Р Е Ш Е Н И Е

№ 181

Гр. Русе, 15 ноември 2018 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Русенският окръжен съд,  търговско отделение, в открито заседание на 18 октомври 2018 г. в състав:

                                      Председател: Силвия Павлова

                                      Членове:        Йордан Дамаскинов

    Атанас Димитров

при участието на секретаря Маня Пейнова като разгледа докладваното от съдия Дамаскинов  въззивно търговско дело № 175 по описа за 2018 година, за да се произнесе, съобрази следното:

          Производство по глава ХХ “Въззивно обжалване” от ГПК.

Русенският районен съд с решение № 242 от 21.02.2018г. по гр. д. № 5523 по описа за 2017г. осъжда „П. Б. р. п.“АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.Р., ***, представлявано от Д. Н. К. и Т. И. М., по иск, предявен от „Р. И.“АД /в несъстоятелност/, с ЕИК *********, на основание чл.134 ЗЗД, да заплати на „РСР“ЕООД / в ликвидация/, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.Р., ***, сумата 10000 лв., дължима по фактура № 833/13.05.2011 г., ведно със законната лихва от 15.08.2017 г. до окончателното й плащане и 3050.59 лв. лихва за забава за периода 15.08.2014 г. – 15.08.2017 г., като ОТХВЪРЛЯ акцесорния иск за сумата над 3050.59 лв. до претендираните 6389.24 лв. и за периода 13.05.2011 г. – 14.08.2014 г. като неоснователен. Със същото решение  „П. Б. р. п.“АД, с ЕИК *** е осъдено да заплати на „Р. И.“АД /в несъстоятелност/, с ЕИК ***, 100 лв. деловодни разноски, а по сметка на Русенския районен съд да заплати държавна такса по делото в размер на 522.02 лв.

Делото пред окръжния съд е образувано по въззивна жалба на П. БРП“ АД –  гр. Р.,  против Решение № 242/21.02.2018 г.,  постановено по гр.д. № 5523/2017 г. по описа на РРС в осъдителната част. В жалбата се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон. Иска се то да бъде отменено и постановено друго, с което изцяло да бъдат отхвърлени исковете за лихва и главница.

В срок е постъпил отговор  на въззивната жалба от „Р. и.“ АД /в несъстоятелност/ чрез синдика В.С., в който се заявява, че заявява, че решението е правилно, постановено в съответствие с материалния закон и същото следва  да бъде потвърдено, за което излага съображения.

          Окръжният съд като взе предвид оплакванията в жалбата, доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

          Жалбата е подадена в законния срок от надлежна страна по делото против подлежащо на въззивно обжалване решение на районния съд, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

          Ищецът представя препис от решение № 17 от 3.02.2017г. на Русенски окръжен съд по т. д. № 31 по описа за 2015г., с което“РСР” ЕООД /в несъстоятелност/ ЕИК ** е осъдено да заплати на “Р. И.” АД /в несъстоятелност/ ЕИК ***,представлявано от постоянния синдик В. С.С., сумата 495534.72 лева, представляващо заплатено негово задължение по Договор за заместване в дълг от 31.01.2012 г.,ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска-19.02.2015г. до окончателното и заплащане, както и сумата 2165 лева-разноски по делото. Това съдебно решение доказва съществуването на съдебно признато вземане на ищеца, което е предпоставка за предявяване на иска по чл. 134 от ЗЗД.

          Горният иск е бил обезпечен по т. д. № 218/2013г. на Русенски окръжен съд чрез запор върху вземането на „РСР“ ЕООД ЕИК *** към „П. Б. р. п.“ АД ЕИК ***, дължимо по фактура № 833/13.05.2011г. С писмо вх. № 46767/2.09.2013г. до държавен съдебен изпълнител  по изпълнително дело № 20134520405114 „П. Б. р. п.“ АД заявява, че задължението по тази фактура е 10000 лв. Съдебно-счетоводната експертиза по настоящото дело установява, че фактура № 833/13.05.2011г. е на стойност с ДДС 47622,50 лв. Платени са 37622,50 лв. Остатъкът е 10000лв. На 31.12.2016г. задължението към „РСР“ ЕООД към „П. Б. р. п.“ АД е отписано от последното поради изтекла 5 годишна давност. Възражението за изтекла давност е направено в изпълнителния процес за изпълнение на осъдителното решение, както и в настоящото исково производство. С постановление от 23.05.2017г. на ЧСИ В. Николов по изп. дело № 2017914040186 възлага на взискателя „Р. И.“ АД (н.) запорираното вземане на длъжника „РСР“ ЕООД срещу третото задължено лице „П. Б. р. п.“ АД по фактура № 833/13.05.2011г. в размер на 10000 лв. за събиране.

          Окръжният съд споделя правния извод на районния съд, че  „П. Б. р. п.“ АД в отговор от 2.09.2013г. на запорно съобщение пи смисъла на чл. 508 от ГПК е признало парично задължение към „РСР“ ЕООД  в размер 10000 лв. Давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника – чл. 116, б. „а“ ЗЗД. От прекъсването на давността почва да тече нова давност: 5 години за главницата и 3 години за лихвите.  Към момента на предявяване на исковата молба по настоящото дело 15.08.2017г. петгодишната давност не е била изтекла.

Обезпечителният запор не е съдебен процес относно вземането – чл. 115 б „ж“ ЗЗД, нито предприемане на действие за принудително изпълнение – чл. 116 б. „в“ ЗЗД.  Отговорът от трето задължено лице на запорно съобщение, което съдържа признание на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД във връзка с чл. 508, ал. 1, т. 1  от ГПК, обаче прекъсва давността.

Върховният касационен съд в решение № 131 от 23.06.2016 г. по гр. дело № 5140 по описа за 2015г. на ІV гр. о. приема, че не е необходимо волеизявлението, съдържащо признание на дълга, да бъде адресирано (отправено) до кредитора или негов представител, за да прекъсне давността съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД. Това волеизявление на длъжника има единствено удостоверителен (не и диспозитивен) характер. Прекъсването на давността настъпва по силата на самата правна норма (ex lege), като за това е достатъчно длъжникът да направи (обективира) такова недвусмислено волеизявление, че задължението му към кредитора съществува към момента, в който е направено (обективирано) волеизявлението. Без значение е дали с признанието си длъжникът цели да прекъсне давността или не; без значение е и кога и по какъв начин кредиторът е узнал за направеното признание от длъжника. Поради това, без значение е и по какъв повод е направено признанието на дълга и пред кого, както и до кого е адресирано. Достатъчно е волеизявлението на длъжника за това да е еднозначно, като то може да е направено изрично – писмено или устно; може да е обективирано пред свидетели или пред държавен орган, който може да го е удостоверил и в официален документ; може да е обективирано и чрез недвусмислени конклудентни действия.

Жалбоподателят се позовава на решение № 12 от 11.03.2014 г. по гр. дело № 3547/2013 ВКС ІІІ г.о., в което се дава отрицателен отговор на въпроса прекъсва ли се погасителната давност за предявяване на иска по чл. 135 ЗЗД с предявяването на иска за плащане на парична сума по вземането, което легитимира кредитора по отменителния иск. Приема се, че нито правните действия на кредитора по реализиране на вземането, включително предявяването му по исков ред, нито правните действия на длъжника,ако последният признае вземането, са от естество да прекъснат давността за реализиране на правото кредиторът да иска отмяна на увреждаща го сделка съгласно чл.135 ЗЗД - предвид неговата самостоятелност, потестативния му характер и материалните предпоставки за упражняването му .

Цитираното решение се отнася до иска по чл. 135 от ЗЗД, при който кредитор иск да бъдат обявени за недействителни спрямо него действия, с които длъжникът го уврежда. Действително сделката между ответниците, която се иска да бъде обявена за недействителна, е самостоятелно правоотношение. Признанието на дълга от длъжника на длъжника не може да прекъсне давността за кредитора по иска по чл. 135 от ЗЗД. Положението при иска по чл. 134 от ЗЗД е друго. С непрекия иск кредиторът упражнява правата на бездействащия си длъжник да събере вземане от негов длъжник. Кредиторът е процесуален субституент на длъжника – предявява осъдителен иск за чуждо вземане, но от свое име и на свое самостоятелно основание. Третото лице може да противопостави на кредитора всички възражения, които би могъл да противопостави и на длъжника. В случая признанието на вземането от „П. Б. р. п.“ АД е направено именно по повод обезпечителен процес, започнат от ищеца „Р. И.“ АД и без съмнение има действие на прекъсване на давността.

Неоснователни са направените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон. Правните изводи на първоинстанционния съд, формирани въз основа на установената фактическа обстановка, са правилни и въззивната инстанция мотивира решението си като препраща към мотивите на първоинстанционния съд. В обжалваното решение са обсъдени доводите и възраженията на страните и е направен обоснован на доказателствата извод за основателността на предявените искове, който извод се споделя и от настоящата инстанция.

          Мотивиран така Русенският окръжен съд

Р  Е  Ш  И  :

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 242 от 21.02.2018г. по гр. д. № 5523 по описа за 2017г. на Русенски районен съд в ЧАСТТА, с която „П. Б. р. п.“АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.Р., ***, представлявано от Д. Н. К. и Т. И. М, по иск, предявен от „Р. И.“АД /в несъстоятелност/, с ЕИК ***, на основание чл.134 ЗЗД, е осъдено да заплати на „РСР“ЕООД / в ликвидация/, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.Р., ***, сумата 10000 лв., дължима по фактура № 833/13.05.2011 г., ведно със законната лихва от 15.08.2017 г. до окончателното й плащане и 3050.59 лв. лихва за забава за периода 15.08.2014 г. – 15.08.2017 г., и в ЧАСТТА, с която   „П. Б. р. п.“АД, с ЕИК *** е осъдено да заплати на „Р. И.“АД /в несъстоятелност/, с ЕИК ***, 100 лв. деловодни разноски, а по сметка на Русенския районен съд да заплати държавна такса по делото в размер на 522.02 лв.

          Решението не подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд.          

                                                          Председател:                                                                                                       Членове: