РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 25.06.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на осми юни две хиляди и двадесета
година в състав:
СЪДИЯ:
АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 7606/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано
е след определение № 75931/26.03.2019 г. на Софийски районен съд, с което
производството по гр.д. № 79247/2015 г. по описа на СРС е прекратено и делото е
изпратено по подсъдност на Софийски градски съд.
Производството
по гр.д. № 79247/2015 г. на СРС е образувано по искова молба с вх. №
25762/18.12.2015 г., предявена от В.Г.Д.,
с ЕГН: **********, с адрес: ***, против „Е.“
ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***.
Ищецът В.Г.Д.
твърди, че на 13.01.2015 г. е сключил с „Е.“ ЕООД договор за паричен заем, по
силата на който, ищецът предоставил на ответника, сумата от 15 000 лева.
Заемателят се задължил да върне заетата сума на заемодателя, в срок до
13.03.2015 г. Ищецът твърди, че на 30.01.2015 г. е сключил с „Е.“ ЕООД още един
договор за паричен заем, по силата на който, ищецът предоставил на ответника,
сумата от 15 000 лева. Заемателят се задължил да върне заетата сума на
заемодателя, в срок до 13.03.2015 г.
На 13.03.2015
г., ответникът не изпълнил задълженията си по двата договора и не върнал на
ищеца заетите суми. Поради това, на 23.03.2015 г., страните сключили
Споразумение, с което ответникът се задължил да върне заетите суми в срок до 13.04.2015
г., ведно с уговорената възнаградителна лихва в размер на 0.5 % върху сумата.
Ищецът твърди,
че ответникът не е изпълнил задълженията си по Споразумението от 23.03.2015 г.
и му дължи сумата от 30 000 лева
– главница по Споразумение от 23.03.2015 г.
За
посочената сума, на 16.04.2015 г. ищецът
подал пред Софийски районен съд заявление с искане за издаване на Заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК и на 10.05.2015 г. по ч.гр.д. № 20813/2015 г. по
описа на СРС, 73 състав, била издадена такава заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, като в срока по чл. 414 ГПК
ответникът предявил възражение по чл. 414 ГПК.
Предвид изложеното, ищецът моли да бъде
постановено решение, с което да бъде признато за установено, че ответникът му
дължи сумата
от 30 000 лева – главница по
Споразумение от 23.03.2015 г., ведно със законна лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 16.04.2015 г. до
окончателното плащане. Ищецът претендира и направените по делото разноски.
С влязло в сила определение от 02.12.2019 г. (л.
22 от делото на СГС), производството по делото е прекратено в частта относно
сумата от 150 лева – възнаградителна лихва.
В срока по чл.
131 ГПК, ответникът „Е.“ ЕООД е депозирал отговор на искова молба. Ответникът
оспорва иска с възражението, че е неоснователен. Оспорва твърденията на ищеца,
че е сключвало с В.Г.Д. договор за паричен заем от 13.01.2015 г., договор за
паричен заем от 30.01.2015 г. и Споразумение от 23.03.2015 г., както и че е
получило от ищеца общо сумата от 30 000 лева. Твърди, че претендирана от
ищеца сума не е постъпвала в патримониума на дружеството, никога не е била
предавана реално на дружеството, поради което и е недължима.
Ответникът моли,
искът да бъде отхвърлен. Претендира направените по делото разноски.
Съдът приема следното от фактическа страна:
На
23.03.2015 г., между В.Г.Д., посочен като заемодател, и „Е.“ ЕООД, като
заемател, е било сключено представеното по делото Споразумение (л. 12 от делото
на СРС).
В
Споразумението е посочено, че между страните има подписан договор за паричен заем от 13.01.2015 г. за
сумата от 15 000 лева и договор за паричен заем от 30.01.2015 г. за сумата
от 15 000 лева, и след като е констатирано, че заемополучателят по двата
договора „Е.“ ЕООД не е изпълнил задълженията си по двата договора в срок,
страните са заявили, че се съгласяват и подписват „настоящата спогодба“, според
която „Е.“ ЕООД се задължава да върне на В.Г.Д., сумата от 30 000 лева, по
посочената в т. 3 от Споразумението банкова сметка, ***.04.2015 г.
Споразумението
е подписано от В.Г.Д. и Б.
Г.Г. в качеството му на управител и
представляващ „Е.“ ЕООД, което е било удостоверено от нотариус с
рег. № 015 от РНКРБ.
Двата договора за заем също са представени по
делото. Те са подписани от същите страни, които са постигнали съгласие,
заемодателят В.Г.Д.
да предостави в заем на заемателя „Е.“ ЕООД, сумата от 15 000 лева, по
всеки един от договорите. „Е.“ ЕООД е поело задължение да върне заетите суми,
по посочените в договорите банкови сметки,
в срок до 13.03.2015 г., (съгласно т. 3.1 от договора от 13.01.2015 г. и
т. 3.1 от договора от 30.01.2015 г. (л.
6 и сл. и л. 9 и сл. от делото на СРС).
И в двата договора за заем (т. 2.1) е посочено, че
договорът служи за разписка за получената от сума. Независимо от това, на
същите дати (13.03.2015
г. и 30.01.2015 г.) са били съставени разписки, с които Б. Г.Г., като управител на „Е.“ ЕООД, е
заявил, че е получил от В.Г.Д., сумата от 15 000 лева (л. 8 и л. 11).
На 16.04.2015 г., В.Г.Д. е подал заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК за сумата от споразумението
от 23.03.2015
г. и е било образувано ч.гр.д. № 20813/2015 г. по описа на СРС, 73 състав.
На 10.05.2015 г. СРС е издал заповед за изпълнение
(л. 14 от заповедното производство), с която е разпоредено „Е.“ ЕООД да
заплати на В.Г.Д. сумата от 30 000
лева - главница по Споразумението от 23.03.2015
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане и разноски по делото.
На същата дата е издаден и изпълнителен лист за посочените в заповедта суми.
Въз основа на изпълнителния лист, издаден по ч.гр.д. №
20813/2015 г. на СРС, 73 състав, е било образувано изп.дело № 20158440401849 по
описа на ЧСИ с рег. № 844 от КЧСИ, по което на 08.06.2015 г. на „Е.“ ЕООД била
изпратена покана за доброволно изпълнение с изх. № 31527/08.06.2015 г. (л. 14
от делото на СРС), която била връчена на адресата си на 16.06.2015 г.
На
25.06.2015 г. по изп.дело № 20158440401849 била изпратена нова покана за
доброволно изпълнение с изх. № 34606/25.06.2015 г. (л. 16 от делото на СРС),
ведно с която бил приложен и препис от заповедта
за изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 20813/2015 г. на СРС, 73
състав и която била връчена на „Е.“ ЕООД на 13.07.2015 г.
Това
се установява и от съобщение от ЧСИ с рег. № 844 от КЧСИ (л. 5 от делото на
СГС).
На
16.07.2015 г., „Е.“ ЕООД подало
възражение срещу издадената заповед за изпълнение (л. 16 от заповедното
производство), и в указания му от съда срок, заявителят предявил иск по реда на
чл. 422 ГПК.
Междувременно, през периода от 18.06.2015 г. до
10.07.2015 г., по изп.дело
№ 20158440401849 по описа на ЧСИ с рег. № 844 от КЧСИ са постъпили суми и на 18.08.2015 г. по сметката на В.Г.Д., съдебният изпълнител е превел сумата
от 31 762.45 лева, която впоследствие е била върната по сметка на ЧСИ –
видно от извлечение от сметката на В.Г.Д., преводни нареждания, вносни бележки
и спогодба.
Други доказателства, относими към спора, не са
събрани по делото.
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Предявен
е по реда на чл. 422 от ГПК иск с правна квалификация по чл. 79, ал. 1, пр. 1-во,
вр. с чл. 365, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) – за признаване
за установено, че ищецът има вземане към ответника за сумата от 30 000
лева, представляваща задължение по споразумение от 23.03.2015 г. Ищецът претендира и лихва за забава върху
сумите от датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до
окончателното плащане.
По допустимостта на иска:
Преди
да пристъпи към произнасяне по същество на спора, съдът е длъжен и служебно да
съобрази допустимостта на производството, в която връзка са и изричните
възраженията на ответника. Извършвайки проверка в тази насока, съдът намира
предявеният иск за допустими, а направеното от ответника възражение за
неоснователно.
Действително,
предмет на делото по установителния иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, е
съществуването на вземането (вземанията) по заповедта за изпълнение, издадена
за парична сума, за заместима вещ или за предаване на вещ –чл. 410, ал. 1 ГПК.
Защитата
на длъжника в заповедното производство включва на първо място подаване на
възражение срещу заповедта за изпълнение в срока по чл. 414, ал.2 ГПК, а
именно, в двуседмичен срок от връчване на заповедта (а ако е бил лишен от
възможността да оспори вземането - чрез възражение по реда на чл.423 ГПК).
Подаването на възражение срещу заповедта за изпълнение е абсолютна процесуална
предпоставка за допустимост на иска за установяване съществуването на
вземанията, за които е издадена заповедта, който кредиторът предявява в срока и
по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК. Когато заповедният съд прецени, че
възражението по чл. 414 ГПК не е подадено в законоустановения срок, следва да
върне това възражение (в хипотезата на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК)
или да издаде изпълнителен лист (в хипотезата на чл. 410 ГПК).
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 10а от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014
г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, процесуалните предпоставки
за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, предявен по реда
на чл.422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, не са налице в случаите, когато
възражението по чл.414 ГПК не е подадено в срока по чл. 414, ал.2 ГПК или не
съдържа оспорване на вземането. Съдът, разглеждащ иска по чл. 422, респ. чл.
415, ал. 1 ГПК, извършва самостоятелна преценка за наличието на тези специални
процесуални предпоставки и не е обвързан от констатациите по тях на съда в
заповедното производство.
Ако
исковият съд установи, че възражението по чл. 414 ГПК не е подадено в
преклузивния законоустановен срок, следва да прекрати производството като
недопустимо.
В случая, и в
заповедното, и в исковото производство, съдът е приел, че длъжникът е спазил
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, като възраженията на заявителя - ищец се свеждат
до въпроса, дали срокът по чл. 414, ал. 2 ГПК е започнал да тече за длъжника от
16.06.2015 г., когато на „Е.“ ЕООД е връчена покана за доброволно изпълнение.
Съгласно чл. 414, ал. 2 ГПК (в действащата към 2015 г.
редакция), възражението (по ал. 1) се прави в двуседмичен срок от връчването на
заповедта, който не може да бъде продължаван.
В настоящия
случай, ведно с поканата за доброволно изпълнение (л. 14 от делото на СРС), е
било приложено само копие от изпълнителния лист, а заповедта
за изпълнение не е била приложена. Срокът
за възражение срещу издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК тече от
връчването й на длъжника от съдебния изпълнител, на което не се приравнява,
нито връчването на окана за доброволно изпълнение, в която е посочена
заповедта за незабавно изпълнение, страните и задължението, без заповедта да е
приложената към поканата, нито копие от изпълнителния лист, нито
подаването на молба за издаване на препис от заповедта за изпълнение (каквато
се намира на л. 15 от заповедното дело). В този смисъл е трайната съдебна
практика (напр. определение № 356/22.06.2015 г. по ч.т.д. № 274/2015 г. на ВКС,
І ТО). Поради това и срокът по чл. 414 ГПК не
е започнал да тече на 16.06.2015 г. Видно и от служебно извършената
справка, ЧСИ е връчил на длъжника препис от заповедта за изпълнение на
13.07.2015 г. Възражението е депозирано на 16.07.2015 г. и същото е в срока по
чл. 414 ГПК.
Относно иска по чл. 79, ал. 1, пр. 1-во, вр. с чл. 365, ал. 1 ЗЗД:
Съгласно чл. 365 от ЗЗД, с договора за спогодба страните прекратяват един
съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни
отстъпки. Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗЗД, ако длъжникът не изпълни точно
задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение
за забавата. Следователно, за да е основателен иска следва да се установи, че
страните по делото са сключили договор за спогодба, от който е възникнало
вземане на ищеца за процесната сума, което е изискуемо.
По делото се установи, че
на 23.03.2015
г., страните са сключили споразумение, в което са заявили, че между тях има
подписан договор за паричен заем от
13.01.2015 г. за сумата от 15 000 лева и договор за паричен заем от
30.01.2015 г. за сумата от 15 000 лева, по които заемополучателят „Е.“
ЕООД не е изпълнил задълженията си в срок, както и че се съгласяват „Е.“ ЕООД
се задължава да върне на В.Г.Д., общо сумата от 30 000 лева, по посочената
в т. 3 от Споразумението банкова сметка, ***.04.2015 г.
По своето естество,
споразумението от 23.03.2015
г. представлява частен диспозитивен документ, подписан от
ответника, неавтентичността на който не е доказана в хода на производството,
поради което се ползва с обвързваща доказателствена сила по чл.180 ГПК и
задължава съда да приеме за установено авторството на изявленията. Възраженията
на ответника, в тази връзка, са неоснователни.
Доказателственото значение на извънсъдебното признание на факти, когато
е обективирано в писмена форма се следва от закона - чл. 180 ГПК.
Частен документ, подписан от лицето, което го издава, съставлява доказателство,
че съдържащото се изявление е направено именно от това лице. Т.е., предвид
липсата на доказателства за обратното, следва да се приеме, че документът е автентичен и следва да се зачете формалната му
доказателствена сила относно съдържащото се признание. Само по себе си „признанието“
на факт писмено или устно, за разлика от съдебното признание на иска, не налага
неговото доказване с други доказателствени средства.
Споразумението от 23.03.2015 г., на което се основава исковата претенция, с оглед волята на страните
изразена в него, представлява договор за спогодба по смисъла на чл. 365 от ЗЗД, тъй като съдържа постигнато съгласие между страните, което има
правноустановително действие, както относно съществуването на задължението на
ответника, така и относно неговия размер. Със споразумението страните по делото
са целели окончателно уреждане на спорното помежду им правоотношение, касаещо
парични задължения, като освен че са приели за установен факта на тяхното
съществуване и размер, са постигнали съгласие за начина на погасяването им. Споразумението обективира изявлението на
ответника, че дължи посочените в него суми, поради което и доказано е по
делото, че ответникът е направил изявления за поемане на задълженията.
По делото е установено, че в хода на
изпълнителното производство, по сметка на ЧСИ са били превеждани суми, както и
че ЧСИ е превел по сметка на ищеца сумата от 31 762.45 лева. Съгласно задължителните разяснения, дадени в
т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, съдът, разглеждащ установителния
иск по чл. 422 от ГПК, не следва да взема предвид събраните в изпълнителното
производство суми. В посоченото ТР е прието, че в производството по чл.
422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед
за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в
исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира
приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване
на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения
изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в
образувания изпълнителен процес. В мотивите към т. 9 на ТР № 4/2014 г. на
ОСГТК на ВКС са изложени съображения, че в хипотезата по чл. 418, ал. 1 ГПК
заповедта подлежи на изпълнение преди да е влязла в сила, поради което сумите,
събрани по принудителен ред в изпълнителното производство са на основание на
издадения съдебен акт - разпореждане за незабавно изпълнение, което не подлежи
на проверка в исковия процес.
Поради изложеното, при постановяване на решението
не следва да се взема предвид удовлетворяването на взискателя по изпълнителното
дело, образувано въз основа на издадения изпълнителен лист и заповед за
изпълнение по ч.гр.д. № 20813/2015 г. на СРС, 73 състав, респ. връщане
на сумата по сметка на ЧСИ.
Неоснователно е възражението на ответника, че
искът е неоснователен, тъй като сумата е била преведа по сметка на ищеца преди
образуване на делото на СРС. Както сочи
и ответникът, преводът на сумата от 31 762.45 лева по сметката на В.Г.Д. е бил
нареден от ЧСИ на 18.08.2015 г., т.е. след 16.04.2015 г. (моментът на
подаване на заявлението), откогато по силата на чл. 422, ал. 1 ГПК се счита
предявен искът за съществуване на вземането.
При това положение, в тежест на ответника е било да докаже, че е
изпълнил доброволно задължението си за заплащане на сумата
от 30 000 лева – главница по споразумението от 23.03.2015
г., тъй като
ищецът не е длъжен да доказва отрицателния факт на неплащането. Ответникът не е
доказал това обстоятелство, поради което съдът приема, че той не е изпълнил
задължението си.
Изложеното сочи,
че искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1-во, вр. с чл. 365,
ал. 1 ЗЗД е основателен и следва
да се уважи изцяло. Сумата е дължима от ответника
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, по повод на което е било
образувано ч.гр.д.
№ 20813/2015 г. по описа на СРС, 73 състав – 16.04.2015 г. до окончателното изплащане – чл.422, ал.1 ГПК.
Относно разноските:
С оглед съотношението между уважената и предявената част от исковете, право
на разноски има само ищецът (съотношение между прекратената и предявената част
от исковете е 0.004, или 0). Ищецът претендира разноски в размер на 644.27 лева (видно от списък на разноските, представен в
о.с.з. на 08.06.2020 г.) – държавна такса, която видно от вносна бележка,
приложена на л. 2 от делото е заплатил, поради което и тази сума следва да му
се присъди.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, І ГО, 20 състав,
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 ГПК, че „Е.“
ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, дължи на В.Г.Д., с ЕГН: **********, с адрес: ***, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1-во, вр. с чл. 365, ал. 1 ЗЗД, сумата
от 30 000 лева – главница по споразумение от 23.03.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 16.04.2015 г. до
окончателното плащане, за която сума в производството по ч.гр.д. № 20813/2015
г. по описа на СРС, 73 състав, на 10.05.2015 г. е издадена заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист.
ОСЪЖДА „Е.“ ЕООД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, да
заплати на В.Г.Д., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 644.27 лева – разноски в исковото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: