Р Е Ш Е Н И
Е № 625
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
въззивно отделение – девети състав, на четиринадесети май две хиляди и деветнадесета година,
след публично съдебно заседание на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА
ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
ВЕЛИНА ДУБЛЕКОВА
при участието на секретар ПЕНКА ГЕОРГИЕВА, след като разгледа
докладваното от председателя въззивно гр. дело № 619 по описа
за 2019 година, за да се произнесе, намира следното:
Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от ответника в първоинстанционното
производство, ЧСИ А. А., рег.№***, р-н на д-е ПдОС, чрез пълномощник адв. А.,
като изцяло се обжалва решението на Районен съд - Пловдив, постановено по гр.
дело № 16859 от 2017г., с което се осъжда ответникът ЧСИ А. С. А. да
заплати на ищцата М.П.Г., по иск с
правно основание чл. 441 ГПК, вр. с чл.74, ал.1 ЗЧСИ, вр. с чл.45 от ЗЗД,
сумата в размер на 8825,20 лв., представляваща обезщетение за имуществени
вреди, причинени на М.Г. от А. А. при изпълнение на дейността му като ЧСИ,
поради непредаване на посочената сума от съдебния изпълнител на ищцата в
качеството й на взискател по изпълнително дело № 360/2012г. по описа на същия
ЧСИ, която сума съставлява разликата между събраната по изпълнителното дело от
длъжника „Булстрад Виена Иншурънс Груп” АД и дължима за плащане на взискателя
сума в размер на 230 915, 85 лв., и реално преведената на М.Г. от ЧСИ сума, в
размер на 222 090,65 лв. на
31.10.2012г., ведно със законната лихва от 31.10.2012г. – деня на увреждането,
до окончателното плащане, както и се осъжда ответникът да заплати и разноски по
делото, като законна последица от изхода на спора.
Във въззивната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като с оглед основанията на разпоредбата на чл. 45 от ЗЗД жалбоподателят твърди, че вреда в случая за ищеца няма, като се излагат конкретни съображения в тази насока и се цитира практика на ВКС, съгласно която паричните средства, постъпили по сметка на ЧСИ принадлежат на длъжника, а в случаите, когато сумите по изпълнителното дело са внесени изцяло /постъпили по сметка на съдебния изпълнител в съответната банка/, те принадлежат на длъжника и имат характер на депозитни суми, вземане на длъжника към съответната банка, но без възможност за извършване на разпоредителни действия с тях. Съгласно разпоредбата на чл. 455, ал. 2 от ГПК с тези суми на длъжника се разпорежда съдебният изпълнител, чрез платежни нареждания. Счита се, че при непревеждане на тези суми или при превеждане по сметка, различна от тази на взискателя, без да е налице изрично негово съгласие за това, длъжникът остава задължен и ако е налице вреда, то тя е за него, а не за взискателя, каквато е ищцата по делото. Счита се, че не са налице твърдения по делото, нито са събрани доказателства в тази насока, че ищецът е претърпял вреди, поради настъпила невъзможност същият да търси сумата от длъжника или, че последният се е освободил от задължението си вследствие бездействието на съдебния изпълнител. Сочи се от жалбоподателя, че първоинстанционният съд като е приел противно на гореизложеното е постановил незаконосъобразно и необосновано решение. Решението е неправилно, според жалбоподателя и относно началната дата, от която са присъдени мораторни лихви, и ако такива се дължат, то те били за три години назад, от датата на завеждане на иска, с оглед предвидената в ЗЗД давност. Сочи се, че лихви се претендират от 31.10.2012 г., като до 23.10.2014 г. тези лихви били погасени по давност, за което своевременно е въведено и възражение от жалбоподателя. Споделя се, че е вярно, че в случая претенцията за законна лихва от момента на деликта не е самостоятелен иск, което не означавало, че тя не намира основание в разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД, нито пък, че дерогира разпоредбата на чл. 111 буква „в“ от ЗЗД. Не се споделя и изложеното в мотивите на обжалваното решение защо датата 31.10.2012 г. се приема за дата на увреждането. Фактът кога ищцата е узнала за осъществения деликт, а оттам и за извършителя му, е относим според жалбоподателя към въпроса за погасяване по давност на иска за обезщетение по чл. 74, ал. 1 от Закона за ЧСИ, като възражение няма, а не - към лихвата върху това обезщетение. Вземанията за лихви се погасяват с различен срок от този за погасяване на главното вземане, сочи жалбоподателят, освен ако същите не са капитализирани, не са присъдени със съдебно решение или главното задължение не е погасено по давност.
Сочи се, че застъпеното от съда разбиране е в противоречие с практиката на ВКС по материалноправния въпрос за началния момент на дължимата лихва при непозволено увреждане, обективирана в решение № 308/30.04.2010 г. по гр. дело № 865/2009 г., ВКС ІІІ г.о.
Поради изложените обстоятелства се моли обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендират се разноски пред двете съдебни инстанции. Не се сочат доказателства за събиране по въззивното дело.
С писмен отговор на въззивната жалба, ищцата в първоинстанционното производство, М.П.Г., чрез пълномощник адв. Т., моли жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна, като се излагат доводи, във връзка с направените във въззивната жалба оплаквания. Моли се да бъде постановено решение, с което да бъде отхвърлена въззивната жалба, като неоснователна и да бъде потвърдено първоинстанционното решение като законосъобразно и правилно. Претендират се разноски за настоящото производство, съгласно приложения към отговора списък по чл. 80 от ГПК, като към същия се прилагат и договор за правна помощ и съдействие и пълномощно по въззивното дело. Не се сочат за събиране нови доказателства по въззивното дело.
Постъпило е
писмено становище от въззиваемата страна „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД, което е
трето лице- помагач от страната на ответника, с което се сочи, че се
присъединяват към изложените от ответника твърдения за неправилност и
незаконосъобразност на постановеното решение, като считат, че подадената жалба
от ответника е основателна. Моли се да бъде отменено обжалваното решение, и да бъде
постановено друго, с което да се
отхвърли като неоснователен предявеният срещу ЧСИ А. А. иск. Прилага се
към становището пълномощно на юриск. М. П.
Въззивният състав на ПдОС след като констатира, че въззивната жалба е допустима – подадена от надлежна страна по делото, в законния срок по чл. 259 ал. 1 от ГПК, срещу подлежащо на обжалване валидно и допустимо решение на районния съд, разгледа въззивната жалба по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба се явява неоснователна, поради следните съображения:
За да постанови обжалваното решение, с
което уважава предявения главен осъдителен иск срещу ответника ЧСИ А. А., с
правно основание чл. 441 от ГПК вр. чл. 74 ал. 1 от ЗЧСИ вр. чл. 45 от ЗЗД за
сумата от 8 825.30 лева, обезщетение за имуществени вреди, ведно със
законна лихва от 31.10.2012г. – деня на увреждането, районният съд излага съображения:
Съдът намира, че ответникът не доказва
при пълно доказване възражението си, че сумата е била преведена на М.П.Г., като
взискател по изп.дело № 360/212г.,/с длъжник -ЗАД“Булстрад Виена Иншурънс
Груп“АД/, чрез лице, което е надлежно
и изрично упълномощено от взискателя – ищец, по реда на чл.34, ал.3 от ГПК, да
получава парични суми по изпълнителното дело. Съдът намира и, че се установява
противоправно поведение на ответника ЧСИ А., изразено в бездействие, като на
31.10.2012г. ЧСИ е превел на ищцата само сума в размер на 222 090,65 лв., като
не й е предал остатъка от дължимата сума в размер на 8825, 20 лв., нито на неин
представител.
Въззивният съд приема за
правилен извода на районния съд за основателност на предявения иск, както и
изложените от него мотиви. От своя страна, въззивният съд след като взе предвид
оплакванията във въззивната жалба съгласно чл. 269 изр. второ от ГПК,
становището на въззиваемата страна, както и след преценка на приложените по
делото и относими към предмета на спора доказателства, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Страните не спорят относно
установени с допустими доказателства в първоинстанционното производство,
обстоятелства:
По образуваното пред ЧСИ А. изпълнително
дело № 360/2012г. с взискател - ищцата и длъжник – ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс
Груп” АД,
по сметка на ЧСИ е постъпила сума от длъжника.
Част от събраната от длъжника сума, в размер на 230 915, 85 лв., следвало да се
преведе на ищцата от ЧСИ за удовлетворяване на вземанията й по изпълнителния лист.
На ищцата били преведени лично само 222 090,65 лв. на 31.10.2012г. от ЧСИ, а
останалата дължима й сума, събрана по изпълнителното дело, в размер на 8825, 20
лв. – предмет и на исковата претенция, не й била лично преведена.
Спорни се явяват въпросите, въведени и в
оплакванията във въззивната жалба - дали с непревеждането на сумата от
8 825.30 лева, на дата 31.10.2012г., от сметката на ЧСИ по сметката на
взискателя М.Г., ищцата по делото, или при – превеждане на исковата сума -
8 825.30 лева от сметката на ЧСИ по сметка, различна от тази на взискателя,
без да е налице негово изрично съгласие за това, е налице вреда за взискателя.
В тази насока, по делото е направено от
ответника, още, в първоинстанционното производство възражение, че на дата 31.10.2012г. по банковата сметка на пълномощника на ищцата
са преведени още 22 925.20 лева, или общо преведената сума е в размер на 245 015.85 лева, която
значително надхвърляла дължимата на ищцата сума от 230 915.85 лева.
Въззивният съд констатира, че при
доказателствена тежест за ответника, съгласно чл. 154 ал. 1 предл. второ от ГПК, по делото не са налице доказателства, от които съдът да има възможност да
направи несъмнен положителен извод, че непреведената на 31.10.2012г. от ЧСИ по
сметка на ищцата сума от 8 825.20 лева, всъщност, е била преведена на неин
пълномощник, с надлежно изрично пълномощно съгласно императивната разпоредба на
чл. 34 ал. 3 от ГПК.
Относно направеното от него възражение, ответникът
е ангажирал писмено доказателство - платежно нареждане, от което се установява,
че на 31.10.2012г. от ответника А. е бил извършен превод на сума в размер на 22
925,20 лв. с основание – изплащане по изпълнително дело № 360/2012г., по сметка
в Прокредитбанк, като за получател е посочена адв. С. К., /лист 47 от
първоинст. дело №16859/17г./. Представено е от ответника и извлечение от входящ
регистър на ЧСИ, в който за изпълнително дело 360/2012г. е отбелязано, че
молбата за образуването му е подадена на 05.10.2012г.от адв. С. К., /лист 63-64
от делото/. Предвид изложените обстоятелства и въззивният съд намира, че представеното извлечение от входящ регистър не
удостоверява обстоятелството дали адв. К. е имала съответно пълномощно да
получава пари, събрани в изпълнителното производство и предназначени за ищцата
като взискател, а само удостоверява, че същата е подала молба за образуване на
изпълнителното дело; както и намира, че представеното платежно нареждане, установяващо
превеждане от ЧСИ на сума на определен получател, не означава, че той е
упълномощен по чл.34, ал.3 от ГПК да получи пари за сметка на взискателя. С пл.
нареждане се установява, само, че сума от 22 925.20 лв е била преведена на
31.10.2012г. на лице, различно от взискателя.
Последният извод се потвърждава и от показанията
на разпитаната като свидетел по делото С. С. К., от които се установява, че ищцата била клиент на кантората, в която
работела свидетелката като адвокат, като действията на адв. К.по изпълнителното
дело се изчерпали с подаване на молба за образуване на изпълнителното дело.
Свидетелката изрично посочва, че е нямала пълномощно, нито права да получава
парични суми по изпълнителното дело. Свидетелката заявява, че няма сметка в
Прокредитбанк и не е получавала суми по изпълнителното дело, които й твърдения
се подкрепят от представеното от нея удостоверение от банката, че свидетелката
не е била клиент на банката, нито поддържа активни сметки в нея,
/приложено-лист 78 от делото/.
От приложен договор за правна защита и
съдействие от 05.10.2012г., /лист 114 от делото/, се установява, че основание и предмет на
договора е: „оказване на правна защита и съдействие, изразяващи с в: „представителство
по образуване и водене на изпълнително дело против ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс
Груп” АД“; като няма попълване на обратната страна на документа, означена
„пълномощно“. Поради което и въззивният съд приема, че наличието на
представителна власт на адв. К. да получи процесната сума за сметка на
взискателя не се установява и от приложения по делото договор за правна защита
и съдействие между адвоката и ищцата.
Предвид гореизложените обстоятелства
въззивният съд намира да са налице предпоставките по чл. 441 от ГПК вр. чл. 45
от ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника за вредите, причинени от
процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение. След като на
31.10.2012г. ЧСИ не превежда на взискателя М.Г., нито на неин упълномощен
представител, дължимия й остатък в размер на 8 825, 20 лв, а превежда, само, размер
на 222 090,65 лв в рамките на цялата сума на взискателя от 230 915, 85 лв,
въпреки, че от длъжника е била събрана цялата дължима на взискателя сума, на
31.10.2012г., при което ЧСИ е имал възможност и е бил длъжен да преведе цялата
сума на взискателя на същата дата 31.10.2012г., то следва да се приеме, че с
поведението си ответникът ЧСИ А., изразяващо се в бездействие, причинява вреда
на ищцата в размер на непредадената сума от 8 825, 20 лв.
При доказателствена тежест за ответника,
по делото не са налице доказателства, от които съдът да приеме, че презумпцията
за вина по чл. 45 ал. 2 от ЗЗД се явява оборена от страна на ответника. Предвид
изложените съображения предявеният иск за обезщетение за имуществени вреди в
размер на исковата сума 8 825, 20 лв се
явява доказан, както по основание, така и по размер, при което следва да бъде
уважен като основателен, ведно със законните последици.
Необосновано, при което неоснователно се
явява оплакването във въззивната жалба, че съдът незаконосъобразно бил приел,
че имало в случая вреда за ищеца, но според жалбоподателя такава нямало за
ищеца, като взискател по изп.дело № 360/2012г., а ако е налице вреда, то тя
била за длъжника. В т.н. въззивният съд констатира, че не е било направено
възражение от ответника в писмения отговор на исковата молба, в срока по чл.
131 от ГПК; като такъв довод е изложен от адв. А., едва, в устните състезания в
първоинстанционното производство.
В случая, и въззивният съд не приема за основателно
това оплакване, респективно, не приема за основателен довода на ответната страна, че дори да има вреда, тя
не настъпва за взискателя, а за длъжника, на когото принадлежали сумите по
специалната сметка на ЧСИ.
В случая, безспорно, се установява по
делото, че от страна на длъжника по изп. дело е била изплатена цялата дължима
сума на взискателя, съответно, е била постъпила по сметката на ЧСИ. След като
длъжникът е изплатил изцяло задължението си към взискателя по изп. дело, той се
освобождава от отговорност спрямо този взискател; взискателят няма възможност да търси, отново, изпълнение
срещу освободилия се от задължение към него длъжник. Поради което и лишено от
каквато и да е логика е твърдението на жалбоподателя, че след последно посочения
момент, поведението на ЧСИ – относно непревеждане на дължими суми за
взискателя, или превеждането им по сметка, различна от тази на взискателя, без
да е налице изрично съгласие на последния за това, имат правно значение за
отговорността на длъжника. Длъжникът се е освободил от отговорност с плащането
извършено от неговата сметка по сметката на ЧСИ. При което и за него не
настъпват вреди от неточно плащане от страна на ЧСИ след това. В случая, вредите
за взискателя се изразяват в невъзможността предназначената за него парична
сума реално да постъпи в патримониума му, било чрез превеждането й от ЧСИ, било
чрез ново изпълнение срещу вече освободилия се длъжник.
Неоснователно е оплакването в жалбата, че
решението на първостепенният съд било неправилно и относно началната дата, от
която са присъдени мораторни лихви.
Съгласно твърдение в искова молба, че в
края на 2016г. след разпит на Н. М., син на ищцата, по образувано през 2015г.
следствено дело № 44 по описа на отдел „Следствен“ при Окръжна
прокуратура-Пловдив, както и от приложено постановление по сл.дело №
44/2015г., от дата 06.07.2017г., може да
се направи извод, че действително ищцата е узнала за „бездействието“ на ЧСИ А. -
по сл.дело № 44/2015г. Дори да не се
приеме за точно, че същата е узнала за „извършителя“ на деликта в края на
2016г., то безспорно, ищцата е узнала това едва през 2015г., когато е било
образувано следственото дело. В т.н. за обстоятелството, че именно по това сл.
дело, ищцата е узнала за непревеждане от ЧСИ на исковата сума по сметка на взискателя,
не е налице оспорване от ответника, в т.ч. и в писмения отговор на исковата
молба.
Поради което и дори да се приеме, че в
началото на 2015г. ищцата е узнала за извършителя на деликта, то с оглед
разпоредбата на чл. 114 ал. 1 от ЗЗД, съгласно която следва да се приеме, че
давността при непозволеното увреждане започва да тече от узнаването на
извършителя, то към датата на предявяване на настоящия иск пред съда –
23.10.2017г., не е изтекла тригодишната погасителна давност относно вземането
за законна лихва. В тази насока е и цитираното от жалбоподателя решение по чл.
290 от ГПК на ВКС-Решение № 308/30.04.2010г. по гр.дело № 865/2009г., ВКС,ІІІ
г.о.
Предвид изложеното въззивният съд намира
за правилно и решението на районния съд, с което се присъжда и законна лихва от
деня на увреждането – 31.10.2012г. до окончателното плащане. Не се явява
доказано възражението на ответника за погасяване по давност на тази законна
лихва.
Предвид гореизложените съображения
въззивният съд приема, че обжалваното решение като обосновано и правилно следва
изцяло да бъде потвърдено от въззивния съд, ведно със законните последици.
Поради неоснователност на въззивната жалба
и по арг. от чл. 78 ал. 3 от ГПК, въззиваемата страна има право на направени и
претендирани разноски по въззивното производство в размер на 1280 лева,
заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие,
платими от страна на жалбоподателя.
Предвид гореизложените съображения и на
основание чл. 271 ал.1 от ГПК, Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло постановеното на
21.12.2018г. Решение № 4542 на Пловдивски районен съд, гражданско отделение – ІХ
граждански състав, по гражданско дело № 16859 по описа на съда за 2017 година,
с което ОСЪЖДА ЧСИ А. С. А., ЕГН:**********,
с рег. № 757 при Пловдивски окръжен съд, с адрес: *******, да плати на М.П.Г., ЕГН: **********, с адрес: ***, по иск с правно основание чл.441 ГПК, вр.с
чл.74, ал.1 ЗЧСИ, вр. с чл.45 от ЗЗД, сумата
в размер на 8825,20 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди,
причинени на М.Г. от А. А. при изпълнение на дейността му като ЧСИ, поради
непредаване на посочената сума от съдебния изпълнител на ищцата в качеството й
на взискател по изпълнително дело № 360/2012г. по описа на същия ЧСИ, която
сума съставлява разликата между събраната по изпълнителното дело от длъжника „Булстрад
Виена Иншурънс Груп” АД и дължима за плащане на взискателя сума в размер на 230
915, 85 лв., и реално преведената на М.Г. от ЧСИ сума в размер на 222 090, 65
лв. на 31.10.2012г., ведно със законната лихва от 31.10.2012г. – деня на увреждането,
до окончателното плащане; и с което ОСЪЖДА ЧСИ А. С. А., ЕГН:**********
да плати на М.П.Г., ЕГН: ********** разноските по делото, както следва: 353 лв.
за държавна такса и 1500 лв. за адвокатски хонорар.
ОСЪЖДА ЧСИ А. С. А., ЕГН:********** да плати на М.П.Г., ЕГН:
**********, сумата от 1280 /хиляда двеста и осемдесет/ лева, направени разноски
по въззивното дело за платено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС, с
касационна жалба, в едномесечен срок от връчването му на страните по делото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/
2/