да бъде разгледано и своевременно направеното от ответника
възражение за изтекла погасителна давност на вземането.
Следва да се уточни, че в настоящото производство ищецът
претендира сумата от 600 лева, представляваща част от общата сумата от 1639,54
лв., недължимо платена по договор за потребителски кредит от 19.02.2014 г., за
периода 13.05.2015 г. – 09.08.2016 г.
Вземането на ищеца е за неоснователно
обогатяване на основание чл. 55, ал. 1 предложение първо ЗЗД. Вземанията,
произтичащи от фактическия състав на неоснователно обогатяване, се погасяват с
изтичане на 5-годишната давност по чл. 110 ЗЗД, като в случаите на първия
фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от
деня на получаване на престацията, от
деня, в който е настъпило обогатяването /в т.см. и т. 7 от ТР № 1/ 28.05.1979 г. на Пленум на ВС /.
Следва да се посочи и, че за периода от 13.03.2020 г. до
13.05.2020 г. на територията на Република България бе обявено извънредно
положение, във връзка с което бе приет Закон за мерките и действията по време
на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от
13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците. Съгласно разпоредбата на чл. 3,
т. 2 от посочения закон, за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на
извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на
които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти. Съобразно §
13 от Заключителните разпоредби на цитирания закон, сроковете, спрели да текат
по време на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време
на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март
2020 г., и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането
на 7 дни от обнародването на закона в „Държавен вестник“. Обнародването е
извършено с ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г., т.е. давностните
срокове започват да текат от 21.05.2020 г. При това положение претендираното
вземане за периода 13.05.2015 г. – 09.08.2016 г., към датата на предявяване на
исковата молба – 13.07.2020 г., не е погасено по давност.
В представената справка за извършените от ищцата плащания
по договора, не е отразено каква част от месечната вноска е за главница и каква
част за други плащания – лихви, такси и други, поради което съдът намира, че
размерът на недължимо платеното от ищцата за процесния период 13.05.2015 г. –
09.08.2016 г., следва да се определи на основание чл. 162 ГПК. В договора е
посочено, че общият размер на предоставения кредит е 1500 лв., който следва да
се върне в срок от 60 седмици, поради което съдът приема с оглед липса на друга
уговорка между страните, че всяко седмично плащане на главницата е в размер на
25 лв. Ето защо и сумата над 25 лева от всяко седмично плащане, включено в
горния период, касае други плащания по договора за кредит. Съгласно чл. 9 от
договора – редът за разпределение на плащанията, които не са достатъчни да
покрият непогасените задължения е както следва: законна лихва за забава /ако е
приложима/; такса за услуга „Домашно посещение“ /ако услугата домашно посещение
е избрана от клиента/; такса за администриране на кредита; такса за оценка на
досието; лихва; обезщетение в случай на пълно предсрочно погасяване на кредита;
главница. Уговореното в договора, съдът намира да съответства и на разпоредбата
на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, съгласно която: когато изпълнението не е достатъчно да
покрие лихвите, разноските и главницата, погасяват се най-напред разноските,
след това лихвите и най-после главницата. От представената справка за извършени
по процесния договор плащания, се установява, че ищцата е погасила вземането по
кредита на 110 вноски, като за периода 26.02.2014 г. – 11.05.2015 г. е заплатила
сумата от общо 1111,54 лв., от която сума, за посочения период, съдът приема ищцата
да е погасила главница в размер на
сумата от 250 лв. /видно от
представената справка, пълни вноски или повече от една пълна вноска ищцата е
направила на 26.02.2014 г. – 52,54 лв.; 05.03.2014 г. – 53 лв.; 11.03.2014 г. –
53 лв.; 21.03.2014 г. – 51 лв.; 02.04.2014 г. – 105 лв.; 05.04.2014 г. – 52
лв.; 08.05.2014 г. – 105 лв.; 24.04.2015 г. – 50 лв., т.е. за вноските,
направени на 26.02.2014 г. – 52,54 лв.; 05.03.2014 г. – 53 лв.; 11.03.2014 г. –
53 лв.; 21.03.2014 г. – 51 лв.; 05.04.2014 г. – 52 лв.; 24.04.2015 г. – 50 лв.,
съдът приема да е погасена главница в размер на 150 лева /6 вноски по 25 лева/, а за вноската от дата 02.04.2014 г.
– 105 лв. и от 08.05.2014 г., съдът приема да е погасена главница в размер на
сумата от 100 лева/. За периода
23.05.2015 г. – 09.08.2016 г., е платена сумата от общо 2028 лв., от която
съдът приема, че със сумата от 1250 лева
е погасена главница, т.е. за посочения период, в който се включва и процесния,
ищцата е извършила плащания над дължимата главница в размер на сумата от 778 лв. и доколкото в настоящото
производство се претендира заплащане на сумата от 600 лв., то и предявения иск
се явява основателен.
Предвид гореизложеното, претенцията се явява доказана по
основание и размер и следва да бъде уважена изцяло, като ответникът се осъди да
заплати на ищеца търсената сума, ведно със законната лихва върху нея от датата
на подаване на исковата молба в съда до изплащане на вземането.
По отговорността за разноски:
На
основание чл. 78 ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
разноските за настоящото производство, които са направени – заплатена държавна
такса в размер на 50 лева, както и сумата от 300 лева – адвокатско
възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА
„Файненшъл България” ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Люлин 7,
бул. Джавахарлал Неру № 28, ет. 2, ап. 40-46 ДА ЗАПЛАТИ НА В.А.Л., ЕГН **********, с адрес: *** СУМАТА от 600 лева /шестстотин лева/ – част от
общо 1639,54 лева недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит № *********
г., за периода 13.05.2015 г. –
09.08.2016 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано датата на депозиране на исковата молба в
съда – 13.07.2020 г. до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА
„Файненшъл България” ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Люлин 7,
бул. Джавахарлал Неру № 28, ет. 2, ап. 40-46 ДА ЗАПЛАТИ НА В.А.Л., ЕГН **********,
с адрес: *** СУМАТА от общо 350 лева
/триста и петдесет лева/ – разноски за настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд – Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
Д. К.