№ 445
гр. П., 09.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – П., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев
при участието на секретаря Лилия Г. Церовска
като разгледа докладваното от Димитър П. Бозаджиев Въззивно гражданско
дело № 20225200500545 по описа за 2022 година
Производството е въззивно, по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №733/26.06.2022г., постановено по гр.д.№2716/2021г. по
описа на РС- П. е прогласен за нищожен, на основание чл.26, ал.1, пр.1 от
ЗЗД, сключения между М. С. Б., ЕГН ********** от гр.П., ул.„Ц.“ №9, обл.П.
и „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.С., район М., ж.к.“М. 3“, бул.„А.М.“ №51, вх.А, ет.9, офис 20,
представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н., Договор за потребителски кредит
№721001 от 15.02.2019г.
Осъден е „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.С., район М., ж.к.“М. 3“, бул.„А.М.“ №51, вх.А, ет.9,
офис 20, представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н., да заплати на М. С. Б., ЕГН
********** от гр.П., ул.„Ц.“ №9, обл.П., сумата от 300лв., за сторените от
ищеца разноски по гр.дело №2716/2021г. по описа на РС- П., на основание
чл.78, ал.1 от ГПК.
Осъден е „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.С., район М., ж.к.“М. 3“, бул. „А.М.“ №51, вх.А, ет.9,
офис 20, представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н., да заплати на адв.Е. Г. И. от АК-
1
П., личен №**********, със съдебен адрес- гр.П., ул.„Х.К.“ №2, обл.П., на
основание чл.38, ал.2 от ЗАдв., адвокатско възнаграждение в размер на 300лв.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от „Фератум
България“ ЕООД, представлявано от управителите си И.В.Д. и Д.В.Н., чрез
процесуалния им представител юриск.Г. Г..
Твърди се в същата, че постановеното решение е незаконосъобразно,
необосновано и неправилно, постановено при съществени процесуални
нарушения.
Приема се на първо място, че първоинстанционният съд е допуснал
съществено процесуално нарушение, като е постановил обжалваното съдебно
решение в обективно противоречие с разпоредбите на чл.12, чл.235 и чл.236,
ал.2 от ГПК. Това е така, тъй като съдът е длъжен да обсъди в решението си
всички правнорелевантни твърдения на страните, от които зависи
разрешаването на спора. Същевременно, съгласно правната доктрина и
съдебната практика, за да обезпечи правилността на съдийското убеждение
относно фактите, чл.12 от ГПК задължава съда да прецени всички
доказателства по делото. Съдът е длъжен да прецени всички относими и
допустими доказателства и то съвкупно (в тяхната взаимна връзка и
зависимост). Не направи ли тази съвкупна преценка на всички доказателства,
съдебният състав обективно ще наруши чл.12 от ГПК. А съгласно съдебната
практика, стриктното приложение на чл.12 от ГПК, чл.236, ал. 2 от ГПК и
чл.235, ал.2 от ГПК е гаранция за постановяване на законосъобразно решение.
В този смисъл се цитира съдебна практика на ВКС.
С оглед на горното се визира, че правните изводи на съда, доколкото
може да се приеме, че такива са налични, са немотивирани и напълно
произволни, от което следва, че същите са и обективно неправилни. Това е и
самостоятелно основание за отмяна на съдебното решение като неправилно и
незаконосъобразно.
Във връзка с горното се твърди, че първоинстанционният съд
неправилно е приел в решението си, че договорът не отговаря на изискването
на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК.
Твърди се, че неправилно първоинстанционният съд посочва в
решението си, че „ако в ГПР беше включено и възнаграждението за
поръчителство, то размерът му неминуемо би надхвърлил максимално
2
определения праг на ГПР от 50%. В случая се счита, че сумата, която е
предмет на договора за гаранция, не следва да се включва в годишния
процент на разходите по кредита, тъй като се касае за правоотношение с
друга страна, различна от довереното ми дружество и избрана от ищеца.
Искането е да се постанови решение, с което се отмените изцяло
Решение №733 от 26.06.2022г., постановено по гр.д.№2716/2021г. по описа на
РС- П. и вместо това се отхвърли, като неоснователен и недоказан предявения
иск от М. С. Б..
Моли се за присъждане в полза на Дружеството сторените по делото
разноски пред първата и пред настоящата инстанция.
В срокът по чл.263, ал.1 от ГПК от другата страна в процеса- М. С. Б.,
чрез пълномощника й адв.Е. И. от САК.
Твърди се в същия, че постановения съдебен акт е правилен,
законосъобразен и постановен съгласно материалния и процесуалния закон и
трайно установената съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл.290
от ГПК.
Приемат се за неоснователни възраженията изложени във въззивната
жалба, като се излагат съображения в тази насока. Цитира се съдебна
практика.
Искането е за потвърждаване на обжалваното решение, като правилно и
законосъобразно, постановено съгласно материалния закон и процесуалния
закон и трайно установената съдебна практика.
В съдебно заседание, жалбоподателят „Фератум България“ ЕООД,
редовно призован, законен представител не се явява. За същият се явяват
юриск.Георгиев и юриск.Е.. От последните се поддържа подадената въззивна
жалба. Искането е да се отмени обжалваното решение, като се претендират
разноски. Съображения в насока това искане се излагат подробно в
представени в срок писмени бележки.
Ответникът по жалбата- М. С. Б., редовно призована, не се явява. От
страна на процесуалния й представител- адв.И.- Мирчева е постъпило
писмено становище, в което се иска да се отхвърли подадената въззивна
жалба, като неоснователна и се потвърди обжалвания съдебен акт.
Моли се за присъждане на съдебно- деловодни разноски.
3
От събраните по делото писмени и гласни доказателства, обсъдени
в съвкупност и поотделно, съдът приема за установено следното:
Пред първоинстанционният съд производството е образувано по повод
на предявена искова молба от М. С. Б., срещу „Фератум България“ ЕООД, с
правно основание на предявения иск по чл.26 от ЗЗД, във вр. с чл.143 от ЗЗП.
В същата е поискано, да бъде прогласена нищожността на договор
№721001/15.02.2019г. като противоречащ на императивни изисквания на
Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит.
Иска се, в случай, че не се уважи иска за прогласяване на нищожността
на договора за потребителски кредит, в условията на евентуалност на този
главен иск, да се прогласи нищожността на клаузата на чл.5 от същия, като
неравноправна по смисъла на чл.143, т.9 от ЗЗП и като нарушаваща
императивните разпоредби на чл.10, ал.2, на чл.10а, ал.4, на чл.19, ал.1 и ал.4
ЗПК.
Твърди се в исковата молба, че на 15.02.2019г., ищцата е сключила с
ответното дружество „Фератум България“ ЕООД Договор 721001/15.02.2019г.
по силата, на който са й били предоставени в собственост заемни средства в
размер на 500лв., при лихвен процент- 11.99%, годишен процент на
разходите- 49,05 %.
Сочи се, че по силата на чл.5 от договора, заемът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в полза на кредитодателя, като
одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на кредита,
като кредитополучателката дължи заплащането на възнаграждение на
дружеството- гарант чрез заплащането на месечни вноски в общ размер на
150лв. за срока на действие на кредитния договор.
Твърди се, че ищцата е усвоила изцяло заемния ресурс, но не дължи
плащания за лихва, за допълнителен пакет от услуги и за услугата
финансиране и разсрочване на дължимата застрахователна премия, тъй като
договорът за кредит е нищожен, поради следните съображения: Твърди се, че
договорът за потребителски кредит е недействителен, поради нарушаване на
изискванията на чл.19, ал.1 и ал.4 ЗПК във вр. с чл.10, ал.2 и чл.10а, ал.4 ЗПК.
Сочи се, че в процесния договор, кредиторът се е задоволил единствено
с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на
ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране на годишния
4
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и
как се формира посочения в договора ГПР от 49,05 %/. Във величината на
ГПР, като глобален израз на всичко дължимо по кредита следва по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В конкретният случай, в процесния договор за кредит,
яснота досежно обстоятелствата по чл.19, ал.1 липсват. Посочен е лихвен
процент по заема- 11.99 %, /който е фиксиран/, но не се изяснява как тези
стойности се съотнасят към ГПР по договора.
Визира се, че съгласно чл.10. ал.2 и чл.10а, ал.4 ЗПК, видът, размерът и
действието за което се събират такси и /или комисионни, трябва да бъдат
ясно и точно определени в договора и кредиторът не може да изисква и да
събира от потребителя каквото и да е плащане за разходи, свързани с
договора, които не са предвидени в него. Освен възнаградителната лихва в
съдържанието на договора не са включени други разходи, поради което
ответникът не е имал право да формира размер на ГПР от 49,05 %. ГПР се
определя по точно опредЕ. методика, регламентирана в чл.19, ал.1 и по силата
на ал.2 от същия член по алгоритъма, уреден в Приложение №1 към закона и
само въз основа на такси и други разходи, изрично уговорени между страните
и включени в договорното съдържание /арг. от чл.10. ал.2 и чл.10а, ал.4 ЗПК/.
Законодателят задължава кредитодателите да включват в текста на
договорите за потребителски кредит размера на ГПР, тъй като от него
потребителите могат да получат информация за стойността на всички
плащания, които ще направят за срока на действие на договора и така да
вземат информирано решение дали кредитът съответства на техните
потребности и на финансовите им възможността да го обслужват. С оглед
засилената защита на правата на потребителите и за санкциониране на
злоупотребата с тях от страна на търговците, които са по- силната
икономически страна в гражданския оборот законът предвижда при
неизпълнение на задължението за посочване на действителния размер на ГПР
тежката правна последица на непораждане на права и задължения от
кредитния договор /чл. 22 ЗПК/, като в тази хипотеза кредитополучателят
дължи на кредитора само чистата стойност на кредита, без да дължи лихви и
други разходи.
Сочи се, че съгласно императивните изисквания на горепосочените
5
норми, кредиторът е следвало да включи в уговорения ГПР, таксата за
осигуряване на поръчителство от Ferratum Bank в полза на кредитодателя.
Записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално
прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща
търговска практика“ по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита
на потребителите.
Визира се, че с преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието,
че използването на заблуждаващи търговски практики представлява един от
елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния
характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП.
Сочи се, че уговорената такса „гарант“- възнаграждение за осигуряване
на дружество поръчител е разход по кредита, който следва да бъде включен
при изчисляването на годишния процент на разходите- индикатор за общото
оскъпяване на кредита- чл.19, ал.1 и 2 ЗПК. Този извод следва от
дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“,
съдържаща се в § 1, т.1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит и по- специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси. Получаването на
кредита е било обусловено от сключването на договор за гаранция от страна
на кредотополучателката, за което тя дължи такса в общ размер на 150лв., а
гарантът се е задължил спрямо кредитора да отговаря за изпълнението на
задълженията по договора за кредит- обстоятелство, което е било известно на
„Фератум България” ЕООД, според императивната разпоредба на чл.19, ал.4
ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по- висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република
България /основен лихвен процент- 0.1%, плюс 10%/, което означава, че
6
лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50% от взетата сума.
Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4 са нищожни- чл.19,
ал.5 ЗПК. Кредиторът е нарушил императивното правило на чл.19, ал.1 ЗПК и
незаконосъобразно не е включил таксата в размер на 150лв. в записания в
договор размер на ГПР от 49,05%.
Поради това, че тази такса намира основанието си в противоречащата на
чл.19, ал.4 ЗПК клауза за ГПР следва да се приеме, че търговецът е заблудил
потребителя относно размера на ГПР прилаган в отношенията между
страните.
Сочи, се че следва да се има предвид и че макар, че в съдържанието на
договора да е включена клауза относно наличието или липсата на право на
отказ на потребителя от договора за срока, в който това право може да бъде
упражнено и е предоставена информация за задължението на потребителя да
погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл.29, ал.4 в него не са
разписани другите условия по неговото упражняване, по- конкретно не е
налице информация за размера на лихвения процент на ден и че при
упражняване на правото на отказ, кредиторът няма право да изисква и да
събира от потребителя обезщетение, каквото е изискването по чл.11, ал.1, т.20
от ЗПК. Тази информация е от съществено значение за потребителя, тъй като
той следва да има нужните данни каква лихва на ден следва да заплати, за да
упражни правото си на отказ. При липса на тази информация, той е изправен
пред опасността да не изпълни точно задълженията си при направен отказ от
договора, което да има за него тежки негативни последици- да загуби поради
неизпълнение това си право. Неуведомяването на потребителя за правата му
съгласно условията на ал.6 на чл.29 ЗПК също уврежда интересите му, като
създава предпоставки кредиторът да претендира от него недължими
обезщетения.
Сочи се, че неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР е в
пряко противоречие с изискванията на чл.11. ал.1, т.10 от ЗПК и на чл.143,
т.19 от ЗЗП, поради което същата не е породила правен ефект. Така
установеното води до предвидената в чл.22 от ЗПК недействителност на
договора за потребителски кредит, поради неспазване на изискванията на
чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК.
Твърди се, че ищцата не дължи заплащане на възнаграждение за
7
учреденото поръчителство, тъй като такова съглашение не би породило
правни последици на посочени в ИМ основания. Договорът за поръчителство
е уреден от диспозитивни правни норми, поради което страните могат да
уговорят възмездност на поръчителството, като в тази хипотеза договорът се
трансформира в двустранен. Договарянето, че кредитополучателя ще заплати
възнаграждение на поръчителя вместо кредитора противоречи на добрите
нрави и внася неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на
чл.143, т.19 ЗПК. Съдебната практика е константна, че противоречи на
добрите нрави съглашение при което престациите са явно нееквивалентни. По
договор за поръчителство, сключен между длъжника и поръчителя,
длъжникът не получава никаква престация, поради което нарушаването на
принципа на справедливост е още по- драстично. Сочи се, че поставянето на
изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично
обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в
ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на
съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит
кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя. като при необходимост това задължение може да включва да се
направи справка в съответната база данни.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16
от Закона за потребителския кредит. Сочи се, че в този смисъл в съображение
26 от Директивата се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен
пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин
или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия
надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите
средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не
процедират по този начин.
Сочи се, че клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение за
осигуряване на поръчител е в пряко противоречие с целта на Директивата. На
практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение
8
да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараства, тоест
опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Съдът има
задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на
националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед
целите на директивата (решения по дела С-106/89 Marleasing и 14/83 Von
Colson). Сочи се, че възлагането на потребителя да заплаща задължения,
които следва да изпълнява кредитора са в изключителен интерес само на
търговеца и във вреда на потребителя като по-слабата страна в гражданския и
търговски оборот, с което задължение той не би се съгласил ако
кредитодателят действаше добросъвестно.
Искането е, съдът да прогласи нищожността на Договор
№721001/15.02.2019г., като противоречащ на императивни изисквания на
Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит.
В случай, че съдът не уважи иска на ищцата за прогласяване на
нищожността на договора за потребителски кредит, в условията на
евентуалност на този главен иск се иска от съда, да прогласи нищожността на
клаузата на чл.5 от същия като неравноправна по смисъла на чл.143, т.9 от
ЗЗП и като нарушаваща императивните разпоредби на чл.10, ал.2, на чл.10а.
ал.4, на чл.19, ал.1 и ал.4 ЗПК.
В законоустановеният срок по чл.131 от ГПК не е постъпил писмен
отговор от ответното дружество.
Съдът като взе предвид становището на страните и прецени
поотделно и в съвкупност доказателствата по делото намира за
установено от фактическа страна следното:
Не е спорно по делото, като в този смисъл са събрани доказателства, че
на 15.02.2019г., ищецът Б. /в качеството си на кредитополучател/ е сключила
Договор за потребителски кредит №721001 от 15.02.2019г. /приложен по
делото/ с „Фератум България“ ЕООД, ЕИК- ********* . При условията на
сключеният между страните Договор за потребителски кредит, на ищеца са
били предоставени в собственост заемни средства в размер на 500лв., при
фиксиран лихвен процент по кредита 11,99%, годишен процент на разходите
на заема- 49,05% и срок за погасяване на заема: 6 месеца.
В чл.5 от договора са определени и вида на обезпеченията, които
кредитоискателят следва да представи, като заемът се обезпечава с
9
поръчителство, предоставено от „Фератум Банк“. Уговорката, свързана с
обезпечението не може да се отмени, като одобряването на обезпечението се
извършва чрез одобряването на кредита. Б. дължи заплащане на
възнаграждение на дружеството- гарант чрез заплащане на месечни вноски в
общ размер на 150лв. за срока на действие на кредитния договор.
С подписването на посоченият договор за кредит, кредитополучателят е
удостоверил, че е получил от заемодателя изцяло и в брой заемната сума, за
което не се спори между страните по делото.
На 16.02.2019г. между Б. и „Фератум банк“ е бил сключен Договор за
гаранция /поръчителство/, по силата на който гарантът предоставя гаранция,
като се задължава да обезпечи изпълнение на задълженията, произтичащи от
Договора за потребителски кредит. Сумата, дължима от клиента за
предоставяне на гаранцията възлиза в размер на 295,05лв. /видно от приетия
по делото Договор за гаранция и погасителен план към него/.
Видно от заключението на съдебно- счетоводната експертиза се
установява, че в тежест на заемателя са включени разходите за лихва в размер
на 59,95лв. при лихвен процент от 11.99%. При включване на такса „гарант“
от 150лв. в обхвата на ГПР, същият ще бъде общо 41.99% или 209,95лв.
Съгласно допълнителното заключение на вещото лице се установява, че
от страна на ищеца не са постъпвали никакви вноски, съгласно приложения
погасителен план, вкл. главница и лихва. Няма и постъпили суми,
представляващи гаранция във „Фератум България“ ЕООД. Сумата по
гаранцията не е била преведена към „Фератум банк“ от страна на ответното
дружество.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави
следните правни изводи:
В изпълнение разпоредбата на чл.267, ал.1 от ГПК, настоящият съдебен
състав извърши проверка на депозираната възззивна жалба и констатира, че
същата е редовна и допустима- отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от
ГПК, подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт.
При извършване на въззивен контрол на обжалваното съдебно решение,
в рамките поставени от въззивната жалба, съдът след преценка на събраните
от първата инстанция доказателства намира, че обжалваното решение е
10
правилно и като такова следва да бъде потвърдено, а жалбата се явява
неоснователна.
Първоинстанционният съд е сезиран с главен иск за прогласяване
нищожност на сключен между страните договор за предоставяне на
потребителски кредит №721001 от 15.02.2019г., на посочени в исковата
молба и допълнително становище основания, както и евентуален иск- за
обявяване нищожност на клаузата на чл.5 от същия, като неравноправна по
смисъла на чл.143, т.9 ЗЗП и като нарушаваща разпоредбите на чл.10, ал.2,
чл.10а, ал.4, чл.19, ал.1 и 4 ЗПК.
За да уважи иска за прогласяване нищожност на договора, след обстоен
анализ на събраните по делото доказателства и съобразявайки доводите на
страните, първоинстанционният съд е приел, че той е недействителен, като
неотговарящ на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като е налице
неяснота относно начина на формиране на ГПР и включените в него
компоненти. На това основания е прието, че потребителския договор е
нищожен, съгласно чл.22 ЗПК и главният иск е уважен.
Решаващият извод на съда за уважаване на главния иск е правилен. За
обосноваването му районният съд е изложил изчерпателни и аналитични
мотиви, поради което настоящия състав препраща към тях, на основание
чл.272 ГПК. В този смисъл не се приема възражението на въззивника в
насока, че правните изводи на съда, доколкото може да се приеме, че са
налични, са немотивирани и напълно произволни, от което следва, че същите
са и обективно неправилни.
В конкретния случай настоящата инстанция не приема възражението
направено с въззивната жалба в насока, че съдът неправилно е приел, че
таксата за гарант следва да се включи в ГПР.
С оглед повдигнатия спор за действителността на процесния
потребителски договор, за който се твърди да е недействителен, съдът е
необходимо да изследва действителността на процесния договор с оглед
наличие на неравноправни клаузи в договора и нарушаване на императивни
правни норми. По отношение на правата на потребителите е налице
специален закон, който въвежда императивни изисквания към договорите с
потребители- ЗЗП, а по отношение на потребителските кредити и ЗПК. Така в
чл.22 от ЗПК са въведени основанията за недействителност на договорите за
11
потребителски кредит, като нормите са императивни. Нарушението на която
и да е от тях, води до недействителност на договора.
Според разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин. В
§1, т.2 от ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция за „Обща сума, дължима от
потребителя“ и това е сборът от общия размер на кредита и общите разходи
по кредита на потребителя. В процесният договор като обща сума, която
следва да бъде върната е посочена сумата 559,95лв., която включва
отпуснатия кредит 500лв. и 59,95лв.- лихва, при лихвен процент- 11,99%.
Посочено е, че ГПР е 49.05%, но не е ясно същия от какво се формира.
В общата сума не е включено допълнителното плащане по договор за
гаранция в размер на 150лв.
Според чл.5 от договора, заемът се обезпечава с поръчителство,
предоставено от Ferratum Bank банк на кредитора, за което
кредитополучателя заплаща вноски, като съгласно представения погасителен
план, същите са в общ размер от 295,05лв., като съгласно заключението на
съдебно- икономическата експертиза, при включване на такса „гарант“ при
лихвен процент от 150лв., в обхвата на ГПР, същият ще бъде общо 41,99%
или 209,95лв.
В конкретният казус, условие за усвояване на сумата по договора за
заем е сключването на договора за гаранция от същата дата. Формално,
възнаграждението по договора се дължи на друго лице- поръчител, различно
от кредитодателя по друг договор, но е пряко свързано с договора за кредит,
доколкото е условие за усвояването му, а неизпълнението на договора за
предоставяне на гаранция влече неизпълнение и на договора за кредит и
съобразно императивните разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на
ЗПК следва да бъде включено при изчисляването на ГПР. На практик се
установява от съдържанието на процесния договор за кредит, че не е отразена
действителната обща сума, дължима от потребителя, в т.ч. възнаграждението
за гаранта, което е пряко свързано с кредита, видно от разпоредбите на чл.5
от Договора за паричен заем, доколкото сключването на договора за гаранция
12
е задължително условие за получаване на сумата по кредита.
Предвид това, оплакването в жалбата за неправилност на този извод на
първостепенния съд се явява неоснователно.
С оглед това, настоящият състав на съда намира, че при сключването на
процесния договор за потребителски кредит и чрез предвиждане на вноски за
гаранция по договор за поръчителство, което е свързано с допълнителни
разходи за потребителя за заплащането й, е заобиколена императивната
разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, като следва да се приеме, че търговецът
въвежда в заблуждение потребителя относно размера на ГПР, прилаган в
отношенията между страните.
Предвид горното, посочените в договора размери на годишния процент
на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на
действително уговорените такива, налице е неяснота при определяне на ГПР,
което на самостоятелно основание води до недействителност на договора
/чл.22 ЗПК/.
При тези съображения и неприемане възраженията изложени във
въззивната жалба, след съвпадане на крайните правни изводи на
първоинстанционния и въззивния съд, решението, като правилно и
законосъобразно следва да се потвърди, а подадената въззивна жалба, като
неоснователна се остави без уважение.
С оглед този изход на делото, няма основание за присъждане на
претендираните от страна на „Фератум България“ ЕООД съдебно- деловодни
разноски, като такива следва да се присъдят такива в полза на процесуалния
представител на въззиваемата страна.
В случая, последната се представлява безплатно по делото от адвокат Е.
Г. Н. от АК- П., при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА, който е поискал
присъждане на адвокатско възнаграждение.
На основание чл.38, ал.2 от същия закон, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в Наредба
№1 от 09.07.2001г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В настоящия случай предявеният, респективно уважен главен иск е с цена
595,95лв., като пред въззивната инстанция същият с оглед предмета на
обжалване и на основание разпоредбата на чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №1 от
09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е
13
същия. Ето защо на адвокатът с оглед на този материален интерес следва да
се определи адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция в размер
на 400лв.
Предвид на гореизложеното, Пазарджишкия окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №733 от 26.06.2022г., постановено по
гр.дело №20215220102716/2021г. по описа на РС- П..
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и
адрес на управление: гр.С., ж.к.„М. 3“, бул.„А.М.“ №51, вх.А, ет.9, офис 20,
представлявано от управителите И.В.Д. и Д.В.Н., да ЗАПЛАТИ на адв.Е. Г.
И. от АК- П., личен №**********, със съдебен адрес- гр.П., ул.„Х.К.“ №2,
обл.П., на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв., адвокатско възнаграждение пред
въззивната инстанция в размер на 400лв.
Решението е окончателно и не подлежи.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14