РЕШЕНИЕ
Номер 158 /21.03 Година 2019 Град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски Окръжен съд ХIIІ търговски
състав
На тринадесети февруари през 2019 Година
В публично заседание в следния състав:
Председател: НАДЕЖДА ЖЕЛЯЗКОВА
Секретар: Илияна Куцева - Гичева
като разгледа докладваното от СЪДИЯТА
гражданско дело номер 329 по описа за 2018 година
намери за установено следното:
Субективно
пасивно съединени исковете са с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.
422, ал.1 във вр. с чл.415 ГПК.
Ищeцът – С.И.Г. ЕГН ********** с адрес ***
чрез адв. А.С.Р. и съдебен адрес *** твърди, че ответникът Ю.Р.Ч. е издател на
запис на заповед от 06.06.2014г. за 100 000 лв., с място на издаване и на
плащане гр. Пловдив и падеж 31.01.2015г., „без протест“ и „без разноски“,
поемател по който е Г., а втория ответник И.Ч. е поръчител. Като сочи, че по издадената ценна книга
плащане не е постъпило, ищецът твърди, че по негово искане му била издадена
Заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 1616/2018г. – 3 бр.с.
на РС Пловдив за сумата от 30 000 лв., частично от 100 000 лв. и
изпълнителен лист, въз основа на която било образувано изп.д. № 81/2018г. по
описа на ЧСИ Г.Д., рег. № *** в Камарата на ЧСИ. Сочи, че срещу издадената
заповед е подадено възражение от ответниците, поради което и предявява иск, с
който да установи съществуването на вземането по отношение на ответниците при
режим на солидарна отговорност и конкретно вземането за сумата от 30 000
лв., представляващо неизплатена в уговорения срок сума, дължима по запис на
заповед от 06.06.2014г., законна лихва върху главницата, считано от
31.01.2018г. до окончателното заплащане на главницата и всички разноски,
направени от заявителя, вкл. заплатено възнаграждение за адвокат. Претендира разноски.
В
срока по чл. 367 ГПК е постъпил отговор от ответника Ю.Р.Ч. ЕГН ********** с
адрес ***, с който предявения иск е оспорен, като са изложени твърдения, че в
издадения запис на заповед от 06.06.2014г. не се съдържа безусловно обещание за
плащане по смисъла на чл. 455, т.2 ТЗ т.е. не е налице реквизит съгласно чл.
455 ТЗ, както и че в текста е определен падеж за плащане 31.01.2015г. и
същевременно е посочено, че сумата ще се плати при предявяване на ценната
книга, което опорочава действителност на същата т.е. прави я нищожна. Отделно
навежда възражение за унищожаемост на записа на заповед, като твърди, че
ответника като лице с турско гражданство не владее български и е бил въведен в
заблуждение да подпише същия без да разбира значението и сочи, че ако е разбирал не бил подписал запис на
заповед. Твърди, че ценната книга му е била предоставена за подпис от ищеца,
заедно с други документи и създавайки у него грешната представа, че същия е
част от документите необходими за уреждане на отношенията между нея, съпругът й
И.Ч. и сина на ищеца и прекратяване на участието на същия като управител и
съдружник в „ГИС 2010“ ООД, в което дружество А. Г. и ответника Ю.Ч. били
съдружници. Навежда и възражение за изтекла погасителна давност, като твърди,
че ищецът е пропуснал сроковете по чл. 514 ТЗ, поради което е загубил и правата
си срещу поръчителя. Ответникът навежда и твърдения за налично между страните
каузално правоотношение, обезпечение на задължението, по което е сторено с
издадения запис на заповед като твърди, че между съпругът й И.Ч., А. Г. – син
на ищеца и Н.К.са съществували отношения във връзка с предоставени от ищеца
суми на сина му с цел финансиране дейността на „БУЛТУР ГРУП“ ООД, която сума е
върната от ответника на С.Г., а записа на заповед обезпечава вземането за лихви
по коментирания договор за заем, които са едностранно определени от заемодателя
и въпреки това са изцяло погасени от ответника. Отделно твърди, че уговорената
възнаградителна лихва е нищожна като прекомерна и уговорена в противоречие с
чл. 26, ал.1 ЗЗД – добрите нрави и затова не съществува каузата, за
обезпечаване на задълженията, по която е издаден записа на заповед. Заявява, че
вземането на ищеца по издадения запис на заповед е изцяло заплатено от него и
затова не съществува.
В
срокът по чл. 367 ГПК е постъпил отговор от ответника И.Ч. ЕГН ********** с
адрес ***, с който предявения иск е оспорен, като са изложени твърдения,
аналогични на тези изложени и от издателя на записа на заповед.
В
срокът по чл. 372 ГПК е постъпила допълнителна искова молба от ищеца, с която
са оспорени възраженията на ответниците, като за недопустими са намерени тези
на авлиста, касаещи лични възражения на издателя, съгласно чл. 485, ал.2 ТЗ и
конкретно касаещи пороци във волята на издателя. Твърди, че в издадения запис
на заповед е налице безусловно обещание за плащане, както и че в същия е
посочен падеж – конкретна дата на плащане. Оспорва възраженията, че са налице
основания за унищожаемост на записа на заповед, като твърди, че ответникът И.Ч.
знае и разбира български, а по отношение на съпругата му Ю.Ч. твърди, че при
издаване на записа на заповед е бил осигурен преводач на документа от турски
език, въпреки, че същия може да си служи и сам с българския език. Навежда
твърдения за приложение чл. 302 ТЗ. Оспорва възражението за изтекла погасителна
давност, като твърди, че давността е три годишна и не е изтекла към датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Оспорва
и твърденията за налично каузално правоотношение за обезпечаване задълженията,
по което е издаден записа на заповед, както и възраженията досежно
действителността на същото.
В
срока по чл. 373 ГПК не е постъпил допълнителен отговор от ответниците.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът намира за
установено следното:
Документално установените по делото факти са следните: От приложеното
ч.гр.д. № 1616/2018г. по описа
на ПРС – І гр.с. се установява, че със заявление ищеца е поискал да
му бъде издадена заповед за
изпълнение по чл.417 ГПК въз основа на запис
на заповед от 06.06.2014г., с който издателя Ю.Р.Ч. се е задължил да му заплати сума в
размер на 100 000 лв. на 31.01.2015г., което задължение е обезпечено с
поръчителството на И.Ч.. Искането на заявителя е удовлетворено като на 08.02.2018г. е издадена срещу длъжника и поръчителя
при режим на солидарна отговорност заповед за изпълнение на
парично задължение за сумата от 30 000 лв., частично от общо дължимата сума от 100 000 лв.,
дължима по запис на заповед от 06.06.2014г., законната лихва от 31.01.2018г. до
изплащане на вземането, държавна такса в размер на 600 лв. и адвокатско
възнаграждение в размер на 1500 лв.. На 28.02.2018г. са постъпили писмени възражения от длъжника Ю.Р.Ч. и поръчителя И.Ч., за което
заявителя е уведомен на 18.04.2018г. с нарочно съобщение. В срока
по чл.415, ал.1 ГПК е предявен и настоящия иск,
поради което и съдът приема, че производството, образувано по същия е процесуално допустимо.
Със запис на заповед от 06.06.2014г. Ю.Р.Ч. се е
задължил по заповед на ищеца да му заплати сумата от 100 000 лв., уговорен е
падеж на задължението - 31.01.2015г., като задължението по записа на заповед е обезпечено с авал, а за
авалист е посочен И.Ч., положен е и подпис от същия.
От ответниците се възразява, че издадения запис на
заповед не съдържа минимално необходимите реквизити, съгласно чл.455 ТЗ, тъй
като липсва безусловно обещание за плащане по смисъла на чл. 455, т.2 ТЗ и е
налице неяснота дали същия е с уговорен падеж или на предявяване.
Липсата на изричен текст „безусловно обещавам“ не
опорочава издадената ценна книга, в който смисъл са и разясненията дадените в
ТР № 1 от 28.12.2005г. по тълк.д. № 1/2004г. на ОСТК на ВКС, където е прието,
че същите изрази не са условие за валидност на записа на заповед, след като в
текста не е посочено условие с настъпване, на което да се поражда действието на
поетото задължение за плащане на определена парична сума. В конкретният случай
липсва подобно условие, поради което и съдът счита, че е изпълнено изискването
на чл. 535, ал.1, т.2 ТЗ т.е. налице е безусловно обещание на издателя да плати
сумата от 100 000 лв.
Не е налице и другото наведено и подържано от
ответниците възражение за това, че в записа на заповед са посочени два падежа
на плащане. Ясно е посочен падеж на задължението, посредством определяне на конкретен
ден – 31.01.2015г., а използвания в следващия абзац израз, че плащането ще бъде
сторено след представянето на записа на заповед следва да се коментира
единствено като гаранция на платеца по смисъла на чл. 492 ТЗ за отбелязване на
извършеното плащане, което следва да бъде сторено от приносителя – кредитора на
менителницата, които правила се прилагат, съгласно чл. 537 във вр. чл. 491 ТЗ и
задължават предявяване или представяне на ценната книга от кредитора.
На следващо място от издателя на процесната ценна
книга е наведено и подържано възражение за унищожаемост на същата, поради липса
на съгласие и грешка, а от своя страна авалиста е противопоставил възражение за
това, че като лице с турско гражданство не владее български език, поради което
и не е изразил съгласие да поръчителства и е въведен в заблуждение да подпише
същия, като не оспорва, че имената му са изписани от него на български език, но
сочи, че това е сторено, след като у него е създадена погрешна представа от
ищеца, че това е необходимо за уреждане на отношенията му със сина на С.Г. по
прекратяване участието на същия в „ГСИ 2010“ ООД, в което дружеството А. Г. и
съпругата му били съдружници. Наведените
възражение са недоказани; Липсват данни записа на заповед да е издаден при
грешка или след като издателя му е въведен в заблуждение. Не е доказано и
възражението на авалиста, че като лице с турско гражданство не владее български
език, като следва същото да се приеме и за изцяло опровергано от съдържанието
на представения от ищеца Нотариален акт № 97, том 1, н.д. № 92 от 2015г. на
Нотариус Е.С., в което същия е декларирал, че владее писмено и говоримо
български език и не желае да му бъде назначаван преводач. Следва да се отчете и
обстоятелството, че поръчителят не оспорва факта, че е написал сам името си
върху записа на заповед, т.е. положил е подпис, а твърденията му, че е въведен
в заблуждение досежно обстоятелствата, при които се задължава останаха
недоказани. Затова и коментираните до тук възражения съдът приема за
неоснователни.
След като се установи, че издадения на 06.06.2014г.
запис на заповед не страда от наведените от ответниците пороци и е действителна
ценна книга отговор следва да се даде и на спорното обстоятелство дали
съществува вземането по нея. Така от ответниците е заявено възражение, че
издадения запис на заповед обезпечава вземането за лихви по парични задължение
с произход съвместното участие в „БУЛТУР ГРУП“ ООД на издателя, сина на ищеца А. Г. и трето
лице, които суми са изплатени от издателя.
Като твърдят, че лихвите са едностранно определени от ищеца без
договаряне, считат същите за нищожни, поради противоречие с добрите нрави.
Доказателства за това, че между страните са съществували сочените от ответника
– издател на записа на заповед отношения не са ангажирани в настоящото
производство. Следва да се има предвид, че тежестта на установяване на
посочените факти е за твърдящия ги, в който смисъл са и разясненията, дадени с
ТР № 4 от 18.06.2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Доказателства за
съществували каузални отношения между издателя и поемателя по записа на
заповед, които да са обезпечени с издадената ценна книга не са ангажирани.
Подобни не се установяват и от приетата от съда и без възражения от страните
ССчЕ на в.л. Б.В., нито от представените от Ю.Ч. писмени доказателства – отчет
по сметка на „Бултур Груп“ ООД, които сочат на извършени плащания, но същите,
нито по основание, нито по период на извършването им могат да се определят като
относими към задължението по издадения на 06.06.2014г. запис на заповед. Според
експерта в представения отчет по сметка се съдържат данни за нареден превод в
размер на 109 500 лв. на 31.08.2012г. с основание „възстановяване на
финансов заем“ в полза на С.Г., който превод предхожда издаването на записа на
заповед и затова е неотносим към задължението по ценната книга.
Наведени са възражения и за това, че задължението по
записа на заповед от 06.06.2014г. е погасено чрез плащане и затова не
съществува. В тази връзка е представена според ответниците „разписка“ за
погасени средства. Коментираната „разписка“ представлява документ, който
съдържа ръкописно изписан текст „получих парите на 16.12.2014…“, под който е
положен подпис, без да е посочен автора на текста, а и на подписалия се.
Казаното изключва възможността посоченото писмено доказателство да бъде прието
за относимо към задължението, поето от
издателя на записа на заповед от 06.06.2014г., тъй като дори не се
установи подписа положен върху него да е на ищеца. Дори и в аванс за
ответниците да се приеме, че документа е подписан от ищеца, за което нормативно
признати основания липсват, то ще се посочи, че от него не се установява какъв
е размера на получените на 16.12.2014г. парични средства, нито на какво
основание е получаването им, респ. плащането им, което отново потвърждава извода
за недоказаност на наведеното възражение.
Неоснователно е и следващото наведено и подържано от
ответниците възражение за това, че вземането по записа на заповед е „…погасено
по давност, съгласно чл. 531 ТЗ, тъй като ищеца е пропуснал сроковете по чл.
514 ТЗ, поради което е изгубил правата си срещу поръчителя“. Съгласно чл. 531,
ал.1 ТЗ исковете по менителницата срещу платеца се погасяват с три годишна
давност от падежа. Падежа на задължението по записа на заповед е 31.01.2015г.,
а заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК е постъпило
на 31.01.2018г. – вж. ч.гр.д. № 1616/2018г. по описа на ПРС или в предвидения
три годишен срок, от който момент е прекъсната давността.
Изводът е, че се касае за действителна правна сделка,
документът е редовен от външна страна, издател по него е ответника, а поемател
– ищеца, като задължението е обезпечено с поръчителството на И.Ч.. Падежът на
поетото задължение е настъпил. В хода на настоящото
производство и при доказателствена тежест за ответниците не се установиха възражения, които да погасяват, изключват или унищожават спорното вземане. Затова и при съобразяване
искането на ищеца за същия ще се постанови удовлетворително решение.
На основание чл. 78, ал.1 ГПК на ищеца
ще се присъдят разноски, които съгласно
представения списък на разноски, съдът
констатира да са в размер на 2900 лв., представляващи внесена
държавна такса, платено възнаграждение за адвокат
и депозит за вещо лице.
Съобразно разясненията, дадени с ТР № 4 от
18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС в производството по чл. 422 ГПК и съобразно изхода му се разпределя и отговорността за разноски в
заповедното производство, поради което и в тежест на ответниците следва да бъде
възложена за плащане и сумата от 2100 лв., представляваща разноски по заплащане
на държавна такса и адвокатско възнаграждение по ч.гр.д. № 1616/2018г. по описа
на ПРС – III бр.с.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Ю.Р.Ч.
ЕГН ********** с адрес *** и И.Ч. ЕГН ********** с адрес ***, че СЪЩЕСТВУВА ВЗЕМАНЕТО на С.И.Г.
ЕГН ********** с адрес *** в размер на 30 000 лв.,
частично от неизплатената главница от 100 000 лв. дължима при режим на
солидарност от Ю.Р.Ч.
ЕГН ********** и И.Ч. ЕГН ********** по
запис на заповед от 06.06.2014г., издаден в гр. Пловдив с падеж 31.01.2015г.,
за която сума е издадена на Заповед № 1330 от 08.02.2018г. за изпълнение на задължение
въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по по ч.гр.д. № 1616/2018г. по описа на ПРС, ІII бр.с.,
ведно със законната лихва за забава върху главницата от 30 000 лв.,
считано от 31.01.2018г. до окончателното й заплащане.
ОСЪЖДА Ю.Р.Ч.
ЕГН ********** с адрес *** и И.Ч. ЕГН ********** с адрес *** да заплатят общо
на С.И.Г. ЕГН ********** с адрес *** сума в размер на 2900 лв., представляваща разноски по производството за внесена
държавна такса, платено възнаграждение за адвокат и депозит за вещо
лице, както и сума в размер на 2100 лв., представляваща разноски по заплащане
на държавна такса и адвокатско възнаграждение по ч.гр.д. № 1616/2018г. по описа
на ПРС – III бр.с..
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред ПАС в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия: