№ 939
гр. Русе, 12.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Т. Илиева
при участието на секретаря Миглена Ц. Кънева
като разгледа докладваното от Татяна Т. Илиева Гражданско дело №
20254520100448 по описа за 2025 година
Ищцата Л. Л. М. твърди, че на 27.02.2020 г. сключила Договор за паричен заем
Кредирект № 401646 с ответното дружество, по силата на който „Сити Кеш" ООД поело
задължението да й предостави парична сума в размер на 1400 лв., а тя се е задължила да
върне заемната сума, както и възнаградителна лихва и други такси и разходи, както следва:
Общ размер на кредита - 1400 лв.; ГПР - 48,20 %; Фиксиран годишен лихвен процент на
заема - 40,05 %; Лихвен процент на ден - ЛИПСВА; Брой погасителни вноски - 12, като
всяка вноска е дължима месечно; Размер на погасителната вноска - 3 броя вноски по 46,73
лв. и 9 бр. вноски по 182,65 лв.; Неустойка за непредоставено обезпечение - 1875,96 лв.
Обща сума, дължима по кредита /без неустойка/ - 1784,04 лв,, а с включена неустойка -
3660.00 лв. При така посочените параметри, залегнали в процесния ДПЗ, ищцата счита, че
същият е изцяло недействителен или в условия на евентуалност - че отделни клаузи,
съдържащи се в него, са нищожни, поради следните аргументи: Процесният ДПК не
отговарял на изискванията на чл. 10, ал, 1 ЗПК и по-конкретно - на изискването на
специалния закон, приложим към договорите за сключване на кредити от разстояние за
форма, но дори и да отговарял, то не била налице втората предпоставка на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
тъй като не бил съставен по ясен и разбираем за потребителя начин. В него бил посочен ГПР
на разходите, но като абсолютна процентна стойност - 48,20 %, без да са посочени взетите
предвид допускания, използвани при изчисляването на ГПР по определения в Приложение
№ 1 към ЗПК начин, не била включена и окончателната дължима сума по кредита, която
била в размер на 3660 лв. при отпусната чиста стойност на заема от 1400 лв. Оставал неясен
действителния процент на ГПР, в който следвало да бъде включена и неустойката за
непредоставено обезпечение, както и всякакви други евентуални разходи, свързани с
1
кредита. Сумата на „неустоечната клауза" всъщност представлявала допълнително
оскъпяване на финансовия ресурс, като отделянето й под формата на „неустойка"
представлявало „конструкция, предназначена да прикрие истинските разходи по кредита",
която следвало да бъде включена при формиране на окончателния размер на ГПР, съгласно
задължителната за съдилищата практика, обективирана в решение на СБС. Тъй като при
изчисляване на ГПР не били посочени взетите предвид допускания по определения в
Приложение 1 към ЗПК начин, нарушена била и разпоредбата на чл, 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В
процесния ДПЗ липсвала конкретизация относно начина, по който бил формиран посочения
ГПР от 48,20 %, което водело до неяснота относно включените в него компоненти и това
било нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем
начин - чл. 10, ал. 1 ЗПК.
В процесния ДПК липсвал и конкретно записан лихвен процент на ден, което било
още едно неизпълнение на задължителните изисквания на материалния закон, водещо до
пълната недействителност на договора. В чл.5 в индивидуалните условия на ДПЗ било
записано, че ГПР на заема не включва възможни разходи, които заемателят може да се
наложи да заплати при неизпълнение на договорните си задължения, както и таксите
съгласно Тарифата за таксите на заемодателя, публикувани в неговата официална Интернет
страница. Следователно ГПР следвало да включва единствено договорената между страните
възнаградителиа лихва в размер на 40,05 %. При липса на данни в ДПК за наличие на други
разходи по кредита, можел да се направи извод, че единственият разход за потребителя
била предвидената в договора възнаградителна лихва в размер на 40,05 % /сама по себе си
нищожна поради противоречието й с добрите нрави/. При това положение не ставало ясно
как е формиран ГПР от 48,20 %. Неясното определяне на ГПР при това в размер, който бил
по-нисък от реалния, било самостоятелно основание за недействителност на договора
съгласно чл. 22 ЗПК. Дори да се приемело, че кредитополучателят - потребител е изначално
наясно какъв е процентът на оскъпяване на кредита, това не освобождавало кредитодателя
от задължението, вменено му с императивна правна норма от ЗПК, да информира своя
съконтрагент за условията за заплащане на месечната погасителна вноска и за това каква
част от главницата ще бъде платена с всяка месечна вноска и каква част представлява т.нар.
„оскъпяване" на кредита. Неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.11 и 12 ЗПК също
било самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл. 22 ЗПК. Клаузата,
обективирана в чл.6.6 от ДПЗ, регламентираща „неустойка" за непредоставено обезпечение
в размер на 1875,96 лв. /тоест - над 100 % от отпуснатия заем от 1400 лв./, била нищожна
поради противоречието й със ЗЗП, ЗПК и ЗЗД. Клаузата, регламентираща договорна
/възнаградителна/ лихва в размер на 40,05 %, също била нищожна поради противоречие с
добрите нрави. Ищцата се позовава на константната съдебна практика, според която клауза,
в която договорната лихва надвишава трикратния размер на законната, се приема за
нищожна поради противоречие с добрите нрави. Кредиторът не би предложил и не би
сключил процесния договор за паричен заем без включване в него на двете нищожни клаузи
- за неустойка при непредоставено обезпечение, с което кредитът бил оскъпен с още 1875,96
лв., невключени при изчисляване на ГПР, както и договорна лихва в размер на 40,05 %
2
/значително надвишаваща трикратния размер на законната лихва или двукратния при
обезпечени кредити/. Договорът за потребителски заем противоречал и на общите
разпоредби на материалния закон, а именно - на чл. 26 ЗЗД /нищожност поради
противоречие с добрите нрави/. Нищожна поради неравноправния й характер по смисъла на
ЗЗП, била клаузата, обективирана в чл. 6.6 от ДПК, регламентираща неустойка в размер на
1875,96 лв. при непредоставяне в 3-дневен срок, считано от усвояване на заемната сума от
страна на заемателя на визираните обезпечения в чл. 6.5 от ДПЗ по начина и реда,
отговарящи на условията на чл. 33, ал. 1 от ОУ: поръчител или банкова гаранция. Клаузата,
предвиждаща заплащане на неустойка, при непредоставено обезпечение, не била
индивидуално уговорена между страните, а била възложена едностранно като задължение за
потребителя от икономически по-силната страна - кредитора, в изготвените от него Общи
условия, неразделна част от цялостното споразумение. За договорите за потребителски
кредити на общо основание и съгласно чл. 24 ЗПК се прилагали правилата на чл 143 - чл.
148 ЗЗП.
Клаузите за неустойки не били индивидуално уговорени, по смисъла на чл, 146, ал. 2
ЗЗП, тъй като били поместени в Общите условия на кредитора, които се изготвят
едностранно от него и върху които потребителят не може да влияе. Касаело се до еднотипни
договори за паричен заем, още повече, че условията на обезпеченията били поместени в ОУ.
В Глава IV от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за
кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
такава да откаже сключването на договора. На потребителя се вменявало задължение да
осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това, дългът му
нараствал, тоест опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала. Неустойката за
неизпълнение на задължение, което не е свързано с пряко претърпени вреди, била типичен
пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и целяла единствено
постигане на неоснователно обогатяване.
Непредставянето на обещани обезпечения /когато същите били реалноочаквани от
кредитора/, съобразно разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, давалооснование да се изисква незабавно
цялото задължение. В случая кредиторътпроменял последиците от липса на обезпечение и
вместо да санкционира спредсрочна изискуемост, той начислявал неустойка, чието плащане
разсрочвазаедно с периодичните вноски. С уговорената неустойка се постигало
изаобикаляне на закона - чл. 33, ал. 1 ЗПК, който текст предвиждал, че призабава на
потребител кредиторът има право само са лихва върху неплатената всрок сума за времето на
забава. С процесната клауза за неустойка в полза накредитора се уговаряло още едно
допълнително обезщетение занеизпълнението на задължението на кредитополучателя
плащане надължимото в уговорените срокове.Налице било кумулиране на неустойка за
забава с мораторна лихва,което било недопустимо. Основната цел назаемодателя не била
обезпечение на вземането си, а поставяне в невъзможностна заемателя да изпълни
изискванията към обезпечението и начисляването нанеустойка в необосновано висок
размер, която практическибила такса за отпускане на кредита. Поради товаклаузата за
3
неустойка при непредоставено обезпечение била нищожна порадинеравноправния й
характер, по смисъла на ЗЗП.Нищожна поради противоречие с добрите нрави била и
клаузата,регламентираща размера на договорната лихва, фиксиран на 40,05 %.Допустимият
размер на договорната лихва не можел да надвишава трикратнияразмер на законната лихва,
а при обезпечени кредити - двукратния, споредпрактиката на ВКС, а в случая и от
приложения договор за заем било видно, че „Сити Кеш" ООД фиксирал годишната лихва в
размер на 40,05%, тоест - над 4 пъти законната лихва за периода.
Моли да бъде постановено решение, с което да бъде прогласена недействителността
на Договор за паричен заем Кредирект № 401646/27.02.2020 г., сключен между Л. Л. М. и
„СИТИ КЕШ" ООД, поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, а в условие на
евентуалност, ако съдът приеме, че процесният договор за паричен заем е действителен,
моли да бъде прогласена нищожността на отделни клаузи в него, а именно - чл. 3.7 от ДПЗ,
регламентиращ фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 40.05%, както и чл.
6.6 от ДПЗ, вр. чл. 6.5 от ДПЗ, вр. чл, 33, ал. 1 от ОУ, предвиждащ заплащане на неустойка в
размер на 1875,96 лв. при непредоставяне на обезпечение.
Ответникът депозира отговор на исковата молба, в който оспорва основателността на
същата. Твърди, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК. Заявява, че
неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за заем, а самата тя е
договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на
заемателя. В случай, че неустойката се приеме за нищожна, същата следвало да се счита
изначално за неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия
договор поради това, че тя не е включена в ГПР, били неоснователни. Твърди също, че
клаузите на договора за потребителски кредит били съобразени с всички изисквания на
ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние по реда, на който бил сключен
процесният договор. Всички изложени твърдения за нищожност на договора и отделните му
клаузи се оборвали от факта, че в периода 2019 г. – 2020 г. ищецът сключил общо два
договора, съдържащи уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение
по кредита, като с процесния се рефинансирал предходен договор, който съдържа
оспорената от ищеца неустоечна клауза. Наличието на два договора за идентични кредитни
продукти при условията на рефинансиране с процесния договор опровергавало твърденията
за липса на достатъчно информация за това какъв би бил крайният размер на задължението
на потребителя към кредитора и че клаузите накърняват добрите нрави. Налице било
индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй като ищецът е
ползвал един вид кредитен продукт и многократно се е запознавал с условията му, като по
всеки отделен кредит е получавал преддоговорна информация и сам е избирал да се обвърже
с клаузите за неустойка при безспорното знание за икономическите последици на тези
уговорки.
Съобразно подробно изложените съображения в отговора на исковата молба,
ответникът моли предявените от Л. Л. М. претенции да бъдат отхвърлени като
4
неоснователни. Претендира присъждане съдебните разноски.
Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото
доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за
установено от фактическа страна, следното:
Безспорен по делото е факта, че страните са обвързани от облигационна върза,
основана на Договор за паричен заем Кредирект № 401646/27.02.2020 г., по силата на
който „Сити Кеш“ ООД предоставило в заем на Л. Л. М. сумата от 1400 лева, която
кредитополучателят приел да възстанови на 12 месечни вноски, в периода 27.03.2020 г.
– 01.03.2021 г., ведно с 48.2 % - ГПР, при фиксиран годишен лихвен процент – 40.05
%.
В чл.6.6. е предвидена неустойка в размер на 1875.96 лева в случай, че
кредитополучателят не предостави обезпечение, съобразно чл.6.5. вр.чл.33, ал.1 от
Общите условия. Според погасителния план, месечната погасителна вноска е
формирана от главница, лихва (в общ размер 384.04 лева) и неустойка (в общ размер
1875.96 лева).
Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Предвид изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум,
съдът приема, че е сезиран с претенция за прогласяване нищожността на договор за
паричен заем, а в условията на евентуалност – прогласяване нищожността на отделни
негови клаузи.
Изхождайки от предмета на договора и страните по него – физическо лице,
което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална
компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща
кредити в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор
има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за
формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета,
чл.10 и чл.11.
По отношение договорите за потребителски кредит на общо основание и
съгласно чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП. Макар и поместени
в индивидуалния договор с ищцата, клаузите на контракта не са индивидуално
уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен
заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно
известно на съда от множеството дела, по които са представени идентични контракти
между същия заемодател и различни потребители.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване
на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
5
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла
на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите
за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен
пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не
предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а
държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на
такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.
В този смисъл клауза, като уговорената в чл.6.6 от договора за заем, според
която се дължи неустойка в размер на 1875.96 лева при неизпълнение на задължението
за осигуряване, в тридневен срок от датата на усвояване на заемната сума, на
обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което отговаря на определени
условия или банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната от
директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на
предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води
до допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се
вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не
стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.
Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и
изрично е посочено в чл.16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на
договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от
проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит.
Освен това, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано
пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Неблагоприятните за кредитора последици от непредставяне на визираното в чл.6.5 от
контракта обезпечение, са свързани с евентуални затруднения при събиране на
вземането. Поставянето на твърде кратък срок за предоставяне на обезпечение – три
дни от сключване на договора, е нелогично и икономически необосновано.
Уговарянето на такъв срок, завишените изисквания, на които трябва да отговаря
гаранта и непосилните условия за предоставяне банкова гаранция в размер два пъти
общата сума по договора (чл.33 от ОУ, достъпни на сайта на дружеството), показват,
че единствената цел на неустойката е различна от присъщата й по закон функция да
обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира неизпълнението. Според т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се
6
заобикаля законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който предвижда, че при забава на потребител,
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност
обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника,
но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК.
Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и води
до неоснователно обогатяване на кредитора. Действителната цел на тази неустойка
всъщност е да породи допълнително парично задължение за кредитополучателя и то в
размер над този на предоставения кредит.
Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани
обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно
разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В
случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да
санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане
разсрочва заедно с периодичните вноски. Ако ответникът е държал да получи
обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при
предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че дружеството е допускало
възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се
дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение,
дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на
„задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от
договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът
продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-
висока цена, прикрита като неустойка.
Съдът намира, че процесният договор за потребителски кредит нарушава
разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен.
В договора е визиран годишен процент на разходите като абсолютна процентна
стойност – 48.2 %. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин, каквото е изискването
на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, годишния
процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Както в договора,
така и в ОУ липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения
ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя
7
страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК). Отделно от това, в ГПР безспорно не е включена
неустойката по чл.6.6., а същата е част от месечните погасителни вноски и от
„Разходите по кредита“, визирани в раздел ІІІ на Стандартен европейски формуляр.
Съгласно член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета от 23 април 2008г. „Общи разходи по кредита за потребителя“ означава
всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове
разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които
са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи. В Решение на Съда
от 21 март 2024 г. по дело С-714/2022г. се сочи, че “когато в договора за потребителски
кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в
член 3, буква ж) от тази директивата разходи, посочените разпоредбите допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница“.
В заключение следва извод, че ГПР е определен неясно, не включва
действителните разходи по кредита и предвид нарушения изискванията на чл.10, ал.1 и
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът е недействителен (арг. чл.22 ЗПК.).
С оглед изхода на спора по главния иск, съдът не дължи произнасяне по
предявената в условията на евентуалност претенция.
Предвид нищожността на договора, потребителят дължи само неговата чиста
стойност, която в случая е в размер на 1400 лв.
Съобразно изхода на спора, в тежест на ответника са разноските, направени от
ищцата за заплащане на държавната такса по делото в размер на 75.04 лв. На
основание чл.38, ал.2 от ЗА, същият дължи и адвокатско възнаграждение в полза на
пълномощника на ищцата – адв. К. И. Б. от АК-Русе, в размер на 666 лв., съобразно
предвидения минимален такъв по чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адв.възнаграждения. Съобразявайки фактическата и правна
сложност на спора, както и обема на осъществената от пълномощника на ищцата
правна помощ, съдът намира, че не са налице предпоставките за намаляване размера
на дължимото адв.възнаграждение под минимума в цитираната наредба.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за паричен заем „Кредирект“ №
401646/27.02.2020 г., сключен между „Сити Кеш“ ООД, гр.София, с ЕИК ********* и
Л. Л. М., с ЕГН **********, от гр.Русе, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД във вр.с чл.22 от
8
ЗПК.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, р-н Младост, бул.“Цариградско шосе“ 115Е, ет.5, да заплати на
Л. Л. М., с ЕГН **********, 75.04 лв. деловодни разноски.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, р-н Младост, бул.“Цариградско шосе“ 115Е, ет.5, на основание
чл.38, ал.2 от ЗА, да заплати на адв. К. И. Б. от АК-Русе, адвокатско възнаграждение в
размер на 666 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – Русе в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
9