Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер                            Година 05.04.2019                   Град  КАРЛОВО

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Карловски Районен съд                              първи граждански състав

На шести март                                           две хиляди и деветнадесета година

В публично заседание в следния състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Асима Вангелова-Петрова

 

Секретар: Снежана ДАНЧЕВА 

като разгледа докладваното от съдията

гражданско дело № 1817 по описа за 2018 година

и за да се произнесе, взе предвид:

         Производството е по иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД.

Ищцовото д.- „П.и К.“ А.д. *** твърди, че представляваното от него дружество сключило с ответната О.К. договор за юридическо обслужване № 198 от 19.10.2012г. По силата на този договор дружеството извършвало ежемесечно абонаментно правно обслужване, за което ответната община се е задължила да заплаща под формата на месечно възнаграждение сумата от 1800 лева, без включен ДДС. Съгласно правилата на чл. 3, ал. 2 от процесния договор, уговореното месечно възнаграждение е дължимо в срок до 10-то число на съответния месец, за който се дължи. В случай на забавяне на плащанията от страна на О.К. в договора е предвидена неустойка в нейна тежест в размер на 0.5 % на ден - чл. 6, ал. 1 от договора. За извършената услуга, дружеството е издало фактура № ********** от 04.01.2016г. за сумата от 2160 лева, с включен ДДС. Посочената фактура не е платена в рамките на уговорения между страните срок, а след провеждане на исков процес, с който ответната община била осъдена да плати дължимото възнаграждение. С влязло в сила решение № 45 от 15.02.2018г., постановено по гр.д. № 1852/2017г. по описа на Районен Съд Карлово, 1-ви гр.с. било прието, че представляваното ищцовото дружество е изпълнило в срок и съобразно уговорените условия, задълженията си по договор за юридическо обслужване № 198 от 19.10.2012 г., като О.К. била осъдена да заплати дължимите от нея суми, включително и по процесната фактура № ********** от 04.01.2016г. С оглед на цитираното решение, което било постановено между същите страни, моли съда да приеме, че ищцовото дружество е изправен кредитор по договор за юридическо обслужване № 198 от 19.10.2012г. и задълженията по него били изпълнени в пълен обем.

С влязло в сила решение № 308 от 13.07.2018г., постановено по гр.д. № 475/2018г. по описа на Районен Съд Карлово, 3-ти гр.с., потвърдено с решение № 1445 от 23.11.2018г., постановено по в.гр.д. № 2090/2018г. по описа на ПОС, 9 гр.с. било прието, че неустоечната клауза, съдържаща се в чл. 6, ал. 1 от договор за юридическо обслужване № 198 от 19.10.2012г. е действителна и не е нищожна, поради накърняване на добрите нрави. Цитираното решение касае същия договор за юридическо обслужване, но за друг период от време, като произнасянето на съда по въпроса за действителността на клаузата за неустойка обвързва страните и по настоящия спор със сила на присъдено нещо, доколкото не е допустимо и възможно за един период от време клауза за неустойка да е действителна, а за друг да не е.

По силата на чл. 3, ал. 2 от процесния договор за юридическо обслужване № 198 от 19.10.2012г. задължението за плащане в тежест на О.К. е до 10-то число на текущия месец, за който се отнася съответната фактура. Видно от приложените писмени доказателства към исковата молба било налице забавено плащане по процесната фактура поради, което в тежест на О.К. възниквало и задължението да заплати уговорената в процесния договор неустойка, която по фактура № ********** от 04.01.2016г. е в размер на 4995 лева, дължима за периода 12.01.2016г. до 19.07.2017г.-включително, като е налице забава от 555 дни.

         Ответната О.К. не е извършила плащания по горната фактура в уговорените срокове, като е изпадала в забава и то за продължителен период от време, и имайки предвид неустоечната клауза уговорена в чл. 6, ал. 1 от процесния договор, последната дължала обезщетение под формата на неустойка, което предпоставя и правния интерес от завеждане на настоящата искова претенция и търсене на сумата по съдебен ред.

         МОЛИ съда, да постанови решение, с което да осъди О.К. да заплати на „П. и К.“ Адвокатско дружеството сумата от 4995 лева, представляваща дължима сума за неустойка за забавено плащане по чл. 6, ал. 1 от договор за юридическо обслужване № 198 от 19.10.2012г. върху сумата по фактура № ********** от 04.01.2016г. за периода от 12.01.2016г. до 19.07.2017г.-включително.

Ответникът - О.К. намира предявеният иск от за процесуално допустим, но по съществото си неоснователен, поради което моля съда да го отхвърли. Предмет на спора е установяване съществуването на парично вземане в размер на 4995 лева главница, представляваща дължима сума за договорена неустойка за забавено плащане по 1 брой фактура, приложена към исковата молба и представляващи според изложеното от адвокатското дружество - вземане по чл. 6, ал.1 от договор за абонаментно правно обслужване № 198 от 19.10.2012г. От изложеното в исковата молба и приложенията към него било видно, че между ищцовото адвокатско дружество и О.К. бил сключен договор № 198 от 19.10.2012г. Съгласно чл. 1 от последния, О.К. е възложила на ищцовото адвокатско дружество да извършва по заявка ежемесечно правно обслужване срещу възнаграждение. Като под абонаментно правно обслужване по смисъла на договора се разбира - устни и писмени правни консултации, писмени становища, изготвяне на документи свързани с дейността на общинската администрация. Съгласно правилата на процесния договор, уговореното месечно възнаграждение в размер на 1 800 лева, без ДДС било дължимо в срок до 10-то число на съответния месец, а при забавено изпълнение на това задължение възложителят (О.К. дължи неустойка в размер на 0.5 % на ден (чл. 3 и чл. 6 от договора). Съгласно правната норма на чл. 92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Единственото, което кредиторът (ищецът) следва да докаже е неизпълнение на договора от страна на длъжника и своята изправност по същия. На основание чл.26, ал.1, пр. трето във връзка с чл. 92 от ЗЗД прави възражение за нищожност на клаузата за неустойка (чл.6, ал. 1 от Договор за юридическо обслужване № 198 от 19.10.2012г.), поради накърняване на добрите нрави.

Твърди, че в редица решения на Търговската колегия на ВКС било прието, че уговаряне на неустойка без краен предел или без фиксиран краен срок, до който тя може да се начислява, е нищожна договорна клауза, поради накърняване на добрите нрави (чл. 26 ал. 1 от ЗЗД). Такова имено договаряне било постигнато между ищцовото дружество и ответника в чл. 6, ал.1, съгласно който: „При неизпълнение на задълженията на възложителя свързани със заплащане на възнаграждение по начина и условията регулирани в чл. 3 от настоящия договор, последният дължи на изпълнителя неустойка в размер на 0.5% на ден.“

Цитираният договор бил сключен за 4 години, считано от 19.10.2012г., Изчислена неустойката по чл.6, ал. 1 от същия, за целия период на договора, може да достигне до размер на 730%. С последното клаузата за неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Нищожността на клаузата за договорна неустойка, като противоречаща на добрите нрави следва да се преценява в съответствие с възприетото с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС, постановено по тълкувателно дело № 1/2009г. на ОСТК за уеднаквяване практиката на съдилищата по този въпрос. Съображенията и изводите в цитираното ТР следва да се преценяват, съобразявайки преди всичко това, че то се отнася до търговски сделки и пред ВКС е поставен въпросът за нищожност на неустоечни клаузи именно в такива договори. ВКС приема в т.3 от ТР 1/15.06.2010г., че не е нищожна клауза за неустойка в приватизационните и търговските договори, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява. Т.е. решението следва да се тълкува в смисъл, че е допустимо в търговските договори страните да уговарят неустойка без краен предел или неустойка без фиксиран срок. Приема се още, че прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави. Т.е., в духа на така възприетото следва да се приеме, че застъпеното становище от ВКС е, че само липсата на краен предел или фиксиран срок или прекомерността на размера не водят непременно до извод за нищожност при търговските сделки.

Като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 от ЗЗД). С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай, че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Неустойката е винаги форма на договорна отговорност. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.1 от ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.

Сочи, че е налице е формирана практика по чл.290 от ГПК, опредметена в решение №4/25.02.2009г. по гр.д. №395/2008г. по описа на ВКС, ТК, I т.о. В цитираното решение е прието, че по силата на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД нищожни са договорите, които накърняват добрите нрави. Прието, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може да не е законодателно изрично формулиран, но спазването е проведено чрез създаването на други разпоредби, част от действащото право. Като такива са посочени принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяване на несправедливото облагодетелстване. Досежно волята на законодателя е прието, че последният е придал правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед защитата на обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на конкретния правен субект. Договорната клауза за неустойка би могла да се нищожна, като нарушаваща принципа на справедливост и създаваща условия за неоснователно обогатяване, когато вследствие на заплащането й, ще е налице неравностойност на насрещните задължения по договора, или неустойката ще излезе извън обезпечителните или обезщетителните си функции, които са й придадени от страните. Прието е, че преценката за накърняването на пределите на нравствената допустимост в тази хипотеза бил следвало да се основава на вида на неизпълнението, за обезщетяването на което е уговорена неустойката, на начина на определянето й, на базата на изчисляването й. (Решение № 74 от 21.06.2011г. по гр. д. № 541/2010г. на ВКС).

Ищцовото дружество твърди, че „с влязло в сила решение № 308 от 13.07.2018г., постановено по гр.д. № 475/2018г. по описа на Районен съд - Карлово, 3 гр.с., потвърдено с решение № 1445 от 23.11.2018г., постановено по в.гр.д. № 2090/2018г. по описа на ПОС, 9 гр.с. е прието, че неустоечната клауза съдържаща се в чл.6, ал.1 от договор за юридическо обслужване № 198 от 19.10.2012г. е действителна и не е нищожна поради накърняване на добрите нрави. Цитираното решение касае същия договор за юридическо обслужване, но за друг период от време, като произнасянето на съда по въпроса за действителността на клаузата за неустойка обвързва страните и по настоящия спор със сила на присъдено нещо, доколкото не е допустимо и възможно за един период от време клаузата за неустойка да е действителна, а за друг да не е."

Тези твърдения обаче били неоснователни. Предмет на спора по цитираните съдебни производства било вземане за неустойка за забавено плащане по фактури, а не действителността или нищожността на неустоечната клауза. Последният въпрос е обсъждан от съда само с оглед обосноваване на дължимо плащане, т.е. този въпрос е част от мотивите на съдебните решения и като такива същите не се ползват със сила на присъдено нещо между страните. (Решение № 194 от 30.03.2004г. по гр.д. № 719/2003г., I г. о. на ВКС). В условията на евентуалност, на основание чл. 92, ал. 2 от ЗЗД прави възражение за прекомерност на претендираната неустойка, с оглед на стойността на фактурата и действително претърпените вреди, с оглед забавеното плащане на същата. Съгласно Решение № 65 от 14.04.2009г. на ВКС по т.д. № 589/2008г., II т.о., ТК, постановено по реда на чл. 290 ГПК: „когато следва да се приложи правилото на чл. 92, ал. 2 ЗЗД преценката следва да се прави при всеки конкретен случай, като намаляването трябва да става с оглед съотношението на действителния размер на дължимата неустойка с претърпените вреди, но във всички случаи неустойката не трябва да се свежда до размера на вредите. Освен обезпечителна и обезщетителна функция не на последно място неустойката изпълнява и наказателна функция, тъй като кредиторът е в правото си да претендира неустойка и когато вреди изобщо не са настъпили, или не са настъпили в предвидения размер. Размерът на неустойката, намален поради прекомерност, не трябва да се редуцира до размера на вредите, и поради това, че при приравняване на неустойката до размера на доказаните вреди би се игнорирала наказателната функция на неустойката, а това би обезсмислило съществуването на самата неустойка - защото вредите могат да бъдат реализирани и по общия исков ред и без клауза за неустойка, макар и това да е свързано с по-големи трудности при доказването. При прилагане на чл. 92, ал. 2 ЗЗД съдът трябва да прецени какво е превишението на неустойката спрямо вредата, съотношението й с цената на договора, абсолютният й размер, дали кредиторът е могъл да избегне вредите като положи грижата на добър стопанин, както и да съобрази обичайната практика за уговаряне на неустойка при договори от същия вид.“.

Забавянето на изпълнението на парично задължение винаги уврежда кредитора със законната лихва, което не изключва възможността той да претърпи в действителност и по-големи вреди. За да избегнат нуждата от доказване на такива вреди, страните могат на основание чл. 9 от ЗЗД да уговарят наказателна лихва над установения в закона размер, като са ограничени единствено от добрите нрави, тъй като министерският съвет не е определил максималния размер на договорната лихва съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. При неизпълнение на парично задължение вредата на кредитора е предположена от законодателя, предвид естеството на паричното задължение - чл. 81, ал.2 от ЗЗД, по отношение на което не може да настъпи невъзможност за неизпълнение, за разлика от преките и предвидими вреди по чл. 82 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД, предвиждаща, че при забава в изпълнението на парично задължение се дължи законната лихва, има за цел обезщетяване на вредите от неплащане на паричната сума, независимо от начина на евентуалното й оползотворяване (Решение № 68 от 09.07.2012г. на ВКС по т.д. № 450/2011г., I т.о., ТК, постановено в производство по чл. 290 ГПК).

Следователно, при липса на ангажирани доказателства за настъпили по- големи вреди, следва да се приеме, че презумираната от законодателя вреда от забавено изпълнение на парично задължение се съизмерява със законната лихва. Размерът на законната лихва върху дължимата сума за исковия период е 270.03 лева, като уговорената неустойка превишава законната лихва повече от 18 пъти. Не се доказват с приложените към исковата молба да са настъпили вреди в по-голям размер от установения такъв в размер на законната лихва. Следователно неустойката следва да се приведе в размер, който ще обезщети кредитора в пълен обем за претърпените от него вреди и ще изпълни и наказателната си функция спрямо длъжника. По-високия размер на неустойката би довела до неоснователно обогатяване на кредитора, което противоречи на основен принцип в правото и поради което е въведено правилото на чл. 92, ал. 2 от 33Д. В същия смисъл относно извършеното намаление са: Решение № 659 от 28.10.2008г. на ВКС по т.д. № 264/2008г., ТК и Решение № 65 от 14.04.2009г. на ВКС по т. д. № 589/2008г., II т. о., ТК. С оглед изложеното, моли съда да отхвърли предявения от „П.и К.“ А.д. иск, като неоснователен и недоказан.

         Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно чл. 92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват и обезщетява вредите на кредитора за периода докато е налице състояние на неизпълнение на задължението на длъжника. В конкретния случай не се спори и се установява от представените писмени доказателства, че на 05.10.2012г. страните са сключили договор за юридическо обслужване № 198 от 19.10.2012г., по силата на който ищцовото адвокатско дружество се е задължило да извършва ежемесечно абонаментно правно обслужване на ответника, а последният – да заплаща под формата на месечно възнаграждение сумата от 1800 лева, без начислен ДДС. Плащането на възнаграждението е обвързано с падеж – 10-то число на съответния месец, платимо по банков път – чл. 3, ал.2 от договора. Не се спори, че за срока на договора ищцовото адвокатско дружество е издало процесната фактура № ********** от 04.01.2016г. за сумата от 2160 лева, с включен ДДС, представена като доказателство по делото. Видно от клаузите на договора, срокът за плащане е уговорен на падеж, а не след предоставяне на фактура. Разпоредбата на чл. 3, ал.3 от договора не е относима към задължението на ответника да плаща за абонаментно правно обслужване, тя касае случаите на процесуално представителство по дела, за което страните са уговорили различно възнаграждение.

Предмет на настоящия иск е забава на ответника при заплащане на възнагражденията за абонаментно правно обслужване, което плащане последният се е задължил да извършва ежемесечно, до 10-то число на съответния месец. Видно от представеното заверено копие от решение № 45 от 15.02.2018г., постановено по гр.д. № 1852/2017г. по описа на Районен Съд Карлово, съдът е осъдил О.К. да заплати на А.д. „П.И К.“*** сумата от 19 440.00 (деветнадесет хиляди четиристотин и четиридесет) лева, представляваща неизплатено възнаграждение по Договор за юридическо обслужване № 198 от 19.10.2012г., за което са издадени фактури, в това число и процесната фактура № ********** от 04.01.2016г. за сумата от 2160 лева. Решението на първоинстанционния съд е потвърдено при въззивния контрол, видно от представеното Решение № 892/26.06.2018г., постановено по в.гр.д. № 877/2018г. по описа на ПОС.

Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора, при неизпълнение на задълженията на възложителя, свързани със заплащане на възнаграждение по начина и условията регулирани в чл. 3 от договора, последният дължи на изпълнителя неустойка в размер на 0.5% на ден.

От неоспорената съдебно-счетоводно експертиза са установява следното:

Процесна фактура № **********/04.01.2016г.с данъчна основа 1800.00 лева и с начислен ДДС в размер на 360.00 лева и обща стойност 2160.00 лева е осчетоводена в периода на издаване съгласно ЗДДС към 31.05.2016г. Същата е осчетоводена при А.д. „П.и К.“ в периода на издаване съгласно ЗДДС към 31.01.2016г.

За процесния период от време, а именно от 11.05.2016г. до 01.11.2017г.- вкл. няма извършено плащане от О.К. по фактура № ********** от 04.01.2016г.

         По отношение размера на дължимата неустойка, вещото лице използва за основа сумата на месечното възнаграждение без включен ДДС, т.е. в размер на 1800.00 лева, като има предвид, че задължението за плащане в тежест на О.К. възниква след 10-то число на всеки текущ месец по см. на чл.3, ал.2 от Договор № 198 от 19.10.2012г. На тази база, вещото лице сочи, че дължимата неустойка по фактура № ********** от 04.01.2016г., като се има предвид съдържащите се в договор № 198 от 19.10.2012г. клаузи, относно размера на неустойката, за период от 11.05.2016г. до 01.11.2017г.-вкл. е в размер на 4995.00 лева. Неустойката е изчислена върху данъчната основа на фактура № ********** от 03.05.2016 г., в размер на 1800.00 лева и 555 дни забава.

Законната лихва за периода 11.05.2016г. – 01.11.2017г.-вкл. върху сумата по процесната фактура № ********** от 04.01.2016г. без ДДС, а именно 1800.00 лева е в размер на 277.59 лева. Законната лихва за периода 11.05.2016г. – 01.11.2017г.-вкл. върху сумата по процесната фактура № ********** от 04.01.2016г. с ДДС, а именно 2160.00 лева е в размер на 333.10 лева.

         Други доказателства от значение за делото не са представени.

Въз основа на така установената и възприета фактическа обстановка, съдът прави следните изводи от правна страна:

По делото не се спори, че страните са били в облигационни отношение по договор за юридическо обслужване, сключен на 19.10.2012г., по силата на който ищцовото адвокатско дружество се е задължило да извършва ежемесечно абонаментно правно обслужване на ответника, при договорено месечно възнаграждение от 1800 лева, без ДДС, с падеж на плащане 10-то число на съответния месец. Не се спори, че фактурата, по която се претендира неустойка, поради забавено плащане е била осчетоводени от ответната община, не се оспорва, че срокът за плащане на възнаграждението за абонаментно обслужване е уговорен на падеж, не се оспорва и заключение на вещо лице по допусната ССчЕ, в това число - размерът на неустойката, съобразно периода на забавата.

С отговора на исковата молба, ответникът прави две възражения - за нищожност на клаузата за неустойка и в условия на евентуалност - за нейната прекомерност, които следва да бъдат разгледани от съда.

Доколкото предмет на иска по чл.92, ал.1 от ЗЗД е изпълнение на договорено задължение, за да прецени основателността на претенцията, съдът следва да извърши първо преценка относно съществуването на това задължение. Тази преценка при всички случаи включва обсъждане действителността на клаузата, пораждаща задължението, чието изпълнение се претендира. Ето защо и при липса на изрично направено възражение с правно основание чл.26, ал.1, пр. трето от ЗЗД за нищожност на клаузата за неустойка, поради накърняване на добрите нрави, съдът е длъжен да се произнесе по валидността на клаузата в процесния договор, в който е уговорено заплащането на неустойка. В този смисъл е и възприетото в мотивите на ТР № 1/ 15.06.2010 г., по т.д. № 1/ 2009 г. на ОСТК на ВКС, където е посочено, че за спазването на добрите нрави по иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно.

Договорната клауза за неустойка би могла да е нищожна, като нарушаваща принципа на справедливостта и създаваща условия за неоснователно обогатяване, когато вследствие заплащането й ще е налице неравностойност на насрещните задължения по договора, или неустойката ще излезе извън обезпечителните или обезщетителните си функции, които са ѝ придадени от страните.  Съгласно приетото по т.3 от ТР № 1/15.06.2010г., по т.д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. От значение при преценка недействителността на договорната неустойка в хипотезата на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД се явяват изброените в мотивите по т.3 от Тълкувателното решение примерни критерии, които съпоставени с данните по делото в настоящия случай, не обуславя правен извод за несправедлива неустоечна клауза, водеща до неоснователно обогатяване, която да е в противоречие на добрите нрави.

Неоснователни са доводите за нищожност на договорената клауза за неустойка за  забава поради липса на краен срок  за начисляването й, тъй като последният е в зависимост от поведението на длъжника - в какъв период след падежа ще изпълни задължението. Само липсата на краен предел или срок за начисляване на неустойката не може да се разглежда като нарушение на добрите нрави. Несъстоятелно е позоваването на липсата на уговорен краен срок за начисляване на неустойката, тъй като подобно изискване би обезсмислило изобщо обезпечителния и обезщетителния характер на неустойката. Сам по себе си размерът на неустойката не може да обоснове извод, че единствената цел, за която тя е уговорена излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, което би довело до нейната нищожност, съгласно приетото с цитираното тълкувателно решение.

В настоящия случай, с оглед конкретните факти и обстоятелства, преценена към датата на сключване на процесния договор, клаузата за неустойка не следва да бъде счетена за нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Що се отнася до натрупания голям размер, доколкото същият е в пряка зависимост от периода на забавата, т.е. от поведението на самия длъжник, то този размер не налага извод за нарушение на добрите нрави.

По направеното възражение за прекомерност на неустойката съдът намира следното: съобразно с практиката на ВКС, същата трайно и непротиворечиво приема, че прекомерността на неустойката се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди, както и че прекомерната неустойка не се намалява по право или служебно от съда, а само при релевирано възражение от ответника, като при намаляване на неустойката следва да се установи съотношението с претърпените вреди при носена от длъжника - ответник по иск за присъждане на договорната неустойка доказателствената тежест за тяхното установяване, тъй като установяването на несъответствието на неустойката с вредата е фактически въпрос, който подлежи на доказване. Доколкото ищецът-кредитор по договора не дължи доказване на вредите, с оглед разпоредбата на чл. 154 от ГПК, ответникът е този, който следва да проведе насрещно доказване на въведеното от него правоизключващо възражение за прекомерност  и да установи съотношението между действително претърпените вреди и размера на действително уговорената неустойка (Решение № 127 от 20.12.2016 г. по дело № 1907/2015 на ВКС, II т.о.).

Поисканата в тази връзка от ответника експертиза за изчисляване на законната лихва за забава върху сумата по процесната фактура, съдът не може да вземе като критерий, даващ съотношението между  действителния размер на дължимата неустойка  и  претърпените вреди. По тези данни не може да се направи преценка дали са налице основания за прекомерност, респ. намаляване на търсената неустойка. Въпросът за прекомерност на неустойката следва да се преценява комплексно, като се отчита свободата на договарянето, равнопоставеността на страните и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. В този смисъл следва да се отбележи и следното: по делото не са ангажирани доказателства, от които да се приеме, че е нелице нарушение на свободата на договарянето и равнопоставеност на страните при сключване на договор за юридическо обслужване. Видно от клаузите на договора, не са предвидени никакви защитни механизми и обезпечителни клаузи в полза на ищцовото дружество, за да може последното да реализира правата си и да се защити при евентуално неплащане на дължимото възнаграждение. Неустойката е единствената клауза в договора, която дава някаква форма на сигурност при изпълнение на задълженията от възложителя във връзка със заплащане на дължимото възнаграждение в срок. Налице е пълно неизпълнение на задължението на О.К. за заплащане на месечно възнаграждение, което се установява от представеното Решение № 45 от 15.02.2018г., постановено по гр.д. № 1852/2017 г. по описа на КрлРС. Същото е установено и от приетото заключение на вещото лице. Ето защо, съдът приема, че ответникът не ангажира доказателства в процеса по направеното възражение за прекомерност, поради което искът следва да се уважи в пълния му предявен размер, който е установен и от приетото по делото заключение на вещото лице.

 По отношение на разноските:

С оглед изхода на спора и на основание член 78, ал. 2 от ГПК, в тежест на ответника следва да бъдат присъдени направените от ищеца разноски в общ размер на 1049.80 лева, съгласно представения списък на разноски по чл. 80 от ГПК, от която сума – 199.80 лева, представлява платени държавна такса, 200.00 лева, представлява внесено възнаграждение за вещо лице и 650.00 лева адвокатски хонорар.

Мотивиран от изложеното, съдът

 

Р   Е   Ш   И:

             

ОСЪЖДА, на основание чл. 92, ал.1 от ЗЗД, О.К. ЕИК ******със седалище и адрес на управление:***, представлявана от кмета Е.К. да заплати на А.д. „П.И К.“, ЕИК ******със седалище и адрес на управление ***, офис 5, представлявано от И.П. сумата от 4 995.00 (четири хиляди деветстотин деветдесет и пет) лева, представляваща дължима сума за неустойка по чл. 6, ал.1 от договор за юридически обслужване № 198 от 19.10.2012г., съставляваща неустойка върху сумата по фактура № ********** от 04.01.2016г. за периода от 11.05.2016г. до 01.11.2017г.-включително.

ОСЪЖДА О.К. ЕИК ******със седалище и адрес на управление:***, представлявана от кмета Е.К. да заплати на А.д. „П.И К.“, ЕИК ******със седалище и адрес на управление ***, офис 5, представлявано от И.П. направените по делото разноски в размер на 1049.80 лева.

Банковата сметка, по която длъжникът може да плати присъдената сума е IBAN: *** „С.Ж.Е.” АД.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва от страните пред Пловдивски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му.

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: