№ 531
гр. Варна, 13.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Светла В. Пенева
Членове:Красимир Т. Василев
Деница Славова
при участието на секретаря Димитричка Д. Георгиева
като разгледа докладваното от Светла В. Пенева Въззивно гражданско дело
№ 20253100500410 по описа за 2025 година
Производството по делото е въззивно и е образувано по жалба на М. С. С. чрез адвокат
Д. П. против решение № 4369 от 04.12.2024 г., постановено по гр. д.№ 20243110114882 на
Районен съд – Варна, четиридесет и осми състав, с което е прието за установено по
отношение на въззивницата, че Държавата, представлявана от министъра на земеделието и
храните, е собственик на недвижим имот, представляващ ПИ 1 с идентификатор № ****
съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри /КККР/, одобрени със заповед № РД
18-17 от 06.03.2015 г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ от 830 кв. м, находящ се
в село ****, при граници на обекта по скица имоти с идентификатори: ****, ****, ****,
****, **** и ****, по силата на закона на основание член 24, алинея 1 от ЗСПЗЗ; осъдена е
въззивницата да предаде на Държавата, представлявана от министъра на земеделието и
храните, владението върху описания недвижим имот; отменен е нотариален акт за
собственост на недвижим имот, придобит по давност, **** г. на нотариус Б.В., на основание
член 537, алинея 2 от ГПК; осъдена е въззивницата да заплати на Държавата, представлявана
от министъра на земеделието и храните, сумата от 1 482 лева, представляваща обезщетение
за лишаване от ползването на собствения на ищеца ПИ с идентификатор № ****, с площ от
830 кв.м, находящ се в село ****, дължимо за периода 15.11.2018 г.- 15.11.2023 г., ведно със
законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба /16.11.2023 г./ до
окончателното погасяване на задължението, на основание член 59, алинея 1 от ГПК; осъдена
е въззивницата да заплати на Държавата, представлявана от министъра на земеделието и
храните, сумата от 1 288,22 лева, представляваща сторените съдебно деловодни разноски в
1
производството пред първата инстанция, на основание член 78, алинея 1 от ГПК. Във
въззивната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност и необоснованост на
атакуваното решение, както и постановяването му при нарушение на процесуалните
правила. Твърди се, че изводът на първоинстанционния съд, че имотът е държавна
собственост противоречи на материалния закон, тъй като от събраните по делото
доказателства не се установява това. Липсват доказателства, че имотът е бил собственост на
държавата, както преди колективизацията, така и след това. Не е доказано, че процесният
имот представлява част от имота, възстановен с решение № 864 от 06.03.2002 г. на ПК –
Варна. Също така е безспорно доказано от свидетелските показания, че въззивницата е
упражнявала фактическа власт повече от 10 години непрекъснато, необезпокоявано и явно.
Сочи се, че съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в
съвкупност. Иска се отмяна на решението и постановяване на ново, с което да се отхвърлят
предявените искове. Въззиваемата страна в срока по член 263, алинея 1 от ГПК е депозирала
отговор по така подадената жалба, с който същата се оспорва, като се излага подробно
аргументирано становище, че решението е правилно и законосъобразно и следва да бъде
потвърдено.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства,
становищата на страните и като съобрази приложимия закон съобразно нормата на
член 235 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
В исковата молба се твърди, че държавата е собственик на поземлен имот /ПИ/ с
идентификатор **** по кадастралната карта и кадастралните регистри /КККР/, одобрени със
заповед № РД-18-17 от 06.03.2015 г. на изпълнителния директор на АГКК, като се излага, че
собствеността върху имота е възникнала ех lege /по силата на закона/ след влизане в сила на
Конституцията от 1947 г. Позовава се на член 24, алинея 1 от ЗСПЗЗ, като е съставен акт за
частна държавна собственост /АЧДС/ № 10519 от 19.12.2022 г. В условията на евентуалност
се поддържа, че държавата се легитимира като собственик на имота по реституция, тъй като
е заявен за възстановяване по заявление вх.№ 60241 от 04.08.1992 г. на Поземлена комисия
/ПК/ - Варна и с решение № 864 от 06.03.2002 г. на ПК - Варна е признат за възстановяване.
Сочи, че по силата на влязла в сила заповед № 1038 от 21.09.2001 г. на областния управител
на област Варна е одобрен планът на новообразуваните имоти /ПНИ/ за процесната
територия. Реституционната процедура е приключила с издаването на заповед № 1432 от
14.06.2002 г. на кмета на община Варна по § 4к, алинея 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. С цитираното
решение на ПК - Варна е признато правото на собственост на държавата на земи в
съществуващи /възстановими/ стари реални граници, а именно: имот, представляващ нива с
площ от 165 дка, находящ се в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ в землището на село Звездица,
местност „Орехчето 1“, част от който е и процесният. Въз основа това решение на ПК -
Варна е издадена заповед № 1424 от 14.06.2002 г. от кмета на община Варна по § 4к, алинея
7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, с която е наредено възстановяване на правото на собственост при
условията на § 4б, алинея 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ върху недвижим имот, представляващ
2
новообразуван имот в местност "Орехчето" в селищно образувание /СО/ по § 4, алинея 2 от
ПЗР на ЗСПЗЗ с идентификатор № 30497502160 и с площ от 830 кв.м. Излага се, че с
нотариален акт /НА/ за собственост на недвижим имот, придобит по давност, **** г. на
нотариус Б.В., вписан в Службата по вписванията под рег.№ 5439 от 28.02.2023 г., дв.вх.рег.
№ 5408, акт № 79, том XIV, дело № 3069/2023 г., ответницата М. С. С. е била призната за
собственик на процесния имот въз основа на давностно владение. Твърди, че С. не е станала
собственик на имота, тъй като придобивна давност в нейна полза не е текла в процесния
период, не го е владяла непрекъснато, спокойно, явно и постоянно, нито пък е изтекъл
изискуемия 10-годишен период от време по член 79 от ЗС. В изпълнение на заповед №
РД07-178 от 24.06.2022 г. на директора на Областна дирекция „Земеделие" - Варна на
посочената дата е извърШ. проверка за състоянието и ползването на поземлен имот с
идентификатор **** по КККР на село Звездица, за което е съставен констативен протокол
/КП/ № РД-12-06-1-2 от 27.06.2022 г. На 17.05.2023 г. е извърШ. и последваща проверка за
състоянието и ползването на горепосочения имот, за което отново е съставен КП № РД-10-
133, като се установило, че имота е захрастен и неизползван. Ищецът твърди, че с покана за
доброволно изпълнение изх.№ РД-12-02-1039-3 от 11.11.2022 г. Областна дирекция
„Земеделие" - Варна е поканила М. С. С. да освободи в посочения в поканата срок
горепосочения имот - собственост на държавата, като поканата е получена лично от нея на
10.01.2023 г. Въпреки това същата се е снабдила на 28.02.2023 г. с КНА за придобиване по
давност на имота. Твърди се, че имотът не е могъл да бъде придобит от М. С., тъй като по
силата на член 24, алинея 7 от ЗСПЗЗ земите от държавния поземлен фонд /ДПФ/ не могат
да се придобиват по давност, като са налице императивни правни норми - § 1 от ЗД на ЗС,
член 24, алинея 1 и алинея 7 от ЗСПЗЗ. Освен това ищецът заявява, че ответницата се е
обогатила неоснователно за негова сметка, тъй като е ползвала процесния имот, поради
което дължи заплащане на обезщетение за лишаване на държавата от ползването на имота в
размер на средния пазарен наем - 25 лева на месец.
В срока по член 131 от ГПК ответницата е депозирала отговор на исковата молба, с
който оспорва основателността на предявения иск. Сочи, че процесният имот не е държавна
собственост и не е придобит по реда на член 24, алинея 1 от ЗСППЗ във връзка с член 45 от
ППЗСПЗЗ, защото не е запазена държавна собственост като земеделска земя, заварена от
ЗСПЗЗ, и не може да бъде придобит от ищеца по силата на закона. Излага, че преди
колективизацията не е бил собственост на държавата, а е бил частна собственост и е бил
включен в блок на ТКЗС. Сочи, че процесният ПИ не попада изцяло или частично в имота,
описан в решението за реституция. Твърди, че е собственик на имота по силата на давностно
владение, продължило повече от 10 години, което било непрекъснато, необезпокоявано и
явно до 28.02.2023 г. Счита за неоснователен и иска по член 59, алинея 1 от ЗЗД, тъй като в
процесния период е била собственик на имота.
Предявени са следните искове:
1/ С правно основание член 108 от ЗС за установяване, че ищецът е собственик на
3
процесния имот и осъждане на ответницата да му предаде владението;
2/ С правно основание член 59 от ЗЗД за осъждане на ответника да му заплати сумата от
1 500 лева, представляваща обезщетение за ползване на имота за период от пет години назад,
считано от датата на предявяване на иска;
както и искане с правно основание член 537, алинея 2 от ГПК за отмяна на КНА за
собственост на ответника
Въззивният съд намира, че не следва да преповтаря установената пред първата
инстанция фактическа обстановка, доколкото страните нямат наведени доводи, че тя е
неправилно установена, поради което и на основание член 272 от ГПК препраща към частта
от мотивите досежно фактическата обстановка.
По иска по член 108 от ЗС
За основателното провеждане на ревандикационен иск в тежест на ищеца е да установи
наличието на предвидените в член 108 от ЗС предпоставки: че е собственик на твърдяното
придобивно основание /по силата на закона, евентуално – по реституция/ и че ответникът
владее спорния имот без основание. Посочените факти трябва да бъдат установени при
условията на пълно и главно доказване, тъй като от тях зависи изхода на спора. В тежест на
ответницата е да установи противопоставимо право на собственост, породено на твърдяното
основание /изтекла в негова полза придобивна давност, считано от 2012 г./, както и
наведените правоизключващи възражения, от които черпи благоприятни за себе си правни
последици, както и, че фактическата власт върху имота се упражнява от нея.
След като процесният имот е бил част от земеделски земи на държавата, с оглед
липсата на данни, а и на твърдения имотът да е имал друг собственик, съответно да е
подлежал на възстановяване по реда и при условията на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, то същият е
част от ДПФ. Този извод не се опровергава от разпоредбата на член 45, алинея 1 от
ППЗСПЗЗ, съгласно която земеделските земи от държавния и общинския поземлен фонд се
установяват служебно от общинските служби по земеделие, като съгласно алинея 2 в
случаите по алинея 1 административният орган по поземлената собственост взема решение
по член 18ж, алинея 1 или по член 27 от ППЗСПЗЗ. В случая по отношение на решенията,
взимани по член 45 от ППЗСПЗЗ /по този ред е взето и решение № 864 от 06.03.2002 г. на
ПК – Варна/, постановките на тълкувателно решение № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС са
неприложими, тъй като цитираното тълкувателно решение се отнася само до възстановяване
на правото на собственост на физически лица и на общините в хипотезата на член 25,
алинея 2 от ЗСПЗЗ и е неотносимо към установяване на правото на държавна собственост.
Уредената в ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ земеделска реституция представлява законово закрепени
процедури по възстановяване на предишното фактическо и правно положение на имоти,
които са били принудително одържавени или фактически завзети. В член 24, алинея 1 от
ЗСПЗЗ законодателят е използвал терминът "запазва" собствеността на Държавата, поради
4
което и решение № 864 от 06.03.2002 г. на ПК - Варна няма правопораждащ ефект, а има за
цел единствено да конкретизира и индивидуализира имотите, които според посочената
разпоредба са останали държавна собственост, като земеделските земи от ДПФ се установят
служебно от административния орган по поземлената собственост.
С оглед изложеното следва да се подчертае, че въпреки твърденията на ищеца, че е
придобил имота по силата на закона на основание член 24, алинея 1 от ЗСПЗЗ, а в условията
на евентуалност – по реституция, то придобивното основание, което сочи е едно, а именно –
въз основа на закона.
Ответницата е оспорила правата на държавата с възражения, че имотът не е запазена
държавна собственост и затова не е придобит по силата на закона, както и че процесният
имот не попада изцяло или частично в реституирания имот.
От събраните в хода на първоинстанционното разглеждане на делото безспорно се
установява, че имотът е бил със статут на земеделска земя към момента на
обобществяването на земите; че понастоящем попада в територия по § 4 от ЗСПЗЗ; че с
цялата си площ попада в границите на възстановения на държавата имот, който не е
отчуждаван и по отношение на който не са предявавани реституционни претенции; няма
данни имотът да е бил предоставен за ползване, респективно да е налице трансформиране на
правото на ползване в право на собственост; че е предоставен безвъзмездно от Държавата на
Община Варна или собствеността да е прехвърлена на Община Варна по друг
законоустановен способ. Това води до извод, че Държавата е собственик на процесния имот.
Доколкото ответницата сочи, че е придобила имота чрез давностно владение,
упражнявано от 2012 г. до момента на предявяване на иска, то в нейна тежест е било да
установи, че не са били налице пречки за придобиване на имота по давност.
При липсата на обективни данни, обуславящи публичния характер на собствеността,
следва че към влизане в сила на ЗДС към 31.05.1996 г. имотът е със статут на частна
държавна собственост. Този статут на имота, изключва възможността собствеността върху
него да се придобие въз основа на давностно владение, осъществявано през твърдяния
период по следните съображения: до 01.06.1996 г. член 86 от ЗС изключва придобиването по
давност на вещ, която е държавна собственост. С изменението на посочената норма с
„Държавен вестник“ брой 33 от 1996 г., в сила от 01.06.1996 г., давността е изключена като
придобивен способ само за вещите, които са публична държавна собственост.
Десетгодишният срок, който законът изисква за придобиването на собственост въз основа на
недобросъвестно владение, изтича на 31.05.2006 г. На тази дата обаче течението на
давностния срок е спряно с § 1 от ДР на ЗС за срок от седем месеца, като с последващите
изменения на правната норма спирането на течението на давностния срок е продължено до
31.12.2022 г. С решение № 3 от 24.02.2022 г., постановено по к.д.№ 16/2021 г. от
Конституционния съд на Република България, разпоредбата на § 1, алинея 1 от ДР на ЗС е
обявена за противоконституционна, но с това решение не се засяга нейният ефект до
момента на постановяването му, като последиците от преустановяване на мораториума
настъпват от момента на влизане на решението на КС на РБ в сила на основание член 151,
5
алинея 2, изречение трето от КРБ.
Предвид изложеното независимо от това дали ответницата е упражнявал трайно, явно
и необезпокоявано фактическа власт по отношение на процесния имот, същата не е могла да
го придобие по давност в периода 2012 г. до 16.11.2023 г., тъй като не е изтекъл
предвиденият в член 79, алинея 1 от ЗС десетгодишен срок.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, то атакуваното
решение по иска по член 108 от ЗС следва да бъде потвърдено.
По иска по член 59 от ЗЗД
От събраните гласни доказателства се доказва, а е и безспорно между страните, че
ответницата е ползвала имота в периода от 2012 г. до 16.11.2023 г., както сама твърди, а и се
установява от събраните пред първата инстанция гласни доказателства. По този начин С. е
лишила ищеца от правото му да ползва собствения си имот, следователно държавата е
пропуснала ползи.
От приетото по делото като обективно, компетентно и неоспорено от страните
заключение на вещото лице по съдебно-оценителната експертиза се установява, че за
периода 15.11.2018 г. - 15.11.2023 г. средният пазарен наем за процесния имот е в размер на 1
482 лева, като това е сумата, с която ищецът е обеднял за сметка на ответника.
Поради това предявеният иск по член 59, алинея 1 от ЗЗД се явява основателен и
следва да бъде уважен за сумата в размер на 1 482 лева ведно със законната лихва, считано
от датата на исковата молба до окончателното изплащане на задължението.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, то атакуваното
решение по иска по член 59 от ЗЗД следва да бъде потвърдено.
Като последица от уважаване на иска по член 108 от ЗС следва да се отмени
издаденият на ответника констативен нотариален акт за собственост по давност – член
537, алинея 2 от ГПК.
По разноските
Въз основа на отправеното от въззиваемата страна искане и съобразно разпоредбата на
член 78, алинея 3 от ГПК въззивницата следва да бъде осъдена да й заплати направените в
хода на производството пред настоящата инстанция съдебно-деловодни разноски, които
съобразно представения списък по член 80 от ГПК са в размер на 760,15 лева за
юрисконсултско възнаграждение.
По изложените съображения и на основание член 271, алинея 1 от ГПК, настоящият
състав на въззивния съд
6
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4369 от 04.12.2024 г., постановено по гр. д.№
20243110114882 на Районен съд – Варна, четиридесет и осми състав.
ОСЪЖДА М. С. С. ЕГН ********** с адрес в град **** да заплати на Държавата,
представлявана от министъра на земеделието и храните сумата от 760,15 /седемстотин и
шестдесет 0,15/ лева, представляваща сторените съдебно-деловодни разноски в
производството пред въззивната инстанция, на основание член 78, алинея 3 и алинея 8 от
ГПК.
Решението може да бъде обжалвано в едномесечен срок от връчването му на
страните с касационна жалба чрез Окръжен съд – Варна пред Върховен касационен съд
по реда на член 280 и следващи от Гражданския процесуален кодекс.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7