Решение по адм. дело №1931/2025 на Административен съд - Бургас

Делото е образувано по жалба от С. У., [държава], родена на [дата]., [ЛНЧ], срещу Заповед № ЗСПД/Д-А-П/4349 от 29.09.2025г. на директора на ДСП Поморие.

В жалбата се излагат подробни възражения, с които се мотивира теза за незаконосъобразност на заповедта и иска същата да бъде отменена. Иска присъждане на разноски с основание чл.38, ал.2 от Закон за адвокатурата.

В съдебно заседание, жалбоподателят, редовно призован, се представлява от упълномощен представител, който поддържа жалбата.

Ответникът – директор на ДСП Поморие, редовно призован, не се явява и не изпраща представител. Представя писмен отговор, в който излага съображения за неоснователност на жалбата и иска същата да бъде оставена без уважение.

Факти

С. У., [държава], е регистрирана в държавна агенция за бежанците при МС, вкл. като придружаваща деца под 14-година възраст – А. У., роден на [дата]. и Р. У., роден на [дата]., с дата на първоначална регистрация 14.04.2022 г. и продължен срок на регистрацията.

На 23.09.2025 г. жалбоподателката подала заявление-декларация, до директора на ДСП Поморие, за отпускане на еднократна помощ за 1 дете, записан като ученик в първи клас за учебната 202-2026.

Въз основа на заявлението е издадена оспорената в настоящото производството заповед, с която на основание чл.10, ал.4 от ЗСПД и чл.4, ал.1 от Правилника за прилагане на ЗСПД, във връзка с чл.10а, ал.5 и ал.6 от ЗСПД, на С. У. е отказана исканата помощ. Мотивите за постановяване на оспорената заповед се свеждат до следното: Детето не е български гражданин. Не попада в обхвата на чл.3, т. 5 от ЗСПД – членовете на семейството са граждани на Украйна. Няма сключена спогодба между България и Украйна за изплащане на семейни помощи.

Правни изводи

Жалбата е допустима. Подадена е от лице – адресат на оспорената заповед, за което е налице правен интерес от оспорване. Спазен е преклузивният срок по чл.149, ал.1 от АПК.

Оспореният индивидуален административен акт е постановен от компетентен административен орган (чл.10, ал.4 от ЗСПД) в изискуемата от закона писмена форма. При издаването не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

Спорът между страните е правен и се свежда до въпроса налице ли са основания за отпускане на еднократна помощ по чл.10а, ал.1 от ЗСПД за детето Р. У., записан като ученик през учебната 2025 г. – 2026 г.

Според чл.47, ал.1 от Конституцията на Република България, отглеждането на децата до пълнолетието им се подпомага от държавата. С разпоредбата на чл.51, ал.1 е прогласено правото на гражданите на социално подпомагане.

Съгласно чл.26, ал.2 от КРБ чужденците, които пребивават в Република България имат всички права по тази Конституция с изключение на правата, за които КРБ и законите изискват българско гражданство.

От своя страна Законът за убежището и бежанците (ЗУБ) определя условията и реда за предоставяне на закрила на чужденци на територията на Република България, както и техните права и задължения, като в чл.39, ал.1, т.4 изрично е предвидено, че чужденците с предоставена временна закрила (каквато е предоставена на жалбоподателката и на детето Р. У.) имат право на социално подпомагане.

В чл.3 от ЗСПД законодателят е установил кръга на лицата, които имат право на семейни помощи за деца, а именно: 1. бременните жени – български граждани; 2. семействата на българските граждани – за децата, които отглеждат в страната; 3. семействата, в които единият от родителите е български гражданин – за децата с българско гражданство, които отглеждат в страната; 4. семействата на роднини, близки или приемни семейства – за децата, настанени по реда на чл.26 от Закона за закрила на детето; 5. бременните жени – чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна.

Конкретният случай не попада в нито една от изброените от ЗСПД хипотези. Въпреки това съдът намира, че семейството на детето Р. У. има право на еднократна помощ по чл.10а, ал.1 от закона. Ограничението, въведено с разпоредбата на чл.3, т.5 от ЗСПД, не следва да се прилага и по силата на чл.27, т.1 и т.3 от Конвенцията на ООН за правата на детето (ратифицирана с решение на Великото народно събрание, в сила за страната ни от 03.07.1991 г.), защото съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България, международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната, като имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.

В чл.27, т.1 от Конвенцията за правата на детето е предвидено, че държавите – страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие, а в т.3, че държавите – страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия, в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ, програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището. Безспорно Конвенцията обхваща правото на образование като социално право.

Обжалваният акт противоречи и на разпоредби от правото на ЕС.

Според чл.13, § 2 от Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица, държавите членки създават разпоредби за предоставяне на помощи от „Социални грижи” на лицата, ползващи се с временна закрила. Такива разпоредби в българското законодателство се съдържат именно в ЗУБ. Според §1а от ПЗР на ЗУБ, този закон въвежда разпоредбите на Директива 2001/55/ЕО на Съвета за минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланса между държавите членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием.

Постановяването на отказ за изплащане на еднократна помощ по чл.10а, ал.1 от ЗСПД, с аргумент за липса на сключен спогодба между Република България и Република Украйна, противоречи на посочените нормативни актове, като и на целта на закона.

Предвид изложеното и на основание чл.172, ал.2 и чл.173, ал.2 от АПК, заповед № ЗСПД/Д-А-П/4349 от 29.09.2025г. на директора на ДСП Поморие следва да бъде отменена, а преписката да бъде върната на административния орган за ново произнасяне по заявление-декларация вх.№ ЗСПД/Д-А-П/4349 от 23. 09.2025 г. подадено от С. У., [държава], родена на [дата]., [ЛНЧ].

На основание чл.174 от АПК следва да бъде определен срок за издаване на административен акт.

Предвид изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 1 АПК искането на процесуалния представител на жалбоподателката за присъждане на адвокатско възнаграждение се явява основателно. Същото се претендира в размер на 400 лв. в хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата (ЗА), при оказване на безплатна адвокатска помощ и съдействие на материално затруднено лице.

Мотивиран от горното, Административен съд – Бургас ІІ-ри състав

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ заповед № ЗСПД/Д-А-П/4349 от 29.09.2025г. на директора на ДСП Поморие.

ИЗПРАЩА преписката на директора на дирекция „Социално подпомагане“ Поморие за ново произнасяне по заявление-декларация вх.№ ЗСПД/Д-А-П/4349 от 23. 09.2025 г. подадено от С. У., [държава], родена на [дата]., [ЛНЧ].

ОПРЕДЕЛЯ на основание чл.174 от АПК, 14-дневен срок за издаване на административен акт.

ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане София да заплати на адв. Д. Г. О. от Адвокатска колегия Бургас, с личен № **********, сумата от 400 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.

Решението е окончателно.