№ 302
гр. Перник, 23.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Кристина Н. Костадинова
при участието на секретаря Кристина Ант. Иванова
като разгледа докладваното от Кристина Н. Костадинова Гражданско дело №
20221720105080 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 от ГПК.
Образувано е по искова молба на З. М. М., с ЕГН: **********, подадена
чрез процесуалния й представител – адв. Д. М., доуточнена с молба с вх. №
20509/13.10.2022 г. против „Аксес файнанс“ ООД, с ЕИК: *********, с която
се иска: 1/прогласяване нищожност на клаузата по чл. 20 от договор за бяла
карта от 19.08.2021 г.; 2/ прогласяване нищожност на клаузата по чл. 21, ал.
4 от договор за бяла карта от 19.08.2021 г. и 3/ прогласяване нищожност на
клаузата по чл. 21, ал. 5 от договор за бяла карта от 19.08.2021 г., като
договорът е сключен между ищеца като заемополучател и ответника като
заемодател, които клаузи регламентират съответно неустойка за
непредоставяне на обезпечение, разходи за действия по събиране на
задължения и такса с оглед предсрочна изискуемост за действия по съдебно
събиране на задължението, поради противоречие на клаузи с добрите нрави и
нарушение на разпоредбите по чл. 11, ал. 1, чл. 19, ал. 4 и чл. 33 от ЗПК вр. с
чл. 22 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП. Претендират се разноски.
В исковата молба се твърди, че ищцата като кредитополучател
сключила с ответното дружество като кредитодател договор за бяла карта от
19.08.2021 г. По силата на същия й била отпусната в заем под формата на
револвиращ кредит сумата от 1000 лева – при параметри 45.90 % ГПР и 43.20
% ГЛП като кредитът бил с неопределен. С договора обаче било уговорено
ищцата да заплати и неустойка при непредоставяне на обезпечение в
тридневен срок от сключване на договора, както и такси за събиране на
задължения при просрочие. Посочените суми при определяеми съобразно
усвоената част от кредита респ. срокът на забавата на плащането, като само
последната такса по чл. 21, ал. 5 от договора била фиксирана на 120 лева.
1
Посочените уговорки съответно договорни клаузи обаче според ищцата били
нищожни поради противоречие с добрите нрави и нарушение на поредица от
разпоредби от ЗПК и ЗЗП. В тази връзка са изложени подробни доводи като е
цитирана съдебна практика, включително с оглед приложението на правото
на ЕС.
На следващо място в уточнителната молба се твърди, че към момента
независимо от изтичането на срока на договора за кредит ищцата е заплатила
сумите по него само частично, а именно плащала е по 150 лева месечно до
м.септември 2022 г., след което преустановила плащанията. Поради това, а и
поради непредоставяне на обезпечение й били начислени и суми за
неустойка, такса за просрочие и такса за съдебни действия. Поради това
ищцата счита, че има интерес от исковете. В тази връзка се уточнява, че
както непогасените суми по неравноправните клаузи, така и главницата и
договорната лихва продължавали да се претендират от ищцата от страна на
ответното дружество.
С тези аргументи се иска претенциите да бъдат уважени. С молба с вх.
№ 21480/26.10.2022 г. ищцата заявява, че прави възражение за прихващане
между платените от нея суми по клаузите, които съдът евентуално би признал
за нищожни и дължимите от нея суми за главница и договорна лихва по
кредита.
Към исковата молба са приложени: договор за бяла карта от 19.08.2021
г. и разпечатка от текстово съобщение.
В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК от страна на ответника по
делото е постъпил писмен отговор, с който предявените искове се оспорват
като неоснователни. В тази връзка не се оспорва, че на 19.08.2021 г. между
ищцата като заемополучател и ответника като заемодател е сключен договор
за бяла карта от 19.08.2021 г. – като по силата на същия на ищцата е
отпусната сумата от 1000 лева, главница, при условията на безсрочен договор
като револвиращ заем. Не се оспорва и че ищцата е заплащала суми по
договора – като към момента била заплатила общо 1700 лева. С тази сума
обаче според дружеството били погасени задълженията й за неустойка по чл.
20, от договора и за такси по чл. 21, ал. 4 от договора, както и задължения за
застрахователни премии. Предвид от друга страна пълното усвояване на
сумата на главницата по револвиращата карта ответното дружество счита, че
ищцата към момента дължи общо 1315.97 лева, както следва: 1000 лева
главница, 158.78 лева – договорна лихва, 20.48 лева – обезщетение за забава,
28 лева – остатък премия по застраховка „защита на картата“ и 108.71 лева –
остатък премия по застраховка кредитна протекция.
В тази връзка и относно сключените застраховки се излагат подробни
доводи, че същите не били като договори във фактическата власт на
дружеството, но били сключени изцяло доброволно от ищцата при познаване
на съдържанието и условията им.
По същество ответното дружество излага доводи, че оспорваните
клаузи в договора за кредит били валидни като не било налице основанието
за нищожност на същите поради противоречие с добрите нрави. Поддържа
2
се, че клаузите не нарушавали нито принципа за справедливост, нито за
добросъвестност, нито правила за поведение, установени в обществото.
Напротив процесните клаузи били израз на свободата на договаряне като
сключването им не било задължително. В тази връзка същите били уговорени
доброволно от ищцата при спазване на разпоредбите на приложимото
законодателство – относно снабдяване на кредитополучателя с копие от
договора и приложенията към него в изискуемия шрифт, крайната дължима
сума от ищцата и определяне на ГПР съобразно ограничението по чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК.
Излагат се подробни доводи в частност относно клаузата за неустойка
като се твърди, че същата не била нищожна и не излизала извън рамките на
вменените й законодателно функции, вкл. съгласно съдебната практика.
От своя страна клаузите по чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от договора били поради
забава на ищцата в плащанията на кредита т.е. с оглед недобросъвестното й
поведение, поради което и стойността им не се включвала в ГПР като не
представлявала общ разход по кредита.
С тези аргументи се иска претенциите да бъдат отхвърлени. Прави се
възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, претендират от
ищцата. С отговора е представена декларация за сключване на договор.
В съдебно заседание, проведено на 27.02.2023 г., ищцата чрез
процесуалния си представител изразява писмено становище за уважаване на
исковете. Претендира разноски от 3050 лева /3000 лева за адвокат по реда на
безплатната правна помощ и 50 лева за държавна такса/ като представя
списък.
Ответното дружество не изпраща представител в насроченото по делото
съдебно заседание. Не изразява и допълнително писмено становище по
делото.
Пернишкият районен съд, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните,
приема за установено от фактическа страна следното:
От представено по делото копие от договор за кредит „бяла карта“ от
19.08.2021 г се установява, че на 19.08.2021 г. между дружеството „Аксес
финанс“ ООД и ищцата е сключен договор за паричен заем при следните
параметри: револвиращ кредит с максимална сума на кредита: 1000 лева –
разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна платежна
карта, срок на кредита – неопределен срок, фиксиран годишен лихвен процент
– 43.20% и годишен процент на разходите – 45.90%.
По делото не се спори, че кредитът е усвоен като ищцата е изтеглила
пълния размер на кредитния лимит.
Съгласно чл. 15 от договора кредитополучателят се задължава в срок до
пет дни, считано от датата на активиране на платежния документ да
представи на кредитодателя едно от следните обезпечения: банкова гаранция
за сумата от 1524.30 лева или физическо лице поръчител, което да отговаря
на определени изисквания. От своя страна чл. 20 от договора предвижда, че
3
ако кредотополучателят не предостави обезпечението по чл. 15, то дължи на
кредитодателя неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена
главница, която е включена в текущото задължение за настоящия месец.
По делото липсва спор, че ищцата не е изпълнила задължението си за
предоставяне на обезпечение. В тази връзка самият ответник твърди, че й и
начислена неустойка от 1119.50 лева.
Според чл. 21, ал. 4 от договора освен това при забава на плащане
текущото задължение по чл. 12 от договора /минималната сума за
револвиране/ кредотополучателят дължи на кредитодателя разходи за
действия по събиране на задълженията в размер на 2.50 лева за всеки ден до
заплащане на заплащане на съответното задължение или на сумата за
револвиране. В случай, че кредитополучателят заплати 15 % от кредитния
лимит, то не дължи разходите по посочената алинея.
По делото липсва спор, че въз основа на посочения текст от договора на
ищцата е начислена сумата от 82.50 лева
На последно място чл. 21, ал. 5 от договора предвижда, че след
настъпване на предсрочна изискуемост кредитополучателят дължи
еднократно заплащане на такса от 120 лева, включваща разходи на
кредитодателя за служител, който да администрира дейност по извънсъдебно
събиране на задълженията на кредотополучателя.
В исковата молба се твърди, че ищцата е заплатила до момента около
1500 лева в изпълнение на задълженията си по кредита. Ответното дружество
обаче посочва, че ищцата е заплатила общо 1700 лева. Част от тази сума – в
размер на 1119.50 лева ответното дружество е отнесло за погасяване на
неустойката, начислена на ищцата съобразно чл. 20 от договора. Друга част –
в размер на 82.50 лева, ответното дружество е отнесло за погасяване на
разходите за събиране на неплатените суми , начислени на ищцата
съобразно чл. 21, ал. 4 от договора. С остатъка до 1700 лева са погасявани
главница, договорна лихва и застрахователна премия по чл. 25 и чл. 26 от
договора за кредит. Именно поради това и ответното дружество счита, че
ищцата продължава да му дължи сумите от 1000 лева – главница и 158.78
лева – договорна лихва, както и 20.48 лева – обезщетение за забава.
Така установената фактическа обстановка налага следните изводи
от правна страна:
Предявените искове са установителни искове с правно основание по чл.
124, вр. с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Предвид дължимите суми, претендирани и от
ответника за главница и договорна лихва, както и за обезщетение за забава
съдът намира исковете за допустими.
Ищецът по настоящото производство има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от Закона за защита на потребителите, доколкото е ФЛ и
липсват данни ползваната от него услуга да е предназначена за извършване на
търговска или професионална дейност.
Фактическият състав, от който възниква задължението на потребителя
за връщане на заема, включва кумулативното наличие на следните елементи:
4
действителен договор за потребителски кредит, предоставяне на договорения
заем и настъпване на падежа на вземането за неговото връщане.
В тежест на ищеца е да установи, че между страните по делото е
сключен револвиращ кредит, неговото съдържание, както и усвояването на
паричните средства. Заедно с това ищецът следва да установи, че
действително оспорените от него клаузи от договора страдат от твърдените
пороци. От своя страна ответникът следва да установи, че получаването на
сумите над главницата и договорната лихва по всяка вноска е
законосъобразно и се основава на действителни договорни клаузи.
В настоящия случай съдът намира, исковете за изцяло основателни като
съображенията за това са следните:
В конкретния случай липсва спор, че ищцата е получила заемната сума
от 1000 лева. От поведението на същата не може да се заключи, че е
оспорвала действителността на изявлението, поради което не може да се
позовава на нищожност поради липса на писмена форма. Нещо повече
ищцата притежава и представя по делото договора за заем и приложенията
към него, от което следва извода, че е била запозната с неговото съдържание.
Съгласно същото й е отпусната в заем сумата от 1000 лева – като револвиращ
кредит. В договора са упоменати и ГПР и ГЛП. Поради това и съдът приема,
че от съдържанието на договора на ищцата е било напълно ясно, че следва да
върне сумата от 1000 лева главница – при минимална сума за револвиране и
при посочения лихвен процент. В тази връзка и ГПР от 45.90 % не надвишава
ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
По делото се установи, че ищцата е била запозната със съдържанието на
договора, като дори именно тя представя договора, подписан от ответнка
/като поради технически пропуск не носи подписа на ищцата на нейното
собствено копие/. Ищцата освен това е извършила значителна плащания по
договора за кредит – в размер на 1700 лева, поради което от нейното
собствено поведение също не може да се заключи, че е оспорвала получаване
на заемната сума.
По отношение на задължението за „неустойка“, обективирано в
оспорената клауза на чл. 20 от договора съдът намира, че предвид
съдържанието на заемното правоотношение, същото по своята правна
характеристика представлява договор за потребителски кредит. По тези
съображения спрямо него освен разпоредбите на Закона за потребителския
кредит (ЗПК) и ЗЗД, предвид качеството „потребител“ на заемополучателя,
приложение следва да намерят и разпоредбите на Закона за защита на
потребителите (ЗЗП). В тази насока от чл. 24 от ЗПК във вр. с чл. 143 – 148 от
ЗЗП, както и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП следва изводът, че неравноправните клаузи
в такъв вид правоотношения следва да бъдат обявени за нищожни от съда,
поради пряко противоречие с императивните норми, защитаващи потребителя
като по-слаба от икономическа гл.т. страна. По тези съображения съдът
намира за неоснователни доводите на ответника, че за съда не съществува
възможност служебно да констатира наличието на нищожна и/или
неравноправна клауза, както и че посочената клауза не била неравноправна
5
такава. В този смисъл е и трайната съдебна практика – както на българските
съдилища – напр. Определение № 974/07.12.2011 г. по ч.т.д. № 797/2010 г., ІІ
т.о. на ВКС, така и на Съда на ЕС – решение от 14.06.2012 г. по дело C-618/10,
с което е дадено задължително тълкуване съгласно чл. 633 ГПК и чл. 267 от
ДФЕС на диспонираната в националното законодателство Директива
93/13/ЕИО.
На следващо място съдът намира за нужно да отбележи и че съгласно
задължителната съдебна практика, обективирана в т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна
поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
В настоящия случай процесната неустойка е предвидена при
неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на отпуснатия
заем чрез поръчители или банкова гаранция, като е въведен и изключително
кратък срок за представяне на тези обезпечения – 3 дни от сключване на
договора. Посоченото задължение освен това не е уговорено предварително, а
едва след сключване на сделката, което лишава заемателя от предварителна
яснота за възможните тежести, които би понесъл като страна в
правоотношението. На следващо място прави впечатление и обстоятелството,
че спрямо поръчителите са въведени редица условия, в голямата си част
несъобразени с конкретния размер на предоставения заем, като дори го
превишават. При преценката на тези обстоятелства в съвкупност съдът
намира, че неустойката не съответства на присъщите й функции да служи за
обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на
договорните задължения.
Посоченият извод следва на първо място от обстоятелството, че на
кредитополучателя е отпуснат кредит в размер на 1000 лева, а уговорената и
начислена неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение е в размер на 1119,50 лева. Посочената сума е в изключително
висок размер, независимо, че кредитът е безсрочен. Освен това неустойката
се начислява многократно всеки месец по неясни критерии и за неизпълнение
на непарично задължение (т.нар. компенсаторна неустойка), т.е. същата не е
уговорена за забава при заплащане на вноските по кредита и за периода на
неизпълнението. Именно с оглед последното не може да се приеме, че
размерът й е висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди, поради
продължителността на периода на неизпълнение от страна на длъжника. В
контекста на така изложеното следва да се отбележи и че на практика
процесната неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок
изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски – както е
станало в процесния случай – ищцата е заплатила 1119.50 лева неустойка,
която дори не е пропорционална на срока на договора, за разлика от
договорната лихва. Освен това основното задължение на длъжника по
договора за потребителски кредит е да върне предоставените му в заем
парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и
съответно реалните разходи по събирането на задължението. С процесната
неустойка обаче възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което
6
чрез същата не се осъществява обезщетителната й функция.
На следващо място по отношение на посочената неустойка не е налице
и обезпечителният й елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на
кредитора би покрила същата. В тази връзка следва да се отбележи, че в
интерес на последния е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от
когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения. По тези
съображения проверката на кредитоспособността на потребителя следва да
предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на
кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира
информация (чл. 16 и сл. от ЗПК) и едва след анализа й да прецени дали да
предостави заемната сума. От така въведеното задължение за представяне на
обезпечение обаче косвено следва извод, че кредиторът не е извършил
предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си
клиент, а вместо това прехвърля изцяло в негова тежест последиците от
неизпълнението на това свое задължение.
Не може да се приеме, че е налице и санкционна функция на процесната
неустойка, доколкото задължението на кредитополучателя за осигуряване на
поръчител не е определено като предварително условие за сключване на
договора. Освен това съдът намира регламентираните изисквания към
поръчителите за утежнени и затрудняващи получаването на информация за
тях, което практически прави невъзможно реалното изпълнение на
задължението за осигуряване на поръчители в предвидения 3-дневен срок от
подписване на договора за заем, което положение в последна сметка
нарушава и принципа за добросъвестност и равнопоставеност на страните по
облигационната връзка. По тези съображения настоящият състав намира, че
от страна на кредитора са създадени предпоставки за начисляване на
неустойката, което съответно води до оскъпяване на кредита. Посоченият
извод следва и от обстоятелството, че процесната неустойка не е обоснована
нито от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за връщане
на дълга, нито от размера на насрещната престация, от която същият би бил
лишен при неизпълнение. Напротив, неустойката произтича от едно
неприсъщо на договора за кредит задължение на длъжника, доколкото
последното не е свързано с изпълнение на основното му задължение по
договора, а възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез
поръчителство.
Уговорката относно процесната неустойка противоречи и на
разпоредбата на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, която предвижда забрана за уговаряне на
клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения
да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Цитираният
законов текст не прави разграничение относно вида на неустойката, а
акцентира върху нейния необосновано висок размер, какъвто безспорно е
настоящият случай като се съобрази изключително краткия срок на договора.
По тези съображения присъждането й би довело до реализиране на
неоправдано висок доход за кредитора, който не е предварително обоснован и
регламентиран.
Освен това съдът намира и че процесната неустойката цели да
7
заобиколи забраната на чл. 143, т. 3 от ЗЗП, доколкото от съдържанието на
клаузата за представяне на такова обезпечение следва извод, че кредиторът не
е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от
потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на същия
последиците от неизпълнението на това свое задължение.
Всичко гореизложено обуславя извод, че неустойката излиза извън
присъщите й по закон функции, като е сключена и в условията на
неравноправност по смисъла на ЗЗП, което я прави нищожна поради
противоречие с императивни норми на закона – чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а в
последна сметка и с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, както
правилно е приел районният съд (така Определение № 596/04.07.2019 г. по
гр.д. № 432/2019 г. на Пернишкия ОС).
По отношение на клаузите по чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от договора,
обективиращи задължения за такси за извънсъдебно събиране на сумите и за
предсрочна изискуемост на кредита в допълнение освен вече гореизложеното
досежно процесната неустойка като неравноправно уговорена, съдът намира
за нужно да добави, че от представените по делото доказателства не става
ясно как са формирани двете вземания, нито какви услуги следва да се
извършват срещу таксата за извънсъдебно събиране и за предсрочна
изискуемост при това при първата такса ежедневно. Ответникът по делото не
е представил общите си условия или тарифа към тях като в тази връзка също
не става ясен механизмът на изчисляване на двете „такси“.
На следващо място ответникът сам твърди, че двете парични суми за
такси не са включени в ГПР по кредита. Това е обаче противоречи на
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, съгласно която ГПР по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Предвид така дадената дефиниция за ГПР следва изводът, че законодателят е
имал предвид всички разходи по кредита, особено тези предвидими при
сключването му, да се включват в посоченото понятие. Поради това и
заявените според ответника услуги още при сключване на сделката също
следва да участват при формиране на посочената величина. В случая едната
такса е еднократна от 120 лева, а другата възлиза на 2.50 лева дневно без
краен предел, поради което съдът и без да разполага със специални знания
приема за установено, че с включването на двете суми в ГПР същият ще
надвиши ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК – до пет пъти размера на
законната лихва /или 50 % на годишна база/. Поради това и двете клаузи са
нищожни по силата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК.
На последно място липсват данни и двете клаузи да са индивидуално
договорени с потребителя, поради което съдът не може да сподели доводите
на ответника, че същите били израз на свободата на договаряне. Дори и това
да е така обаче принципът на свобода на договарянето не може да служи като
средство за необосновано обогатяване на едната страна по сделката за сметка
на другата.
8
В случая възражение за прихващане от ответното дружество не е
направено като последното не е заявило претенции за неплатените суми за
главница и лихви по кредита. Поради това и съдът не може да извърши
прихващане между недължимо платените суми въз основа на
неравноправните клаузи и действително дължимите суми за главницата и
лихви по кредита.
По исканията за разноски на страните:
Искане за разноски са направили и двете страни, но предвид изхода на
делото, такива се дължат само на ищцовата страна:
Ищецът претендира разноски в размер на общо 50 лева – държавна
такса. Посочената сума е действително заплатена, видно от платежно
нареждане и следва да бъде присъдена изцяло.
Едновременно с това процесуалният представител на ищцата адв. М.
претендира и възнаграждение за оказана безплатна правна помощ – в размер
на 3000 лева – формирани, както следва: 1000 лева по всеки установителен
иск за всяка от оспорените клаузи, като счита исковете за неоценяеми.
Предвид фактическата и правна сложност на делото обаче съдът
намира, че на процесуалния представител на ищцата следва да се определят
разноски в минимален размер по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения – при условията на чл.
38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. В тази връзка с оглед изхода на
делото дружеството следва да бъде осъдено да заплати на адв. Д. М. сумата от
400 лева за осъществена безплатна адвокатска помощ. В тази връзка следва да
се отбележи, че установителните искове категорично не попадат в хипотезата
на неоценяеми такива. Освен това се касае за искове, които произтичат от
едно спорно правоотношение и имат една цел – да се признае недължимост
на определени парични суми. Поради това се касае за хипотезата на чл. 7, ал.
2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Следва да се отбележи и че адвокат и клиент
не са се договорили за определена парична сума, поради което и
определянето й категорично, особено в хипотезата на безплатна правна
помощ, не може да се основава на произволната едностранна преценка на
адвоката, а напротив – определя се от съда. На последно място следва да се
съобрази и че по делото е проведено едно единствено съдебно заседание,
няма извършвани експертизи, доказателственият материал е в изключително
малък обем, а и самото дело е с изключително ниска фактическа и правна
сложност, като хонорарът не следва да е в размер, който предполага
злоупотреба с право. Освен това адвокатското пълномощно в полза на адв. М.
е от 12.09.2022 г. т.е. преди измененията в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения от 04.11.2022 г. и
възнаграждението следва да се определи именно към този момент.
На последно място ищецът също в никакъв момент не е приемал
исковете като почиващи на различни основания, доколкото е внесъл само
една държавна такса от 50 лева.
Искането за разноски на ответната страна е неоснователно.
9
Водим от горното, Пернишкият районен съд:
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ по иска на З. М. М., с ЕГН:
********** и адрес: гр. ***** против „Аксес файнанс“ ООД, с ЕИК:
********* и адрес на управление: гр. София, ул. Балша № 1, бл. 9, ет. 2: 1/
клаузата по чл. 20 от договор за бяла карта от 19.08.2021 г.; 2/ клаузата по
чл. 21, ал. 4 от договор за бяла карта от 19.08.2021 г., и 3/ клаузата по чл.
21, ал. 5 от договор за бяла карта от 19.08.2021 г., като договорът е сключен
между ищеца З. М. М. като заемополучател и ответника „Аксес файнанс“
ООД като заемодател, които клаузи регламентират съответно неустойка за
непредоставяне на обезпечение, разходи за действия по събиране на
задължения и такса с оглед предсрочна изискуемост за действия по съдебно
събиране на задължението, поради противоречие на клаузите с добрите нрави
и нарушение на разпоредбите по чл. 11, ал. 1, чл. 19, ал. 4 и чл. 33 от ЗПК вр.
с чл. 22 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП.
ОСЪЖДА „Аксес файнанс“ ООД, с ЕИК: ********* и адрес на
управление: гр. София, ул. Балша № 1, бл. 9, ет. 2 ДА ЗАПЛАТИ на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на З. М. М., с ЕГН: ********** и адрес: гр.
***** сумата от общо 50 лева, представляваща разноски за държавна такса в
настоящото исково производство.
ОСЪЖДА „Аксес файнанс“ ООД, с ЕИК: ********* и адрес на
управление: гр. София, ул. Балша № 1, бл. 9, ет. 2 ДА ЗАПЛАТИ на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. на адвокат Д.
М., с адрес: гр. ***** сумата от 400 лева – адвокатско възнаграждение в
производството по гр.д. № 5080/2022 г. по описа на Пернишкия РС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Пернишкия окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
10