№ 9370
гр. София , 02.08.2021 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 126 СЪСТАВ в закрито заседание на втори
август, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:А. СТ. Я.
като разгледа докладваното от А. СТ. Я. Частно гражданско дело №
20211110137823 по описа за 2021 година
намери следното:
Производството е по реда на чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление на /ФИРМА/ срещу ДР. К. М. за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за задължения по договор за паричен
заем, сключен с /ФИРМА/, погасени чрез плащане от на /ФИРМА/, в качеството му на
поръчител по силата на сключен договор за поръчителство, вземанията по които са
прехвърлени на заявителя с договор за цесия, а именно: непогасена главница,
възнаградителна лихва, мораторна лихва, както и за сумата 522,56 лева - възнаграждение по
договора за поръчителство.
Съгласно разпоредбата на чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК кредиторът може да поиска
издаване на заповед за изпълнение, като по силата на чл. 410, ал. 2 ГПК предметното
съдържание на заявлението следва да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 ГПК.
Следователно, предявеното със заявлението парично вземане трябва да бъде очертано с
всички правноиндивидуализиращи белези – страни, предмет (основание, период, вид) и
размер, т. е. по отношение на процесното вземане заявлението трябва да отговаря на
изискванията за редовност на исковата молба, като искането за издаване на заповед и
изпълнителен лист следва да се отхвърли в случаите, когато противоречи на закона или
добрите нрави – арг. чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК. Целта на тази правна норма е да не допуска в
полза на заявителя да се издаде заповед за изпълнение за вземане, което не може изобщо
валидно да възникне (поради противоречието му с императивни правни норми и/или
добрите нрави), тъй като проверката дали подобно вземане е спорно или не между страните
(каквато е основната цел на заповедното производство) би била лишена от смисъл.
По отношение на претендираното възнаграждение по договор за поръчителство:
1
На основание клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора за потребителски кредит и
посоченото от длъжника в заявлението за отпускане на кредит, страните са договорили, че
кредитополучателят се задължава да предостави един от посочени видове обезпечения, в
това число и поръчителство. В случая е представен договор за предоставяне на
поръчителство, сключен между /ФИРМА/, от една страна в качеството на поръчител, и
длъжника, от друга страна в качеството на потребител. По силата на договора поръчителят
се задължава да сключи с /ФИРМА/ договор за поръчителство, като отговаря солидарно за
задълженията на потребителя по договора за потребителски кредит, както и за всички
последици от неизпълнението. От своя страна, потребителят се задължава да заплати
възнаграждение на поръчителя в размер на 54,60 лв. за всеки месец за периода на
действието на договора за кредит, като с оглед уговорения погасителен период по договора
за потребителски кредит, възнаграждението на поръчителя ще възлиза на общо 655,20 лв. В
изпълнение на този договор заявителят е сключил договор за поръчителство с /ФИРМА/,
като се е задължил солидарно за сумите по договора за потребителски кредит.
В настоящия случай се претендира възнаграждение за поръчителя за част от срока на
договора за кредит, което според настоящия съдебен състав не се дължи, поради
противоречие на клаузата с императивна законова норма.
От извършена служебно справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър се
установява, че принципал на заявителя /ФИРМА/ е /ФИРМА/ (с предишна
правноорганизационна форма АД). Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по
смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ.
При анализ на разпоредбите чл. 114 и чл. 169 от ДФЕС и Хартата на основните права
– чл. 38, трябва да се направи извод, че ПЕС изисква висока степен на защита на
потребителите в Съюза. Законодателството на Съюза в областта на защитата на
потребителите допринася за правилното функциониране на вътрешния пазар и има за цел да
гарантира, че отношенията между стопанските субекти и потребителите са справедливи и
прозрачни, което като крайна цел подпомага общото благосъстояние на европейските
потребители и икономиката на Съюза.
Посочените изисквания от правото на ЕС предпоставят, че националният съд има
задължение при тълкуване на съответната норма на националното право да я прилага в духа
и смисъла на съответното общностно право – вж. Решение от 10.04.1984 по делото Von
Colson, C-14/83. Съгласно трайната практика на СЕС – вж. т. 20 от Решение от 12.07.1990 г.,
Foster, C-188/89; т. 23 от Решение от 14.09.2000 г., Collino и Chiappero, C-343/98; т. 40 от
Решение от 19.04.2007 г., Farell, C-356/05; т. 39 от Решение от 24.01.2012 г., Dominguez, C-
282/10, националният съд има задължение да тълкува националното законодателство в духа
на общностния правен ред. Следователно, за да бъдат осигурени ефективни средства за
защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за това, е необходимо, когато
се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между
2
свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни
правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа
дейност, която при кредитирането има лукративна цел – печалба. Тоест, дори при
множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на
отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се
постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване
на императивните правила на закона и добрите нрави.
В случая предмет на настоящото заповедно производство са вземания, които
произтичат от договор за потребителски кредит, които се твърди, че са заплатени от
заявителя – поръчител, поради което последният упражнява правата си по чл. 143 ЗЗД срещу
основния длъжник по договора за потребителски кредит. Въз основа на изложените от
заявителя фактически обстоятелства, ангажираните доказателства и наличните данни за
хипотеза на свързани лица, настоящият съдебен състав приема, че уговореното
възнаграждение за предоставеното поръчителство представлява разход по договора за
кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите
като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която „Общ
разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Същевременно, при цялостния анализ на договора за кредит е видно, че
неговото сключване и получаването на сумата по кредита е било обвързано от предоставяне
на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя, като последицата от
неизпълнението на това задължение на кредитополучателя, предвидена в чл. 4, ал. 2 от
договора, е липса на правоотношение между страните – при непредставяне на обезпечение в
посочения срок се счита, че заявлението за кандидатстване за кредит не е одобрено, т.е.
несъмнено е, че двете правоотношения са взаимно свързани и осигуряването на
поръчителство (и то от определено свързано на кредитора трето лице) е било необходима
предпоставка за предоставяне на потребителския кредит при условията по договора
(включващи експресно разглеждане и одобрение на заявлението в рамките на 24 часа).
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на
разходите не може да се бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по
кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи
определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В настоящия случай е
3
посочено, че ГПР по договора е в максимално допустимия размер от 50 %, но при
съпоставка между размера на отпуснатия кредит – 708,15 лв.. за срок от 12 месеца, и
размера на дължимото по договора за поръчителство възнаграждение за същия период от 12
месеца – 655,20 лв., е видно, че ГПР надхвърля 50 % - дори без добавяне на дължимата
възнаградителна лихва, възнаграждението на поръчителя се равнява на над 90 % от
отпуснатата главница по заема. С оглед и на хипотезата на свързани лица, несъмнено е, че
уговореното възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е
включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за
плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост
на това вземане.
С оглед на изложеното, съдът намира, че на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК
заявлението в посочената част следва да бъде отхвърлено.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявлението от 29.6.2021 г., подадено от /ФИРМА/ срещу ДР. К. М. за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумата 522,56
лева - възнаграждение по договора за поръчителство, сключен с /ФИРМА/.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчване на препис от него на заявителя.
Препис от разпореждането да се връчи на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4