РЕШЕНИЕ
№ 249
гр. Бургас, 02.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:Кирил Гр. Стоянов
Пламена К. Г. Върбанова
при участието на секретаря Ани Р. Цветанова
като разгледа докладваното от Пламена К. Г. Върбанова Въззивно гражданско
дело № 20252100500139 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по въззивна жалба вх.№
8604/13.09.2024г. на БОС, предявена от Б. В. А. , чрез процесуален
представител адв.Иван Танев, против Решение № 278/29.07.2024г. по гр.д.№
917/2024г. на РС-Несебър, с което е прието за установено спрямо ответницата
А., че ищцата К. е носител на ограничено вещно право на ползване върху
самостоятелен обект в сграда с идентификатор 51500.507.526.2.22 по КККР на
гр. Несебър, с адрес на имота: гр. Несебър, ул. „Съни Дей I”, ет. 6, ап. 6У, с
площ от 54,38 кв.м, с предназначение: жилище, апартамент.
Във въззивната жалба се твърди, че така постановеното решение е
незаконосъобразно поради нарушаване на материалния закон, допуснати
съществени процесуални нарушения и необоснованост. На първо място
въззивницата се противопоставя на мотивите на районния съд,според които
запазването в полза на отчуждителя на част от прехвърлените права /каквото в
случая се явява правото на ползване/,било волеизявление не на отчуждителя, а
на правоприемника.В този смисъл подчертава употребеният израз в т. 2 от
нотариалния акт за дарение- че дарителката си запазва правото да ползва
имота. Сочи, че цитираното от PC- Несебър в подкрепа на тезата му Решение
№ 204/09.04.2009 г. по гр. д. №1297/2008 г. на ВКС по-скоро оборвало така
изложените аргументи на първата инстанция,тъй като в него ВКС приел, че
правото на ползване може да се учреди и чрез запазването му от досегашния
собственик при прехвърляне на правото на собственост.На второ място в
1
жалбата се изтъква,че неоснователно и необосновано съдът отхвърлил
възражението на ответницата за нищожност на учреденото право на ползване
на основание чл. 130, ал. 4 СК. В случая районният съд приел, че с договора от
**.**.20** г. К.В. К. и Х.В.К. са придобили собствеността върху имота, но
макар и непълнолетни към този момент, с учредяването на право на ползване
те не били извършили действие на разпореждане, не били са се отказали от
права и не са обезпечили чуждо задължение, поради което действията им не
попадали в хипотезите на ал. 3 и ал. 4 на чл. 130 СК. Въззивникът твърди,че
след като районния съд е приел, че непълнолетните приобретатели са и
учредители на вещното право на ползване, съдът следвало да констатира, че
същите са се отказали от това свое право в полза на трето лице и е налице
именно хипотезата на чл.130 СК.На следващо място изтъква доводи за това, че
с решение № 186/12.06.2014 г. на БОС по гр. д. № **41/2013г., влязло в
законна сила на 28.05.2015 г., по воден иск по чл. 135 ЗЗД е обявен за
относително недействителен по отношение на Б. А. договорът за дарение,
обективиран в нот. акт № **/**.**.20** г. г. на нотариус Ст. Ангелов, с който
В.К. и Н. К. са дарили на *** си К. и Х. К., до размер на 1/2 ид. част от
самостоятелен обект с идентификатор 51500.507.526.2.22. Учреденото в полза
на Н. К. право на ползване е част от този договор. След като договорът е
обявен за относително недействителен до размер на 1/2 част и окръжният съд
не е ограничил действието на решението само по отношение на дарствената
сделка, следвало, че решението рефлектира върху всяка една предметна част
на договора. Т.е. това решение прогласявало относителната недействителност
спрямо Б. А. и на учреденото право на ползване като част от договора от
**.**.20** г.,което означавало, че правото на ползване в целия си обем
продължавал да съществува и след произнасянето на съда по Павловия иск,
като е непротивопоставимо до размера на 1/2 част само по отношение на Б.
А..На следващо място се изтъква, че в противоречие с процесуалните
изисквания,заложени в чл. 236, ал. 2 ГПК,не били разгледани възраженията
на въззивницата , касаещи представителната власт на В.К. при сделката от
**.**.20** г. и направените от Н. К. само в лично нейно качество
волеизявления при изповядването на тази сделка.Заявява, че тъй като към
момента на извършване на сделката на **.**.20**г. освен Н. К., съсобственик
на имота е бил и *** й В.К., за да може ищцата да си запази цялото право на
ползване, а не само за собствената си 1/2 ид. част, следвало или другият
съсобственик да й учреди право на ползване върху неговата половина от
имота, или волеизявлението да изхожда от двамата съсобственици. В
нотариалния акт обаче подобно учредяване от *** В.К. не фигурира, като
правото на ползване на Н. К. е формулирано като запазено за нея. Запазването
на едно право обаче предполага наличието му в патримониума на титуляря, а
безспорно Н. К. е притежавала само 1/2 ид. част от имота и съответно –
1/2част от включващото се в него право на ползване. Следователно
запазването на правото на ползване над притежаваната от самата К. 1/2 част
от имота е без правен ефект .На следващо място изтъква, че направеното
волеизявление в нотариалния акт за запазване на правото на ползване не
изхожда от двамата съсобственици.В процесната сделка Н. К. действала в две
2
качества: лично и като пълномощник на *** си В. К.,но от пункт 2 от
нотариалния акт било видно, че запазвайки си правото на ползване върху
дарения имот, Н. К. е действала единствено за себе си и от свое име. Ако е
имала намерение да ангажира и волеизявление на *** си В.К. относно
неговата част от правото на ползване , би следвало в редакцията на този текст
да бъде включено и уточнението, че К. действа освен лично за себе си, така и
като пълномощник на *** си, както било посочено в пункт 1 от нотариалния
акт при разпореждането с правото на собственост, в който случай
волеизявлението за правото на ползване щяло да обвърже и упълномощителя
като лице, от чието име и за чиято сметка то се прави.По така изложените
оплаквания срещу първоинстанционния съдебен акт въззивницата моли
същият да бъде отменен и се постанови съдебно решение, с което да се
отхвърли исковата претенция;претендира разноски.Предявена е и частна
жалба с рег.№ 11053/25.11.2024г. срещу определение № 1086/23.10.2024г. по
гр.д.№ 917/2023г. на РС-Несебър, с което е оставена без уважение молбата по
чл.248 ГПК – за намаляне присъдените на ищцовата страна разноски за
адвокатско възнаграждение , изложени са обстоятелствени доводи и
съображения и се претендира определяне на адекватен и справедлив размер на
разноските за адв. възнаграждение на ищцата пред НРС.
Постъпил е писмен отговор с вх. № 11054/25.11.2024г. от
въззиваемата Н. К. чрез адв. Доника Пеева, в който заявява становище за
неоснователност на въззивната жалба, като мотивира съображения по всяко от
оплакванията във въззивната жалба.Заявява, че Н. К. е носител на
ограниченото вещно право върху имота,поради което макар и ответницата
да е собственик на 1/2част от имота, притежава само голата собственост, т.е.
не е носител на правомощието да ползва имота. Твърди, че НРС правилно
приел, че учредители на правото на ползване са дарените лица- К.В. К. и
Х.В.К., защото учредяването на правото на ползване е настъпило с отделна
клауза в договора за дарение на имота от **.**.20**г. и те са придобили
правото на собственост със сключването на договора за дарение, в който е
заложена клаузата за запазване правото на ползване , а не досегашният
собственик-В.К.. В.К. е упълномощил *** си Н. Л. К. с право да се разпорежда
с недвижимия имот в полза на *** им, като им дари недвижимия имот, при
условия, каквито тя прецени, като изрично е предоставил права на
пълномощника по смисъла и условията на чл.38 от ЗЗД или право да договаря
от името на представлявания лично със себе си. По силата на предоставените
й правомощия да договаря лично със себе си и да дари собствената на
пълномощника 1/2 идеална част, при условия, каквито намери за добре, Н. е
запазила за себе си пожизнено право на ползване върху процесния имот.В този
смисъл правилно било решението на НРС, че правото на ползване на Н. Л. К.
е учредено и обхваща целия имот, а не част от него,в който смисъл относима
била и цитираната от съда практика на касационната инстанция. Не били
налице предпоставките на чл.130, ал.З от СК, която разпоредба урежда
разпореждането с недвижими имоти, собственост на ***. Заявява, че към
датата на нотариалния акт, по силата на който Н. К. придобила ограничено
вещно право на ползване върху процесния недвижим имот, имотът е бил
3
собственост на нея и *** й В.К.. Преди да бъде вписан в АВ нотариалният акт,
по силата на който К. и К. К. са станали собственици, същите нямали правата
и защита на чл.130, ал.З от СК. Правилен бил и изводът на съда, че решението
по гр. дело №1341/2013г. по описа на Бургаски окръжен съд не засяга
валидността на правото на ползване на Н. К., защото същата не е участвала в
процеса като страна и съответно съдебно решение не засяга валидността на
правото й на ползване, което тя си е запазила върху целия недвижим имот,
нито пък този съдебен акт, с който е разрешаван спор за собственост върху
имота е въздигнат от закона като основание прекратяване ограничено вещно
право на ползване или пък да се счита, че не е възникнало.Твърди, че с
решение № 186 от 12.06.2014г., по гр.д.№ **41/2013г. на БОС,влязло в сила на
28.05.2015г., съдът е обявил за относително недействителен по отношение на
Б. В. А. договор за дарение, обективиран в нотариален акт № **, том ***, рег.
№ ***** от **.**.20**г. на нотариус Стоян Ангелов, вписан в Служба по
вписвания - Несебър вх.рег.№ 10446 от 22.11.2011 г., акт № ***, том **, дело
№**** до размер на 1/2 идеална част на недвижимия имот,но съдът не е бил
сезиран с искане да се произнесе досежно учреденото право на ползване в
полза на Н. К. и не е налице произнасяне за това вещно право. Намира за
неоснователно твърдението във въззивната жалба: че при постановяване на
съдебния си акт съдът не е разгледал и не се е произнесъл по възражението на
ответника, касаещо представителната власт на В.К. при сделката от
**.**.20**г. и направените от Н. К. само в лично качество волеизявления при
изповядването на тази сделка. По силата на предоставените й правомощия да
договаря лично със себе си и да дари собствената на пълномощника 1/2
идеална част, при условия, каквито намери за добре, Н. е запазила за себе си
пожизнено право на ползване върху процесния имот.Моли решението да бъде
потвърдено , претендира разноски.Постъпил е и писмен отговор с вх.№
662/22.01.2025г. по повод частната жалба срещу определение по чл.248 ГПК
на НРС, в който отговор заявява подробни и обстоятелствени съображения за
законосъобразност и правилност на съдебния акт.
Производството по делото е образувано пред РС-Несебър по искова
молба на Н. Л. К. срещу Б. В. А. с искане за приемане за установено по
отношение на ответницата Б. В. А., че ищцата К. на основание нотариален
акт № **, том ***, рег.№ *****, дело № ****/20**г. на нотариус Стоян
Ангелов с рег.№ 208 на НК и район на действие Несебърския районен съд,е
носител на вещното право на ползване на следния недвижим
имот,представляващ Апартамент № 6 - У, секция „Б“, находящ се на
терасовидния жилищен етаж, на площ от 54,38 кв.м., а по кадастрална схема
54 кв.м., представляващ Самостоятелен обект в сграда с идентификатор
51500.507.526.2.22, с адрес: град Несебър, „Съни Дей I“, етаж 6, ап.6У, с
предназначение: Жилище, апартамент; съседни самостоятелни обекти: на
същия етаж - 51500.507.526.2.21 и 51500.507.526.2.23, под обекта -
51500.507.526.2.18, над обекта - няма. Заявява че с влязло в законна сила
Решение № 186/12.06.2014г. по гр.д.№ **41/2013г. по описа на Бургаския
4
окръжен съд, е обявен за относително недействителен по отношение на
ответника по настоящото дело Б. В. А. договора за дарение, обективиран в
цитирания по-горе нотариален акт до размера на 1/2 идеална част от
недвижимия имот. Ответницата Б. В. А. била взискател по изпълнително дело
№ 11821/07.09.2022г. на ЧСИ Георги Михалев с рег. № 703 на КЧСИ, район на
действие Окръжен съд - Бургас, като с Постановление за възлагане от
05.10.2021г. ЧСИ възложил 1/2 идеална част от имота на Б. В. А.. В
постановлението за възлагане обаче не е било отразено правото на ползване,
учредено в полза на ищцата Н. Л. К.,поради което ищцата счита, че наред с
нарушението на процесуални правила, са нарушени и нейните права и законни
интереси, тъй като се явява единствен ползвател на имота. Излага факти и
обстоятелства,настъпили след възлагане правото на собственост на ½ ид.ч.
от процесния имот на ответницата Б. А..
С отговора на исковата молба ответницата намира иска за
допустим, но за неоснователен с основния довод, че след като договорът за
дарение, с който е учредено правото на ползване на ищцата върху имота, е
обявен за относително недействителен спрямо Б. В. А. до размера на 1/2
идеална част от имота, и която идеална част е изнесена на публична продан, а
впоследствие възложена на Б. В. А., то това имало за последица, че и
учреденото право на ползване следвало да се счита за недействително до
размера на съответстващата 1/2 идеална част.Вторият довод за
неоснователност на иска е ,че ищцата преди дарението е притежавала имота в
съсобственост с В.Х. К. при равни квоти от собствеността, а при дарението на
имота К. действала освен лично, и в качеството на пълномощник на В.Х. К.,
но само за прехвърляне на собствеността.За запазване правото на ползване
върху целия имот било необходимо изрично пълномощно от В.К.,каквото не
било дадено. На трето място,запазването на правото на ползване върху имота,
респ. обременяването на придобития от непълнолетните към **.**.20**г. К.В.
К. и Х.В.К. недвижим имот с вещно право на ползване,било осъществено без
спазване изискването на чл.130, ал.3 от СК,според която разпоредба било
необходимо предварително разрешение на съответния районен съд. Липсата
на такова предварително разрешение имало за последица недействителност
на учреденото право на ползване, и в частност неговата нищожност на
основание чл.26, ал.1, предл. първо от ЗЗД. Моли за отхвърляне на иска.
Районният съд е приел иска за основателен, като е изложил
съображения по всеки от наведените от страните доводи. Счел е , че правото
на ползване е учредено с отделна клауза в договора за дарение от надарените
лица, поради което те като собственици на имота можели да учредят право на
ползване върху целия имот.На следващо място районният съд е намерил за
неоснователен довода на ответницата за липса на разрешение по чл.130,ал.3
5
СК за учредяване право на ползване от непълнолетни лица, тъй като
учредяването на право на ползване не е действие на разпореждане,не е отказ
от права, не е обезпечаване на чуждо задължение, поради което както за
сключването на договора за дарение, така и за учредяването на право на
строеж не било необходимо разрешение от районния съд по чл.130,ал.3 СК.На
следващо място изтъква, че
Фактическата обстановка по делото е установена пълно и
всеобхватно,възоснова на представените от страните писмени доказателства,
от които се установява следното:
С договор за покупко-продажба на недвижим имот от 12.09.2008г.,
обективиран в нотариален акт № **, том *****, рег.№ *****, дело №
****/20**г. на нотариус Стоян Ангелов с рег.№ 208 на НК и район на действие
Несебърския районен съд, ищцата Н. Л. К. и В.Х. К., по който договор двамата
са имали качеството на купувачи, са придобили собствеността при равни
квоти от правото на собственост - по 1/2 идеална част, върху следния
недвижим имот, а именно: Апартамент № 6 - У, секция „Б“, находящ се на
терасовидния жилищен етаж, на площ от 54,39 кв.м., а по кадастрална схема -
54,00 кв.м., състоящ се от дневна - спалня с кухненски бокс, баня- тоалетна,
антре и тераса, представляващ Самостоятелен обект в сграда с идентификатор
51500.507.526.2.22 (петдесет и една хиляди и петстотин точка петстотин и
седем точка петстотин двадесет и шест точка две точка двадесет и две), с
адрес на имота: град Несебър, комплекс „Съни Дей I“, етаж 6, ап.6У, с
предназначение: Жилище, апартамент, при съседни самостоятелни обекти: на
същия етаж - 51500.507.526.2.21 и 51500.507.526.2.23, под обекта -
51500.507.526.2.18, над обекта - няма, разположен в сграда № 2 с
идентификатор 51500.507.526.2, построена в поземлен имот с идентификатор
51500.507.526 по кадастралната карта и кадастралните регистри на град
Несебър, одобрени със Заповед РД- 18-46 от 18.08.2006г. на Изпълнителния
директор на АК, с трайно предназначение: урбанизирана територия, целият с
площ от 3 997 кв.м.
С договор за дарение на недвижим имот от **.**.20** г., оформен с
нотариален акт № **, том ***, рег.№ *****, дело № ****/20**г. на нотариус
Стоян Ангелов с рег.№ 208 на НК и район на действие Несебърския районен
съд, собствениците на гореописания недвижим имот - ***те Н. Л. К. и В.Х. К.,
са го дарили на *** си Х.В.К. и на *** си К.В. К., при равни квоти - по 1/2
идеална част за всеки от двамата. Тъй като към момента на сключване на
сделката и двамата дарени - Х.В.К. и К. Л. К., са били непълнолетни, същите
са действали със съгласието на особен представител. Единият от дарителите -
Н. Л. К., е действала при сключването на договора лично и в качеството си на
пълномощник на *** си и другият дарител В.Х. К.. В пункт 2 от договора за
6
дарение е вписано изявлението на Н. Л. К., според което тя си запазва правото
да ползва дарения недвижим имот пожизнено и безвъзмездно.
Според съдържанието на пълномощното, предоставено й от ***
В.Х. К. и изготвено в изискуемата форма - писмена с нотариална заверка на
подписа рег.№ 3499 от 11.11.2011г. и с удостоверяване на съдържанието рег.№
3500, том 1, Акт 92 от 11.11.2011г. на нотариус Катерина Червенкова с рег.№
103 на НК и район на действие Районен съд - Костинброд, Н. Л. К. е била
изрично упълномощена да дари на непълнолетните им *** имота при равни
квоти от собствеността чрез сключване и от името на упълномощителя на
договора за дарение пред нотариус, като наред с това тя е имала право, по
силата на учредената й представителна власт, и да договаря сама със себе си
при условията на чл.38 от ЗЗД.
С влязло в законна сила на 28.05.2015г. Решение № 186 от
12.06.2014г., постановено по гр.д.№ гр.д.№ 1341/2013г. по описа на Бургаския
окръжен съд, договорът за дарение от **.**.20**г., обективиран в нотариален
акт № **, том ***, рег. № *****/2011г. на нотариус Стоян Ангелов, вписан в
Службата по вписванията - Несебър вх. рег.№ 10446 от 22.11.2011г., акт № ***,
том **, дело №****, с който договор В.К. и Н. К., като *** и по време на брака
им, са дарили на *** си К. и Х. К., самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 51500.507.526.2.22, с предназначение: Жилище, апартамент, с
площ по документи 54,38 кв. м., находящ се в град Несебър, „Съни Дей I“,
етаж 6, ап.6У, е бил обявен за относително недействителен по отношение на
Б. В. А. до размер на 1/2 идеална част от имота, като иска за обявяване на
относителен недействителен договора за дарение по отношение на останалата
1/2 идеална част от имота е отхвърлен.
На 05.10.2021г. ЧСИ Георги Михалев с рег.№ 703 на КЧСИ и район
на действие Окръжен съд Бургас, е съставил Постановление за възлагане по
изпълнително дело № 20207030400156, в което е посочено, че недвижимият
имот, собственост на В.Х. К., представляващ 1/2 идеална част от Апартамент
№ У, секция Б, представляващ Самостоятелен обект в сграда с идентификатор
51500.507.526.2.22, с адрес: град Несебър, „Съни Дей I“, етаж 6, ап.6У, е бил
изнесен на публична продан от 22.01.2021г. до 22.02.2021г., и че за купувач на
тази идеална част от имота с Протокол от 23.02.2021г. на основание чл.492,
ал.1 от ГПК е обявена Б. В. А., и на която на основание чл.496, ал.1 от ГПК е
възложена посочената идеална част от имота. Постановлението е влязло в
законна сила на 26.07.2022г. Същото е вписано в Службата по вписванията -
Несебър вх. рег.№ 11821/07.09.2022г., Акт № 69, том 38.
От водената кореспонденция между страните по делото и
съсобствениците на процесния имот, обективирана в представени поделото
нотариални покани става ясно,че е искано от ответницата да й бъде осигурен
7
достъп до ½ идеална част от процесния имот; ЧСИ е изпратил до К.В. К. и
Х.В.К. призовка за принудително изпълнение по изпълнително дело №
20207030400156, с която ги е уведомил, че ще пристъпи към принудително
изпълнение, като извърши на 21.07.2023г. в 12:30 часа въвод във владение на
Б. В. А. на процесния недвижим имот. С молба от 10.07.2023г. Н. Л. К. е
уведомила съдебния изпълнител, че е ползвател на недвижимия имот въз
основа на учредено право на ползване, поискала е да бъде отменен въвода във
владение и прекратяване на изпълнителното производство. С последваща
молба от 18.07.2023г. тя е поискала от съдебния изпълнител спиране на
изпълнителното производство поради висящо делбено производство с
предмет процения недвижим имот, за който е насрочен въвод във владение.На
20.07.2023г. съдебният изпълнител е отменил насрочения за 21.07.2023г. въвод
във владение и го е насрочил на 25.08.2023г. от 12:30 часа. Впоследствие и
въвода, насрочен на 25.08.2023г., е бил отложен, като на основание чл.532,
ал.2 от ГПК съдебният изпълнител е указал на третото лице Н. Л. К. в
тридневен срок да поиска от районния съд спиране на изпълнението относно
въвода.
Н. Л. К. е поискала спиране на изпълнението по
изпълнителното производство като обезпечение на бъдещия й иск, а въз
основа на молбата й Несебърският районен съд с Определение № 978 от
22.08.2023г., постановено по ч.гр.д.№ 865/2023г., по описа на съда, е допуснал
обезпечение в полза на Н. Л. К. на бъдещия й иск за признаване за установено
по отношение на Б. В. А., че Н. Л. К. е носител на вещно право на ползване
върху недвижим имот, представляващ Самостоятелен обект с идентификатор
51500.507.526.2.22, чрез налагане на обезпечителна мярка - спиране на
изпълнението по изпълнително дело № 20207030400156 по описа на ЧСИ
Георги Михалев с рег.№ 703 на КЧСИ и район на действие Окръжен съд
Бургас. Била е издадена и обезпечителна заповед, а на Н. Л. К. е предоставен
двуседмичен срок за предявяване на иска.
При изложената фактическа обстановка се налагат следните
правни изводи:
Правото на ползване е изрично уредено като ограничено вещно право
със специални правила в Закон за собствеността, които определят
съдържанието му, правата и задълженията на носителя на това право и на
собственика и основанията за прекратяването му. По съдържание правото на
ползване включва правото да се ползва вещта съобразно нейното
предназначение и да се получават добивите от нея. Носителят на
ограниченото правото на ползване е ограничен при упражняване на това
вещно право. Той не може да променя вещта съществено, не може да я
отчуждава нито с универсално, нито с частно правоприемство - чл. 56, ал. 1 и
2 ЗС. Това право не се наследява от наследниците на ползвателя - чл. 59, ал. 1
8
ЗС. Когато правото на ползване е учредено на ЮЛ, то се погасява с
прекратяване на ЮЛ освен ако не е учредено за по-кратък срок - чл. 59, ал. 2
ЗС. Последната норма има предвид всички случаи на прекратяване на ЮЛ
независимо дали прекратяването е поради преобразуване чрез влИ.е и слИ.е,
при което има правоприемство, или чрез ликвидация, или поради обявяване на
несъстоятелност. Това е така защото учреденото право на ползване е
неотчуждимо съгласно чл. 56, ал. 2 и чл. 59, ал. 1 ЗС както чрез универсално,
така и с частно правоприемство. То е непрехвърлимо и се учредява само от
собственика. Поради това, че с учредяването на ограниченото право на
ползване, собственикът губи възможността да ползва вещта си и да я владее
лично, а същевременно овехтяването на вещта е за негова сметка, по аргумент
от чл. 57, ал. 3 ЗС, за него не е без значение кой правен субект ще ползва
вещта. Затова независимо дали правото на ползване се учредява на физическо
лице, или на юридическо лице, то запазва характера си на право, учредено с
оглед личността, не може да се прехвърля по изричното разпореждане на
закона - чл. 56, ал. 2 ЗС и се погасява със смъртта на физическото лице или
прекратяване на юридическото лице/независимо с какъв способ/ също по
силата на закона - 59, ал. 2 ЗС.
От характера на правото на ползване като самостоятелно вещно
право,представляващо тежест върху имота и за учредяването на което се
изисква се изисква специална форма съгласно чл.18 от ЗЗД,която в случая е
спазена, следва и извода, че обявяване относителната недействителност на
договора за дарение до размера на ½ ид.ч. от имота в производството по чл.
135 ЗЗД, не обвързва лицето,което е носител на вещното право на ползване
върху дарения имот, ако искът по чл.135 ЗЗД не е бил насочен и срещу
ползвателя на процесния имот. Това е така, тъй като при прехвърляне право на
собственост върху недвижима вещ със „запазване правото на ползване“ са
налице две разпоредителни сделки,обективирани в един и същи документ,а
именно:1/транслативна сукцесия -договора за дарение и 2/ конститутивна
сукцесия-учредяване вещното право на ползване.Накратко: за да е обвързан
носителя на вещното право на ползване от решението по чл.135 ЗЗД, следва
същият да е участвал в производството по чл.135 ЗЗД и със сила на присъдено
нещо със съдебното решение да е обявено за относително недействително
учредяване вещното право на ползване върху процесния имот до размера от ½
идеална част от същия.Този категоричен извод следва от обстоятелството,че
ограниченото вещно право на ползване е противопоставимо като материално
право на всеки, включително на собственика на имота, който се лишава от
възможността да ползва имота./Решение № 65/13.07.2018г. по гр.д.№
2424/2017г. на ВКС, ІІ г.о./ В този ред на мисли следва и категоричния извод за
това, че дори правото на собственост върху имота,респ.-част от него , да е
придобит на публична продан от съдебен изпълнител, прехвърлянето няма за
последица нито прехвърлянето на вещното право на ползване, нито неговото
погасяване в полза на новия приобретател на имота.Това е така, тъй като с
оглед изричната разпоредба на чл.496,ал.2 от ГПК купувачът от публичната
продан придобива правата, които длъжникът е имал, но не и правата, които
длъжникът няма. След като друг правен субект,различен от длъжника в
9
изпълнителното производство, е носител на вещното право на ползване на
продадения на публична продан имот, купувачът придобива правото на
собственост при покупката на имота, но не и ограниченото право на ползване
върху него.
В конкретния случай правото на ползване е учредено чрез запазването
му от дарителите в полза на единия от тях при извършване на акта на
дарение на двете им ***, за което другия дарител В.Х. К. изрично е
упълномощил *** си Н. К. ,като освен това я е упълномощил и с правото да
договаря сама със себе си на основание чл. 38 от ЗЗД,видно от нотариално
завереното пълномощно,възоснова на което е изповядан през 2011г.
нотариалния акт за дарение. Нормата на чл.38, ал.1 ЗЗД не е в публичен
интерес, същата е диспозитивна и е установена в защита единствено на
представлявания при отчитане възможността от конфликт на интереси между
представителя и представлявания при сключването на сделката от
представителя сам със себе си. Преценката дали сключения договор е в полза
на представлявания е изцяло негова, като той може да изрази предварително
съгласие, изрично упълномощавайки представителя да договаря сам със себе
си или да потвърди впоследствие сключената сделка. По тези съображения
изцяло неоснователен е довода на въззивника за това, че за да е валидно
учредено правото на ползване на дарителката К. върху целия имот, следвало
дарителя К. да й учреди право на ползване върху ½ ид.ч. от имота, или
волеизявлението да изхожда от двамата собственици. В случая
волеизявлението за учредяване право на ползване върху целия имот в полза
на К. е дадено от представлявания К. с предоставянето й на права по
чл.38,ал.1 от ЗЗД,които й дават възможност при извършване на дарението да
запази изцяло за себе си правото на ползване върху целия даряван имот. От
текста на пункт 2 от нотариалния акт от 2011г., с който е запазено правото на
ползване върху процесния имот, недвусмислено се налага извода, че вещното
право е учредено за целия имот, тъй като в противен случай би следвало да се
посочи върху каква идеална част от него правото на ползване се разпростира.
Уговореното право на ползване по своята правна природа е лично,
неотчуждимо и ненаследимо субективно право. То се погасява /съгласно
разпоредбата на чл. 59 от Закона за собствеността/, след смъртта на своя
титуляр, ако не е учредено за по-кратък срок.В конкретния случай правото на
ползване е запазено от прехвърлителите при даряване на имота на
непълнолетните им ***, поради което този акт ограничава само и единствено
право на собственост на приобретателите на процесния имот, които
притежават голата собственост върху същия.Надарените са се обогатили с
придобИ.е правото на собственост на процесния имот, макар и да са
придобили само голата собственост върху същия.Още повече, че
законодателят е установил комплекс от задължения в тежест на ползвателя,
гарантиращи запазване на собствеността, покриване на разходите по
поддръжката и в състояние годно за ползване. Съществените задължения на
ползвателя са уредени в чл. 57 ЗС и са свързани: 1/ със заплащане на
разноските, свързани с ползването - в т.ч. данъци, такси; 2/ с изискването
вещта да бъде поддържана в състояние, в което е получена от собственика,
10
поемане на разноските по съхранението и поддържането на годното за
ползване състояние на вещта /аварийни или текущи ремонти/. Наред с тези
задължения, законодателят в чл. 57, ал. 4 ЗС е установил задължението имотът
да бъде застрахован в полза на собственика, да заплаща застрахователната
премия, доколкото не е установено или договорено друго. Изложеното налага
извода, че макар и да е тежест върху имота, учредяването на правото на
ползване не представлява разпоредителна сделка, увреждаща интересите на
ненавършилите пълнолетие ***, за да е необходимо разрешение по чл.130,ал.3
от Семейния кодекс,с оглед на което неоснователен е довода на въззивника, че
липсата на разрешение по чл.130,ал.3 СК води до нищожност по смисъла на
чл.26,ал.1 ЗЗД на така учреденото право на ползване.
По изложените съображения оплакванията на въззивника в жалбата му
са изцяло неоснователни и първоинстанционното решение следва да се
потвърди като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода по делото във въззивната инстанция на основание чл.81
ГПК и чл. 78,ал.3 ГПК в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят
направените разноски за адвокатско възнаграждение,доказани до размера от
500 лева.
По повод частната жалба срещу определение № 1086/23.10.2024г. по
гр.д.№ 917/2023г. на РС-Несебър, с което е оставена без уважение молбата по
чл.248 ГПК – за намаляне размера на присъдените на ищцовата страна
разноски за адвокатско възнаграждение от 2650 лева, съдът съобрази
следното: При определяне на дължимото адвокатско възнаграждение съдът
следва да вземе предвид не само величината на защитавания интерес /цената
на иска/, но и обема и сложността на извършената дейност от адвоката, както
и дали тази дейност изисква висока компетентност и знания с оглед
фактическата и правна сложност на конкретното дело. Посочените в Наредба
№ 1 от 2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения могат да
служат само като ориентир за съда при определяне на дължимото адвокатско
възнаграждение / в този смисъл определение № 4888/29.10.2024г. по ч.гр.д.№
3551/2024г. на ВКС, г.к. І-во отделение/. С Решение С-438/22 г. на СЕС,
определение № 1001 от 06.03.2024 г. по ч.гр.д.№ 553 от 2024 г. на ВКС, ГК, III
г.о. и определение № 28 от 21.01.2022 г. по ч.т.д.№ 2347 от 2021 г. на ВКС, ТК,
II т.о., както и на определение 1183 от 14.03.2024 г. по ч.гр.д.№ 2605 от 2023 г.
на ВКС, ГК, III г.о. и определение № 327 от 16.07.2018 г. по ч.т.д.№ 750 от
2018 г. на ВКС, ТК, II т.о. и др. се приема, че при произнасяне по искане по
чл.78, ал.5 ГПК за намаляване на адвокатско възнаграждение поради
прекомерност или по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по
чл.38, ал.2 ЗА, българският съд не е обвързан от приетите в Наредба № 1 от
2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от така изложените по-горе доводи, настоящият въззивен
съд счита, че делото не се отличава с някаква фактическа или правна
сложност-извод, до който е достигнал и районния съд.При извършване
преценка на вида на извършените от процесуалния представител на ищеца
процесуални действия и техния обем, представените писмени становища и
11
ангажираните от него доказателства, съдът ги съпостави и с тези, извършвани
от процесуалния представител на защитата, които в крайна сметка изцяло са
довели до изясняване на спора от фактическа страна. В случая между
страните не се спори по фактите, а само и единствено по правото. При това
положение и отчитайки размера на адвокатското възнаграждение на
ответната страна, договорено до размера от 1200 лева ,съдът намира, че
справедливо и разумно е намаляване на адвокатското възнаграждение на
ищцата до размера от 1650 лева.По изложените съображения обжалваното
определение по чл.248 ГПК следва да се измени, като присъденото с
решението адвокатско възнаграждение на ищцата от 2650 лева се намали на
1650лева.
Мотивиран от изложеното Бургаският Окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 278/29.07.2024г. по гр.д.№ 917/2024г. на
РС-Несебър.
ОСЪЖДА Б. В. А. с ЕГН **********, адрес: град ***, улица *** № *,
ДА ЗАПЛАТИ на Н. Л. К. с ЕГН **********, постоянен адрес: град ***, ж.к.
***, блок ***, вход *, етаж *, ап. **, сумата в размер на 500 лева,
представляваща направените по делото разноски за адвокатско
възнаграждение пред БОС.
ОТМЕНЯ определение № 1086/23.10.2024г. по гр.д.№ 917/2023г. на РС-
Несебър, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ Решение № 278/29.07.2024г. по гр.д.№ 917/2024г. на РС-
Несебър в частта за разноските, като намалява на основание чл.78,ал.5 ГПК
присъдените в полза на Н. Л. К. разноски от 2650 лева на 1650 лева.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС с касационна
жалба в 1-месечен срок от съобщаването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12