Решение по дело №703/2020 на Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

 

№ 260139       22.12.2020г., гр. П.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

         ПАЗАРДЖИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, в открито заседание на девети декември  две хиляди и двадесета година:                                                          

                                            

    Председател: Минка Трънджиева

  Членове: Венцислав Маратилов                                                         Димитър Бозаджиев

 

в присъствието на секретаря Константина Рядкова, като разгледа докладваното от съдията Бозаджиев в.гр.дело №703 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното :   

 

         Производството е въззивно, по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение №354/11.03.2020г., постановено по гр.д.№1643/2019г. по описа на РС- П. е прието за установено, на основание чл.422, във вр. с чл.4**, ал.1 от ГПК по отношение на „В.- 2005“ЕООД, с ЕИК ******,  със седалище и адрес на управление: гр.П., ул.“В.“№**, ет.2, представлявано от управителя Е.Н.Д., че съществува вземане на С.М.Д. с ЕГН ********** *** за сумата от 2503,46лв., представляваща сбора от неплатен месечен наем за месец февруари 2019г. в размер на 500,69лв. по договор за наем, сключен  на 07.09.2017г. и неустойка в размер на 2002,77лв. на основание чл.18 от  същия договор,  за която  сума е издадена Заповед №584/05.03.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№958/2019г. по описа на РС- П., ведно със законната лихва върху главницата от 2503,46лв., считано от датата на подаване на заявлението 01.03.2019г. до окончателното изплащане на сумата.

Отхвърлено е възражението за прихващане със  сумата от 1000лв.,  представляваща депозит по  договора за наем, сключен  от 07.09.2017г., предявено от „В.- 2005“ ЕООД, с ЕИК ******,  със седалище и адрес на управление гр.П., ул.“В.“ №**, ет.2, представлявано от управителя Е.Н.Д., като неоснователно.

Осъден е „В.- 2005“ЕООД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр.П., ул.“В.“№**, ет.2, представлявано от управителя Е.Н.Д., да заплати на С.М.Д. с ЕГН ********** *** сумата от 250,07лв. разноски в заповедното производство и сумата от 385,06лв. разноски за исковото производство.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от „В.-2005“ ЕООД, чрез процесуалния му представител адв.М..

Твърди се в същата, че  постановеното съдебно решение е недопустимо, алтернативно неправилно, незаконосъобразно и необосновано.

Относно твърденията за недопустимост се твърди, че първоинстанционният съд се е произнесъл  по недопустими установителни искове, с оглед на съотносимата правна норма на чл.422 от ГПК, във връзка с чл.417, т.3 от ГПК.

По отношение на алтернативното твърдение се приема, че районният съд неправилно е приложил материалния закон, нарушил е правилата при преценката си на фактическия и доказателствен материал, което му е попречило да приложи правилно материалния закон към установените, релевантни за спорното право факти.

Счита се, че това е довело и до непълнота на съдебното решение, до неговата явна необоснованост, незаконосъобразност и неправилност, както и при постановяването му са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Искането е за обезсилване на първоинстанционното решение, като недопустимо, като се прекрати производството по делото, ведно с присъждане на сторените разноски за двете съдебни инстанции.

Алтернативното искане за отмяна на обжалваното решение, като вместо него се постанови друго, с което да се отхвърлят предявените искове, като бъде уважено възражението за прихващане със сумата от 1000лв., представляваща депозит по договора за наем, сключен на 07.09.2017т., предявено от ответника срещу ищцата С.Д., с присъждане на сторените пред двете съдебни инстанции разноски.

Посочено е, че подробни съображения в насока твърдяното ще бъдат изложени допълнително.

В молба- допълнение подадена от „В.- 2005“ ЕООД, подадена във връзка са дадени указания от първоинстанционния съд е уточнено, че предявената въззивна жалба касае в цялост първоинстанционното решение.

 В срокът по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от другата страна в процеса- С. М. Д., чрез пълномощник й адв.С..

В същият се твърди, че подадената въззивна жалба е допустима, но по съществото си е неоснователна.

В тази насока излага съображенията си.

Моли се за потвърждаване на първоинстанционното решение.

Моли се за присъждане на сторените разноски пред настоящата инстанция.

С въззивната жалба и писмен отговор не са направени доказателствени искания.

С Определение №1858/14.08.2020г., постановено по гр.д.№1643/2019г. по описа на РС- П. е оставена без уважение молбата на „В.- 2005“ ЕООД, с ЕИК****** за изменение на Решение №354/11.03.2020г., постановено по гр.д.№1643/2019г. по описа на РС- П., в частта досежно разноските.

Против това определение е постъпила частна жалба от „В.- 2005“ ЕООД. Същото се обжалва като процесуално недопустимо, тъй като първоинстанционният съд се е произнесъл по неподадена молба с правно основание чл.248 от ГПК.

Досежно осъдителния диспозитив се сочи, че в полза на ищцата в първоинстанционното производство са присъдени разноски, сторени както в заповедното производство, така и по проведеното установително производство.

Твърди се, че с Определение №232/28.06.2019г. на ОС- П., постановено по в.ч.гр.д.№394/2019г., влязло в сила е отменено Разпореждане за незабавно изпълнение, инкорпорирано в Заповед за изпълнение №584/05.03.2019г., постановено по ч.гр.д.№958/2019г. по описа на РС- П., с което е допуснато незабавно изпълнение на заповедта за изпълнение, издадена в полза на ищцата С.Д. и е разпоредено издаването на изпълнителен лист и е отхвърлено искането на С.Д. за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК срещу „В.- 2005“ ЕООД, обезсилен е издаденият въз основа на Разпореждане за незабавно изпълнение, инкорпорирано в Заповед за изпълнение №584/05.03.2019г., постановено по ч.гр.д.№958/2019г. по описа на РС- П. изпълнителен лист. Т.е. присъдени са разноски от заповедното производство, което е приключило с влязъл в сила съдебен акт за неговата отмяна и обезсилен изпълнителен лист.

От друга страна се поддържа, че възражението срещу този осъдителен диспозитив не намира правното си основание в чл.248 от ГПК. Сочи се, че като се е произнесъл по непредявено искане, първоинстанционния съд се е произнесъл с недопустим акт, който следва да бъде обезсилен.

Искането е да се обезсили първоинстанционното определение, като недопустимо, ведно с присъждане на сторените разноски по неговото обжалване. Алтернативно се счита, че определението на РС- П. е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, поради което се иска да бъде отменено, ведно с присъждане на разноски за двете инстанции.

Постъпил е отговор на частната жалба от С.М.Д. чрез адв.С. в което се твърди, че по същество съдът е прав в изводите си, че се касае за искане за изменение на решението, в частта за присъдените разноски, сторени от ищцата в заповедното производство по чл.417 от ГПК от 250,07лв. и в исковото производство по чл.422 от ГПК от 385,06лв.

Сочи се, че без произнасяне по въпроса за разноските, въззивната инстанция не би могла да отмени решението в тази му част, ако потвърди решението на първата инстанция по съществото на спора, тъй като решението в тази му част ще бъде недопустимо, като по този въпрос била налице задължителна тълкувателно практика на ВКС.

Относно възражението за недопустимост на определението по чл.248 от ГПК се поддържа, че същото е неоснователно, тъй като в открито съдебно заседание от 11.02.2020г., пълномощникът на ответника е представил списък с разноските по чл.80 от ГПК, поради което искането за изменение на решението в частта за разноските е допустимо. Сочи се ТР 6/2012 г., т. 9 от ОСГТК.

Твърди се, че частната жалба срещу присъдените разноски по същество е и неоснователна, тъй като няма възражение за прекомерност на претендираното и присъдено адвокатско възнаграждение и/или сторени разноски за държавни такси.

Твърди се, че посочената практика на ВКС е в подкрепа на определението на съда, а не в подкрепа на жалбата. Ответникът в настоящото производство никога по делото не е правил изменение на иска от установителен в осъдителен, както и че заповедта за изпълнение не подлежи на обжалване и отмяна от въззивния съд, поради което разноските и в заповедното производство, и в установителното производство по чл.422 от ГПК се дължат на общо основание при уважаване изцяло на исковете.

В този смисъл се поддържа, че възражението в частната жалба относно това, че съдът е присъдил разноски по заповедното производство, което било приключило с влязъл в сила съдебен акт за неговата отмяна е невярно.

Поддържа се становище, че по делото има постановено определение, с което въззивният съд е тълкувал собственото си определение за отмяната на незабавно изпълнение, което било различно от отмяна на заповедта за изпълнение.

Твърди се, че първоинстанционният съд е уважил исковете, изцяло приемайки в решението си за установено, че вземането от 2503,46лв. съществува, за която сума има издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК и е присъдил сторените разноски по двете дела, а именно: ч.гр.д. № 958/2019г.- 250,07лв. и по гр.д.№1643/2019г.- 385,06лв. и двете по описа на РС- П., които се твърди, че са в предвидените размери, поради които се сочи, че не е налице прекомерност, нито пък е налице и соченият порок- отмяна на заповедта за изпълнение.

В съдебно заседание, жалбоподателят „В.- 2005“ ЕООД, с представляващ Е.Н.Д., законен представител не се явява. За същият се явява адв.Ц.М., редовно упълномощена. От страна на последната се поддържат подадените въззивна жалба и въззивна частна жалба, като искането е същите да бъдат уважени. В този смисъл излага съображения. Изложени са съображения в подкрепа на исканията в докладвано становище от страна на съда в съдебно заседание на11.11.2020г. Със същото са претендирани и съдебно- деловодни разноски

Ответникът по жалбата- С.М.Д., редовно призована не се явява. От страна на процесуалния й представител адв.К.С. се оспорват подадените въззивни жалби, като се моли същите, като неоснователни да се отхвърлят. Моли се за потвърждаване на първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно. В тази насока се представят писмени бележки, в които са изложени съображения в подкрепа на така направеното искане. Претендират се разноски.

Пазарджишкият окръжен съд, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните и в съответствие с правомощията си, регламентирани в чл. 269 от ГПК, намира за установено следното:

Пред първоинстанционният съд е образувано производство във връзка с искова молба и уточнителната такава от 01.10.2019г. подадена от С.М.Д. срещу „В.- 2005“ ЕООД, представлявано от Е.Н. Динкова.

 Твърди се, че с Договор за отдаване под наем недвижим имот от 07.09.2017г., с нотариално заверени подписи на страните от същата дата на Нотариус с рег.№679 по Нотариалната камара, вписан в Службата по вписванията с рег.№8185, акт №162, том 3 на 08.09.2017г., ищцата Динкова, като наемодател е отдала на ответника като наемател за срок от 3 години, считано от деня на подписване на договора за възмездно ползване, за търговска дейност- оборудван магазин със застроена площ от 34кв.м. ведно с тоалетна с идентификатор №55**5.504.399.5.3 , находящ се в гр.П., бул.“България“ №69 за месечен наем в размер на 256евро /500,69лв./, платими на десето число на текущия месец по банкова сметка.

***,  че след сключване на договора, последната е предала ключовете за магазина на наемателя и  последният започнал да заплаща наема, така както било уговорено в договора, за което му издавала разписки за получени суми.

Сочи се, че в края на месец октомври 2018г., ответникът я уведомил, че желае да прекрати договора за наем предсрочно по взаимно съгласие, тъй като не можел да  заплаща наем от 500лв. Ищцата се съгласила като поискала от наемателя, когато дойде нов клиент- наемател да отвори магазина за огледи.

Визира се, че бил намерен нов наемател- Д.К.Ц. от гр.П. и когато трябвало да сключи нов договор за наем с нея на 09.11.2018г., ответникът й превел наема за текущия месец от 500лв. като отказал да  се прекрати договора по взаимно съгласие и  да предаде магазина.

Сочи се, в срок бил платен наема от 500лв. и за месец януари 2019г. На 09.02.2019г., управителката на ответното дружество се обадила на ищцата по телефона и поискала да заплати наема за месец февруари 2019г. Последната, придружена от сина си отишла до магазина, за да получи наема ма месец февруари 2019г., при което ключовете от магазина й били подхвърлени с думите, че не може повече да плаща наема. Ищцата поискала да уредят отношенията си писмено, като претендирала уговорената в договора неустойка, но ответната страна и заявила, че може да плати само 500лв., като впоследствие отказала да заплати и тази сума.

Твърди се от страна на ищцата, че е решила да изчака ответника до края на месец февруари 2019г., за да не промени отново становището си като плати макар и със закъснение, но плащане не постъпило, нито в брой, нито по посочената в договора банкова сметка. 

***, че със заявление по чл.417, т.3 от ГПК ищцата поискала от съда да й се издаде заповед за незабавно изпълнение, основано на документ с нотариална заверка на подписите на страните за предвидените в договора и дължими суми както следва: наем за месец февруари 2019г. в размер на 256евро /с левова равностойност в размер на 500,69лв. и неустойка по чл.17 от договора в размер на 4 месечни наема  общо  от 2002,77лв. или общо сумата от 1280 евро/ 2503,46лв/. По подаденото заявление било образувано ч.гр.д.№958/2019г. по описа на РС- П. и била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК №584/05.03.2019г.  и изпълнителен лист №545/05.03.2019г. Въз основа на тях било образувано изпълнително дело №118/2019г. по описа на ЧСИ- Георги Захариев  за принудително събиране  сумите, който връчил  ПДИ на ответника на 14.03.2019г. В последният ден от срока  срещу заповедта за изпълнение е подадено възражение, че сумата не се дължи. Заповедният съд дал указание да се предяви установителен  иск.

Твърди се, че съгласно чл.16 от договора, т.4- допълнителни условия страните предвидили, че договорът може да бъде прекратен предсрочно само по взаимно съгласие на страните, изразено писмено. Писмено съгласие не е постигано. В чл.17 от договора е предвидена възможност за  прекратяване на договора поради виновно неизпълнение на задълженията на наемателя- неплащане на една поредна месечна наемна вноска или при трикратно забавяне на плащанията на наема за срок от повече от 5 дни, считано от падежа- 10-то число на текущия месец. В този случай прекратяването на договора се счита, че е настъпило автоматично. В тази връзка се приема, че договорът за наем е прекратен поради неплащане на наем за месец  февруари 2019г автоматично. В чл.18 и чл.19  от договора е уговорено договорна отговорност при предсрочно прекратяване на договора като всяка една от страните при виновно неизпълнение  на задълженията си  следва да заплати на другата страна неустойка в размер на 4 месечни наема.

Искането да се постанови решение, с което да се приеме за установено по отношение на ответника, че за ищеца съществува вземане са сумата от 1280евро /с левова равностойност 2 503,46лв./, представляваща сбор от неплатения наем за месец февруари 2019г.  в размер на 500,69лв. и неустойка в размер на четирикратния наем от 2002,77лв., ведно със законната лихва, считано от 01.03.2019г. до окончателното изплащане на сумите.

Претендират се сторените в исковото и в заповедното производство разноски.

В срокът по чл.131 от ГПК от страна на ответника, чрез пълномощника му е подаден писмен отговор, с който се оспорват предявените исковете.

Сочи се, че  същите са недопустими, тъй като с Определение  №323 от 28.06.2019г. на ОС- П., по ч.гр.д.№394/2019г. по описа на същия съд е отменено разпореждането за незабавно изпълнение, инкорпорирано в Заповед за изпълнение №584/05.03.2019г. по ч.гр.д.№958/2019г. по описа на РС-П. и е обезсилен издадения изпълнителен лист.

Приема се, че исковете са неоснователни, тъй като при подписване на договора за наем, наемателят е заплатил допълнително депозит в размер на 1000лв., който се връща след прекратяване  на договора  при условие, че всички плащания по ползването на имота са изпълнени- чл.3, изречение второ от договора.

Твърди се, че всички плащания по ползване на имота от страна на  ответника- наемател за изпълнени, т.е. платени, но при прекратяване на договора така платения депозит не е върнат.

Приема се от страна на ответникът, че няма задължение за заплаща уговорения размер на месечен наем за месец февруари 2019г., тъй като договорът за наем е прекратен по взаимно съгласие и уговорката между тях за последно ползване на наетия обект за текущия месец януари 2019г.

Визира се, че Договорът не следва да се счита автоматично прекратен по вина на наемателя, тъй като е прекратен по взаимно съгласие на страните. Ответникът няма задължение да заплаща така предвидената в чл.18 от договора неустойка, тъй като договорът не е прекратен в хипотезата на чл.17 от договора. Не отговаря на действителното фактическо положение твърдяното от ищцата, че ответникът поискал да заплати наема за месец февруари 2019г. Отговаря на действителното фактическо положение твърдението на ищцата, че страните са договорили да се прекрати договора по взаимно съгласие, като съгласно тази уговорка ползването на наетия имот ще бъде до края на месец януари 2019г.

Оспорва се твърдението в исковата молба, че ответникът искал да плати и наема за месец февруари 2019г.

Твърди се, че до настоящия момент, на ответникът не е върнат заплатения от него депозит в размер на 1000лв., който е следвало  да се върне след прекратяване на договора, независимо на какво основание е прекратен, като изискването за неговото връщане страните са уговорили само и единствено „че всички плащания по ползването на имота са изпълнени“, съгласно чл.3, изр. второ от договора.

Прави се възражение за прихващане с тази сума от  1000лв.

Моли се за отхвърляне на предявените искове.

Претендират се сторени по делото разноски.

Въззивният съд приема за установена следната фактическа обстановка:

Видно от приложеното като доказателство по делото ч.гр.д.№958/2019г. по описа на РС- П. се установява, че със заявление, депозирано на 01.03.2019г. от страна на ищцата в настоящото производство, последната е направила искане до съда за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК. В тази връзка е издадена Заповед №584/05.03.2019г.за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК, въз основа на документ, с която е разпоредено длъжникът „В.- 2005“ ЕООД, с ЕИК ****** /ответник по настоящото дело/, да заплати на С.М.Д. сума в общ размер от 2 503,46лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.03.2019г. до окончателното изплащане на вземането. Въз основа на тази заповед е издаден изпълнителен лист. В заповедта за незабавно изпълнение е посочено, че вземането произтича от неплатен месечен наем за месец февруари 2019г. и неустойка от четири наема по чл.17 и чл.18 от Договор за наем на недвижим имот от 07.09.2017г., с нотариална заверка рег.№2395/07.09.2017г. на Нотариус с рег.№679 на Нотариалната камара.

Установява се, че длъжникът е подал възражение срещу заповедта за изпълнение. Подадена е и частна жалба по чл.419 от ГПК срещу разпореждането за незабавно изпълнение, инкорпорирано в заповедта. 

Видно от Определение №323/28.06.2019г., постановено по в.ч.гр.д.№394/2019г. по описа на ОС- П. се установява, че е отменено разпореждането за незабавно изпълнение, инкорпорирано в Заповед №584 от 05.03.2019г. и е обезсилен издадения въз основа на нея изпълнителен лист.

От Определение №500/20.09.2019г. по цитираното по горе в.ч.гр.д. по описа на ОС- П. е оставено без уважение искането на С.М.Д. ***, чрез пълномощника й адв.К.С. за изменение на Определение №323/28.06.2019г., постановено по в.ч.гр.д.№394/2019г. по описа на ОС- П., в частта за разноските му, като е допуснато тълкуване на втория диспозитив на Определение №323/28.06.2019г., постановено по в.ч.гр.д.№394/2019г. по описа на ОС- П., като вместо: „ОТХВЪРЛЯ искането на С. М. Д. за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК срещу „В.- 2005“ ЕООД, депозирано със заявление с вх.№958/05.03.2019г.“,        да се чете: „ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на С. М. Д. за издаване разпореждане за незабавно изпълнение“.

От Разпореждане №4862 от 03.04.2019г. е видно, че заповедният съд е дал указания на заявителя да предяви иск за установяване на вземането си. Това разпореждане е връчено на заявителя на **.04.2019г., който на 18.04.2019г, в едномесечния преклузивен срок е предявил настоящия иск.

Видно от Договор за наем на недвижим имот с нотариална заверка на подписите на страните рег.№2395/07.09.2017г. на Нотариус Н.И., с рег.№679 на Нотариалната камара с район на действие РС- П.- в оригинал- л.8-9 от заповедното производство се установява, че на 07.09.2017г. страните по делото са сключили договор на отдаване под наем на недвижим имот, по силата на който ищцата в качеството на наемодател е предоставила на ответното дружество в качеството на наемател за временно и възмездно ползване следния недвижим имот, а именно: самостоятелен обект в сграда с идентификатор на самостоятелния обект №55**5.504.399.5.3 по КККР на гр.П., с предназначение на обекта- за търговска дейност. Договорът е сключен за срок от три години, считано от 07.09.2017г.

Съгласно чл.3 и чл.4  от договора наемателят се е задължил да заплаща на наемодателя месечна наемна цена в размер на 256 евро, платима  до 10-то число на съответния месец. Уговорено е, плащането да се осъществява по банков път  изрично посочена в договора банкова сметка. *** заплаща депозит в размер на 1000лв., който му се връща след прекратяване на договора, при условие, че всички плащания по ползване на имота са изпълнени. 

Съгласно чл.16 от договора същият може да бъде прекратен предсрочно по взаимно съгласие на двете страни, изразено писмено.

Съгласно чл.17 от договора същият се счита автоматично прекратен по вина на наемателя, ако същия не заплати на наемодателя една поредна месечна вноска, както и в случай, че три пъти забави плащането на съответната вноска  за повече от 5 дни , считано от падежа.

Съгласно чл.18 от договора при предсрочното му прекратяване по реда на чл.17 наемателят дължи на наемодателя неустойка  за неизпълнение на договора в размер на четири месечни наема.

От приложените към  исковата молба три броя квитанции се установява, че ответникът е платил на ищцата месечните наеми вноски за месеците ноември 2018г, декември 2018г и януари 2019г.

От приложено извлечение от банкова сметка ***- ищцата по делото се установява, че наемната вноска за месец ноември 2018г. е внесена  по банков път.

В показанията си св.М.Д.- съпруг на ищцата установява, че при плащането на месечния наем за месец октомври 2018г. представителят на ответното дружество казал на съпругата му, че желае да освободи наетия магазин, но предупреждението за напускане било устно. По този повод наемодателката започнала да търси други наематели. Имотът бил огледан от Д.Ц. като потенциален наемател. Сочи се от свидетелят, че ответникът платил месечните наемни вноски за месеците ноември и декември 2018г. и януари 2019г. На 09.02.2019г., представителят на ответното дружество се обадил по телефона  на ищцата и поискал среща, за да плати наема. Ищцата, придружена от сина си, отишла  на уговорената среща, на която и било казано, че  поради затруднения наемът за месец февруари 2019г. не може да бъде платен. Свидетелят обяснява, че обикновено плащането ставало на ръка. В тази насока са и показанията на свидетеля Е.Д.- син на ищцата.

В показанията си св.К.А. установява, че до ** януари 2019г е работела като продавач- консултант при ответника в съседен на процесния магазин, който магазин също бил нает от ответника. Обяснява, че обикновено парите за наема се оставяли в магазина, в който тя работела  и ищцата идвала и взимала наема на ръка, срещу което издавала разписка за получената сума. Сочи, че е присъствала на разговор между ищцата и представителя на  ответното дружество Е.Д., на който разговор, Д. споделила на ищцата, че има намерение да освободи наетия имот. Попитала я дали да напише молба за прекратяване, при което ищцата и отговорила, че няма смисъл да и пише писмено предизвестие.

В показанията си св.Даниела Цветанска визира, че същата е изявила желание да наеме процесния имот. Огледала магазинното помещение през месец октомври 2018г. и се договорила с ищцата след като наетият имот бъде освободен от предишния наемател  да го наеме. Впоследствие ищцата й се обадила, като и казала, че предишния наемател е платил наема и за месец ноември 2018г. След месец ноември 2018г., свидетелката  попитала ищцата дали може да наеме магазина, но последната и отговорила, че помещението продължава да се ползва от предишния наемател.

При така възприетата фактическа обстановка и след като разгледа спора по същество, настоящата въззивна инстанция намира от правна страна следното:

Жалбите са редовни и допустими- отговарят на изискванията на чл.260  и чл.261 от ГПК, подадени са в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащи на обжалване актове.

При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното съдебно решение, в рамките поставени от въззивната жалба и въззивната частна жалба следва да се приеме, че от страна на първоинстанционния съд са формирани правилни и законосъобразни изводи, въз основа на събрания доказателствен материал.

По отношение на въззивната жалба против Решение №354/11.03.2020г..

В конкретният казус в нея се навеждат доводи в насока недопустимост на обжалваното решение, както и алтернативно възражения в насока неоснователност на предявените искове.

Относно възраженията за недопустимост на постановеното решение основани на дадените разяснения в т.11б от ТР №4/18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС и постановена практика в Решение №141 от 06.11.2014г. по т.д.№2706/2013г., Іт.о., настоящата инстанция няма основание да приеме същите за основателни.

Изводите си затова последната основава на Определение №500/20.09.2019г. постановено по ч.гр.д.№394/2019г. по описа на ОС- П.. Съгласно този съдебен акт, от страна на въззивния съд е  допуснато тълкуване на втория диспозитив на Определение №323/28.06.2019г., постановено по в.ч.гр.д.№394/2019г. по описа на ОС- П. касаещо заповедното производство, като вместо отразеното „Отхвърля искането на С. М. Д. за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК срещу „В.- 2005“ ЕООД, депозирано със заявление с вх.№958/05.03.2019г.“, е прието да се чете: „Оставя без уважение искането на С. М. Д. за издаване на разпореждане за незабавно изпълнение.“. При тези данни от заповедното производство следва да се приеме, че на практика е отменено само незабавното изпълнение и обезсилването на изпълнителния лист, но тази отмяна реално не касае издадената заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, която и не подлежи на обжалване, а от там и на отмяна.

В тази връзка следва да се посочи, че съдебната практика е категорична, че установителния иск по чл.422 от ГПК не се влияе от резултата от обжалване на разпореждането за незабавно изпълнение по чл.419 от ГПК. В този смисъл е и Решение №710/02.12.2019г. по ч.т.д.№2241/2019г., ІІт.о. на ВКС.

В относимост на това решение са и цитираните от първоинстанционният съд, Решение №66/08.07.2014г. по т.д.№1766/2013г. на ВКС, Решение №143/13.12.2013г. по т.д.№1132/2012г. на ВКС и Решение №30/25.04.2013г. по т.д.№245/2012г., ІІт.о. на ВКС. Следва да се отбележи, че второто цитирано решение на ВКС под №143, реално на практика подкрепя изводите на първата инстанция, а не обратното.

Няма основание да се игнорират констатациите на първоинстанционния съд, че е налице развило се заповедно производство, което е с предмет, идентичен с предмета на производството по чл.422 от ГПК и макар да е налице отмяната на разпореждането на незабавното изпълнение и издадения въз основа на него изпълнителен лист, правния интерес по чл.422 ГПК продължава да е налице. На  практика, никъде няма искане или изменение на исковете от установителни в осъдителни, каквито доводи се навеждат.

Относно възраженията в насока неправилно приложение на материалния закон, довело до непълнота на съдебното решение, до неговата явна необоснованост, незаконосъобразност и неправилност, както и при постановяването му да са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила във въззивната жалба те са бланкетни и настоящата инстанция не може да се произнесе по тях, с оглед на предмета на подадената въззивна жалба. Такива са изложени допълнително в представено становище, но това е реализирано едва след подаване на писмения отговор.

Независимо от тази си констатация за пълнота, следва да се посочи, че по съществото на спора в процесния случай безспорно е установено, че между страните по делото има сключен Договор за наем, в които са описани по надлежния ред правата и задълженията между страните по него.

Следва да се визира, в тази насока, че първоинстанционният съд правилно на база събраните доказателства е приел, че е налице прекратяване на договора виновно от ответника поради неплащане на една месечна вноска, която реално и ангажира дьлжимост на неустойка в размер на четирикратния размер на месечния наем. В този аспект, категорични са разпоредбите визирани в този договор, а именно: чл.16, т.4, предвиждащ кога може да бъде прекратен договора по взаимно съгласие, съответно в чл.17, кога се прекратява предсрочно договора при виновно неизпълнение на задълженията на наемателя.

Визирани са респективно и чл.18 и чл.19 от договора, съгласно които страните са предвидили договорна отговорност, при предсрочно виновно прекратяване на договора и при която хипотеза всяка една от страните при виновно неизпълнение на задълженията си, следва да заплати на другата страна неустойка в размер на 4 месечни наема. Доказателства по делото установяващи плащането на наема за месец февруари 2019г. по делото в случая не са налице. Съответно не са налице и такива, че е налице прекратяване на договора по взаимно съгласие.

Не са установени доказателства по делото, които да обосноват, че направеното възражение за прихващане в размер на депозит от 1000лв. е изплатено на ищцата. Това, че се навежда довод в насока, че в договора е било предвидено заплащането на такъв депозит не доказва ,че действително той е платен и получен от ищцата.

В този смисъл следва да се посочи, че в чл.3, изр.2 от договора страните са предвидили, че при подписването на процесния договор, наемателят заплаща допълнително депозит в размер на 1000лв. не означава, че такъв е заплатен при цитираното по- горе действие.

В съдебно заседание пред въззивната инстанция се навеждат доводи от защитата на жалбоподателя, че първоинстанционният съд не е упражнил косвен контрол върху действителността на въпросния договор за наем, касателно неустоечната клауза. В тази връзка коментира разпоредбите на чл.3 и чл.18 от договора за наем.

Същите в случая не могат да бъдат приети за основание за отмяна на обжалваното решение поради неговата неправилност, тъй като съображенията в насока, че няма заплащане от 1000лв. първоначално, не могат да определят обсъждане на нищожност на неусточната клауза, която се предвижда при предсрочно прекратяване на договора.

Предвид изложеното предявените искове се явяват основателни и като такива правилно са уважени от първоинстанционният съд, като обосновано е отхвърлено възражението за прихващане.

При тези данни, настоящата инстанция намира, че подадената въззивна жалба, като неоснователна следва да се остави без уважение поради несподеляне на изложените в нея съображения, а обжалваното решение, като правилно и законосъобразно следва да се потвърди.

По отношение на подадената въззивна частна жалба против Определение №1858/14.08.2020г..

Не са налице основания да не се приемат изводите на първоинстанционния съд изложени в обжалваното определение, че предвид на подадената Молба- уточнение с вх.№11849/30.06.2020г. се касае за искане за изменение на решението на съда в частта за присъдените разноски сторени от ищцата в заповедното производство по чл.417 ГПК от 250,07лв. и в исковото производство по чл.422 от ГПК от 385,06лв.  

Неоснователно в конкретният казус следва да се приема възражението в насока на недопустимост на определението по чл.248 ГПК.

В този аспект следва да се посочи, че от страна на пълномощника на ответника е представен списък с разноските по чл.80 от ГПК преди приключване на устните състезания, с оглед на което, искането за изменение на решението в частта на разноските е допустимо.

Първоинстанционния съд правилно е приел, че не са налице предпоставките за изменение на решението  в частта за разноските, тъй като в постановеното от него съдебно решение е взел предвид конкретните данни по делото и е направил необходимите изчисления, като е обосновал изводите си относно дължимостта на сторените от страните разноски. Посочил е, че е и формирал воля за това в мотивите на постановения си съдебен акт- в случая обжалваното решение, което е и факт.

Отново следва да се отбележи, с оглед и на изложените по- горе съображения, че заповедта за изпълнение не е отменена от въззивния съд, поради което разноските и в заповедното и в установителното производство по чл.422 от ГПК се дължат на общо основание, при уважаване на исковете.

При тези данни, частната жалба, с оглед несподеляне на изложените в нея възражения, като неоснователна следва да се остави без уважение, а обжалваното определение, като правилно и законосъобразно се потвърди.

С оглед изхода на делото, в тежест на жалбоподателят следва да се присъдят направените от страна на С.М.Д. съдебно- деловодни разноски- адвокатски хонорар пред въззивната инстанция в размер на 300лв.

Мотивиран от горното, Пазарджишкият окръжен съд

 

                         Р Е Ш И:

       

ПОТВЪРЖДАВА Решение №354/11.03.2020г., постановено по гр.д.№1643/2019г. по описа на РС- П..

ПОТВЪРЖДАВА Определение №1858/14.08.2020г., постановено по гр.д.№1643/2019г. по описа на РС- П..

ОСЪЖДА „В.- 2005“ЕООД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр.П., ул.“В.“№**, ет.2, представлявано от управителя Е.Н.Д., да ЗАПЛАТИ на С.М.Д. с ЕГН ********** *** сумата от 300лв.- адвокатски хонорар пред въззивната инстанция.

Решението не подлежи на обжалване.

 

                                                

Председател:                       

 

 

 

                                                       Членове:1.                          

 

 

 

                                                                       2.