Р Е
Ш Е Н
И Е
№
…………./……………….
Гр.
София, 10.02.2021г.
Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-18 състав в закрито заседание на десети
февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
ЧЛЕНОВЕ : НЕЛИ АЛЕКСИЕВА
ДИЛЯНА
ГОСПОДИНОВА
като
изслуша докладваното от съдия Кацарска ч.гр.д № 1289 по описа за 2021г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 435 и
следващите от ГПК.
Образувано е по две жалби, подадена от назначения
особен представител на длъжника по изпълнителното дело –М.Г.П. чрез адв. Й.П., срещу
актове на ЧСИ М.К.по изп.дело №104/2016г. Първата жалба с вх.№4941/09.09.2020г.
е срещу постановлението от 27.07.2020г., като се твърди отказ на ЧСИ да ги
намалени. Твърди се, че размер от 720 лв. – юрисконсултско възнаграждение
противоречи на чл. 78, ал.8 от ГПК и чл. 37 от ЗПП. Обжалва се и размера на
начислените такси с твърдения, че част от действията са ненужно повтаряни, а за
извършването им е начислена такса. Втората жалба с вх.№4942/09.09.2020г. е
срещу отказ на ЧСИ да прекрати образуваното изпълнително дело на основание чл.
433, ал.1 т.8 от ГПК. Жалбоподателят твърди, че е настъпила перемпция още на
19.02.2018г., тъй като изпълнителни действия са поискани с молбата от
19.02.2016г. и след това не са поискани нови, като дори и да се приеме, че
запорът на банкови вземания от 19.04.2016г. е валидно изпълнително действие,
пак е налице перемпция.
Взискателят ЗАД „А.“ АД е подал писмен
отговор от 27.11.2020г., в който по подробно изложените съображения счита
жалбата за неоснователна. Възразява и срещу особеното искане по нея.
ЧСИ К.е депозирал писмени мотиви, в
които сочи, че жалбата е неоснователна по изложените съображения.
Съдът като обсъди доводите на
жалбоподателите и материалите по приложеното заверено копие от изпълнителното
дело, намира за установено следното:
Производството по процесното
изпълнително дело е образувано по молба по молба с
Вх. № 1466 / 19.02.2016г. от взискателя ЗАД А. АД, ЕИК *********, въз
основа на Изпълнителен лист издаден на 08.10.2014 г. от СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД на
основание Съдебно решение по ГД № 1030 от 2013 г. на СОФИЙСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД и
ГД № 864 от 2012 г. на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД I ГО,12 с-в/отд., с който длъжникът
М.Г.П. е осъден да заплати сумата от 1950 лв. – разноски, сумата от 1675 лв. –
разноски и 1125 лв. – юрисконсултско възнаграждение. В молбата има искане за налагане
на запор, както и за юрисконсултско възнаграждение в размер на 720 лв. С
образуване на изп. Дело и по приложената сметка и фактура от 16.02.2016г. са
наличислени такси за образуването му – 20 лв., за цялостно проучване на имущ.
Състояние и др. – 50 лв., за връчване на покана – 50 лв., или общо с ДДС в
размер на 108 лв. Извършени са справки до СВ, СДВР – Пътна полиция, НАП,
вписана е възбрана върху ниви в район Търговище. Изпратени са запорни съобщения
и покана за доброволно изпълнение, невръчена. По фактура от 14.05.2016г. са
начислени такси за запор в размер на 15 лв. и по т.4 – за изпращане на
съобщение в размер на 10 лв., или общо 30 лв. с включен ДДС по сметка № 10812.
Във връзка със запор на арендно възнаграждение е получен отговор от третото лице
от 12.05.2016г., стр.38 от делото, че се приема частично, тъй като земите са
наследствени. С молба от 17.05.2016г. взискателят е представил документ за
платени такси, а последствие е привнесъл и 200лв. – възнаграждение за разноски
за особения представител. Правени са опити за връчване на ПДИ по пощата и чрез
връчител, връщани в цялост, като с разпореждане от 01.02.2018г. ЧСИ е посочил
да се изпрати съобщение на взискателя, че в резултат на запора постъпват
частични суми, но все още не е връчена покана за доброволно изпълнение.
Съобщението е връчено на 13.02.2019г. / стр.69 от делото/. След оформяне по
реда на чл. 47 от ГПК, с разпореждане от 28.04.2020г. е поискано от САК да
посочи адвокат за особен представител, като такъв е определен Й.П. с писмо от
26.05.2020г. На същия е връчена покана за доброволно изпълнение с включените
разноски на 04.08.2020г., като с молба от 06.08.2020г. с вх.№4314 е поискано
прекратяване на изпълнителното дело поради перемпция, както и при евентуалност
вдигане на възбраните, налице е възражение за прекомерност на юрисконсултското
възнаграждение и размера на начислените такси. С разпореждане, написано на ръка
върху молбата, е посочено, че искането се оставя без уважение, тъй като има
наложен активен запор, по който постъпват суми и не е необходимо да бъдат
искани нови способи, след като предприетия е дал положителен резултат. За
горното е връчено съобщение на жалбоподателя на 26.08.2020г. С допълнително
разпореждане, оформено със съобщение на стр. 97 от изпълнителното дело, ЧСИ е
посочил, че първо нямало искане или възражение за намаляване на адвокатския
хонорар, второ, че молбата за намаляване от 09.09.2020г. се оставяла без
уважение.
При така установената фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Съдът намира, че жалбата е процесуално
допустима, изхожда от легитимирана страна и е срещу акт, подлежащ на обжалване
съгласно чл.435, ал.2, т.6 и т.7 от ГПК, като е подадена в срок след отказа на
ЧСИ по молбата от 09.09.2020г. и срещу отказ за прекратяване на изпълнителното
дело и в частта за разноските. С влизането в сила на 01.03.2008г. на новия ГПК обхватът на обжалване действията
на съдебния изпълнител е ограничен
значително в сравнение с ГПК (отменен). В чл. 435 от ГПК законодателят е
предвидил императивно и казуистично кои действия на съдебния изпълнител може
да се обжалват по този ред и съответно
от кои страни. Съгласно чл. 435 ал. 2, т. 6 от ГПК длъжникът може да обжалва отказа на съдебния
изпълнител да спре, прекрати или приключи принудителното изпълнение, а съгласно
т.7 – постановеното относно разноските. Разпоредбата на чл. 435, ал. 2 от ГПК е императивна и не може да се
тълкува разширително. Не е предвидена правна възможност за обжалване и на други
действия, с които длъжникът счита, че са нарушени правата му, тъй като в ГПК няма обща разпоредба
даваща възможност за обжалване на всички действия на съдебния изпълнител, които
страната по делото счита, че са
незаконосъобразни. В
случая жалбите са срещу отказ да се прекрати образуваното изпълнително дело и
срещу отказ за изменение на разноските, подадени са в срок и са процесуални
допустими, като следва да бъдат разгледани по същество. Доводите по мотивите,
че нямало предшестващо искане за намаляване на разноските са несъобразени с
данните по делото, тъй като такова е изрично формулирано във възражението от
09.09.2020г. и видно от съобщение с изх.9404 ЧСИ се е произнесъл по него, макар
и със закъснение. Следователно е налице акт, с който е отказано намаляване на
разноските по изпълнението.
По отношение
на жалбата в частта за отказа да се прекрати изпълнителното дело, съдът намира
следното:
Основанията,
осуетяващи реализацията на правото на взискателя, са изрично уредени в
разпоредбата на чл. 433, ал. 1 от ГПК. Съгласно т. 8 от посочената разпоредба,
когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява.
Прекратяването поради т.нар. "перемпция " настъпва по силата на
закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи вече настъпилото
прекратяване. Срокът, установен в горепосочената норма, тече от последното
изпълнително действие, извършено по изпълнителното дело. Изтичането му води до
прекратяване на започналото изпълнително производство, но не погасява
материалното право, т.е. няма пречка, и след срока да започне ново изпълнително
производство за неговото принудително удовлетворяване. Идеята на
законодателя с
въвеждането на основанието за прекратяване по чл. 433, ал.1 т.8 от ГПК е
да бъдат прекратени тези производства, взискателят по които, с пасивното си
поведение демонстрира незаинтересованост от събирането на вземането. В тази
връзка, с ТР №
2/26.06.2015 г., постановено по ТД № 2/2013 г. на ОСГК на ВКС се посочва кои изпълнителни
действия се считат за прекъсващи давността. Съобразно
разясненията в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. №
2/2013 г. на ВКС, ОСГТК при изпълнителния процес давността се прекъсва
многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с
извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ.
Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността,
защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба
на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение. Прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от
това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива
на частния съдебен изпълнител, като такива са насочването на изпълнението чрез налагане на запор
или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране
или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на
пазач, насрочването и извършването на продан и т. н., водещи до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. Прието
е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение,
проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки,
набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне
непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др. Прекратяването по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК е санкция
за бездействието на взискателя да е активен в производството по изпълнението и тя е допустима
само когато взискателят има задължение да поиска извършването на изпълнително
действие. Това задължение е налице при образуване на изпълнителното
производство или когато вече поисканото такова действие не е дало резултат.
Същото не е налице когато взискателят е поискал извършването на изпълнителни
действия до приключването на същите. Затова ако вследствие на поисканото
изпълнително действие е налице удовлетворяване на вземането на взискателя, той
не е задължен да поиска ново изпълнително действие и не може да започне да тече
срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Такъв срок ще тече от момента, в
който поисканото изпълнително действие приключи без вземането да бъде
реализирано или без да доведе до пълното му удовлетворяване, като в този смисъл има и
практика на съдилищата, обективирана в опр. № 356/14.05.2020г. по
гр.д.№3599/2019г., 4г.о. на ВКС и мн.др.
В случая от данните по делото е
безспорно, че с искането по молбата за образуване на изпълнителното дело от
19.02.2016г. е бил наложен запор върху вземания на длъжника от трето лице, в
резултат на който постъпват ежегодно суми за погасяване на задължението.
Взискателят е внесъл разноски по някои действия по-късно, но данни да е
депозирана молба с изрично искане. Същевременно е видно от данните по
изпълнителното дело, че е наложен запор върху арендно възнаграждение на
длъжника съобразно наследствения му дял от земеделски земи и с оглед горното са
постъпвали периодично суми по запора, като се сочи, че такива постъпват
ежегодно, не само след запора, макар и в малък размер. При
положение, че по изпълнителното дело са били извършвани изпълнителни действия и
е бил приложен определен изпълнителен способ за събиране на вземането-запор, от
който регулярно са постъпвали суми, то същото не би могло да се прекрати по
право на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, даже и да не са правени нови
искания от взискателя за извършване на нови изпълнителни действия.
Прекратяването на изпълнителното производство на посоченото основание настъпва
само при бездействие на взискателя за период от две години да посочи конкретен
изпълнителен способ, в резултат, на което по изпълнителното дело не се
извършват изпълнителни действия. Когато обаче са се извършвали такива по реализиране
на поискания способ, то не е нужно взискателят да прави нови искания за
извършване на други изпълнителни действия, за да препятства перемирането на
изпълнителното дело,
дори и постъпващите плащания да не са значителни по размер и да са довели до
погасяване на съществена част от дълга. Предвид горното съдът намира, че
жалбата срещу отказа за прекратяване на изпълнителното дело е неоснователна и
следва да бъде отхвърлена.
По втората жалба в частта за
разноските, съдът намира следното:
Атакува се отказ на ЧСИ да намали
приетото юрисконсултско възнаграждение, което е заявено по молбата за
образуване на изпълнителното дело и е в размер на 720 лв. Съдът намира, че по
отношение на разноските в изпълнителното производство е налице специалната
разпоредба на чл. 79 от ГПК, която изключва приложение на нормата на чл. 78,
ал.2 от ГПК, предвиждаща, че разноските са за сметка на ищеца, ако ответникът
не е дал с поведението си повод за завеждане на иска или признае същия.
Отговорността на длъжника за разноски в изпълнителното производство е различна
по обем и предпоставки. Съгласно изричната норма на чл. 79, ал.1 от ГПК
разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен ако делото е
прекратено поради плащане преди започването му, каквото основание не е налице в
случая, и ако изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или
отменени от съда, което също не е налице, и по новата т.3 – за изпълнителни
способи, които не са приложени. Съгласно чл. 10, ал. 1 от Наредба № 1/2004г. за
минималните размери на адвокатски възнаграждения, в редакцията към сключване на
процесния договор за правна защита, за образуване на изпълнително дело
минималното възнаграждение е в размер на 200 лв., а за действия по воденето му
- по т. 2 - за процесуално представителство, защита и съдействие на страните по
изпълнително дело и извършване на действия с цел удовлетворяване на парични
вземания, в размер съобразно дължимата сума по правилата на чл.7, ал.2,
съгласно нормата в приложимата редакция, която се гледа към момента на
дължимост на възнаграждението, а това съобразно данните е датата на
изпълнителното дело, т.е. 2016г. Това е минималния размер на адвокатското
възнаграждение с ДДС съобразно редакцията на Наредба №1/204г. към момента на
сключване на договора за правна помощ при адвокатското възнаграждение, като при
юрисконсултското такова релевантния момент е извършването на действието.
Настоящият съдебен състав намира, че приложими при определяне на
размера на юрисконсултското възнаграждение са разпоредбите на Наредба № 1/2004
г. на ВАС, които имат
материалноправен характер, поради което приложима е тази редакция на наредбата,
която е в сила към момента на сключване на договора за правна защита и
съдействие, доколкото на изменението на подзаконовия нормативен акт изрично не
е предадено обратното действие. В тази насока е и задължителната практика на
ВКС, постановена по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК - определение № 782/12.12.2014
г. по ч.т.д. № 3545/2014 г. на II ТО на ВКС, определение № 189/29.05.2014 г. по
гр. д. № 1024/2014 г. на IV ГО на ВКС и определение № 270/24.07.2014 г. по гр.
д. № 7159/2013 г. на IV ГО на ВКС. Отговорността на страните за разноски по делото се урежда
от действащия към съответния момент закон, както се приема изрично и в определение на ВКС
№152/11.05.2017г. по гр.д.№50235/2016г., 4 г.о. и др. Предвид горното с оглед темпоралния момент е
неприложима разпоредбата в редакцията с ДВ бр. 8 от
2017 г.,
предвиждаща, че полза на юридически лица или еднолични търговци се
присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били
защитавани от юрисконсулт, чийто размерът не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ, а предходната такава съгласно
която се дължи такова възнаграждение в размерите като за адвокатско
възнаграждение. Следователно в конкретния
случай приложение следва да намери разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК, преди
нейното изменение, тъй като към датата на образуване на делото, когато са
определени разноските, които се дължат, новото правило на чл. 78, ал. 8
ГПК не е действащо. Обратно на поддържаното от жалбоподателя, процесуалните
норми нямат обратно действие, те се прилагат незабавно и имат действие за в
бъдеще, освен ако обратното действие на същите не е изрично предвидено. В
разглеждания случай нормата на чл. 78, ал. 8 ГПК, в новата й редакция е
действаща от 28.01.2017 г. и на същата не е придадено обратно действие.
Изпълнителното производство е образувано на 19.02.2016 г., към която дата са определени и
разноските, които се дължат на взискателя. Следователно правилно съдебният
изпълнител не е приложил новата редакция на чл. 78, ал. 8 ГПК. Приложима е редакцията на чл. 7,
ал.2 от Наредбата с последно изменение с ДВ, бр. 28 от 2014 г., съгласно която при при
интерес при интерес от 1000 до 5000 лв. - 300 лв. + 7 % за горницата над 1000
лв., тъй като сборът
на сумите по процесния изпълнителен лист е 4850 лв. и чл.10 т.2 в същата
редакция, която предвижда, че възнаграждението
за процесуално представителство, защита и съдействие на
страните по изпълнително дело и извършване на действия с цел удовлетворяване на
парични вземания - 1/2 от съответните възнаграждения, посочени в чл. 7, ал. 2. В случая възнаграждението
възлиза на сумата от 569,50 лв., но се следва половината, т.е. 284,75 лв.
Следователно следващото се юрисконсултско възнаграждение за образуване и
процесуално представителство по делото по т.1 и т.2 в съответната редакция
възлиза общо на 484,75 лв., а не на приетото в размер на 720 лв. Предвид
горното в тази част жалбата се явява частично основателна и възнаграждението на
взискателя следва да бъде намалено до приетия размер. По отношение на дължимите
такси, съдът намира, че следва да се съобрази намаляването на юрисконсултското
възнаграждение и в тази връзка да се намали пропорционално таксата по т.26 от
Тарифата, но доколкото в случая същата не е ясно и окончателно определена
предвид частичното събиране на вземането, в тази насока следва да се съобрази,
че към момента на постановлението е прието несъбрано вземане в размер на
9364,68 лв., включващо 720 лв. юрисконсултско възнаграждение, вместо дължимото
от 484,75 лв., то следва да е в съответния процент, а именно с 8% върху
разликата между горните суми, т.е. сумата 18,82 лв. По отношение на другите
доводи в жалбата относно начислените такси, съдът намира, че от приложените по
изпълнителното дело сметки е видно, че са начислени всички включени в
постановлението такси, като действията са извършени. В случая, обаче, видно от
постановлението ЧСИ е начислил 2 пъти таксата по т. 5- за изготвяне и връчване
на ПДИ, което съдът намира за незаконосъобразно, тъй като таксата е една, независимо
от това колко на брой опити за връчване извършва съдебния изпълнител, тъй като
тя е и за връчване на ПДИ съгласно т.5, т.е. независимо от това дали са
изпратени една покана или няколко такива, доколкото таксата е единна, се дължи
само веднъж сумата от 24 лв., така както е начислена и по сметка №
10468/16.02.2016г. Съдът намира, че в случая няма данни и за приложение и
дължимост на начислената такса по т. 31 в размер на 203 лв. Съгласно Тарифата
таксата по т.31 е за допълнителни разноски, каквито са разходите
за: получаване
на информация и документи, свързани с длъжника и/или неговото имущество; банкови
такси и комисиони; осигуряване на достъп, отваряне и затваряне на помещения; транспорт, пренасяне и охрана на иззети вещи; вещи лица; пазачи; преводачи и тълковници; премахване,
унищожаване и запечатване на вещи; придвижване на частния съдебен изпълнител
извън населеното място, където е неговата кантора - по 0,50 лв. на километър,
но не повече от 30 лв. за едно действие, независимо дали то е изпълнено с едно
или повече посещения; заплащане на пощенски и/или куриерски услуги, като изрично се посочва, че допълнителните
разноски са за сметка на длъжника, когато за тях е издаден документ по Закона
за счетоводството. В случая по конкретното дело няма данни за извършвани такива допълнителни
разходи от ЧСИ, не е налице нито затваряне на помещения, нито охрана, нито вещо
лице и пазач или придвижване, няма и счетоводен документ за заплатени
комисионни и/или пощенски и куриерски услуги в посочения размер. Предвид
горното и в тази част разноските следва да бъдат отменени. С оглед горното
жалбата се явява частично основателна в частта за начислените разноски, като се
отмени за приетото юрисконсултско възнаграждение за разликата над 484,75 лв. до
размер - 720 лв., за втората такса по т.5 в размер на 24 лв., за таксата по
т.31 в размер на 203 лв., както и в частта по отношение на таксата по т. 26 в
размер на 18,82 лв.
Претенции за разноски са заявили
и двете страни, но жалбата се уважава частично и съдът намира, че такива не им
се следват с оглед изхода на спора. По отношение на жалбата за отказа за
прекратяване не се следват на длъжника изцяло с оглед изхода на спора. По
отношение на разноските следва да се посочи и че настоящото производство е
своеобразно продължение на произнасянето на ЧСИ относно дължимостта на
разноските и следва по аналогия да намери приложение практиката, че в
производството относно разноските, не се следват нови разноски на страните. В
производството по чл. 248 от ГПК не се дължат нови разноски на страните с оглед
изхода на спора ( включително и разноски за адвокатско възнаграждение), както в
първоинстанционното производство, така и във въззивното производство, по който въпрос има
формирана трайна съдебна практика ( виж Определение № 493/26.10.2016 г. по гр.
д. № 4088/2016 г. на 4-то гр. отд. на ВКС; Определение № 683/21.12.2015 г. по
ч. гр. д. № 5089/2015 г. на 3-то гр. отд. на ВКС; Определение № 296/15.08.2017
г. по ч. гр. д. № 1758/2017 г. на 3-то гр. отд. на ВКС; Определение №
114/20.05.2016 г. по ч. гр. д. № 1847/2016 г. на 2-ро гр. отд. на ВКС; ), тъй като то няма
самостоятелен характер, а е функционално свързано с производството по
съществото на спора. Съдът намира, че по аналогия при обжалване на акта на съдебния изпълнител
относно изменението на разноските следва да бъде приложена горната практика,
касае се за несамостоятелен въпрос, поради което разноски на страните не се
следват.
В случая длъжникът е
представляван от особен представител, който съгласно т. 7 от ТР 6/2012г. не
дължи държавна такса предварително, а такава се присъжда съобразно изхода на
спора, дължима от съответната страна. Предвид горното съдът намира, че
дължимата такса по настоящото производство в размер на 25 лв. по първата жалба
следва да бъде начислена и заплатена от М.П. в полза на СГС, а по втората
жалба, която е частично основателна, държавната такса следва да бъде
разпределена съответно, а именно върху ответника – сумата по уважената част, а
върху длъжника – неуважената. Процентното съотношение е спрямо сумата от 481,07
лв., за която са основателни възраженията по жалбата, спрямо общия размер
дължими такси и възнаграждения по постановлението, възлизащи на 2080 лв., или
съответно 23,5% / в период/. Предвид горното по отношение на таксата по втората
жалба, ответникът следва да заплати 23,5% от дължимата такава, или сумата от
5,86 лв., а длъжникът дължи разликата до 25 лв. или сумата от 19,14 лв.
Следователно длъжникът П. следва да бъде осъден да заплати на СГС общо държавна
такса в размер на 44,14 лв.
По отношение на възнаграждение на
особения представител, съдът намира, че доколкото се касае за действия, които
не са поискани от взискателя, респ. неотложни, то не следва същият да привнася
разноски. Представителството по подавани частни жалби е част от процесуалното
представителство по изпълнителното дело, за което на особения представител при
назначаването му е определено възнаграждение. Начисляването на такова, което да
се внася от взискателя за допълнителни действия, които не са задължителни, а по
преценка, като подаването на жалби не е необходимо според настоящия състав и не
може да бъде възложено в тежест на взискателя. Още повече, че в случая за
процесуалното представителство от особения представител е определена сума от
200 лв., която от данните е привнесена от взискателя, а съгласно чл. 27 от НПП
за представителство в изпълнително производство
възнаграждението е от 50 до 100 лв., т.е. няма основание съдът, който не е назначавал
особения представител адв. П.да му определя и начислява допълнително възнаграждение
извън вече определеното по изпълнителното производство.
С оглед гореизложените мотиви
съдът намира, че първата жалба е неоснователна и следва да бъде отхвърлена, а
втората се явява частично основателна с оглед гореизложените мотиви и следва да
бъде изменено постановеното по разноските, като следва да се присъди дължимата
такса по двете жалби в полза на съда съобразно гореизложените мотиви.
Воден от горното съдът
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалбата с вх.№4942/09.09.2020г., подадена
от особен представител на длъжника по изпълнителното дело –М.Г.П.,
чрез адв. Й.П., срещу акт на ЧСИ М.К.по изп.дело №104/2016г., а именно отказ да
прекрати образуваното изпълнително дело на основание чл. 433, ал.1 т.8 от ГПК,
обективиран в съобщение с изх.№6542/18.08.2020г.
ИЗМЕНЯ по жалба с вх.№4941/09.09.2020г.
подадена от особен представител на длъжника по изпълнителното дело –М.Г.П.,
чрез адв. Й.П., срещу акт на ЧСИ М.К.по изп.дело №104/2016г., а именно отказа
да се намалят разноските, приети с постановление от 27.07.2020г., обективиран в
съобщение с изх. №9404, като постановява следното:
НАМАЛЯВА приетото юрисконсултско
възнаграждение на взискателя ЗАД „А.“ АД в размер на сумата от над 484,75 лв.,
като приема недължимост на разликата до пълния включен размер от 720 лв., и ОТМЕНЯ следните такси - втората такса по т.5 от Тарифата към ЗЧСИ в
размер на 24 лв., таксата по т.31 в размер на 203 лв., както и в частта по
отношение на таксата по т. 26 за сумата в размер на 18,82 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалба с
вх.№4941/09.09.2020г. подадена от особен представител на длъжника по
изпълнителното дело –М.Г.П., чрез адв. Й.П., срещу акт на ЧСИ М.К.по изп.дело №104/2016г.,
в останалата й част.
ОСЪЖДА М.Г.П., ЕГН **********, с
постоянен адрес – гр. Търговище, кв. Запад, № ******, да заплати по сметка на
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, с адрес – бул.“Витоша“№2, сумата от 44,14 лв. /
четиридесет и четири лева и четиринадесет стотинки/, представляваща дължима
такса по двете жалби съобразно изхода на спора.
ОСЪЖДА ЗАД „А.“ АД, ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление – гр. ****** да заплати по сметка на СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, с адрес – бул.“Витоша“№2, сумата от 5,86 лв. / пет лева и
осемдесет и шест стотинки/, представляваща дължима такса по жалбата съобразно
изхода на спора.
Решението съгласно чл. 437, ал. 4 от ГПК е
окончателно и не подлежи на обжалване.
Да се изпрати
препис от същото на ЧСИ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/