№ 131
гр. Враца, 21.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи май през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Калин Тр. Тодоров
Христо Н. Христов
при участието на секретаря Миглена Н. Костадинова
като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20231400500124 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.№ 371/25.01.2023 г. на адв.С. Х., в
качеството му на пълномощник на П. Г. Н., против Решение № 102/13.12.2021
г. по гр.д.№ 1046/2021 г. на Районен съд-Бяла Слатина, с което са уважени
предявените от П. Й. Н. иск с правно основание чл108 ЗС и искане с правно
основание чл.537, ал.2 ГПК и са присъдени деловодни разноски.
В жалбата се поддържа, че първоинстанционният съдебен акт е
неправилен като постановен в противоречие с материалния закон и
процесуалните правила и в противоречие със събраните по делото
доказателства. Навеждат се доводи за допуснати нарушения на разпоредбите
на чл.70, ал.2, чл.69, чл.68, ал.2 и чл.79 ЗС, както и на чл.172 ГПК.
Според изложеното в жалбата, районният съд е определил правилно
хронологията на събитията, като е посочил, че ищецът е станал собственик на
имота по силата на съдебна делба-спогодба от 1987 г., че през 1997 г. сестра
му В. Н. се е снабдила с нотариален акт за собственост № 77, т.І, н.д.№
99/13.02.1997 г., че през 2020 г. В. Н. е починала и е оставила имота в
наследство на дъщеря си и сина си, както и че последният е продал на сестра
си своя дял от имота и тя е станала собственик на целия имот. Въззивницата
счита, че въз основа на правилно възприетата фактическа обстановка,
първоинстанционният съд е направил изводи, че за да бъде осъществена
законовата презумпция на чл.69 ЗС е следвало от страна на ответника да бъде
гласност на владението и намерението за своене, което не е сторено и
покойната В. Н. не е станала собственик на имота чрез давностно владение,
1
продължило 10 години. Навеждат се доводи, че съдът не е отчел наличието на
придобивен способ по чл.79, ал.2 ЗС, както и че ищецът е следвало да
установи, че не е налице придобиване на собствеността по кратката
придобивна давност, доколкото законът презумира в полза на ответника, че
владее имота като добросъвестен владелец. В жалбата се посочва, че
първоинстанционният съд приема, че ответницата е недобросъвестна и
издаденият констативен нотариален акт подлежи на отмяна, доколкото не е
доказана добросъвестността на ответницата, без да отчете, че съгласно чл.69
и чл.70, ал.2 ЗС добросъвестността се предполага до доказване на противното.
Посочва се, че е налице противоречие в мотивите и диспозитива на
обжалвания съдебен акт, тъй като съдът правилно е възприел, че ищецът е
узнал за изгубването на собствеността си на 13.02.1997 г. при вписването на
нотариален акт № 66/97 г., но не е признал ответницата за собственик на
основание давностно владение.
Развиват се съображения, че след издаването на констативния
нотариален акт през 1997 г. и манифестирането на това обстоятелство, от
страна на ищеца П. Н. не са последвали никакви конкретни действия, т.е до
смъртта на В. Н. през 2020 г. е налице период на бездействие от 23 години и
не може да се възприеме разсъждението на съда, че ищецът не е разбрал, че
имотът е преминал в патримониума на сестра му, още повече, че тя е живяла
в имота с майка им.
Навежда се доводи и за допуснато процесуално нарушение,
изразяващо се в необсъждане на възраженията на ответницата.
Прави се искане за отмяна на обжалваното решение и се претендира
присъждане на деловодни разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор вх.№ 823/20.02.2023 г.
от адв.М. Б., в качеството й на пълномощник на Е. П. Н. и М. П. Н. – законни
наследници на починалия след постановяване на първоинстанционното
решение ищец П. Й. Н..
В отговора се оспорва подадената въззивна жалба като неоснователна.
Изразява се несъгласие с изложените в жалбата оплаквания. Навеждат се
правни доводи относно видовете владение в българското гражданско право и
техните основни характеристики. Твърди се, че в случая не е осъществен
никой от елементите на добросъвестното владение и ответницата не може да
се позовава на незнание, тъй като праводателката й В. Н., в качеството си на
наследник и съделител е участвала в съдебната делба-спогодба през 1987 г.
Въззиваемите считат, че твърденията на ответницата, че
наследодателката й е придобила имота на основание чл.79, ал.2 ЗС, не
задължават съда, тъй като от събраните по делото доказателства се
установява, че В. Н. е живяла в имота с ищеца, но това фактическо състояние
не проявява признаците на владение.
В отговора се посочва, че по делото не са събрани доказателства дали
действително са платени суми на ищеца от майка му, както и че наличието на
уговорка за продажба категорично изключва упражняване на фактическа
власт с намерение за своене, т.е. за придобиване на имота по давност.
Въззиваемите молят за отхвърляне на въззивната жалба като
неоснователна, за оставяне в сила на обжалваното решение и за присъждане
на деловодни разноски.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от
2
надлежна страна, в рамките на възстановения от съда срок и срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен
състав взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба на П. Й. Н., подадена чрез
пълномощника му адв.М. Б., с която е предявен иск за признаване за
установено по отношение на П. Г. Н., че ищецът е собственик на следния
недвижим имот: дворно място с площ от 2176 кв.м., представляващо
поземлен имот с кад.№ 651, за който по регулация, неприложена на място, е
отреден УППИ ХІІ-651 в кв.17 по ЗРП на с.***, общ.Бяла Слатина, одобрен
със Заповед № 6631/31.12.1957 г. на кмета на Община Бяла Слатина, с площ
1198 кв.м., и УПИ ХVІІ-651 в кв.17 по ЗРП на с.***, общ.Бяла Слатина,
одобрен със Заповед № 6631/31.12.1957 г. на кмета на Община Бяла Слатина,
с площ от 1260 кв.м., при съседи на поземления имот: ***, УПИ ХІІІ-650,
УПИ ІІІ-646 и УПИ ХІ-652, заедно с построените в имоти: паянтова жилищна
сграда на дървен гредоред, дървена покривна конструкция и покрив от
керемиди, построена през 1966 г., със застроена площ от 45 кв.м.; паянтова
стопанска сграда на дървен гредоред, дървена покривна конструкция и
покрив от керемиди, построена през 1966 г., със застроена площ от 17 кв.м.;
паянтова стопанска сграда на дървен гредоред, дървена покривна
конструкция и покрив от керемиди, построена през 1966 г., с обща застроена
площ от 20 кв.м., и осъждане на ответницата да предаде на ищеца владението
върху имота. Претендира се и отмяна на нотариален акт № 66, т.І, нот.д.№
99/1997 г., с който е призната за собственик на имота В. Й.а Н..
В исковата молба се твърди, че ищецът е собственик на имота на
основание наследство и спогодба за доброволна делба от 03.06.1987 г. по гр.д.
№ 279/1987 г. на РС-Бяла Слатина и нотариален акт № 29, т.І, нот.д.№
49/1988 г. Посочва се, че по силата на съдебната спогодба ищецът е получил в
дял целия имот, останал в наследство от баща му Й. Н. К., поч. на 02.03.1985
г., майка му М. В. Д. си е запазила правото на ползване на една стая от
жилищната сграда, а на сестра му В. Й.а Н. е изплатена стойността на дела й.
Ищецът твърди, че от 1987 г. стопанисва и поддържа къщата и дворното
място, отглежда насаждения в двора и се грижи за овошките, като докато е
работел в гр.София се е прибирал на село в събота и неделя и през почивните
дни, а от 2013 г. живее постоянно в имота. Посочва, че майка му е живяла в
имота до смъртта си през 1996 г. Сочи също, че в началото на 2021 г. В. Н.,
който е внук на неговата сестра, е дошъл в дома му, заедно с други хора, и
насила са го извели от къщата като са му обяснили, че имотът е собственост
на ответницата П. Н. – дъщеря на сестра му. След извършена справка в
общината се е разбрало, че сестра му В. Й.а Н. се е снабдила с нотариален акт
№ 66, т.І, нот.д.№ 99/1997 г., с който е призната за собственик на имота по
давност, а впоследствие имотът е прехвърлен на ответницата с нотариален акт
№ 163, т.ІІ, рег.№ 5216, дело № 304/2020 г.
В исковата молба се навеждат доводи, че В. Н. никога не е владяла
имота, а обстоятелството, че ищецът й е подсигурил подслон не я прави
владелец на имота. Посочва се също, че към датата на съставяне на
нотариален акт № 66/1997 г., а именно – 13.02.1997 г. не е изтекъл 10-
годишен срок нито от датата на разделителния протокол – 03.06.1987 г., нито
от датата на съставяне на нотариален акт № 29/1988 г. – 10.02.1988 г. Ищецът
3
твърди, че владението му е отнето принудително и ответницата е настанила в
имота други хора, което поражда за него правен интерес от предявяването на
настоящия иск за собственост.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от П. Г.
Н., чрез адв.С. Х., с която се оспорва основателността на предявения иск.
Твърди се, че след 1987 г. В. Н. – майка на ответницата, е живяла в бащината
си къща, заедно със майка си М. Д., и се е грижила за нея до смъртта й през
1996 г. Посочва се, че през този период ищецът е живеел в гр.София и тъй
като е имал лични и финансови проблеми сестра му системно му е давала
пари и между двамата е била постигната договорка тя да му заплати къщата, а
той да не оспорва владението й и тя да придобие имота по давност. Твърди се
също, че В. Н. е давала на брат си пари всеки месец, докато му е заплатила
цялата сума, а след смъртта на майка им е останала да живее в имота и през
1997 г. се е снабдила с констативен нотариален акт. Според ответницата,
ищецът е знаел за този нотариален акт, същият му е показан от майка й и
двамата са постигнали съгласие, че всички сметки са уредени.
В отговора се твърди, че от 1987 г. до предявяването на иска ищецът
не е владял имота, което изключва и правото му на собственост, въпреки
сключената делба през 1987 г. Прави се и възражение за симулативност на
делбения процес, като се посочва, че ищецът не е давал никакви пари на
сестра си.
Развиват се съображения, че в полза на майката на ответницата е
изтекла придобивна давност до 03.06.1997 г. (10 години след осъществяването
на делбата на 03.06.1987 г.), а в условията на евентуалност се поддържа, че
такава давност е изтекла към 10.02.1998 г. (10 години след снабдяването на
ищеца с констативен нотариален акт за собственост) или към 13.02.2007 г. (10
години след снабдяването на В. Н. с констативен нотариален акт за
собственост).
В първоинстанционното производство са събрани писмени и гласни
доказателства.
След като е обсъдил подробно събраните доказателства, поотделно и в
тяхната пълнота, първоинстанционният съд е приел фактическа обстановка,
въз основа на която е направил изводи за основателност на исковата
претенция.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като въззивният състав споделя напълно фактическите и правни
изводи на районния съд, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща
към мотивите в обжалвания съдебен акт. Във въззивната жалба по същество
се повтарят част от същите аргументи, които вече са били изтъкнати в
отговора по чл.131 ГПК, на които в обжалваното решение е даден подробен
отговор. Независимо от това и при дължимата самостоятелна преценка,
настоящият съдебен състав намира следното:
Предявеният иск е с правно основание чл.108 ЗС.
За да бъде уважен ревандикационния иск ищецът следва да проведе
пълно и главно доказване на юридическия факт, от който извежда твърдяното
право на собственост върху процесния имот, както и да докаже, че имотът се
4
владее от ответника. В тежест на ответника е да докаже, че има основание за
владението си.
Настоящият съдебен състав намира, че твърдяната от ищеца
собственост върху имота е установена от представените с исковата молба
доказателства и по-конкретно от представения протокол от съдебно
заседание, проведено на 03.06.1987 г. по гр.д.№ 279/1987 г. по описа на РС-
Бяла Слатина, от който е видно, че е била сключена съдебна спогодба, по
силата на която в дял на съделителя П. Й. Н. е останал целия недвижим имот,
останал в наследство от общия наследодател Й. Н. К., б.ж. на с.***, поч. на
02.03.1982 г., представляващ дворно място от 2276 кв.м., заедно с
построената в него къща и всички съществуващи подобрения, урегулирано
като парцел ХІІ и парцел ХVІІ в кв.17 по регулационния план на с.***, срещу
което съделителката М. В. Д. си запазва правото да ползва една стоя от
жилищната сграда за живеене докато е жива, а за уравнение дела на
съделителката В. Й.а съделителят П. Н. й е заплатил сумата 1 500 лв. В
протокола е обективирано изявление на съделителката В. Й.а, че е получила
посочената сума за уравнение на дела й, като същото е потвърдено с полагане
на подписа й под съдебната спогодба. Това изявление не се оборва по никакъв
начин от събраните по делото доказателства, поради което съдът намира за
неоснователни изложените в отговора на исковата молба твърдения, че
посочената в спогодбата сума за уравнение дела на В. Й.а не й е била
заплатена. Следва да бъде отбелязано, че дори и сумата да не е била
изплатена, това би могло да породи облигационни претенции или да доведе
до разваляне на спогодбата, поради неизпълнение, но не и до извод за
симулативност на спогодбата, каквито доводи се навеждат в отговора на
исковата молба. По делото не са налице данни за разваляне на спогодбата,
поради което съдът намира, че същата е породила вещноправен ефект и П. Й.
Н. е придобил право на собственост върху процесния недвижим имот. Това
негово право е удостоверено и с издаден на 10.02.1988 г. констативен
нотариален акт № 29, т.І, нот.д.№ 49/1988 г. на БСлРС.
Основната защитна теза на ответницата П. Г. Н. е, че нейната майка В.
Й.а Н. е придобила недвижимия имот по силата на давностно владение, което
е започнало да тече непосредствено след сключването на съдебната спогодба
през 1987 г.
Нормата на чл.79 ЗС регламентира фактическия състав на
придобивната давност при недобросъвестно и добросъвестно владение,
включващ като елементи изтичането на определен в закона период от време и
владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС в хипотезата на чл.79, ал.1 ЗС и
допълнително добросъвестност и юридическо основание в хипотезата на
чл.79, ал.2 ЗС. Владението е едновременно проявление на субективен и
обективен елемент. Обективният елемент се изразява в непрекъснато, трайно,
явно и необезпокоявано упражняване на фактическа власт върху вещта и
включва фактически действия, които недвусмислено манифестират власт
върху имота по съдържание като на собственик – /в този смисъл ППВС № 6
от 1974/. Субективният елемент на владението – намерението за своене е
трудно доказуемо, защото е психическо състояние, поради което
законодателят установява законова презумпция в чл. 69 ЗС. Тази презумпция,
че владелецът държи вещта за себе си, е оборима. Съдът е длъжен, при
установяване на обективния елемент, да презумира субективния такъв -
5
намерение за своене. Както е изяснено в практиката на ВКС - т. І. на ППВС №
6/27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г., ТР № 1/6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012
г. на ОСГК на ВКС, и множество каузални решения, презумпцията по чл. 69
ЗС ползва лицето, което упражнява фактическа власт върху вещ, спрямо
собственика на вещта, когато фактическата власт е установена по начин,
който изключва държане на вещта за собственика, а сочи държане за себе си.
В хипотеза, в която първоначалното установяване на фактическа власт върху
имота показва държане за другиго, а не владение за себе си, презумпцията по
чл. 69 от ЗС се счита за оборена. Само в хипотеза, в която владението е
започнало на основание, което изключва правата на собственика, то
намерението за своене се предполага. В общия случай упражняването на
фактическата власт продължава на основанието на което е започнала да се
упражнява. В хипотеза, в която основанието за установяване на фактическата
власт сочи държане, то в тежест на лицето, упражняващо фактическата власт
и позоваващо се на давностно владение, е да докаже, че е променил
намерението, с което е държал първоначално чуждата вещ, като е започнал да
свои същата. В последния случай, за да се придобие по давност чуждата вещ,
то следва да се превърне с едностранни действия държането във владение,
тези действия трябва явно и по недвусмислен начин да показват отричане на
владението на собственика, и да са доведени до знанието на собственика,
освен ако не установи, че това е било обективно невъзможно. В практиката на
ВКС се приема, че преценката за наличие на намерение за своене и
манифестирането му по отношение на собственика, следва да се извърши с
оглед на конкретните действия, в които то се е изразило.
В конкретния случай от приложеното по делото заверено копие от
нотариален акт № 66, т.І, дело № 99/97 г. на БСлРС, съставен на 13.02.1997 г.,
е видно, че В. Й.а Н. е призната за собственик по давност на процесния
недвижим имот. Този констативен нотариален акт има единствено
удостоверителен характер, но не и вещноправно действие, поради което не
може да се приеме, че представлява правно основание за добросъвестно
владение по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС. Същият не се ползва с материална
доказателствена сила по чл.179, ал.1 ГПК относно констатацията на
нотариуса за принадлежността на правото на собственост към патримониума
на В. Й.а Н.. Оспорващата го страна – ищецът П. Й. Н. се легитимира като
собственик на имота по силата на съдебна спогодба от 03.06.1987 г., от чието
сключване до съставянето на нотариалния акт на 13.02.1997 г. не са изтекли
10 години, поради което удостовереното с този нотариален акт право на
собственост е опровергано.
При тези съображения съдът намира, че В. Й.а Н. - наследодателка на
ответницата, не разполага с юридическо основание като обективен елемент,
представляващ акт с вещноправни последици, годен да я направи собственик,
поради което предвиденият в закона период от време за придобиване правото
на собственост в този случай е 10 години – чл. 79, ал. 1 ЗС.
От събраните по делото доказателства не може да бъде направен извод,
че В. Й.а Н. е упражнявала непрекъсната, трайна, явна и необезпокоявана
фактическа власт върху имота с намерение за своене в продължение на
посочения период от време.
Както бе посочено, по силата на сключената през 1987 г. съдебна
спогодба, собствеността върху целия наследствен недвижим имот е
6
придобита от П. Й. Н.. Неговата сестра В. Й.а Н. е участвала в тази спогодба,
поради което е била наясно с постигнатата договорка относно собствеността.
От събраните по делото гласни доказателства се установява, че след
сключването на спогодбата и след развода си В. Н. се е установила да живее в
имота, първоначално заедно с майка им, а след смъртта на последната - и
сама. При категорично установения факт на сключена съдебна спогодба и
придобитото от силата на същата право на собственост от П. Н. върху целия
имот, настоящият съдебен състав намира, че така установената от неговата
сестра В. Н. фактическа власт след 1987 г. сочи на държане, а не на владение
на имота. От показанията на свидетелите не се установява да е имало
уговорка между П. Н. и сестра му В. Н. за предаване /или установяване/ на
фактическата власт върху имота именно с цел В. Н. да го владее като
собственик вместо да го държи за собственика П. Н.. Изложените в отговора
на исковата молба твърдения, че между двамата е имало уговорка В. Н.
ежемесечно да предоставя средства на П. Н., срещу които да придобие
правото на собственост, сами по себе си изключват субективния елемент на
владението и намерението за своене, тъй като по своята същност тази
уговорка е такава за закупуване на чужд имот. Освен това от събраните по
делото доказателства по никакъв начин не се установяват факти, свързани с
предоставяне на парични средства от В. Н. на П. Н.. Единственият установен
по делото момент, от който би могло да се приеме, че пряката наследодателка
на ответницата е извършила волеви акт за промяна в намерението, с което е
упражнявала фактическата власт върху имота, е снабдяването й с констативен
нотариален акт № 66/1997 г. Снабдяването й с този нотариален акт за
собственост на целия имот само по себе си обаче не представлява
обективиране на намерението за своене пред собственика на имота П. Н..
Констативният нотариален акт се издава в едностранно охранително
производство по искане на молителя, поради което собственикът не би могъл
да узнае отричането на правата му, докато този акт не му бъде съобщен или
противопоставен. Липсват каквито и да са доказателства в подкрепа на
изложените в отговора на исковата молба твърдения, че В. Н. е показала на
брат си нотариалния си акт за собственост и че двамата са приели, че
отношенията им са уредени. От събраните гласни доказателства не може да
бъде направен и извод, че В. Н. е предприела действия, с които да е
ограничила достъпа на брат си до имота и да е демонстрирала по отношение
на него собственически намерения. Тъкмо напротив, от показанията на
разпитаните по делото свидетели се установява, че отношенията между
двамата са били много добри, както и че П. Н., макар и да е живеел в
гр.София, е посещавал често имота и е полагал грижи за него (св.К.Й. и
св.И.С.), а впоследствие е заживял и постоянно там.
При тези съображения, настоящият съдебен състав намира за
недоказано възражението на ответницата П. Г. Н., че нейната майка В. Й.а Н.
е придобила недвижимия имот по силата на давностно владение. След като не
е доказан фактическият състав на този оригинерен способ за придобиването
на право на собственост, то и ответницата П. Г. Н. не би могла да придобие
право на собственост върху имота по силата на наследствено правоприемство
и на извършената в нейна полза разпоредителна сделка с нотариален акт №
163, т.2, рег.№ 5216, дело № 304/2020 г. на нотариус Н. Б., с която бра й Н. Г.
Н. й прехвърля ½ ид.ч. от имота, като придобит по наследство от В. Й.а Н..
7
От събраните гласни доказателства се установи по безспорен начин, че
П. Н. е бил отстранен от владението на имота от ответницата П. Н., която го е
предоставила за ползване на други лица.
В обобщение на изложеното, въззивният съд намира, че са налице
предпоставките на чл.108 ЗС за уважаване на предявения иск, а именно –
първоначалният ищец П. Й. Н. е собственик на имота по силата на сключената
през 1987 г. съдебна спогодба, имотът е във владение на ответницата и това
владение е без основание. При този изход на спора за материално право,
основателна се явява и претенцията по чл.537, ал.2 ГПК за отмяна на
издадения по реда на обстоятелствената проверка констативен нотариален акт
№ 66/1997 г. Като е достигнал до същите изводи и е уважил исковите
претенции, районният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен
акт, който следва да бъде потвърден.
По разноските:
С оглед неоснователността на въззивната жалба, право на разноски
имат въззиваемите Е. П. Н. и М. П. И., поради което въззивницата П. Г. Н.
следва да бъде осъдена да им заплати направените такива за адвокатско
възнаграждение в размер на 400,00 лв.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 102/13.12.2021 г. по гр.д.№ 1046/2021 г.
по описа на Районен съд-Бяла Слатина.
ОСЪЖДА П. Г. Н., с ЕГН ********** и адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на
Е. П. Н., с ЕГН **********, и М. П. И., с ЕГН **********, двамата с адрес:
***, сумата 400,00 лв. /четиристотин лева/, представляваща направени
разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок
от връчването на преписи от същото на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8