Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 17.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на деветнадесети април две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
Мл.с. БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от съдията Гълъбова гр.д.
№11826 по описа на СГС за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу
решение от 24.06.2018 г. по гр.д. №58283/2017 г. на Софийския районен съд, 156
състав, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД за признаване за
установено, че ответниците Г.Д.Е. и Е.П.Е. дължат солидарно на жулбаподателя
сумата от 1081,61 лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия
за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., сумата от 44,70 лв., представляваща
такси за дялово разпределение за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., сумата
от 141,91 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за доставена
топлинна енергия за периода 15.09.2015 г. – 06.06.2017 г. и сумата от 8,70 лв.,
представляваща лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за
периода 15.09.2015 г. – 06.06.2017 г., като ищецът е осъден да заплати на ответниците
разноски за заповедното и исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението на СРС неправилно и
постановено при нарушение на материалния закон. Поддържа, че неправилно СРС е
приел, че ответниците не са клиенти на ТЕ за битови нужди, тъй като същите са
вещни ползватели на процесния топлоснабден имот. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи
изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемите Г.Д.Е. и Е.П.Е. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорват жалбата и молят
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендират разноски.
Третото лице-помагач „Н.И.”
ООД не взема становище по въззивната жалба.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и
на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в
жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката
и съгласно разпоредбата на чл.106а ал.4 Закон за енергетиката и енергийната
ефективност /отм./, облигационната връзка – договор за продажба на топлинна
енергия се създава по силата на закона със страни – топлопреносното дружество –
ищеца и собственика или ползвателя на топлоснабдения имот - ответника. С оглед
цитираната нормативна уредба, законът не дава алтернативна възможност на
топлопреносното предприятие да претендира дължимите суми за потребената в имота
ТЕ както от голия собственик, така и от носителя на вещното право на ползване.
Законодателят е предвидил алтернативно, че потребител/клиент е или
собственикът, или титулярът на ограничено вещно право на ползване.
Потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди, в случай на учредено
вещно право на ползване, поначало е ползвателят, който има право да ползва
вещта. В случая обаче, видно от представената от ищеца молба-декларация вх.
№3994/19.11.2003 г., още през 2003 г. собственикът М.Е.Е. е поискала да се
открие партида на нейно име за процесния имот и такава е открита от ищеца,
видно и от приетите изравнителни сметки и талони за отчет. Поради това правилно
СРС, като е съобразил клаузите на чл.61 от ОУ на договора от 2008 г. /аналогични
клаузи се съдържат и в ОУ от 2005 г. и от 2014 г./ е приел, че от 2003 г.
облигационно правоотношение по доставка на топлинна енергия за битови нужди е
възникнало между ищеца и собственика на имота, поради което именно той е
задължен за плащане цената на потребената енергия, а не ответниците –
ползватели.
С оглед гореизложеното и поради съвпадение на крайните изводи на
настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва
да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на
въззиваемите на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във
въззивното производство в размер на сумата от по 600,00 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №436249/24.06.2018
г., постановено по гр.д. №58283/2017 г. по описа на СРС, ГО, 156 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********,
седалище и адрес на управление:***, да заплати на Г.Д.Е., ЕГН **********,
адрес: ***, и Е.П.Е., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78
ал.3 ГПК сумата от по 600,00 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при
участие на третото лице-помагач на страната на ищеца „Н.И.” ООД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.