РЕШЕНИЕ
№ 7473
гр. София, 11.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми април през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ЯНА М. Ф.
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. Ф. Гражданско дело №
20221110129888 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от И. Б. Б. против „Фератум България“ ЕООД и
„Фератум Банк“ ЕАД, вписано в Търговския регистър на Република Малта с № С56251, в
която са изложени твърдения, че между ищеца и първия ответник бил сключен Договор за
предоставяне на потребителски кредит № 1125821/18.02.2022г., по силата на който
дружеството предоставило на ищеца в заем сумата в размер на 6000 лева при фиксиран
лихвен процент от 35 % и годишен процент на разходите от 49,66 %. Страната поддържа, че
съгласно чл. 5 от съглашението заемът бил обезпечен с поръчителство, предоставено от
втория ответник „Фератум Банк“ ЕАД. В исковата молба са изложени твърдения, че на
18.02.2022 г. И. Б. Б. с посредничеството на „Фератум България“ ЕООД сключил с „Фератум
Банк“ Договор за гаранция/поръчителство, по силата на който ищецът следвало да заплати
възнаграждение на дружеството-гарант в размер общо на 5940 лева, което било разсрочено
за срока на договора за кредит, като дължимите вноски се кумулирали към вноските по
договора за заем.
Процесуалният представител на ищеца поддържа, че договорът за кредит е нищожен
поради недействителност на уговорката относно размера на дължимата от потребителя
възнаградителна лихва. В исковата молба са изложени съображения, че съгласно трайната
съдебна практика уговорка за възнаградителна лихва в размер надвишаващ трикратния
размер на законната лихва по необезпечени заеми, респ. двукратния при обезпечени заеми,
какъвто е процесния, е нищожна като противоречаща на добрите нрави, явяващи се
критерий за норми на поведение установени в обществото. Процесуалният представител на
ищеца поддържа, че договорът за кредит е нищожен като сключен в нарушение на
изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК и при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 във
вр. чл. 10, ал. 1 вр. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. чл. 21 и чл. 22 ЗПК. В исковата молба са
изложени доводи за липса на методика на формиране на ГПР по контракта, кои компоненти
са включени в него и как се формира. Процесуалният представител на ищеца поддържа, че
съгласно практиката на СЕС по Решение от 20 септември 2018 г. по дело С-448/17, когато в
1
договора се съдържа само математическа формула за изчисляване на ГПР, без да се
предоставят необходимите за това изчисление данни, ситуацията се приравнява на
непосочване на ГПР. В допълнение е отбелязано, че в процесния договор липсва яснота
относно обстоятелствата по чл. 19, ал. 1 ЗПК. В исковата молба са изложени съображения,
че действителният ГПР по договора за кредит надвишава посочения в съглашението такъв
от 49,66 %, тъй като в годишния процент на разходите не била включена таксата за
осигуряване на поръчителство от „Фератум Банк“ ЕАД, поради което процесният договор е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Процесуалният представител на страната намира, че посочването в договора на по-нисък от
действителния размер на ГПР представлява нелоялна и заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП във вр. чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. В исковата молба са изложени
съображения, че поради нищожност на договора за кредит, не е породило правен ефект
акцесорното правоотношение по договора за поръчителство. Процесуалният представител
на ищеца поддържа, че договорът за поръчителство е нищожен и на самостоятелно
основание, тъй като от една страна сключването на възмезден договор между длъжника и
третото лице-поръчител е лишено от правно основание, а от друга престациите по
правоотношението са нееквивалентни. В исковата молба са изложени съображения, че
поставянето на изискване за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично
обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК.
Процесуалният представител на ищеца намира, че съгласно член 8, параграф 1 от Директива
2008/48 и съображение 28 преди сключване на договор за кредит, кредиторът е длъжен да
направи предварителна оценка на кредитоспособността на потребителя, която има за цел да
предпази потребителя от свръхзадлъжнялост. От изложеното следва, че клаузата, с която е
предвидено заплащане възнаграждение на поръчителя е в пряко противоречие с
изискванията на Директивата. В условията на евентуалност процесуалният представител на
ищеца намира, че уговорката в чл. 5 от договора за кредит относно поръчителството е
неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗПК.
По изложените съображения е направено искане Договор за предоставяне на
потребителски кредит № 1125821/18.02.2022 г. да бъде прогласен за нищожен спрямо
„Фератум България“ ЕООД, а договорът за поръчителство към процесния договор за кредит
да бъде прогласен за нищожен спрямо „Фератум Банк“ ЕАД. Направено е искане сторените
от страната съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ответниците.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Фератум България“ ЕООД, чрез процесуалния си
представител адвокат Е. Ц., оспорва предявените искове като неоснователни. С подадения
отговор са оспорени поддържаните от ищеца твърдения за нищожност на клаузата относно
размера на дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва по договора.
Процесуалният представител на дружеството поддържа, че уговореният размер е типичен за
подобни на настоящия договор за потребителски заем. В подадения отговор са изложени
съображения, че изборът относно вида на предоставено обезпечение по договора за кредит е
направен от кредитополучателя в рамките на преддоговорните отношения между страните.
Процесуалният представител на страната оспорва поддържаните от ищеца твърдения, че
сключването на Договор за гаранция с ,,Фератум Банк“ има за цел единствено начисляване
на допълнителни разходи по кредита. В допълнение е отбелязано, че СЕФ (,,Стандартен
европейски формуляр“) е бил предоставен на електронната поща на ищеца при
кандидатстването за кредита, като потребителят се е запознал с условията за предоставяне
на поръчителство. В депозирания отговор са изложени твърдения, че сключването на
договор за гаранция не е задължително условие за сключване на договор за кредит.
Процесуалният представител на дружеството поддържа, че клаузата за сключване на
договор за гаранция е индивидуално договорена по избор на потребителя, като ищецът
изрично чрез СМС е потвърдил желанието си да сключи договор за потребителски кредит
при посочените условия. В допълнение е отбелязано, че потребителят не се е възползвал от
потестативното право по чл. 29 ЗПК, поради което следва да се приеме, че страната е
разбрала и приела задължението по чл. 5 от договора за кредит. В депозирания отговор са
изложени съображения, че ГПР по процесния договор за кредит отговаря на изискването по
2
чл. 19, ал. 4 ЗПК, като кредиторът не само не е бил длъжен да включи таксата, уговорена
между длъжника и третото лице-поръчител ( „Фератум Банк“ ЕАД) по сключения договор за
гаранция, но и съгласно параграф 1 от ДР на ЗПК не е имал право да стори това. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Фератум Банк“ ЕАД, чрез процесуалния си
представител адвокат Е. Ц., оспорва исковата претенция. В депозирания отговор са
изложени съображения, че уговарянето на задължение за обезпечаване на отпуснат кредит
посредством сключване на договор за поръчителство/гаранция не нарушава императивните
правни норми в условия на пазарна икономика. Процесуалният представител на
дружеството поддържа, че потребителят е получил подробна информация относно
съдържанието на договора за кредит, включително възможността заемът да бъде обезпечен
по различен начин. В подадения отговор е отбелязано, че съгласно Общите условия на
„Фератум България“ ЕООД кредитополучателят може да представи различни обезпечения,
като твърденията на ищеца, че сключването на договор за поръчителство с „Фератум Банк“
ЕАД е задължително условие за отпускане на заема не отговарят на действителността.
Процесуалният представител на дружеството оспорва поддържаните в исковата молба
доводи, че договорът за поръчителство е сключен при липса на основание за възникване на
облигационно правоотношение. В подадения отговор са изложени съображения, че
свободата на договаряне е основен принцип в облигационното право, като доколкото
поръчителят е юридическо лице то очевидно не би могло сделката да бъде безвъзмездна.
Процесуалният представител на дружеството излага доводи за неоснователност на
поддържаното от ищеца становище за нееквивалентност на престациите на страните по
договора за поръчителство. В подадения отговор е посочено, че между И. Б. Б. и „Фератум
Банк“ ЕАД е сключен действителен договор за поръчителство във връзка с действително
съглашение за отпускане на кредит.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите и възраженията на страните, приема следното:
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване на Договор за
предоставяне на потребителски кредит № 1125821/18.02.2022 г. за нищожен, е да установи
при условията на пълно и главно доказване, че между страните по спора е сключен договор
за кредит с описано в исковата молба съдържание, който е недействителен на посочените от
страната основания.
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване на Договор за
поръчителство сключен във връзка с Договор за предоставяне на потребителски кредит №
1125821/18.02.2022 г. за нищожен, е да установи при условията на пълно и главно доказване,
че между страните по спора е сключен договор за поръчителство с описано в исковата молба
съдържание, който е недействителен на посочените от страната основания.
При съобразяване на становището на процесуалните представители на страните с
доклада на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК е обявено за безспорно и ненуждаещо се от
доказване по делото, че на 18.02.2022 г. между И. Б. Б. и „Фератум България“ ЕООД е
сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1125821, по силата на който
дружеството предоставило на ищеца в заем сумата в размер на 6000 лева при фиксиран
лихвен процент 35 % и годишен процент на разходите 49,66 %, че на същата дата във връзка
с процесния договор за кредит между ищеца и „Фератум Банк“ ЕАД, вписано в Търговския
регистър на Република Малта с № С56251, е сключен договор за гаранция ( поръчителство),
по силата на който дружеството се задължило да отговаря при условията на солидарност с
потребителя за изпълнението на всички задължения, произтичащи от процесния договор за
кредит, като потребителят се задължил да заплати такса за предоставяне на поръчителството
в размер на 5940 лева, която следва да бъде заплатена на месечни вноски в размерите,
условията и на падежите съгласно погасителен план към съглашението, както и че размерът
на задължението на потребителя по договора за поръчителство не е включен в ГПР по
процесния договор за кредит. Спорният по делото въпрос се поставя върху
действителността на процесните съглашения.
3
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност
на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният
договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи
служебно.
Както бе посочено по-горе страните не спорят, че вземането на заемодателят срещу
заемателя е обезпечено с поръчителство предоставено от „Фератум банк“ ЕАД, вследствие
на което между ищецът и поръчителя е сключен договор за предоставяне на поръчителство
срещу уговорено възнаграждение. От приетото по делото заключение по допусната
съдебно-техническа експертиза, което съдът цени като обективно и компетентно дадено, се
установява, че електронната система на ответника „Фератум България“ ЕООД за
кандидатстване за отпускане на паричен заем не допуска подаване на заявка ако
потребителят не посочи поръчител ( ответника „Фератум Банк“ ЕАД) или физическо лице,
което обаче следва да бъде одобрено от кредитора. Съдът намира, че електронната система
за кандидатстване за отпускане на паричен заем / лист 4 към заключението на вещото лице
К./ не съдържа информация относно продължителността на т.нар. проверка на
„платежоспособността“ на физическото лице посочено за поръчител, нито конкретните
параметри на т.нар. „платежоспособност“. От изложеното следва, че избор на т. нар.
„гарант“ „Фератум Банк“ ЕАД се извършва именно чрез платформата за кандидатстване за
отпускане на паричен заем на ответника „Фератум България“ ЕООД. По делото не е спорно,
че задължението на кредитополучателя по сключения договор за поръчителство е в размер
на 5940 лева, като същото е дължимо на месечни вноски съгласно погасителен план. От
приетото по делото заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза, което съдът
цени като обективно и компетентно дадено, се установява, че потребителят заплаща
дължимите суми както по сключения договор за кредит, така и по договора за
поръчителство с „Фератум Банк“ ЕАД, в полза на „Фератум България“ ЕООД.
Ето защо, съдът намира, че възнаграждението дължимо на поръчителя следва да се
включи към ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1
от ДРЗПК за общ разход, съгласно която „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От изложеното следва,
че в уговорения годишен процент на разходи по процесния договор за кредит не са
включени всички действителни разходи, поради което е налице противоречие с
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. От приетото по делото заключение по
допусната съдебно-счетоводна експертиза, което съдът цени като обективно и компетентно
дадено, се установява, че ГПР по процесния договор за кредит при включване на
задължението по договора за поръчителство би възлизал на сумата в размер на 315,48 %.
Действителният ГПР по кредита от 315,48 % нарушава императивната забрана на чл. 19, ал.
4
4 ЗПК, съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва.
В ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички
разходи, които длъжникът ще направи и, които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В
този смисъл, като не е включил дължимата цена по договора за поръчителство в общата
сума, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно
посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което клаузите от
договора, касаещи общата сума за погасяване и годишният процент на разходите, са
нищожни. Съдът намира, че посредством сключването на договор за поръчителство се
заобиколя правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и е уговорен по-висок размер на разходите по
кредита от нормативно допустимия. Въпреки че формално в договора са посочени годишен
процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата
сума / 5940 лева, която е почти равна на отпуснатата в заем сума от 6000 лева/ , те не могат
да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и
достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от
договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му.
Липсата на разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на
договора на основание чл. 22 от ЗПК – в този смисъл Определение № 50685 от 30.09.2022 г.
по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на ВКС, както и Решение № 261440 от 4.03.2021 г. на СГС
по в. гр. д. № 13336/2019 г. и Решение № 3321 от 21.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. №
8029/2021 г. Доколкото не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
По отношение на процесния договор за поръчителство, съдът намира следното:
При класическата форма на поръчителството е налице система от две
правоотношения. Главното от тях е това по договора между кредитора и длъжника.
Акцесорното е по договора за поръчителство, който се сключва между поръчителя и
кредитора. За да е налице поръчителство по начало не се изисква да бъде сключван договор
между длъжника и поръчителя, в какъвто смисъл е последователната съдебна практика (
Решение № 351 от 12. 06. 1995 г. на ВС по гр. дело № 2635/94 г., V г. о.; Решение № 1022 от
28. 06. 1999 г. на ВКС по гр. дело № 252/1999 г., V г. о). Регресните вземания на изпълнилия
чуждите задължения поръчител възникват срещу длъжника по силата на закона. Преди
изпълнението на тези задължения от поръчителя в класическия случай между тях не
съществува правна обвързаност ( Решение № 74 от 01. 07. 1959 г. по гр. дело № 51/59 г.,
ОСГК на ВС). За разлика от типичната хипотеза, в разглеждания случай към системата от
правоотношения между страните е привнесен и още един договор, а именно „договор за
предоставяне на поръчителство“, сключен между поръчителя и заемателя по договора за
кредит. Първо, този договор неправилно е обозначен от страните по договора за
потребителски кредит като „обезпечение“. Действителното обезпечение е договорът за
поръчителство между поръчителя и кредитора, а не „договорът за предоставяне на
поръчителство“ между поръчителя и потребителя, който не е нужен за учредяването на
поръчителството. Второ, страните по договора за кредит формално са уговорили
„възможност“ за представяне на съответните „обезпечения“, но доколкото кредиторът
„одобрява“ заявлението за кредит след представянето на съответните „обезпечения“ и може
да не го „одобри“, ако такива не са заявени то съдът приема, че всъщност е налице
задължително условие за сключването на договора за потребителски кредит.
С Решение № 119 от 22.03.2012 г. по гр. д. № 485/2011 г. по описа на ВКС, I ГО, е
разяснено, че противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо
установените нравствено етични правила на морала. Съдебната практика приема, че
значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори
може да се приеме за противоречие с добрите нрави доколкото те са опредени като граница
5
на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 ЗЗД. Свободата на договарянето пък е
рамкирана и от императивните разпоредби на закона. Така при преценка действителността
на двустранните възмездни договори относно това дали са накърнени добрите нрави следва
съдът да преценява действителната воля на страните, защото нормата на чл. 20 ЗЗД го
задължава при тълкуване на договорите да установява действителната обща вола на
страните, формирана от всичките им уговорки, да се отчита взаимната им връзка и целта на
договора. Доколкото възмездните сделки и в частност продажбата е казуална сделка, то
следва да се съобразява при преценката на действителността й целта, а тя най-често е
свързана с удовлетворяване на допустим от закона интерес за страните. Преценката дали
нееквивалентността е значителна следва да се извършва именно при съобразяване на
преследваната от страните цел, т.е. удовлетворяване на значим допустим от закона интерес.
С Решение № 24 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г. по описа на ВКС, III ГО, е прието,
че добрите нрави са неписани общовалидни морални норми, които съществуват като общи
принципи или произтичат от тях и са критерии за оценка на сделките. В Решение № 1444 от
4.11.1999 г. по гр.д. № 753/1999 г. на ВКС, V ГО, е посочена нееквивалентността на
престациите като конкретен пример за нарушение на добрите нрави, водещо до нищожност
на сделката по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД. В това решение липсват критериите, по които
съдът преценява кога престациите са нееквивалентни до степен, предизвикваща нищожност
на сделката. Такива критерии са необходими, тъй като в противен случай преценката на
съда би заменила волята на страните. По този начин би се накърнил принципът на свободата
на договарянето/чл.9 ЗЗД/, защото еквивалентността на престациите поначало се преценява
от страните и се съобразява с техния правен интерес. Затова като критерий в съдебната
практика е възприета изключително голямата разлика в престациите. В разглеждания случай
между ищецът и „Фератум България“ ЕООД е сключен договор за кредит за сумата в размер
на 6000 лева, по силата на който длъжникът се е задължил да върне на дружеството
получената сума ведно с уговорена възнаградителна лихва в размер на 2100 лева, или сумата
общо в размер на 8100 лева. Чрез договора за предоставяне на поръчителство е договорено
допълнително парично задължение за кредитополучателя под формата на възнаграждение в
размер на 5940 лева, т.е. в размер приблизително равен на отпуснатата в заем сума. Срещу
така определената цена „гарантът“ се задължава да отговаря при условията на солидарна
отговорност съгласно правилата на ЗЗД за задълженията на кредитополучателя по договора
за кредит. Предвид изложеното съдът намира, че липсва еквивалентност в престациите на
страните по договора за предоставяне на поръчителство. Този резултат е във вреда на
потребителя и води до неоснователно обогатяване на „Фератум Банк“ ЕАД за сметка на по-
слабата в правоотношението икономическа страна. Тези съображения налагат извод, че
сключеният договор за предоставяне на поръчителство противоречи на добрите нрави и
следователно е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пред. 3 ЗЗД, поради което същият не е
породил предвидените с него правни последици.
С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответниците
следва да бъде възложено да заплатят направените от ищеца съдебни разноски в размер
общо на 2053,36 лева, от които сумата в размер на 566,36 лева представляваща внесена
държавна такса за разглеждане на спора, 125 лева депозит по допусната съдебно-счетоводна
експертиза и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2053,36 лева, съразмерно на
цената на предявените искове спрямо всеки един от ответниците.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявен от И. Б. Б., ЕГН **********, с адрес в гр. София,
****************, иск против „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление в гр. София, ж.к. „Младост 3“, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А,
ет. 9, офис 20, Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1125821/18.02.2022 г. за
нищожен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
6
ПРОГЛАСЯВА по предявен от И. Б. Б., ЕГН **********, с адрес в гр. София,
**********************, иск против „Фератум Банк“ ЕАД, вписано в Търговския регистър
на Република Малта с № С56251, със седалище и адрес на управление в Малта, СТ Бизнес
Център Станд № 120, Гзира ГЗР 1027, със съдебен адрес в Република България, гр. София,
бул. „Тодор Александров“ № 13, ет. 3, Договор за поръчителство от 18.02.2022 г. към
Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1125821/18.02.2022 г. за нищожен на
основание чл. 26, ал. 1, пред. 3 ЗЗД.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр. София, ж.к. „Младост 3“, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9,
офис 20, да заплати на И. Б. Б., ЕГН **********, с адрес в гр. София, ул.
***********************, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 1184,64 лева,
представляваща сторени по делото съдебни разноски.
ОСЪЖДА „Фератум Банк“ ЕАД, вписано в Търговския регистър на Република
Малта с № С56251, със седалище и адрес на управление в Малта, СТ Бизнес Център Станд
№ 120, Гзира ГЗР 1027, да заплати на И. Б. Б., ЕГН **********, с адрес в гр. София,
******************, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 868,72 лева,
представляваща сторени по делото съдебни разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7