№ 4408
гр. София, 14.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:****
при участието на секретаря ****
като разгледа докладваното от **** Гражданско дело № 20241110129723 по
описа за 2024 година
С искова молба от 23.05.2024г. са предявени са обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на „****“ ООД да
заплати Л. Б. Д. сумата от 2237.04 лева, представляваща неизплатена част от трудови
възнаграждения, дължими й за периода от 29.03.2020г. до 29.03.2021г. по силата на
съществувало между страните трудово правоотношение въз основа на трудов договор от
17.01.2005г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.05.2024г. до
окончателно изплащане на задължението, начинът на изплащане на която сума бил уговорен
между страните със сключено помежду им писмено споразумение, както и сумата от 478.04
лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 30.08.2022г. до 22.05.2024г.
Ищцата твърди, че с ответника били страни по трудово правоотношение, възникнало
от сключен помежду им трудов договор от 17.01.2005г., което било прекратено през м.
03.2021г., като неизплатени останали следващите й се за периода от 29.03.2020г. до
29.03.2021г. трудови възнаграждения. С оглед на това между работника и работодателя било
сключено писмено споразумение, с което последният се задължил да изплати трудовите
възнаграждения в общ размер на 2982.72 лева на 12 месечни вноски в периода от
30.01.2022г. до 30.12.2022г. Въпреки настъпването на крайния срок по споразумението
ответникът изплатил само три вноски, поради което ищцата претендира остатъка от сумата
по споразумението от общо 2237.04 лева, ведно със законната лихва, обезщетение за забава
за периода от 30.08.2022г. до 22.05.2024г., както и разноски за настоящото производство.
В законоустановения едномесечен срок по чл. 131, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
исковата молба.
На 19.09.2024г. по делото е постъпила молба от името на ищцата, с която надлежно
упълномощения за това неин процесуален представител е заявил отказ от иска с правно
основание чл. 128, т. 2 КТ, твърдейки, че в хода на процеса- на 17.09.2024г., работодателят е
изпълнил задължението си за заплащане на непогасения остатък от трудовите
възнаграждения на ищцата, дължими за процесния период. Изрично в молбата се сочи, че се
поддържат претенцията за законна лихва от датата на подаване на исковата молба-
1
23.05.2024г., до датата на плащането, както и за обезщетение за забава за периода от
30.08.2022г. до 22.05.2024г. С оглед на това с постановеното по реда на чл. 140 ГПК
определение от 04.11.2024г. производството по делото е частично прекратено- по
претенцията с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, като същото е насрочено за разглеждане в
открито съдебно заседание единствено по иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и
по претенцията за присъждане на законната лихва върху платените в хода на процеса
трудови възнаграждения, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до датата
на плащането.
С молба от 22.11.2024г., депозирана по делото преди първото открито съдебно
заседание, от името на ответника са изложени твърдения, че е заплатил и дължимото и
претендирано от служителя обезщетение за забава, предмет на настоящото производство,
както и законната лихва върху трудовите възнаграждения, предмет на претенцията, по която
производството по делото бе прекратено, за периода от подаване на исковата молба в съда
до окончателно изплащане на задължението.
В проведеното на 13.12.2024г. открито съдебно заседание процесуалният представител
на ищцата потвърждава извършеното плащане и не оспорва доказателствата, представени от
ответника за установяване на твърденията му в този смисъл.
Съдът, като съобрази доводите на страните, приобщените по делото доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност, при спазване на разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира за установено следното от фактическа и от правна страна:
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД процесуално задължение на ищеца е при
условията на пълно и главно доказване да установи съществуването на главен дълг,
изпадането на длъжника по него в забава за изпълнението му, както и размера на вредата от
неточно в темпорално отношение изпълнение, изразяваща се в пропуснатата полза от
ползване на съответния паричен ресурс и съизмеряваща се със законната лихва за периода на
забавата.
С оглед процесуалното поведение на ответника и съобразно данните по делото за
извършено в хода на процеса плащане на задължението за трудови възнаграждения с
доклада по делото на основание нормите на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като безспорни и
поради това ненуждаещи се от доказване са отделени следните факти с правно значение: че
през исковия период между страните по делото е съществувало трудово правоотношение, че
през този период ищцата реално е престирала работната си сила в полза на ответника, че до
прекратяване на трудовото правоотношение между страните през м. 03.2021г. на ищцата не е
бил изплатен пълният размер на следващите й се за периода от 29.03.2020г. до 29.03.2021г.
трудови възнаграждения, че страните са сключили споразумение за уреждане на
имуществените отношения помежду си в тази връзка, както и че в изпълнение на
задължението си по него в хода на процеса работодателят е заплатил на ищцата сумата от
2237.04 лева.
Независимо от това, тези обстоятелства се установяват и от надлежно приобщените и
неоспорени писмени доказателства- сключен между страните трудов договор и
допълнителни споразумения към него, заповед на работодателя за прекратяване на
трудовото правоотношение на основание нормата на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, сключено между
страните писмено споразумение, съдържащо извънсъдебно признание на неизгодно за
работодателя обстоятелство- че към датата на сключването му е бил носител на неизпълнени
в срок задължения за заплащане на следващи се на ищцата трудови възнаграждения в общ
размер на 2982.72 лева. Такова признание, но конклудентно, по правната си същност
представлява и извършеното в хода на процеса- на 17.09.2024г., плащане на останалите
неизплатени трудови възнаграждения, дължими на служителя за исковия период- 29.03.
2020г.- 29.03.2021г., обосновало извършения от името на ищцата отказ от иска с правно
основание чл. 128, т. 2 КТ.
2
Наред с това, по делото са представени и приети доказателства- неоспорени от името
на служителя, че също в хода на процеса- на 20.11.2024г., работодателят е заплатил в полза
на Л. Д. и сумата от 578.37 лева за погасяване на задълженията си за обезщетение за забава
за периода от 30.08.2022г. до 22.05.2024г., както и за законна мораторна лихва върху сумата
от 2982.72 лева- сбор от неплатени към датата на подаване на исковата молба трудови
възнаграждения, считано от подаване на исковата молба в съда- 23.05.2024г., до датата на
извършеното плащане от 17.09.2024г. Както бе изяснено, по правното си естество
доброволното плащане на задължението, предмет на исковата претенция, съставлява
конклудентно признание на неизгодно за страната обстоятелство, в случая на
обстоятелството, че ответникът е бил носител на главен дълг в сочения от ищеца общ размер
на 2982.72 лева, който е изпълнил неточно в темпорално отношение- забавено, с период на
забавата- поддържаният от името на ищеца в исковата молба.
А признанието на неизгодни за страната факти представлява едно от най- надеждните
и достоверни доказателства в българския граждански процес, което, преценено по реда на
чл. 175 ГПК- в съвкупност с всички събрани по делото и неоспорени от страните писмени
доказателства, дава основание на съда да приеме за установено, че изброените по- горе
предпоставки за основателност на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, респ. на
претенцията за законна лихва, са осъществени.
Същевременно, доколкото с извършеното в хода на процеса плащане, чието
правопогасяващо действие не се оспорва от името на ищцата, са изцяло удовлетворени
претенциите й, предмет на разглеждане с настоящото, само на това основание- настъпило в
хода на процеса погасяване на процесните задължения чрез плащане, което следва да бъде
взето предвид съобразно нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК, предявеният иск с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде изцяло отхвърлен.
За пълнота и прецизност следва да се изясни, че доколкото претенцията за присъждане
на законната лихва от датата на исковата молба не представлява самостоятелен иск, а
законна последица от уважаване на иска с предмет главното задължение, въпреки
установената в хода на съдебното дирене недължимост на законната лихва поради
заплащането й в хода на процеса, съдът не следва да се произнася с отделен отхвърлителен
диспозитив по същата- в този смисъл постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 7 от
16.08.2022 г. на ВКС по т. д. № 1556/2020 г., I т. о., ТК, решение № 14 от 14.02.2022 г. на ВКС
по т. д. № 1293/2020 г., I т. о., ТК.
При този изход на спора пред настоящата инстанция и при съобразяване на момента на
извършеното плащане- 20.11.2024г., разноски се следват единствено на ищцата, доколкото,
към датата на образуване на настоящото производство, а и към началния момент на периода
на исковата претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД ответникът е бил носител на изискуемо парично
задължение за заплащане на неизплатена част от трудовите възнаграждения на ищцата,
които не е изплатил не само съобразно сроковете по съществувалото помежду им трудово
правоотношение, но и по впоследствие сключеното писмено споразумение, с което е станал
повод за образуване на делото, респ. за извършване от ищцата на разноски в тази връзка.
Доколкото в случая, първоначално предмет на производството са били обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, при
което основателността на втория е обусловена от основателността на първия, при частичното
прекратяване на настоящото производство- по иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ,
съдът е присъдил в полза на ищцата част от заплатения от нея адвокатски хонорар с размер
на частта от 494.36 лева, при съобразяване на частта, която размерът на претенцията за
трудови възнаграждения представлява от общия размер на първоначално претендираните с
исковата молба суми. Следователно, остатъкът от претендирания за настоящото
производство адвокатски хонорар, за който по делото са представени доказателства, че е
реално заплатен, в размер на този остатък от 105.64 лева, следва да бъде присъден в полза
3
на ищцата с настоящия съдебен акт. С оглед поддържаното от името на ответника в
писменото му становище от 22.11.2024г. и за пълнота и прецизност следва да се изясни, че
посочената сума не се явява прекомерна, доколкото според настоящия съдебен състав
размерът й е съответен на извършената от адвоката работа, на конкретното развитие на
производството по делото, в частност по иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, а с това
и на принципите за справедливост и обоснованост по смисъла на нормата на чл. 36, ал. 1 от
Закона за адвокатурата.
По идентични на изложените съображения и на основание нормата на чл. 78, ал. 6 ГПК
остатъкът от държавната такса в общ размер на 108.60 лева за разглеждане на първоначално
предявените искове, останал неприсъден след частичното прекратяване на производство,
следва да бъде присъден в полза на СРС с настоящото съдебно решение, като размерът на
този остатък възлиза на сумата от 19.12 лева.
В полза на ответника разноски не следва да бъдат присъждани по изложените вече
мотиви, че същият е станал повод за образуване на делото, поради което нему принадлежи
отговорността за сторените от страните разходи за провеждането му.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на „****“ ООД,
ЕИК ****, да заплати Л. Б. Д., ЕГН **********, сумата от 478.04 лева, представляваща
обезщетение за забава за периода от 30.08.2022г. до 22.05.2024г. върху сумата от 2237.04
лева, представляваща неизплатена част от трудови възнаграждения, дължими на ищцата от
ответника за периода от 29.03.2020г. до 29.03.2021г. по силата на съществувало между
страните трудово правоотношение въз основа на трудов договор от 17.01.2005г.
ОСЪЖДА „****“ ООД, ЕИК ****, да заплати Л. Б. Д., ЕГН **********, сумата от
105.64 лева, представляваща разноски за настоящото производство.
ОСЪЖДА „****“ ООД, ЕИК ****, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати в полза
на СРС, сумата от 19.12 лева, представляваща държавна такса за разглеждане на
претенциите.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4