№ 757
гр. София, 17.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 176 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:БОРЯНА В. ПЕТРОВА
при участието на секретаря ТЕОДОРА ГР. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от БОРЯНА В. ПЕТРОВА Гражданско дело №
20221110116109 по описа за 2022 година
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК с искане
да се признае за установено, че З. Р. Д. не дължи на „ФИРМА“ АД, сумата от 624,19 лева,
представляваща гаранция по Договор за кредит № ..../22.11.2021 г., поради нищожност на
клаузата, предвиждаща заплащането на сумата, поради накърняване на добрите нрави,
заобикаляне на закона и неравноправност по чл. 143, ал. 2 т.5 и т.19 ЗЗП.
В исковата молба се твърди, че ищцата е страна по Договор за потребителски кредит
„...“ № ..../22.11.2021 г., сключен с „ФИРМА“ АД, съгласно който на ищцата е бил
предоставен кредит в размер на 1000 лева при ГПР 49,70 % и ГЛП 36 %, със срок на
договора 7 месеца, като е следвало да се върне сума в общ размер на 1210 лева. Съгласно
Договора ищцата следвало да заплати също и сума за гаранция в размер на 624,19 лева,
разпределена на 7 месечни вноски, всяка от които в размер на 89,17 лева, платими наред с
лихвата и главницата. Така общото задължение по кредита възлизало на сумата от 1834,19
лева. Ищцата твърди, че не дължи сумата от 624,19 лева и счита, че същата е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, пр.3 ЗЗД, че е сключена при неспазване нормите на чл. 22 ЗПК и чл.
143, ал. 1 ЗЗП. Счита, че претендираната сума накърнява добрите нрави, както и че така се
стига до нееквивалентност на престациите, до злепоставяне интересите на ищцата с цел
извличане на изгода. Сочи също, че клаузата предвиждаща заплащане на процесната сума е
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП - т.к. претендираната сума надвишава ½ от
усвоената сума по кредита; чл. 143, т.5 ЗЗП – т.к. е необосновано висока. Твърди също и че с
тази клауза се заобикаля чл. 33, ал.1 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Във връзка с последното счита
и че уговореният ГПР не е действително прилаганият, което сочи, че представлява
заблуждаваща търговска практика. При тези твърдения моли съда да признае за установено,
че не дължи процесната сума. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който
предявеният иск се оспорва като неоснователен. Ответникът признава, че страните се
намират в облигационни отношения по договор за кредит. Твърди, че при сключване на
договор, ищцата е имала възможност да избере дали да предостави обезпечение по кредита
1
или не. Сочи, че ищцата избрала да предостави обезпечение като сключи допълнителен
договор с одобрено от кредитодателя дружество-поръчител. На 22.11.2021 г. ищцата
сключила договор за предоставяне на поръчителство с „ФИРМА“ ООД, съгласно който
въпросното дружество се задължило да отговаря солидарно с ищцата, за което пък ищцата
поела задължение да заплаща на въпросното дружество възнаграждение, като се съгласила
към месечната й погасителна вноска по договора за кредит, да бъде включена и съответната
сума за гаранция. Освен това, ответникът бил овластен от „ФИРМА“ ООД да получава суми
по изпълнение на договора за предоставяне на поръчителство. Поради изложеното и
доколкото се касае за самостоятелен договор, ответникът счита, че процесната сума не
следва да се включва към разходите по потребителския кредит. Моли за отхвърляне на
предявения иск.
В срока за отговор на исковата молба ответникът е предявил насрещни искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД с искане да се
постанови решение, с което ответникът по насрещния иск да бъде осъден да заплати на
ищеца по насрещния иск сумата от 827,51 лева, представляваща главница по Договор за
потребителски кредит „...“ № ..../22.11.2021 г., сумата от 150,00 лева – договорна лихва за
периода от 22.01.2022 г. до 22.06.2022 г., сумата от 13,71 лева, представляваща законна
лихва за забава за периода от 23.01.2022 г. до 23.05.2022 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от дата на подаване на исковата молба до окончателно изплащане на
вземането.
В насрещната искова молба се твърди, че ответницата е кандидатствала за получаване
на потребителски кредит чрез сайта на дружеството, като в резултат на подадена заявка,
представител на ищцовото дружество се свързал с ответницата по телефона и същата
потвърдила самоличността си и желанието си да получи кредит в размер на 1000 лева. След
одобрение до електронната поща на ответницата бил изпратен електронен формат на
договор за кредит от разстояние, като ответницата потвърдила сключването на договора чрез
изпратения от ищеца линк за потвърждение. Развиват се подробни съображения в насока, че
електронното изявление представлява електронен документ, както и че последният е
подписан при спазване изискванията на ЗЕДЕУУ. Твърди се също, че на ответницата е
предоставена и преддоговорна информация, че същата се е запознала и приела ОУ. Общият
размер на задължението по договора за кредит сочи, че възлиза на сумата от 1834,19 лева,
платима на седем месечни вноски за периода от 22.12.2021 г. до 22.06.2022 г. Сочи също, че
ответницата е извършила пълно плащане на първата вноска /с падеж 22.12.2021 г./ и
частично на втората вноска /с падеж 22.01.2022 г./, като задължението било погасено по
правилата на чл. 76 ЗЗД. Излага, че към момента на предявяване на насрещната исковата
молба са падежирали вноските платими на 22.01.2022 г., 22.02.2022 г., 22.03.2022 г.,
22.04.2022 г. и 22.05.2022 г., с оглед на което развива и съображения за дължимост на лихва
за забава. При тези твърдения претендира заплащане на главница в размер на 827,51 лева,
договорна лихва в размер на 150 лева за периода от 22.01.2022 г. до 22.06.2022 г. и 13,71
лева – лихва за забава за периода 23.01.2022 г. до 23.05.2022 г. Претендира и разноски за
производството.
В срока за отговор е постъпил такъв от ответника по насрещния иск, с който
предявените искове се оспорват като неоснователни. Развива съображения в насока, че
сключеният договор има характер на потребителски такъв и попада под закрилата на ЗЗП.
Твърди, че договорът е недействителен на основанията предвидени в чл. 22 ЗПК. Излага, че
в договора не са посочени условията, при които следва да се прилага ГПР и ГЛП. Не било
посочено дали лихвеният процент е фиксиран или променлив. Сочи, че не е посочено какви
разходи са включени в ГПР, в това число счита, че не става ясно дали са включени и
разходите за ..... Излага, че договорът е нищожен на основание чл. 19, ал.4 ЗПК, както и
поради това, че не е посочен действителният размер на ГПР, т.к. в него не била включена
таксата за ..... Счита, че таксата за .... следва да се разглежда като елемент от ГПР и
2
поддържа, че с претендирането й се заобикаля правилото ГПР да не надвишава 5 пъти
размера на законната лихва. В заключение излага, че посочения в договора ГПР не
съответства на действително прилагания. С оглед изложеното аргументира, че клаузата
уреждаща ГПР е нищожна, а от там и целият договор. Твърди, че следва да върне само
чистата стойност, която е получила – 1000 лева. Твърди също, че е платила и сума от 412,02
лева. Счита, че клаузата за възнаградителна лихва също е нищожна, т.к. надвишавала
трикратния размер на законната лихва. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира
разноски.
Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически
изводи:
Не е спорно по делото, че на 22.11.2021 г. между страните е сключен от разстояние
по реда на ЗПФУР договор за кредит „...“ № .... за сумата от 1000 лева, която сума е усвоена
от З. Р. Д..
По делото е приет договор за кредит „...“ № ...., сключен между „ФИРМА“ АД, като
кредитор, и З. Р. Д., като кредитополучател. По силата на сключения договор кредиторът се
е задължил да предостави на ищеца сума в размер на 1 000 лева, която сума да бъде върната
от кредитополучателя с 7 броя месечни погасителни вноски, всяка от които в размер на
262,02 лева, с падеж на последната вноска 22.06.2022г. /настъпил в хода на производството/.
Посочено е в чл.3 от договора, че се прилага фиксиран годишен лихвен процент в размер на
36.00 %, при ГПР в размер на 49,7 %.
По делото са приети Общи условия на „ФИРМА“ АД, приложими към договорите за
предоставяне на потребителски кредит. Съгласно чл. 8 от Общите условия,
кредитополучателят може да предостави обезпечение на кредита, което обстоятелство се
посочва във формата за кандидатстване. В случай че кредитополучателят е посочил във
формата за кандидатстване, че ще предостави обезпечение, същият следва, в зависимост от
посочения от него вид на обезпечението: 8.1.1. да предостави на кредитодателя банкова
гаранция съгласно Общите условия в срок до 14 дни от подаване на заявката, или 8.1.2. да
сключи договор за предоставяне на поръчителство с поръчител в срок до 24 часа от
подаване на заявката.
В случая съгласно клаузата на чл. 4 от договора кредитополучателят е избрал да
обезпечи задължението по кредита, като предварително е сключил договор за предоставяне
на поръчителство с одобрено от кредитодателя юридическо лице – поръчител.
По делото е приет договор за предоставяне на поръчителство от 22.11.2021 г.,
сключен между „ФИРМА“ ООД, като поръчител, и З. Р. Д., като потребител. Съгласно чл. 1
от договора поръчителят се задължава да сключи договор за поръчителство, по силата на
който да отговаря пред кредитодателя солидарно с потребителя за изпълнението на всички
задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за потребителски кредит, както и
за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за
потребителски кредит срещу уговорено възнаграждение. Съобразно чл. 8, ал. 5 от договора
„ФИРМА” АД е овластено да приема вместо поръчителя изпълнение на задължението на
потребителя за плащане на възнаграждението по договора.
По делото е изслушана и приета без възражения на страните ССчЕ, която съдът
кредитира като обективна, пълна и безпристрастно изготвена. Съгласно заключението на
вещото лице посоченият в договора за кредит ГПР е неправилно изчислен, като експертът е
достигнал до извод, че съобразно изготвения от кредитора погасителен план с включване
само на вземането за главница и лихва ГПР възлиза на 79,7%, а ако се включи и такса .... –
625,5%. Отразено е в заключението, че плащанията по договора са в общ размер на 414 лева
и с тях е погасена 172,49 лева главница, 60 лева възнаградителна лихва, 178,34 лева
гаранция и 3,17 лева наказателна лихва. Предвид това експертът е достигнал до извод за
непогасена сума за главница в размер на 827,51 лева, възнаградителна лихва в размер на 150
3
лева, такса гаранция в размер на 445,85 лева и законна лихва в размер на 13,71 лева.
Други относими доказателства в производството не са приети.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
По иска с правно основание с правно основание чл.124, ал.1 ГПК:
В доказателствена тежест на ищеца по иска с правно основание чл.124, ал.1 ГПК е да
докаже правния си интерес от предявяване на иска. В доказателствена тежест на ответника е
да докаже наличието на валидно облигационно правоотношение, което да съдържа валидно
уговорена клауза, предвиждаща заплащане на такса .....
На първо място, съдът намира, че процесният договор за кредит е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което
използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец
по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от
ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-
потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се
твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че
средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън
професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за
заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК.
Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския
кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за
наличието на които съдът следи служебно.
Така както е уговорена, таксата .... противоречи на добрите нрави, доколкото води до
увеличаване размера на кредита, без да има яснота относно насрещната престация на
кредитора срещу нейното заплащане. В случая дори кредитополучателят да не погаси
задълженията си към кредитора по договора за кредит, последният би получил всички
дължими суми от ....а, който може да иска тяхното възстановяване от кредитополучателя.
Съгласно чл. 16 – 18 ЗПК преди да вземе решение относно предоставяне на потребителски
кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно
информация, като може да извърши проверка в Ц.К.Р. или в друга база данни. Това е негово
право, но и задължение при управлението на риска, свързан с предоставянето на кредита. С
предвиждането на такса „....“, която да е в тежест на потребителя, кредиторът не само ще
защити интересите си от евентуален риск при отпускане на кредит на определено лице, но и
ще си спести разходите за това, поставяйки ги в тежест на кредитополучателя. Подобни
уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на задължението на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия него, което води
до допълнително увеличаване размера на задълженията му. Основната цел на така
уговорената клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на
кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума.
Тъй като противоречието между клаузата за такса .... и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извод, че в конкретния случай е налице нищожност
на процесната клауза. Неоснователни са възраженията на ответника, че потребителят е
направил съзнателен избор да се обвърже да заплаща възнаграждение за ...., тъй като това не
санира недействителността на уговорката.
С оглед извода за нищожност на клаузата поради противоречие с добрите нрави,
съдът не дължи да изследва наличието на останалите наведени от ищеца твърдения за
нищожност.
4
Предвид това предявеният отрицателен установителен иск следва да се уважи.
По насрещните искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
В доказателствена тежест на ищеца е да докаже наличието на валидно облигационно
правоотношение със соченото в исковата молба съдържание, предоставяне на сумата по
кредита, изискуемост на претендираното вземане и неговия размер; наличието на клауза,
предвиждаща заплащане на договорна лихва и нейния размер; изпадането на длъжника в
забава и размера на обезщетението за забава.
В доказателствена тежест на ответника по насрещните искове и при доказване на
горните факти е да докаже положителния факт на погасяване на дълга.
По делото се установи, че между страните е сключен договор за договор за кредит
„...“ № .... от 22.11.2021г., по силата на който страните са постигнали съгласие кредиторът да
отпусне на кредитополучателя заем в размер на 1000 лева и кредитът да бъде погасен на 7
броя равни месечни вноски, всяка в размер на 262,03 лева.
По отношение на потребителските кредити, както и по отношение на процесния,
следва да се съобразят разпоредбите на Закона за потребителския кредит/ЗПК/. Съгласно чл.
22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин, а съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на М.С. на Р.Б..
В случая от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установи, че
посоченият в договора ГПР 49,70 % е неправилно изчислен, респ. действително
приложеният по правоотношението ГПР е 79,7 %, а с включване на разходите за такса .... –
625,5%. Предвид това и при преценка на всяка от уговорките по процесния договор за
кредит съдът намира, че формално договорът покрива изискуемите реквизити по чл. 11, ал.
1 ЗПК, но вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 –
ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на ГПР по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил
действителния ГПР в договора за кредит, кредиторът – ищец по насрещния иск е нарушил
изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по иск за
изпълнение, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита /в този смисъл Решение № 50174 от
26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г., IV г. о., ГК/.
5
Поради изложеното и като съобрази извършените плащания в общ размер на 414
лева, която сума следва да се извади от чистата стойност на кредита /1000 лева/, съдът
намира, че осъдителният иск за главница следва да се уважи частично до размера от 586 лева
и да се отхвърли за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 827,51 лева, както
и да се отхвърлят исковете за възнаградителна и мораторна лихва.
По отговорността на страните за разноски:
По главния иск на основание чл.78, ал.1 от ГПК с право на разноски разполага
ищцата. Видно от представения по делото договор за правна защита и съдействие ищцата е
уговорила безплатна правна помощ с адв. Д. М., поради което на основание чл.38,ал.2 ЗА в
полза на адв. М. следва да се присъдят 300 лева.
С определение от 19.04.2022 г. съдът е освободил ищцата от заплащане на държавна
такса и разноски в производството, поради което и на основание чл.78, ал.6 ГПК следва да
се осъди ответникът да заплати по сметка на СРС сумата в размер на 50 лева за държавна
такса по главния иск.
По насрещния иск с право на разноски разполагат и двете страни.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК съобразно уважената част от исковете в полза на
ответника /ищец по насрещния иск/ следва да се присъдят разноски в размер на 472,95 лева
за държавна такса, депозит за ССчЕ и адвокатско възнаграждение. В случая с договор за
правна защита и съдействие е уговорено и платено в брой адвокатско възнаграждение в
размер на 350 лева, като по възражение на ответника по насрещния иск съдът намалява
размера на възнаграждението на 300 лева, което служи за основа за изчисляване на
дължимия размер съобразно уважената част от исковете.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адв. М. следва да
се присъдят 122,64 лева, съобразно отхвърлената част от исковете.
Воден от горното, Софийски районен съд, 176 състав
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че З. Р. Д., с ЕГН: ********** не дължи на „ФИРМА”
АД, с ЕИК: .... сумата от 624,19 лева, представляваща гаранция по Договор за кредит №
..../22.11.2021г., поради нищожност на клаузата, предвиждаща заплащането на сумата,
поради накърняване на добрите нрави.
ОСЪЖДА на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240 ЗЗД З. Р. Д., с ЕГН:
********** да заплати на „ФИРМА” АД, с ЕИК: .... сумата в размер на 586 лева,
представлява главница по Договор за потребителски кредит № ..../22.11.2021г., ведно със
законната лихва, считано от дата на подаване на насрещната искова молба – 23.05.2022 г. до
окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за главница до пълния предявен размер от
827,51 лева, както и исковете по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 150,00 лева – договорна лихва за периода от 22.01.2022 г. до 22.06.2022 г. и сумата
от 13,71 лева, представляваща законна лихва за забава за периода от 23.01.2022 г. до
23.05.2022г.
ОСЪЖДА „ФИРМА” АД, с ЕИК: ...., на основание чл. 38, ал. 2 ЗА да заплати на адв.
Д. В. М., ПлАК, сумата от 300 лева – разноски по делото за адвокатско възнаграждение по
главния иск и сумата от 122,64 лева – разноски по делото за адвокатско възнаграждение по
насрещния иск.
ОСЪЖДА „ФИРМА” АД, с ЕИК: ...., на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати по
сметка на С.Р.С. сумата от 50 лева – разноски за държавна такса.
6
ОСЪЖДА З. Р. Д., с ЕГН: **********, на основание чл.78, ал. 1 от ГПК да заплати
на „ФИРМА” АД, с ЕИК: .... сумата от 472,95 лева– разноски по делото за държавна такса,
депозит за ССчЕ и адвокатско възнаграждение.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7