№ 35
гр. Каварна, 06.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАВАРНА в публично заседание на четвърти
февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Емилия Д. Панчева
при участието на секретаря Йорданка Анг. Ялнъзова
като разгледа докладваното от Емилия Д. Панчева Гражданско дело №
20243240100044 по описа за 2024 година
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 430 ТЗ, вр. чл. 79 ЗЗД вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД от “ТИ
БИ АЙ БАНК” ЕАД срещу И. М. П., за признаване за установено, че
ответникът дължи следните суми: сумата 4500,00 лв. представляваща
главница по Договор за потребителски кредит № ****/11.05.2022 г., сключен
между „Ти Би Ай Банк” ЕАД - кредитор и И. М. П. - кредитополучател, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението в съда – 27.06.2023 г. до окончателното изплащане на вземането;
сумата 1547,67 лв., представляваща договорна лихва за периода от 25.06.2022
г. до 27.04.2023 г. и сумата 172,12 лева, представляваща обезщетение за забава
за периода 25.06.2022 г. до 15.06.2023 г., за които е издадена Заповед №
121/28.06.2023 г. за изпълнение на парично задължение въз осн. на документ
по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 246/2023 г. по описа на КРС.
В исковата молба се твърди, че на 11.05.2022 г. между „Ти Би Ай Банк“
ЕАД и И. М. П. е сключен Договор за потребителски кредит № ****, по
силата на който Банката е предоставила на ответницата сума в размер на
4500.00 лева.
Твърди, се че съгл. чл. 10 от Договора, общото крайно задължение
възлиза на 9234.74 лв., която сума е разсрочена на 48 погасителни месечни
1
вноски. Уговореният между страните лихвен процент, бил в размер на 41,12
%, а предоставената сума, кредитополучателят имал задължение да върне на
месечни вноски, всяка включваща 2 (два) компонента: главница и договорна
лихва.
Твърди се, че длъжникът преустановил плащанията по договора,
считано от 25.06.2022 г. за повече от три месечни вноски, съгласно
погасителния план към договора, а именно вноски с падежи 25.6.2022 г.,
25.7.2022 г, 25.8.2022 г. Считано от 27.04.2023 г. е настъпила предсрочна
изискуемост на задължението съгласно чл. 16.2. от Договора. Въпреки
уговорената в договора автоматично предсрочната изискуемост, ответникът е
уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита с пратка ИД PS
1421 007LLQ S, с бар код 9123041001970, получена лично от ответницата.
С оглед депозираното в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК писмено възражение
от длъжника, срещу издадената Заповед № 121/28.06.2023 г. за изпълнение на
парично задължение въз осн. на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. №
246/2023 г. по описа на КРС за ищеца е налице правен интерес от предявяване
на иск за установяване на вземанията по същата.
В срока по чл. 131 от ГПК за отговор ответникът оспорва предявения иск
за главница в размер на сумата от 4500,00 лв., като недопустим, а предявените
искове за договорна лихва в размер на 1547,67 лв. и мораторна лихва в размер
на 172,12 лв., като неоснователни. Въвежда възражение за нищожност на
договорните клаузи поради нарушение разпоредбите на ЗПК – чл. 11, ал. 2
ЗПК; чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК; чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК; чл. 11, ал. 1, т.12 ЗПК; чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, вр. с чл. 22 ЗПК. Твърди се, че уговорения в договора
лихвен процент от 41,12 % е в противоречие с добрите нрави, което води до
недействителност на целия договор. Релевира възражение за изтекла
погасителна давност. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на
предявените искове за договорна и мораторна лихва като неоснователни, и за
прекратяване на производството по иска за главница, като недопустим.
Съдът, като обсъди събраните доказателства и доводите на страните,
приема за установено следното от фактическа страна:
Не е спорно между страните, а и от представения по делото договор за
потребителски кредит № **** от 11.05.2022 г., се установява, че ищецът е
опуснал на ответника заем в размер на 4500 лв., който е следвало да се върне
2
разсрочено на 48 погасителни вноски, съгласно погасителен план,
инкорпориран в договора, 47 броя от които в размер на 192,39 лв. и последна
вноска в размер на 192,41 лв., в периода от 25.06.2022 г. (първа вноска) до
25.05.2026 г. (краен срок на договора). Уговорен е годишен лихвен процент в
размер на 41,12% и годишен процент на разходите 48,23 %. Посочена е обща
дължима сума по договора в размер на 9234,74 лв.
В чл. 15.1. от договора е предвидено, че при забава потребителят дължи
законна лихва върху цялата просрочена сума за целия период на просрочието
– от падежа до плащането. Според чл. 16.2 от договора, при пълно или
частично просрочие на три поредни погасителни вноски цялото непогасено
задължение става предсрочно изискуемо от падежа на последната неплатено
вноска и от тази дата върху неплатената главница започва да се начислява
законна лихва до окончателното изплащане.
Ищецът е изпратил уведомление на ответницата, в което посочил, че
поради просрочие на вноските с падежи 25-то число на месеците юни, юли и
август 2022г. обявява кредита за предсрочно изискуем, което е получено от
нея на дата 27.04.2023г. (уведомление и обратна разписка на л. 16 и 17 от
делото).
От заключението по съдебно-счетоводната експертиза, което съдът
кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява, че
ответницата на 11.05.2022 г. е усвоила изцяло сумата от 4500,00 лв. В периода
от 25.06.2022 г. до 27.06.2023 г. (дата на подаване на заявлението) ответницата
е извършила едно плащане по кредита в размер на 78,00 лв.
На 27.06.2023 г. ищецът „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е депозирал в РС Каварна
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, по което е
образувано ч.гр.д. № 246/2023 г. На 28.06.2023 г. заявлението е уважено
изцяло, като е издадена заповед № 121 за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист срещу длъжника
И. М. П. за заплащане на кредитора „Ти Би Ай Банк“ ЕАД сумата от 4500,00
лева (четири хиляди и петстотин лева), представляваща главница по Договор
за потребителски кредит № **** от 11.05.2022 г., ведно със законна лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 27.06.2023 г.
до окончателното изплащане на вземането; сумата 1547,67 лева (хиляда
петстотин четиридесет и седем лева и шестдесет и седем стотинки),
3
представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 25.06.2022 г.
до 27.04.2023 г.; сумата 172,12 лева (сто седемдесет и две лева и дванадесет
стотинки), представляваща обезщетение за забава за периода от 25.06.2022 г.
до 15.06.2023 г., както и сумата 274,40 лева (двеста седемдесет и четири лева
и четиридесет стотинки), представляваща направените по делото разноски.
В срока по чл. 414 ГПК длъжникът е депозирал възражение срещу
заповедта за изпълнение, като е оспорил дължимоста на вземането за
договорна (възнаградителна) лихва върху главницата по договора в размер на
1547,67 лева за периода от 25.06.2022 г. до 27.04.2023 г. и на вземането за
обезщетение за забава в размер на 172,12 лева за периода от 25.06.2022 г. до
15.06.2023 г. Изрично е посочил, че не оспорва и признава сумата от 4500 лева
по Договор за потребителски кредит № **** от 11.05.2022 г.
При така установеното от фактическа страна, настоящият състав на
Каварненски районен съд прави следните правни изводи:
По допустимостта на исковете:
С отговора на исковата молба ответникът е релевирал възражение за
недопустимост на предявения иск за установяване в отношенията между
страните дължимостта на сумата от 4500 лева, представляваща главница по
Договор за потребителски кредит № **** от 11.05.2022 г., с оглед липсата на
възражение срещу издадената заповед за изпълнение в тази част и изрично
заявеното признание дължимоста на претендираната сума. Така заявеното
възражение съдът намира за основателно.
Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 10а от ТР №
4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, процесуалните
предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на
иск, предявен по реда на чл. 422, респ. 415, ал. 1 ГПК, не са налице в случаите,
когато възражението по чл. 414 ГПК не е подадено в срока по чл. 414, ал. 2
ГПК или не съдържа оспорване на вземането. Съдът, разглеждащ иска по чл.
422, респ. 415, ал. 1 ГПК, извършва самостоятелна преценка за наличието на
тези специални процесуални предпоставки и не е обвързан от констатациите
по тях на съда в заповедното производство. Ако исковият съд установи, че
възражение по чл. 414 ГПК не е подадено в преклузивния законоустановен
срок, следва да прекрати производството като недопустимо.
В случая в предмета на делото е включен установителен иск, предявен от
4
кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, при направено възражение
от длъжника в рамките на установения в чл. 414, ал. 2 ГПК срока.
Възражението обаче се отнася само за дължимите суми за договорна
(възнаградителна) лихва върху главницата по договора в размер на 1547,67
лева за периода от 25.06.2022 г. до 27.04.2023 г. и за вземането за обезщетение
за забава в размер на 172,12 лева за периода от 25.06.2022 г. до 15.06.2023 г.,
като липсва оспорване на вземането, респ. несъгласие с издадените в полза на
заявителя заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист досежно
дължимата главница в размер на 4500,00 лева. Длъжникът ясно и точно е
посочил в своевременно депозираното по делото възражение, че не оспорва и
признава дължимостта на сумата от 4500 лева, представляваща главница по
сключения между страните договор.
Подаването на възражение срещу заповедта за изпълнение е абсолютна
процесуална предпоставка за допустимост на иска за установяване
съществуването на вземанията, за които е издадена заповедта, който иск
кредиторът предявява в срока и по реда на чл. 422, вр. чл. 415 ГПК. В
процесния случай, при наличие на ясно и конкретно направено признание на
задължението за главница по Договор за потребителски кредит № **** от
11.05.2022 г. и при липса на оспорване от длъжника по отношение на тази
сума, за ищеца не е налице правен интерес от предявяване на иск по
отношение това вземане. Ето защо производството по така предявения иск,
като недопустимо следва да бъде прекратено.
Предявените искове за установяване дължимостта на сумата 1547,67 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 25.06.2022 г. до 27.04.2023 г. и
сумата 172,12 лева, представляваща обезщетение за забава за периода
25.06.2022 г. до 15.06.2023 г., за които е издадена Заповед № 121/28.06.2023 г.
за изпълнение на парично задължение въз осн. на документ по чл. 417 ГПК по
ч.гр.д. № 246/2023 г. по описа на КРС, са допустими. Предявени са по реда и в
срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, след издаване по
заявление на ищеца в качеството му на кредитор срещу ответника И. М. П. в
качеството на длъжник, на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 417 ГПК от 28.06.2023 г. по ч. гр. д. № 246 по описа за 2023 г. на
Каварненски районен съд, и след направено от длъжника възражение.
Претендира се установяване на вземания, съответни на задълженията,
5
посочени в заповедта за изпълнение.
По основателността на исковете:
Възнаградителната лихва по договор за потребителски кредит е
компонент от ГПР. Единственото поставено от закона условие е тя, заедно с
другите елементи на ГПР общо, да не надвишава максимално допустимия
размер, предвиден в чл. 19, ал. 4 от ЗПК - пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България. Договорният лихвен процент
(възнаграждението на кредитора) съставлява един от компонентите,
формиращи ГПР, чийто максимално допустим размер е установен, за да
защити потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване на
финансови институции, предоставящи потребителски кредити чрез
определяне на висок лихвен процент. Преценката за противоречие със закона
и добрите нрави на клауза относно възнаградителната лихва следва да се
извърши при съпоставка на сбора на договорната лихва с другите разходи и
фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита включва общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
По смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита.
По процесния договор не са уговорени допълнителни услуги. Видно е от
погасителния план, че дължимата сума по кредита е установена като сбор от
месечните погасителни вноски, включващи само главница и договорна лихва.
В случая ГПР от 48,23%, според договора, включва ГЛП от 41,12% (договорно
6
възнаграждение) и 7,11% други задължения, като липсва яснота какви са те,
доколкото общо е посочено, че ГПР е формиран по определения в приложение
№ 1 към ЗПК начин. И в погасителния план няма посочване на други,
различни от главницата и лихвите по кредита, плащания, от които да може да
се направи извод за размер на дължими такси.
Размерът на ГПР е отразен в договора (чл. 10) само като сума и като
процент и допълнително е посочено, че е определен съгласно приложение 1
към ЗПК. Посочено е също, че при просрочие от страна на потребителя,
дължимата от него сума ще се увеличи с лихвите и разходите по чл. 15 от
договора. Тази клауза обаче урежда разходите, които се дължат при
неизпълнение на договора, а съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК тези разходи не се
включват при изчисляване на ГПР.
Съгласно чл. 10, пар. 2, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО, транспонирана в
разпоредбите на ЗПК, договорът за кредит трябва да посочва по ясен начин
ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на
договора за кредита, както и всички допускания, използвани за изчисляването
на този процент. Това изискване е възпроизведено в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Съдържа се и в Приложение № 2 към директивата "Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити", част
III "Разходи по кредита". За да е спазено изискването на чл. 11, т. 10 от ЗПК, не
е достатъчно ГПР да бъде посочен като общ процент без яснота за отделните
компоненти, без да се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин.
Тъй като договорът за потребителски кредит по своето правно естество
представлява възмездна правна сделка, ГПР изразява насрещната парична
престация, която кредитополучателят е длъжен да осъществи. Предвид това,
ГПР е част от основния предмет на договора, поради което структурата му
трябва да бъде посочена ясно и разбираемо за средния потребител на
кредитни услуги, вкл. и чрез изясняване на обстоятелството от какъв вид и
стойност на лихвените и нелихвените разноски се състои, като само
посочването, че е спазена методиката по приложение № 1 към ЗПК не е
достатъчно.
Съдържанието на процесния договор не позволява установяване на
7
индивидуалните компоненти на ГПР, различни от ГЛП, поради което следва
да се приеме, че на кредитополучателя не е предоставена ясна и достъпна за
него информация относно всички плащания по договора. Годишният процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, не са посочени по ясен
начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Договорът не може
да продължи да се изпълнява без клаузите за ГПР, тъй като премахването им
би довело до изменение на естеството на основния предмет на договора.
Поради тези съображения при неяснота относно начина на формиране на
стойността на ГПР договорът за потребителски кредит е нищожен – с
аргумент от правната норма на чл. 22 вр. чл. 11, т. 10 от ЗПК. При
нищожността на договора за потребителски кредит се дължи само чистата
стойност на кредита, т.е. без лихва или други разходи по кредита, съгласно чл.
23 от ЗПК.
С оглед изложеното предявените установителни искове за сумата 1547,67
лв., представляваща договорна лихва за периода от 25.06.2022 г. до 27.04.2023
г. и сумата 172,12 лева, представляваща обезщетение за забава за периода
25.06.2022 г. до 15.06.2023 г., за които е издадена Заповед № 121/28.06.2023 г.
за изпълнение на парично задължение въз осн. на документ по чл. 417 ГПК по
ч.гр.д. № 246/2023 г. по описа на КРС, като неоснователни подлежат на
отхвърляне. С оглед отхвърляне на исковете, възражението за погасителна
давност не подлежи на обсъждане.
По разноските:
При този изход на спора – недопустимост на единия от исковете и
неоснователност на другите два иска право на разноски в исковото
производство има само ответната страна, а право на разноски в заповедното
производство имат и двете страни.
В заповедното производство на заявителя /ищец/ са присъдени разноски в
размер на 274,40 лв. С оглед изхода на делото същите следва да бъдат
редуцирани до размера от 198,53 лева.
От своя страна, ответницата не е направила разноски в исковото и
заповедното производство. В рамките на двете производства, на ответницата
са предоставени правни услуги от адв. Е. К. и от адв. Красимира Билева, като
съобразно представените в заповедното и исковото производство договори за
8
правна защита и съдействие, е договорено възнаграждение при условията на
чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв.
По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в
полза на адв. К. и адв. Билева, съдът счита следното: Съгласно
преобладаващата съдебната практика, която се споделя и от настоящия състав,
когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен
ответник обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът,
върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското
възнаграждение, е сборът от цената на всички искове (вж. Определение № 29
от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т. о., ТК). Следва да се
отбележи още, че в случая предявеният иск за главница и за акцесорни
вземания почиват на общо основание – недействителността на договора за
кредит, сключен между страните. В този смисъл, доколкото исковете почиват
на едно правоотношение и на общо основание, то не следва да се присъжда
възнаграждение за всеки иск. От друга страна, съобразно изричните
разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела
C427/16 и C428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от
Софийски районен съд/, установените размери на минималните адвокатски
възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за
всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че
освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното
прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1
ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по
дело C 438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание
член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното
решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл,
че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във
9
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед посочените по- горе съображения и като взе предвид фактическа
и правна сложност на делото и обстоятелството, че по настоящото
производство са проведени три открити съдебни заседания, на които адв. К. не
е присъствала, както и размера на исковата претенция, съдът счита, че на
основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. К. се дължи
възнаграждение в размер от 600,00 лв.
Относно хонорара на адв. Билева в заповедното производство, доколкото
стореното се ограничава до депозиране на еднотипово, бланково заявление, то
следва да се определи възнаграждение в размер на 200 лева.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРЕКРАТЯВА производството по предявения от "Ти Би Ай Банк" ЕАД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Димитър Хаджикоцев“ 52-54, представлявано от А.Ч.Д. и Н.Г.С., срещу И. М.
П., ЕГН **********, с адрес гр. Каварна, ул. „****“ 3А, иск за признаване за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи сумата
от 4500,00 лв. представляваща главница по Договор за потребителски кредит
№ ****/11.05.2022 г., сключен между „Ти Би Ай Банк” ЕАД - кредитор и И. М.
П. - кредитополучател, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на депозиране на заявлението в съда – 27.06.2023 г. до
окончателното изплащане на вземането.
ОТХВЪРЛЯ исковете по чл. 422 ГПК вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 430 ТЗ вр. чл.
79 ЗЗД вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД на "Ти Би Ай Банк" ЕАД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ 52-54,
срещу И. М. П., ЕГН **********, с адрес гр. Каварна, ул. „****“ 3А, за
установяване дължимостта на следните суми за: договорна лихва в размер на
10
1547,67 лв. за периода от 25.06.2022 г. до 27.04.2023 г. и обезщетение за забава
в размер на 172,12 лева, за периода от 25.06.2022 г. до 15.06.2023 г., за които е
издадена Заповед № 121/28.06.2023 г. за изпълнение на парично задължение
въз осн. на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 246/2023 г. по описа на КРС.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК И. М. П., ЕГН **********, с
адрес гр. Каварна, ул. „****“ 3А, да заплати на "Ти Би Ай Банк" ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър
Хаджикоцев“ 52-54, сумата 198,53 лева – разноски за заповедното
производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗА "Ти Би Ай Банк"
ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Димитър Хаджикоцев“ 52-54, да заплати на адв. К.И.Б., ЕГН: **********,
адрес гр. София 1463, ул. **** № 31, ет. 1, офис-партер, сумата от 200,00 лв. –
разноски за адвокатско възнаграждение за заповедното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗА "Ти Би Ай Банк"
ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Димитър Хаджикоцев“ 52-54, да заплати на адв. Е. К. К., с адрес на
упражняване на дейността: гр. София п.к. 1463, ул. **** № 31, ет. 1, сумата от
600,00 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за исковото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Добрички окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Каварна: _______________________
11