№ 1602
гр. София, 27.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Ал. Малчев
Любомир Игнатов
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Михаил Ал. Малчев Въззивно гражданско
дело № 20211100505880 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение № 119299 от 20.05.2019 г., постановено по гр. д. № 80922/2017 г. на СРС,
65 състав, е осъден Г. М. Г. да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
вр. чл. 149 ЗЕ сумата от 225,88 лева – представляваща 1/2 част от дължима цена на
консумирана топлинна енергия за периода 01.11.2014 г. – 30.04.2015 г., сумата от 8,10 лева –
½ от дължима цена за предоставена услуга за дялово разпределение по фактура от м. май
2015 г., ведно със законната лихва върху горните главници от датата на подаване на
исковата молба – 15.11.2017 г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал.1
ГПК сумата в размер на 307,06 лева – разноски, като е отхвърлен предявеният иск за цена за
консумирана топлинна енергия за горницата до пълния предявен размер от 303,86 лева,
както и изцяло иска по чл. 86 ЗЗД за сумата от 66,90 лева - лихва за забава на главницата за
топлинна енергия и за сумата от 1,92 лева лихва за забава на главницата за дялово
разпределение и двете за забава за периода 15.09.2015 г. – 09.11.2017 г. С цитираното
съдебно решение също така е осъден ЮЛ. М. Г. да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ сумата от 199,88 лева – представляваща 1/2 част от
дължима цена на консумирана топлинна енергия за периода 01.11.2014 г. – 30.04.2015 г.,
сумата от 8,10 лева – ½ част от дължима цена за предоставена услуга за дялово
разпределение по фактура от м. май 2015 г., ведно със законната лихва върху горните
главници от датата на подаване на исковата молба – 15.11.2017 г. до окончателното
плащане, както и на основание чл. 78, ал.1 ГПК сумата от 272,93 лева – разноски, като е
отхвърлен предявеният иск за цена за консумирана топлинна енергия за горницата до
пълния предявен размер от 303,86 лева и за периода 01.05.2014 г. – 31.10.2014 г., в това
число и за вземане по фактура № 00569943386/30.09.2014г., както и изцяло иска по чл. 86
ЗЗД за сумата от 66,90 лева - лихва за забава на главницата за топлинна енергия и за сумата
от 1,92 лева лихва за забава на главницата за дялово разпределение и двете за забава за
периода 15.09.2015 г. – 09.11.2017 г.
Решението е обжалвано от ищеца „Т.С.” ЕАД в неизгодните за това дружество
1
отхвърлителни части. Изложените доводи във въззивната жалба са за неправилност на
решението поради нарушение на материалния закон относно погасителната давност, тъй
като следвало да се съобрази от съда, че предмет на иска за главница са вземанията за цена
на ТЕ станали изискуеми едва на 15.09.2015 г. за вземането по обща фактура от 31.07.2015 г.
при което давността за това вземане по тази обща фактура е прекъсната с подаване на
исковата молба на 15.11.2017 г. сумата по общата фактура от 31.07.2015 г. за отоплителния
сезон м.05.2014 г.-м.04.2015 г. не са погасени по давност. Твърди и несъобразяване с чл.32,
ал.1/чл.33, ал.2 от ОУ от 2014 г. Моли да се уважи въззивната жалба, прави се и искане за
разноски.
Решението е обжалвано и от ответника в пръвоинстанционното производство ЮЛ. М.
Г. в неизгодните за него уважителни части. Изложените доводи в неговата въззивна жалба
са за неправилност в обжалваната част на съдебното решение. Оспорва се подписът,
положен от Г. М. Г. върху приложение към протокола ЖК ****. Поддържа се, че Г. М. Г. и
ЮЛ. М. Г. притежават по 1/8 ид. ч. от процесния апартамент, а не както е приел районния
съд по ½ ид. ч. Изтъкват се възражения и по начина на изчисление на присъдените разноски
в полза на „Т.С.“ ЕАД. Моли да се уважи въззивната жалба, прави се и искане за разноски.
Ответникът по въззивната жалба на „Т.С.“ ЕАД - ЮЛ. М. Г., чрез пълномощника си
адв. Ц.М., я оспорва с писмен отговор. В него се твърди, че в отхвърлителната част
обжалваното решение е правилно и следва да се потвърди.
Другият ответник по въззивната жалба на „Т.С.“ ЕАД - Г. М. Г. не е депозирал
отговор в законоустановения срок и не е взел становище по жалбите.
Третото лице-помагач не е взело становище по жалбите.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, намира следното по
предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението.
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от
ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на
ищеца оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за
установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни
материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване.
В случая с въззивните жалби е направено оплакване относно фактите и приложимото
право, очертава обхвата на въззивната проверка за правилност.
Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално
правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни
изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на
основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. Относно
правилността на първоинстанционното решение в обжалваните части въззивният съд намира
наведените с въззивните жалби доводи за неоснователни.
Въззивният съд не установи при служебната проверка нарушение на приложими
императивни материално правни норми от страна на районния съд.
По оплакванията на „Т.С.“ ЕАД:
Съгласно чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане
на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в
края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Издаването на общата
фактура не се отразява върху дължимостта на прогнозните суми помесечно за цената на ТЕ
за месеците от исковия период. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на
прогнозните месечни вноски в установените за тяхното плащане срокове в приложимите
ОУ, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното
отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и
2
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на
периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям
или по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя
или в полза на топлопреносното предприятие. Ето защо прогнозните вземания до м.01.2014
г. / чийто падеж на последното за м. 01.2014 г. настъпва на 01.03.2014 г. - 30 дни от изтичане
на периода за който се отнасят, съгласно приложимите ОУ от 2008 г. за тях/, дори и сумите
за тях да са включени в общата фактура от 31.07.2014 г., са погасени по давност, доколкото
3 годишната погасителна давност е настъпила за тях преди датата на подаване на исковата
молба за осъждане на ответниците на 15.11.2017 г. Новото изравнително вземане по
фактурата от 31.07.2014 г. също е погасено по давност, тъй като ищецът не установи
публикуване в интернет на фактурата съгласно ОУ, преди 14.09.2014 г. Неотносими към
предмета на спора се явяват доводите на въззивника-ищец за издаване и публикуване на
месечните фактури, доколкото ОУ от 2014 г. макар и да сочат плащане от публикуване на
фактурите- месечни прогнозни и крайна изравнителна, доставчикът не е фиксирал точен
момент на това публикуване и така не може да се счита, че е уговорен срок за плащане, от
който да настъпва изискуемостта на вземането както за месечните фактури, така и за общата
изравнителна фактура, при което 3 г. давност както за вземането по общата изравнителна
фактура от 31.07.2014 г., него тече от 31.07.2014 г. и изтича преди подаване на исковата
молба и няма доказателства за отправена покана към длъжниците за плащане на вземането
по тази обща фактура преди 15.11.2017 г. Същите доводи са относими и към погасяване на
месечните задължения по прогнозните фактури за периода м.05.2014 г.- м.10.2014 г. , поради
които и те са погасени по давност преди подаване на исковата молба.
По отношение на оплакването за наличие на протоколи по чл. 593 ГПК,
удостоверяващи датата на публикуване на фактурите за дължими суми за ТЕ съгласно ОУ
от 2014 г., действащи до 22.07.2016 г., както вече бе посочено по-горе в настоящето
решение, ищецът не доказа че е публикувал и кога прогнозните фактури и изравнителната
обща такава фактура. Ето защо и длъжникът реално не е поставен в забава за вземанията за
главница цена на ТЕ за процесния период, предмет на исковото производство. Не се доказа
и отправяне покана за плащането им по друг начин. Съдът няма задължение да указва на
страната какви точно документи в подкрепа на исковете си да представя по делото. С
въззивната жалба ищецът не е направил искане за допускане на нови доказателства от
въззивния съд, поради което оплакването за наличие на протоколи по чл. 593 ГПК,
удостоверяващи падежа на задължението и поставянето в забава на ответниците е
неоснователно - такива не са събрани по делото.
Искът за главница - цена на ТЕ, е правилно е отхвърлен в обжалвата част като
неоснователен поради погасяване по давност на вземането. Поради това частично
неоснователен е и обусловеният от него иск за лихви за забава, защото при погасяване на
дълга се погасява и акцесорното вземане за лихви, дори и давността за лихвите да не е
изтекла - чл. 119 ЗЗД. По отношение отхвърлителната част от иска за лихви с въззивната
жалба не са направени никакви оплаквания, при което въззивната проверка по чл.269, изр.
второ от ГПК е ограничена само до преценка правилното приложение на императивна
материално правна норма, а нарушение на такава не се установи при служебната проверка за
правилност.
По оплакванията на ЮЛ. М. Г.:
Договорът за продажба на топлинна енергия е неформален и се счита сключен при
доставяне на топлинна енергия от страна на топлопреносното дружество и ползването й от
потребителя. Потребител на топлинна енергия е лицето, което получава топлинна енергия и
я използва за собствени нужди, като ползва топлоснабдения имот по силата на вещно /чл.
106а ЗЕЕ /отм./, §1, т. 42 от ЗЕ към редакцията съгласно ДВ бл. 18/2005г./ или по силата на
облигационно /§1, т. 42 от ЗЕ, действаща до края на процесния период/ право на ползване.
Предвид тези разпоредби облигационната връзка по договорът за доставка на топлинна
енергия възниква ex lege от момента на възникване на правото на собственост, респ.
вещното право на ползване. Ето защо са ирелеванти възраженията на въззивника Ю.Г., че Г.
М. Г. не е подписал като етажен собственик приложението към протокола ЖК ****.
Неподписването на това приложение и липсата на сключен нарочен договор с „Т.С.“ ЕАД не
3
изключват отговорността на потребителите за ползваната топлинна енергия.
Напълно безпочвени са и възраженията на Ю.Г. относно размера на притежаваните от
него идеални части от процения апартамент. Правилно районният съд е заключил, че
двамата ответници като универсални правоприемници (внуци) на бившите собственици Г.
М. Г. и съпругата му М.Н. Г.а и като такива са наследили по общо по ½ идеални части след
откриване на наследствата, включително и от процесния апартамент.
Напълно неоснователни са и възраженията за погасителна давност на част от уважения
размер на вземанията на „Т.С.“ ЕАД. Приложението на погасителната давност е подробно
обсъдено във връзка с оплакванията на „Т.С.“ ЕАД, поради което не следва отново да се
преповтарят.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението следва да се
потвърди.
По разноските за въззивната инстанция:
Разноски на претендиращите страни във въззивното производство не се дължат,
доколкото по изложените по-горе съображения въззивните жалби на „Т.С.“ ЕАД и на ЮЛ.
М. Г. са неоснователни и не се уважават. Освен това следва да изтъкне почти идентичното
съдържание на въззивната жалба на Г. със съдържанието на депозирания от него отговор по
жалбата на „Т.С.“ ЕАД.
Воден от изложеното, СГС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 119299 от 20.05.2019 г., постановено по гр. д. №
80922/2017 г. на СРС, 65 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на „Т.С.“ ЕАД и ЮЛ. М. Г. за присъждане на
разноски за въззивната инстанция.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.“
ЕАД - „Т.С.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4