РЕШЕНИЕ
№ 1517
гр. Плевен, 22.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Зорница Д. Димитрова Банкова
при участието на секретаря ПОЛЯ Б. ЦАНЕВА
като разгледа докладваното от Зорница Д. Димитрова Банкова Гражданско
дело № 20214430104778 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното :
Постъпила е ИМ от С. Р. С. против „Форуком и Компания“ООД, в
която се твърди, че на 12.10.2018г. ищецът е сключил договор за
потребителски кредит № 95712122/12102018 с „Форуком и Компания” ООД.
В Приложение № 1 към договора е посочено, че сумата по отпуснатия заем е
в размер на 1000.00 лева, общата сума, която следва да върне С.С., е в
размер на 1175.14 лева, а срокът на кредита е девет месеца. Уговореният
фиксиран лихвен процент е в размер на 40.000 %, а годишният процент
разходи /ГПР/ е в размер на 49.020 %.В договора е уговорено, че
кредитополучателят се задължава да предостави на „Форуком и компания“
ООД обезпечение на кредита в срок до края на следващия работен за
Кредитодателя ден от получаване на одобрение за сключване на договора за
потребителски кредит. Обезпечението трябва да отговаря на изискванията,
упоменати в съответните разпоредби на Общите условия.
В изпълнение на горното на същия ден ищецът сключил договор за
предоставяне на поръчителство със свързаното и посочено от кредитодателя
лице „Гарант Къмпани“ ООД, като се е задължил да заплати на последното
1
възнаграждение в общ размер на 886.50 лева.
С. Р. С. е погасил предсрочно изцяло сумата по сключения договор, а
именно в общ размер на 1167.88 лева с два броя платежни нареждания от
30/12/2018 г. Последната е изплатена на единствено на „Форуком и
компания“ ООД.
I. На първо място счита, че гореописаните договори са нищожни
/недействителни/ на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит
/ЗПК/ вр. чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, тъй като
противоречат на законоустановените императивни правила.
1. Смята, че процесиите договори са нищожни на основание чл. 10, ал. 1
вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма.
Настоящият случай касае сключването на договори за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, тъй като от отправяне на предложението до
сключването на договорите са използвани изключително средства за
комуникация от разстояние. Ето защо за действителността на договорите
следва да е спазена процедурата, уредена в Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/ (чл. 8 и сл.) и Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/.
Счита, че в настоящия случай тази процедура не е спазена, тъй като
доставчиците „Форуком и компания“ ООД и „Гарант Къмпани“ ООД не са
изпълнили императивно вменените им задължения да предоставят на
потребителя С.С. изискуемата преддоговорна информация, не са получили
валидно съгласие на потребителя за сключването и изпълнението на
договорите, както и за условията, при които последният може да се откаже от
тях.
Също така смята, че всички разменени между доставчиците и
потребителя електронни съобщения не отговарят на императивните
изисквания на ЗЕДЕУУ. Те по своята същност представляват електронни
документи, които обаче се явяват неподписани такива, тъй като не е спазена
предвидената процедура за удостоверяване на техния действителен автор
/например чрез квалифициран електронен подпис/, респективно същите нямат
т.нар. „формална доказателствена сила“ по смисъла на чл. 180 от
Гражданския процесуален кодекс /ТПК/.
2
С оглед на горното счита, че ответното дружество е приело за сключени
процесиите договори с С.С. в нарушение на предвидените императивни
правила, без последният да е изразил валидно своето съгласие.
Смята, че е нарушено изискването процесиите договори да са написани
по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договорите да се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в
два екземпляра - по един за всяка от страните по договорите.
Отделно от горното доверителят ми не е подписвал договори за
предоставяне на поръчителство с избраното от ответника лице „Гарант
Къмпани“ ООД.
Ето защо считам, че с оглед разпоредбата на чл. 138 вр. чл. 26, ал. 2 от
ЗЗД, тези договори са нищожни и поради липса на форма.
2. Също така в нарушение на чл. 147а от ЗЗП /Закона за защита на
потребителите/ на доверителя ми не са предоставени подписани от
кредитодателя Общи условия към договорите за потребителски кредит,
същият не се е съгласил с тях, не ги е подписал, респ. последните не го
обвързват.
3. Счита, че Договорите за потребителски кредит са нищожни на
основание чл. 11, ал. 1, т. 7 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е посочен съществен
елемент от тяхното съдържание, а именно общият размер на кредита.
За действителността на договора е необходимо в общия размер на
кредита да е правилно посочена сумата, която реално подлежи на получаване
от кредитополучателя, как се изплаща същата /в брой или по банкова сметка/
и кога следва да бъде изплатена. В случая е налице /при това не в самите
договори, а в Приложение № 1 към тях/ единствено формално посочване на
размера на отпуснатия заем /1000.00 лева/. Също така липсва посочване на
начина, по който ще бъдат изплатена сумата, както и в какъв срок.
4. Смята, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на
основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице
съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на
разходите /ГПР/ по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
при посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите, по определения в приложение № 1 към
3
ЗПК начин.
Счита, че в нарушение на императивните правила, в договора за
потребителски кредит ГПР е посочен единствено като процент, но без
изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото
изчисляване.
Смята, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по
кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се
формира посоченият в договорите ГПР от 49.02 %, е в пряко противоречие с
императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4
от ЗПК. В договора единствено е посочен фиксиран лихвен процент по заема
от 40.00 %, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по
договора. Освен посочената възнаградителна лихва, в съдържанието на
договора не са включени всички останали такси и разходи (в това число
възнаграждения по сключения договор за предоставяне на поръчителство),
индивидуализирани по вид и размер, и водещи до различен размер на ГПР от
посочения.
Съгласно Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/2017 г. на СЕС „На
непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията,
в която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването
на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване
данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно
запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към
момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни,
които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му“.
На следващо място смята, че в договора за потребителски кредит е
налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв /в размер на
141.56 % за конкретния договор/ е над максимално установения праг на ГПР,
предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в тази
връзка не е посочена и общата сума, дължима от ищеца.
В договора е уговорено, че кредитополучателят се задължава да
предостави на „Форуком и компания ООД обезпечение на кредита в срок до
края на следващия работен за Кредитодателя ден от получаване на одобрение
за сключване на договора за потребителски кредит. Обезпечението трябва да
отговаря на изискванията, упоменати в съответните разпоредби на Общите
4
условия /които не са предоставени на потребителя/.
В изпълнение на горното в същия ден, в който С.С. е сключил договора
за потребителски кредит, той е сключил и договор за предоставяне на
поръчителство със свързаното и посочено от кредитодателя лице „Гарант
Къмпани“ ООД, като се е задължил да заплати на последното възнаграждение
в общ размер на 886.50 лева. Тази сума впоследствие е изплатена предсрочно
заедно с останалите дължими суми по кредита на ответното дружество.
Смята, че в настоящия случай сключеното с „Гарант Къмпани“ ООД
съглашение не отговаря на принципното значение и цел на договора за
поръчителство. Смисълът на последния се изразява в гарантиране на
изпълнението на задължението на длъжника към кредитора.
Предвид обстоятелството, че ищецът е сключил такъв договор за
поръчителство, с лице, избрано и посочено от кредитодателя, за което е
заплатил такси, равняващи се на близо половината от размера на отпуснатия
кредит, без да е налице неизпълнение на задълженията от негова страна, може
да се направи единственият обоснован извод, че сключения договор за
поръчителство излиза от присъщата функция за обезпечаване на заемите, а
има за цел единствено начисляване на допълнителни разходи по кредита.
Настоящият случай касае еднотипни договори за паричен заем, върху
чието съдържание потребителят не може да влияе.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично
се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите -
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.
В този смисъл смятам, че обстоятелството, че заемът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от точно определено свързано с кредитодателя
5
лице - „Гарант Къмпани“ ООД, в полза на „Форуком и компания“ ООД, се
намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел,
транспонирана в ЗПК.
Счита, че замисълът на изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл. 16 от
ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно към
този момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредитът,
както и при какви условия /вкл. и дали ще е необходимо обезпечение/.
Въпреки това на длъжника се вменява задължение да сключи договор за
поръчителство с точно определено лице, за което да заплаща и
възнаграждение, вследствие на което дългът му нараства, т.е. опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличава.
Счита, че тези клаузи са изцяло неравноправни и нищожни, тъй като
същите са във вреда на потребителя по смисъла на, чл. 143, ал. 1 от Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/ - не отговарят на изискванията за
добросъвестност и водят до неравновесие в правата на страните. Клаузите не
са формулирани по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл.
147, ал. 1 от ЗЗП и разглеждани както самостоятелно, така и в съвкупност с
договорите за гаранция /поръчителство/ не позволяват на потребителя да
прецени икономическите последици от сключване на договорите - чл. 143, ал.
2, т. 19 от ЗЗП. Също така счита, че тези клаузи не са индивидуално
уговорени, съгласно чл. 146 от ЗЗП.
Смята, че от начина, по който са формулирани процесиите клаузи става
ясно, че се касае за едно общо „тристранно“ споразумение между С.С.,
„Форуком и компания“ ООД и „Гарант Къмпани“ ООД. Целта на включване в
правоотношенията на третото свързано с ответника лице „Гарант Къмпани“
ООД е заобикаляне на изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 10а, ал. 2 от
ЗПК под предлог, че незаконните такси се дължат не на кредитора, а на трето
лице „поръчител“. Впоследствие обаче тези такси се заплащат на заемодателя
„Форуком и компания“.
От една страна одобряването на кредита като бърз кредит неминуемо
води до одобряване и на обезпечението, а от друга страна кредитът е уговорен
и се предоставя само и единствено при поръчителство на точно определено
трето свързано лице. Нещо повече, тези клаузи са уговорени още при
6
сключването на договора с ответното дружество, без да бъде предоставена
възможност на потребителя да посочи избрани от него поръчители и са
абсолютна предпоставка последният да бъде одобрен за получаването на
кредита.
Смята, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК „Форуком и компания“ ООД не е включило в
ГПР разходите за заплащане на възнаграждението по сключения с „Гарант
Къмпани“ ООД договор за предоставяне на поръчителство, изплатени от
ищеца, които по своята същност представляват печалба за кредитора,
надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да
е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. Получаването на сумата по
кредита е било обусловено от сключването на договор за поръчителство, от
страна на кредитополучателя, за което той дължи възнаграждение в общ
размер на 886.50 лева. Това обстоятелство безспорно е било известно на
ответното дружество, предвид това, че сключването на договора за
поръчителство е предвидено в самия договор за потребителски кредит.
Също така сумата в размер на 886.50 лева е част от общо дължимите
суми по кредита и макар в договора да е посочено, че тя представлява
възнаграждение за поръчителство, предоставено от „Гарант Къмпани“ ООД,
същата е заплатена /макар и част от нея с оглед предсрочното погасяване на
сумата по кредита/ от ищеца на „Форуком и компания“ ООД /което не я е
прехвърлил впоследствие на „Гарант Къмпани“ ООД/ като част от дължимите
суми по самия кредит.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Ето защо
счита, че на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договори, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни.
Смята, че „Форуком и компания“ ООД е нарушило императивното
правило на чл. 19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не е включило таксата за
поръчител от 886.50 лева в размера на ГПР. При условие, че същата беше
законосъобразно посочена в договора, действителният ГПР щеше да възлиза
7
на 141.56 %. Ето защо счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договорите като цяло, тъй като
търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР,
приложим в отношенията между страните.
Счита, че с тези действия „Форуком и компания“ ООД е заобиколило
изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредитите
за длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на закона, е нищожна.
Всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и
развалянето на потребителски договори национални нормативни актове /ЗПК,
ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са приети в Република България, въз основа на
присъединяването ни към Европейския съюз и произтичащите от това
задължения за синхронизиране на българското законодателство с
европейското. Ето защо счита, че приложимото национално законодателство
следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията
и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на Европейския
Парламент и Съвета от 23 Април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити.
Във връзка с горното смята, че неизпълнението на задължението за
правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на Директива
2008/48/ЕО да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото
по този начин потребителят не може да сравни продуктите адекватно. Целта
на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен
начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за
съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на
потребителя.
Обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се
установява на база изискванията на единната формула, залегнала в самата
Директива 2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/, поради което същата има и
нормативно значение. Гореописаните такси /в това число и възнаграждение за
поръчител/ безспорно попадат в изискванията на Директивата - те са
предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при
тези условия и са предварително заложени. По тези съображения тези клаузи
8
изискват размерът им да се включи в общия размер на разходите и от там в
ГПР. Ето защо счита, че неправилното изчисляване и посочване е
самостоятелно основание за недействителност на договорите. В подкрепа на
това е и обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като съществено
условие на договора. Това следва и от сравнителноправния прочит на
уредбите на държавите от ЕС, имплементираща Директива 2008/48/ЕО/, както
и практиката на СЕС, където това изискване последователно и ясно е
формулирано и затвърждавано.
Смята, че от гореизложеното е единствено изводимо, че грешното
посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на
непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият
договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
На самостоятелно основание счита, че договорът е недействителен, тъй
като грешно посоченият размер на ГПР води и до неправилно посочване на
общата сума, дължима от потребителя по кредита. Съгласно процесиите
договори общата сума, дължима по кредита е в размер на 1175.14 лева, но
доверителят ми реално е изплатил на ответното дружество предсрочно сумата
в общ размер на 1167.88 лева, като в нея е включена и начислената такса за
поръчител. В настоящия случай изплатената сума от доверителя ми е по-
малка от общодължимата по процесния договор за потребителски кредит,
поради обстоятелството, че същата е предсрочно погасена е платежни
нареждания от 30/12/2018 г. По този начин е нарушена и втората част от
задължителното съдържание на договора, уредена в разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Смята, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално
прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща
търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, както и
по смисъла на правото на ЕС.
В този смисъл е и Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС
„Търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-
нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се
окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005
година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към
9
потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на
Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския
парламент и на Съвета („Директива за нелоялните търговски практики“),
доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да
вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
5. Счита, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на
основание чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй
като клаузите за възнаградителна лихва /ГЛП/ са нищожни поради
противоречие с добрите нрави.
Смятам определеният от кредитодателя размер на възнаградителната
лихва (в който се включва и възнаграждението за поръчител) за
изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишава
трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ.
двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. В тази връзка
недействителността на уговорките относно договорната лихва води до
нищожност и на целия договор /рег argumentum чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от
ЗПК/.
Отделно от горното счита, че е налице несъответствие между посочения
в преддоговорната информация фиксиран годишен лихвен процент и този,
посочен в процесния договор.
6. На самостоятелно основание счита, че Договорът за потребителски
кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 11 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като
не е посочен съществен елемент от неговото съдържание, а именно условията
за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен планов,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването.
В нарушение на императивните изисквания в процесния договор липсва
каквото и да е посочване на периодичността на дължимите вноски /напр.
седмично, месечно и др./, както и датата на падежа на всяка една от тях. Също
така погрешно изчислената и посочена обща сума, дължима от потребителя
/1175.14 лева, вместо реално дължимата 2061.72 лева/, води и до погрешно
10
изчислен и посочен брой и размер на погасителните вноски.
Ето защо смята, че клаузите не са формулирани по ясен и недвусмислен
начин, съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и разглеждани както
самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки, не позволяват на
потребителя да прецени икономическите последици от сключване на
договора - чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП.
Във връзка с гореизложеното считам, че процесният договор следва да
бъде обявен за недействителен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 11 вр. чл. 22 от
ЗПК.
7. Счита, че Договорът за потребителски кредит е нищожен и на
основание чл. 11, ал. 1, т. 20 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е посочен
съществен елемент от неговото съдържание, а именно наличието или липсата
на право на отказ на потребителя от договорите, срока, в който това право
може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване,
включително информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главница и лихви съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК, както и за
размера на лихвения процент на ден.
8. С оглед на гореизложеното счита, че нищожността на процесния
Договор за потребителски кредит води до нищожност и на свързания с него
Договор за предоставяне на поръчителство.
II. В случай че се приеме, че процесиите договори за валидни, смята,
че същите са унищожаеми на основание чл. 29, ал. 1 от ЗЗД поради измама
или евентуално на основание чл. 28, ал. 1 поради грешка.;
С оглед всички изложени съображения в настоящата искова молба е
единствено изводимо, че към момента на сключване на Договор за
потребителски кредит и свързания с него Договор за предоставяне на
поръчителство, в съзнанието на доверителя ми са били наведени неверни
представи относно съществените елементи от тяхното съдържание. „Форуком
и компания“ ООД е въвело в заблуждение ищеца относно действителния
размер на отпуснатия заем, на общата сума, която следва да върне, на ГПР и
на погасителните вноски. При условие, че ищецът е бил запознат с
действителното съдържание на тези многобройни и съществени уговорки, той
със сигурност нямаше да сключи процесиите договори.
11
III. Смята, че процесните договори са унищожаеми на основание чл.
33, ал. 1 от ЗЗД с оглед сключването им поради крайна нужда и явно
неизгодни условия.
С.С. е бил принуден да сключи Договор за потребителски кредит и
свързания с него Договор за предоставяне на поръчителство, предвид
обстоятелството, че се е намирал в крайна нужда. Към тези моменти той не е
разполагал с достатъчно финансови средства да задоволи своите и на
неговото семейство основни потребности - заплащане на разходи за
комунални услуги, храна и други разходи от неотложен характер. Именно
тези обстоятелства са оказали влияние върху формирането на вътрешната му
воля да сключи договорите. При условие, че тези факти не бяли налице С.С.
нямало да сключи процесиите договори, а най-малкото със сигурност нямало
да ги сключи при тези условия.
Налице са явно неизгодни условия по процесиите договори с оглед
драстичното несъответствие и несъразмерност в стойностите на насрещните
престации. Ищецът е получил сумата в размер на 1000.00 лева, като
впоследствие предсрочно е върнал сумата от 1167.88 лева, респективно
ответното дружество реално е получило възнаграждение за предоставения
заем в размер на 167.88 лева или печалба за предоставената услуга в размер
на повече от 16 %. Това обстоятелство явно не съответства на пазарните и
икономически условия в страната към момента на предоставяне на заема -
12/10/2018г.
IV. Евентуално, ако се приеме, че договорите за валидни и
действителни, смята, че са нищожни отделните клаузи от процесиите
договори на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона,
чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави, респективно
на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност.
Ответното дружество е отпуснало на ищеца заем в размер на 1000.00
лева, като впоследствие С.С. е погасил и превел единствено на ответното
дружество изцяло сумата в общ размер на 1167.88 лева.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК „Когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита“.
12
Ето защо счита, че е налице правен интерес от предявяване на
настоящия осъдителен иск срещу ответното дружество на основание чл. 23
вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. I от ЗЗД за сумата от 167.88 лева -
разликата между заплатената от ищеца на ответното дружество сума (1167.88
лева) и получената от ищеца сума (1000.00 лева).
С оглед на гореизложеното, моли съда да постанови решение, с което:
1. Да осъди на основание чл. 23 от ЗПК ответника „Форуком и
Компания” ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от Д. Р. Г., да заплати на С. Р. С., ЕГН: **********, живущ в
***, сумата в размер на 25.00 /двадесет и пет/ лева, като частичен иск от
сумата в размер на 167.88 лева /сто шестдесет и седем лева и осемдесет и
осем стотинки/, представляваща недължимо платени суми по потребителски
кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране
на настоящата искова молба до окончателното й изплащане; Направените по
делото съдебни и деловодни разноски, включително адвокатско
възнаграждение.
Посочва банкова сметка, по които да бъдат преведени присъдените
суми, а именно:БАНКА: „ПИБ” АД,IВАN: ***.
По делото е постъпил отговор от страна ответника, в която посочва, че
искът е неоснователен, като са развити подробни съображения.
Съдът като съобрази становищата на страните и представените по
делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна
страна следното:
От представения препис на Договор за потребителски кредит №
95712122/12102018/ 12.10.2018г. със страни ответника „Форуком и
Компания“ ООД, като заемодател и ищеца С.С., в качеството на заемател, се
установява, че по силата на обективираното в това съглашение, заемодателят
е предоставил на заемателя кредит в размер на 1000лв., като общата сума,
която следва да върне С.С., е вразмер на 1175.14 лева, а срокът на
кредита е девет месеца. Уговореният фиксиран лихвен процент е в размер на
40.000 %, а годишният процент разходи /ГПР/ е в размер на 49.020 %.
В договора изрично е отразено, че с подписването му заемателят
декларира, че му е била предоставена необходимата преддоговорна
13
информация и е запознат с приложимите Общи условия (чл.13, т.2 и т.1).
В договора е уговорено, че кредитополучателят се задължава да
предостави на „Форуком и компания“ ООД обезпечение на кредита в срок до
края на следващия работен за Кредитодателя ден от получаване на одобрение
за сключване на договора за потребителски кредит.
Видно е, че в чл.8 от процесния договор, във вр. с чл.3.3. от
приложимите Общи условия е било закрепено правото на заемателя да се
откаже от сключения договор в 14-дневен срок, като уведоми писмено
заемодателя, задължавайки се да върне единствено получената заемна сума и
лихва за периода от датата на получаването й до датата на връщането.
Установява се, че в чл.4 от договора е предвидено, че в случай, че
кредитополучателят е посочил в заявлението си за кредит, че ще предостави
обезпечение, следва да предприеме съответни действия, в зависимост от
посочения вид на обезпечението, както следва: да предостави на кредитора
банкова гаранция или поръчителство от най-малко две физически лица с
минимален месечен осигурителен доход от 1500 лева, съгласно ОУ в срок до
7 дни от подаване на Заявлението или да сключи договор за предоставяне на
поръчителство с одобрено от кредитора юридическо лице („Поръчител“) в
срок до 48 (четиридесет и осем) часа от подаване на Заявлението.
Видно е от приложеното копие на договор за предоставяне на
поръчителство между „Гарант Къмпани“ като поръчител и ищеца С.С. като
потребител, че соченото дружество е поело задължение да сключи договор за
поръчителство с „Форуком и Компания" ООД, по силата на който да отговаря
пред кредитора солидарно с потребителя за изпълнението на всички
задължения на последния, възникнали съгласно процесния договор за кредит.
За потребителя е обективирано в договора задължение за плащане на
възнаграждение за предоставеното поръчителство в размер на 886,50лв.
От доказателствата по делото се установява, че процесният договор за
кредит е сключен от разстояние, като средство за комуникация е интернет и /
или телефон. Ищецът е кандидатствал за кредит по начин и условия,
определени от приложимите Общи условия. Видно е, че сред предоставените
на кредитоискателя документи са Стандартен Европейски формуляр, Общи
условия, договор и погасителен план. Възраженията на ищеца, че договорът
не е подписан по реда на ЗЕДЕУУ са неоснователни, т.к. сделката е сключена
14
по правилата на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
който не изисква подписване на договора с електронен подпис.
От приложения от ответника договор за поръчителство от 12.10.2018г.,
сключен с „Гарант Къмпани“ ООД, в качеството на поръчител ,е видно, че
поръчителя е приел да отговаря спрямо кредитора солидарно с длъжника С.С.
по сключения между последния и ответното дружество договор за кредит от
12.10.2018г.
По делото е изслушано заключението по допусната съдебно-счетоводна
експертиза по задачи, сочени от страните. От същото се установява, че на
12.11.2018г. ищецът е заплатил в полза на ответника сума в размер на 229,10 ,
а на 30.12.2018г., преди падежа 12.07.2019г.-1167,88лв. и с нея ответното
дружество е осчетоводило като платени главница в размер на 100лв.,
договорна лихва в размер на 81,48лв., ткса за издаване на удоставарение
20лв., сума по договор за поръчителство в размер на 295,50лв. Видно е също
така от експертното заключение, че ако възнаграждението за поръчителство
се включи при изчисление на ГПР, размерът му ще се установи многократно
над петкратния размер на законната лихва . Установява се още от
заключението на вещото лице, че сумата, която е била осчетоводена като
платена за възнаграждение за поръчителство е била прехвърлена от ответника
на „Гарант Къмпани“ ООД .
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
Съдът намира, че от обсъдените доказателства се установи възникнало
между страните правоотношение по силата на сключен между тях Договор за
потребителски кредит № 95712122/12102018/ 12.10.2018г.
Ищецът е навел редица основания за нищожност на договора като цяло
и на отделни негови разпоредби.
Първото наведено основание е за нищожност на договора на основание
чл.22 от ЗПК, поради неспазване на предвидената от закона форма по чл.10,
ал.1 от ЗПК. Съдът намира това възражение за неоснователно.
Съгласно нормата на чл.10, ал.1 от ЗПК договорът за потребителски
кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по
ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с
15
еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра
- по един за всяка от страните по договора.
Както се посочи по-горе, договорът е сключен от разстояние и съгласно
ЗПФУР не се изисква полагане на подпис на страните по него. Освен това, от
приетите по делото писмени доказателства се установява, че процесната сума
е преведена и усвоена от ответника посредством "ИЗИПЕЙ" АД, видно от
приложената на л.70 разписка. Получаването на сумата по договора за кредит
и подписването на разписка, на която е отразен този номер са действия, които
предполагат сключен договор.
Договорът и приложенията към него са написани на ясен и четим
шрифт, който очевидно е не по-малък от размер 12.
Съдът обаче намира за основателни възраженията на ищеца, касаещи
клаузата сочеща Годишния процент на разходите по процесния договор.
Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора. От представеното по делото Приложение № 1, представляващо
неразделна част от договора за потребителски кредит е видно, че годишният
процент на разходите /ГПР/ е посочен в размер на 49,02%, Съдът обаче счита,
че посочения размер на ГПР не съответства на действителния. Съгласно
разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия, а в т. 2 от същата разпоредба е указано, че "обща
сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и
общите разходи по кредита за потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
16
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. От доказателствата по
делото се установи, че между ищеца и „Гарант Къмпани“ е сключен договор
за предоставяне на поръчителство, както и че въз основа на този договор
поръчителя се е задължил по силата на писмен договор за поръчителство с
кредитодателя да отговаря спрямо него за задълженията на ответника.
Задълженията на последния по договора за предоставяне на поръчителство са
пряко свързани с договора за кредит и същите съобразно императивните
разпоредби на закона е следвало да бъдат включени в ГПР, независимо от
това, че се дължат не на кредитодателя, а на друго лице. Съгласно чл. 19, ал. 4
от ЗПК годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Ако този
допълнителен разход за възнаграждение на поръчителя се включи в ГПР,
последният би надхвърлил законово определения максимален размер.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна. В този смисъл, като не е включил задължението за заплащане на
възнаграждение за поръчителя в ГПР и в общата сума, дължима от
потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно
посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което и
клаузите от договора, отнасящи се до общата сума за погасяване и годишния
процент на разходите, са нищожни.
Съдът, счита за неоснователни възраженията на ищеца за
недействителност на договора поради неспазване на разпоредбите на чл.11,
ал. 1, т.9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при променливи лихвени
проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се касае за
фиксиран годишен лихвен процент-40%. Както националният закон, така и
Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на
договора посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска- каква
част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В този смисъл
е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е
задължително за националните съдилища на основание чл. 633 от ГПК.Не е
налице нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съобразно
практиката на СЕС.
17
Възнаградителната лихва има характер на цена на предоставената
услуга, като нейната стойност, следва да се съизмерява, както със стойността
на отпуснатия заем, така и със срока, за които се уговоря връщането, както и с
обстоятелството дали е обезпечен.Съдът приема, че клаузата не противоречи
на добрите нрави, по следните съображения: Към датата на сключване на
договора е налице законово ограничение на максималния размер на
възнаградителната лихва, по реда на чл.19 ал.4 от ЗПК /ДВ бр. 35/2014г в
сила от 23.07.2014г./, където е посочено, че годишният процент на разходите,
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Към датата на сключване на
договора - законовата лихва е била 10,01%/основния лихвен процент на БНБ и
10 пункта/, а петкратния размер се явява 50,05% . Както бе посочено по- горе,
ГПЛ е в 40%. На следващо място съдът намира за нужно да отбележи и това,
че свободата на договаряне е дала възможност при съвпадение на волите на
съконтрахентите да уговарят лихва по предоставените в заем парични
средства, в какъвто намерят за удачен размер, стига да не нарушават
изискването на чл.19, ал.4 на ЗПК. Ако законодателят е искал да постави
граница до която може да се договаря размер на договорна лихва, то е щял да
го направи отделно от разпоредбата на чл.19, ал.4 на ЗПК. Освен това съдът
намира за неправилно становището на ищеца, че следва да бъде съпоставяна
договорната лихва със законовата лихва, която и да бъде критерий за
максималния й размер. Това е така, тъй като в случая се касае за особен вид
договор за заем, който се представя от небанкова финансова институция,
която не набира средствата от влогове. Вземането на заемателя е рисково, тъй
като не е гарантирано, при което и то начислява по-висок процент на
договорната лихва, тъй като тя служи не само като форма на възнаграждение
за ползване на предоставения от него в заем финансов ресурс, но и като цена
на предоставяната от него услуга. В този смисъл не бива да се съпоставят
договорните лихви с държавно определения размер на законовата лихва,
която се държи при неизпълнение или забавено изпълнение на задължение,
тъй като правната им природа е различна.
От горното следва, че в случая не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, поради което и договорът за потребителски кредит е
недействителен съгласно чл. 22 от ЗПК. Поради това и на основание чл. 23
18
ЗПК за ответника е възникнало задължението да плати по договора
действително получената сума в размер на 1000лв., както и договорна лихва-
40%, но не и възнаграждение за поръчителя и такса за удостоверение.
Следва да се посочи, че от съдържанието на клаузата на чл.4 от
процесния договор за кредит и съпоставянето й с естеството на съглашението
се налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо
изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не
предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така
и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора
възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено
предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително
нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е
да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да
осигури банкова гаранция или две лица- поръчители с минимален месечен
осигурителен доход от 1 500лв. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за
които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да го
„насочи“ към единствената форма на обезпечение, която длъжникът
обективно би могъл да си позволи да предостави - обезпечение от одобрено
от заемодателя дружество. По този начин разходът за потребителя по
договора за поръчителство с "Гарант Къмпани" ООД е сигурен - от една
страна предоставянето на поръчителство е необходимо условие да се усвои
финансовия ресурс, а от друга- условията за другите две обезпечения ( две
физически лица поръчители и банкова гаранция ) са на практика невъзможни
за осъществяване от длъжника.
Отделно от горното следва да се посочи, че самият Договор за
предоставяне на поръчителство от 12.10-.2018г. изначално е лишен от
основание, тъй като по силата на посоченото правоотношение, в полза на
потребителя не се предоставя услуга. Обезпечението е единствено и само в
полза на кредитора "Форуком и Компания" ООД, за което цялото
възнаграждение е поето от потребителя. Нещо повече - в случай, че
поръчителят изпълни и погаси вземането на длъжника, то има право на регрес
срещу него за пълната стойност на платеното ( чл. 4, ал. 3 от договора за
поръчителство). Тоест, срещу заплащането на възнаграждението по договора
за поръчителство, което е в размер на 886,50 лв., ищецът - потребител не е
19
получил каквато и да било услуга.
С оглед установеното, че сумата за възнаграждение на поръчител е била
заплатена по сметката на „Форуком и Компания“ ООД за погасяване на дълга
по процесния договор за кредит, то при установената липса на основание за
плащането й, съдът счита, че материално-правно легитимиран да отговаря по
иска е именно ответното дружество.
С оглед горното, съдът счита, че претенцията на ищеца се явява
основателна и доказана до размера на сумата от 315,50лв., с която са били
погасени недължимо платени суми за за възнаграждение по договор за
поръчителство в размер на 295,50лв. и такса-20лв.
Искът в останалата част до пълния претендиран размер от 396,98лв. (в
съответствие с допуснатото изменение на цената на иска в преклузивния срок
до приключване на съдебното дирене в първоинстанционния съд) се явява
неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен.
По въпроса за разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответника
дължи на ищеца деловодни разноски в размер на 74,01лв. съразмерно
уважената част от иска (при направени разноски в общ размер на 230лв.)
Ответникът е направил разноски за адвокатско възнаграждение в размер
на 360лв. с ДДС и за вещо лице в размер на 170лв. Съдът намира за
неоснователно възражението на ищеца за прекомерност на платеното от
ответника адвокатско възнаграждение. Минимално определения размер по
правилото на чл.7, ал.2, т.1 и §2а от Наредба №1/2004г. се изчислява на 360лв.
С оглед горното, съдът приема, че по компенсация ищеца следва да
заплати на ответника разноски в размер на 74,01лв.
На адв.Г. Ч., който е осъществил безплатна правна помощ на ищеца,
дължимото адвокатско възнаграждение в минималния размер по Наредба
№1/2004 се изчислява на 300лв. Съразмерно уважената част от иска следва да
се присъди такова в размер на 238,43 лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
20
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД „ФОРУКОМ И
КОМПАНИЯ” ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
*** ДА ЗАПЛАТИ на С. Р. С., ЕГН **********, от ***, сумата от
315,50лв., представляваща недължимо платена сума по Договор за
потребителски кредит № 95712122/12102018, ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 21.07.2021г. до окончателното изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ иска в останалата част до пълния претендиран размер от
396,98лв., като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК,
„ФОРУКОМ И КОМПАНИЯ” ООД с ЕИК ********* , със седалище и
адрес на управление: *** ДА ЗАПЛАТИ на адвокат *** Ч., ЕГН **********,
адрес: ***, като процесуален представител на С. Р. С., сумата от 238,43лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната по производството
безплатна правна помощ, дължима съразмерно уважената част от иска.
ОСЪЖДА, на основание 78, ал.3 от ГПК ДА ЗАПЛАТИ на
„ФОРУКОМ И КОМПАНИЯ” ООД с ЕИК ********* , със седалище и
адрес на управление: *** С. Р. С., ЕГН **********, от ***, сумата от
74,01лв., представляваща деловодни разноски съразмерно отхвърлената част
от иска, по компенсация.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
21