ОПРЕДЕЛЕНИЕ №
09.06.2020 год.,
гр. Пазарджик
Пазарджишкият районен съд, ХVІ състав, в
закрито заседание на девети юни 2020 г. в състав
СЪДИЯ: МИРА
МИРЧЕВА
разгледа ч. гр.
дело № 415/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид:
Делото е било образувано по два
съединени иска, предявени от Е.А.И. и М.С.Л. срещу Д.П.Ж. и С.Х.Ж. – за
разпределяне на ползването на съсобствен поземлен имот и за присъждане на
обезщетение за ползването му от част от съсобствениците (ответниците) в повече
от правата им. Първоинстанционният съд първоначално е прекратил производството
изцяло, но втората инстанция е отменила прекратителното определение в частта за
иска за обезщетение, като е приел, че исковата молба по него е нередовна, но
искът не е недопустим. Производството по този иск е продължило и е приключило с
решение, отхвърлящо иска. С това решение са присъдени разноски на ответната
страна за адвокатско възнаграждение и по двата иска – този, по който
производството е прекратено, и този, по който то е приключило с решение, в общ
размер 600 лв.
Постъпила е молба от ищците, с която се
иска изменение на решението в частта за разноските, като те бъдат намалени.
Възражение за прекомерност на тези разноски те са направили в срок – в съдебно
заседание.
Ищците считат, че материалният интерес
по предявените искове е несъразмерен с присъдените разноски. От своя страна адвокатските
възнаграждения са уговорени в минималните размери по Наредба № 1 от 2004 г. на
ВАдвС, но според ищците съдът не е обвързан от тези минимални размери. В
подкрепа на това становище за необвързаност от размерите по Наредба № 1 се
сочат актове на съдилища в България, както и на Съда на европейските общности
по преюдициални запитвания, в т.ч. запитване от български съд – в тях се
приема, че определените от ВАдвС минимуми в някои случаи могат да нарушават
установения със самия закон (ГПК) принцип за справедливост и съответствие с
действителната фактическа и правна сложност на делото на присъдените разноски,
както и че механизмът на определяне на минимумите от ВАдвС би могъл да бъде в
нарушение на конкурентното право на ЕС, и поради всичко това не би следвало да
обвързват съда.
Ответната страна чрез своя пълномощник е
подала отговор, с който се противопоставя на намаляването на присъдените
разноски. Заявява, че при защитата се е наложило да бъде прочетена и осмислена
значителна по обем и интензивност писмена продукция, а и във времето
производството се е проточило значително. Ако се налага разноските да бъдат
изменени, това би трябвало да стане по съвсем други съображения, а именно, да
бъдат присъдени с два отделни акта съобразно чл. 81 от ГПК – веднъж по прекратената
част на производството, с отделно определение, и втори път с решението. За
останалите доводи на ищцовата страна се заявява, че изпратеният на ответниците
от съда препис е бил в по-голямата си част нечетлив, но онова, което
пълномощникът е разчел, е предизвикало у него такъв душесмут, че не би го
прочел втори път, дори изпратено в четлив вид.
По направеното искане съдът счита, че то
е неоснователно.
Дори да се приеме, че определените от
ВАдвС минимални възнаграждения поради причините, изложени в цитираните от
пълномощника на ищцовата страна актове, не обвързват не само съда при
намаляване на разноските по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК, но също така и самите
адвокати и клиентите им при уговарянето на възнаграждението, от това не следва,
че има основание и по настоящото дело за намаляването им. Такова основание не
следва и от малкия материален интерес на двата предявени иска, и по-специално
на първия, макар винаги материалният интерес да е един от главните критерии за
преценка на адекватността, съответно прекомерността на уговореното
възнаграждение. Вярно е също, че освен с малък материален интерес делото е и с
малка фактическа сложност (фактите за установяване не са много и липсва
съществен спор по тях), но правната му сложност не е съвсем ниска – налагало се
е съдът и страните да излагат и да отговарят на доводи за допустимост и
основателност, които не са характерни за повечето дела от този вид.
Освен изложеното за правната сложност,
от значение за преценката на прекомерността на уговореното възнаграждение би
следвало да е и това, че то все пак е в минималния размер по Наредба 1/2009 г.
на ВАдвС към момента на уговарянето им. Дори да се сподели
тезата на други съдилища за необвързаност и на съда, и на адвокатите и страните
с минимумите по наредбата, тази теза остава все пак спорна за момента и няма
сигурност, че не би било предприето дисциплинарно производство за нарушение по
чл. 132, т. 5 от ЗА срещу адвоката, ако той се съгласи на по-нисък размер. Освен
това самите минимални размери би следвало да са определени така, че да
съответстват на естествените пазарни нива на адвокатските възнаграждения в
страната, а не да ги надвишават. Поради тези две причини – вероятно приблизително
съответствие с пазарния размер на възнаграждението и страх от евентуална
дисциплинарна отговорност на адвоката при слизане под минимума – би било
практически невъзможно ответната страна да постигне уговорка с адвокат, било
същия или друг, за защита по делото срещу по-ниско възнаграждение. От друга
страна, ответниците нямат избор дали да участват в делото, кога да започне то и
за какъв размер да бъде предявен искът. Несправедливо е при това положение за
тях като спечелила делото страна да остане тежестта да поемат окончателно каквато
и да било част от разноските за адвокатското възнаграждение, заплатено от тях. Наистина
така се стига практически до извода, че възнаграждения, равни на минималните по
Наредба № 1, никога не би следвало да се приемат за прекомерни, специално
когато са заплатени от ответната страна, и това обезсмисля изобщо въпроса дали
съдът е обвързан от тези минимуми при намаляването, поне що се отнася до
разноските на ответника. За настоящия състав на съда наистина този въпрос за
обвързаността от минималните размери при намаляване по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК почти не стои или има предимно теоретично значение, тъй като той е на
мнение, че прекомерност би следвало да е налице само когато уговореното
възнаграждение значително надвишава обичайните нива на възнагражденията по
сходни дела, а за минималните възнаграждения по наредбата очевидно не може да
се каже, по изложените по-горе причини, че надвишават значително обичайния
уговарян размер.
Само за пълнота може да се отбележи, че
доводът на ответната страна за евентуално друго основание за изменение на решението
в частта му за разноските не се споделя от съда. Няма изискване произнасянето
за разноските по прекратената част от производството да е непременно в отделен
акт от произнасянето по разноските по приключилата с решение по същество част.
Действието на съдебните актове поначало не зависи от това, дали те са
материализирани в едно и също определение или решение, или в отделни, и нито
правилността, нито прегледността и яснотата изискват отмяна на вече
постановеното решение в частта, с която се присъждат разноски по прекратената
част на производството, и присъждане на другите разноски с отделно определение.
По изложените съображения и на осн. чл. 248
от ГПК съдът
ОПРЕДЕЛИ :
Оставя без уважение искането на Е.А.И. и
М.С.Л. за изменение на решение № 386 от 08.04.2020 г. чрез намаляване на
разноските в общ размер 600 лв., които Е.А.И. и М.С.Л. са осъдени да заплатят
на Д.П.Ж. и С.Х.Ж..
Определението подлежи на обжалване с
частна жалба пред Пазарджишкия окръжен съд в едноседмичен срок от връчването
му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: