Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 8.05.2020
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на девети май през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
Светлана Атанасова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 12816 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 7.06.2018 г., постановено по гр.д.№ 78928/ 2017 г. на Софийски
районен съд, ГО, 145 състав, са отхвърлени като неоснователни предявените от „Т.Б.“
ЕАД- *** /ЕИК *******/ срещу А.Л.П. /ЕГН **********/ установителни искове по чл.422 ГПК за признаване за установено, че А.Л.П. дължи на „Т.Б.“ ЕАД на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.92, ал.1 ЗЗД
и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 120.33 лева- представляваща задължение за ползвани по Договори за мобилни
услуги от 8.11.2013 г., от 11.11.2013 г., от 21.07.2014 г. и Сертификат за
пакетни услуги от 11.11.2013 г. през периода от 10.07.2014 г. до 9.11.2014 г.
услуги; сумата 997.65 лева-
представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договори за
мобилни услуги между страните, за които суми е издадена обща фактура №
**********/ 10.11.2014 г.- на стойност 1 117.98 лв., ведно със законната лихва върху
главниците от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК- 16.12.2016 г.,
до окончателното изплащане на задължението; и сумата 226.01 лева- представляваща мораторна
лихва за забава, начислена за периода 26.11.2014 г.- 21.11.2016 г. върху горепосоченото
вземане от общо 1 117.98 лева, за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 28.12.2016 г. по ч.гр.д. №
73653/ 2016 г. на СРС, 145 състав. На
основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът „Т.Б.” ЕАД е осъден да заплати на ответника А.П. сумата 950 лева- разноски за исковото
производство, и
сумата 950 лева- разноски
за
заповедното
производство /ч.гр.д.№ 73653/ 2016 г. на СРС/.
Постъпила
е въззивна жалба от „Т.Б.“ ЕАД- ***
/ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена
отмяната му и да бъде постановено решение за признаване дължимостта на
горепосочените суми /главница, неустойка и лихви за забава/, с присъждане на
разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна А.Л.П. /ответник по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС
решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира разноски за
въззивното производство.
Предявени са установителни
искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е
подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като
споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
отхвърляне на предявените от „Т.Б.“ ЕАД установителни искове по чл.422 ГПК вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, като неоснователни и
недоказани- чл.272 ГПК.
Съвкупната
преценка на събраните по делото доказателства не може да обоснове извод на
въззивния съд за валидно възникнали между страните договорни правоотношения,
произтичащи от сключени на 8.11.2013 г., 11.11.2013 г. и 21.07.2014 г. договори
за мобилни услуги при общи условия и сертификат за пакетни услуги от 11.11.2013
г.
Наличието
на надлежно сключени между страните договори с посоченото от ищеца договорно
съдържание е оспорено в писмения отговор на исковата молба по чл.131 ГПК, в
която връзка при обявяване на доклада по чл.140 ГПК /о.с.з. 29.03.2018 г./ на
ищеца са дадени изрични указания, че дължи доказване на твърдяните облигационни
отношения с предмет: доставка на далекосъобщителни услуги, като с оглед
заявеното от ответника оспорване на приложените договори и сертификат на
основание чл.190 ГПК ищецът е задължен да представи същите в оригинал. По повод
тези указания на съда доказателства от страна на ищеца не са представени, като
не е поискано и продължаване на срока за представяне на оригиналните документи,
обосновано с наличието на уважителни причини, препятстваща страната да изпълни
своевременно посоченото процесуално задължение /арг. чл.63 ГПК/. Така, при
отнасяне неблагоприятните последици от непровеждане на дължимото от ищеца
доказване в процеса в негова вреда се налага приемането на извод, че такива
договорни отношения между страните не
Л.2 на Реш. по гр.д.№
12816/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
са възникнали и съществували, съответно че
обосноваващите спорните материални права факти не са се осъществили.
Тежестта
на доказване не е задължение да се представят доказателства. Въпросът за
доказателствената тежест е въпрос за последиците от недоказването, а
доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да приеме
за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан.
Общото правило за разпределение на доказателствената тежест между страните
гласи, че всяка страна носи доказателствената тежест относно тези факти, от
които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно за това
претендира като настъпили- чл.154 ГПК. За разпределението на доказателствената
тежест е без всякакво значение каква процесуална роля заема страната, решаващо
е каква правна последица страната претендира като настъпила, което следва
непосредствено от материалноправните норми, а те сочат както правнорелевантните
факти, така и спрямо кои лица възникват техните правни последици.
При
тези съображения правилно е прието в обжалваното решение, че липсват
доказателства за наличието на облигационни право-отношения между страните, по
които ответникът е неизправна страна, и че липсват предпоставки за ангажиране
на договорната му отговорност на основание чл.79, ал.1, изр.1 ЗЗД и чл.92 ЗЗД.
Не
представлява годно доказателство за обосноваване претенциите на ищеца и
приложената по делото обща фактура № **********/ 10.11.2014 г. за сумата
1 117.98 лв., включваща стойност на доставени мобилни услуги и договорна
неустойка. Фактурата е частен свидетелстващ документ и се ползва с формална
доказателствена сила единствено досежно обстоятелството, че нейният издател е
направил отразените в нея изявления. Не се ползва с обвързваща съда материална
доказателствена сила и следва да бъде преценена с оглед на всички други
доказателства по делото. Процесната фактура е едностранно съставена, не е
подписана от ответника и в този смисъл му е непротивопоставима. Поради това и
този частен документ не удостоверява както сключването на процесните договори,
така и ползването на предоставените услуги по тях и не установява начина на
начисляване на сумите.
Следва
да се отбележи, че пропуските на страната при събирането на доказателства в
първоинстанционното производство, вкл. такива, за представянето на които е била
задължена по реда на чл.190 ГПК, не могат да бъдат преодолени чрез
представянето им пред въззивния съд. Според даденото в Тълкувателно решение № 1
от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 4/ 2012 г. на ВКС- ОСГТК- т.4, тълкувателно
разрешение, по силата на концентрационното начало в процеса страната не може да
поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си
небрежност е допуснала в първоинстанционното производство. Да се допусне
противното, би означавало да се обезсмисли заложената в процесуалния закон идея
за дисциплиниране и ускоряване на исковото производство чрез концентриране в
началната фаза на процеса на действията по определяне на исканията и
възраженията на страните и по установяване на релевантните за спора факти.
С
оглед горното, при приложение правилата за разпределение на доказателствената
тежест съдът е длъжен да приеме за ненастъпили онези правни последици, чиито
юридически факт е останал недоказан. Отнесено към разглеждания случай, това
води до извод за липса на активна материалноправна легитимация на ищеца като
кредитор по спорните вземания. Недоказани са както наличието на договорна
връзка /връзки/ между страните, така и изпълнението от „Т.Б.“ ЕАД- като страна
по сочените договори за мобилни услуги, на задължението да престира
договорените услуги, получаването им от ответника, техните обем и стойност.
Предявените
от „Т.Б.“ ЕАД установителни искове за признаване дължимостта на сумата 1 343.99
лв., претендирана като стойност на доставени мобилни услуги, договорна неустойка
и мораторна лихва, като недоказани и неоснователни правилно са отхвърлени с
обжалваното решение.
Следва
да бъдат споделени и изложените от СРС евентуални съображения за нищожност на договорните
клаузи, въз основа на които ищецът претендира неустоечно вземане в общ размер от
997.65 лв., като неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП.
Правилно
е прието от райнония съд, че в отношенията между страните приложение намира
Законът за защита на потребителите /ЗЗП/, в който пряко са транспонирани
правилата на Директива 93/13/ЕИО от 5.04.1993 г. относно неравноправните клаузи
в потребителските договори- & 13а, т.9 от ДР на ЗПП. Съгласно чл.143 ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. На
основание чл.146, ал.1 ЗЗП такива клаузи са нищожни, като противоречащи на
закона, освен ако са уговорени индивидуално. Съгласно чл.143, т.5 ЗЗП
неравноправна е договорна клауза, която задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка. Не са индивидуално уговорени
клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е
имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор
при общи условия- чл.146, ал.2 ЗЗП.
При съобразяване на всички обстоятелства по
делото въззивният съд намира, че договорните клаузи, на които ищецът основава
претенциите си за заплащането на компенсаторна неустойка от ответника, са
нищожни- като неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП. Спорните договорни клаузи
/с идентично съдържание, което е допълнителен аргумент, че не са индивидуално
уговорени/ представляват клаузи от
сключени между страните бланкови договори
Л.3 на Реш. по гр.д.№ 12816/ 2018 г.- СГС,
ГК, ІV- Б с-в
при общи условия,
изготвени от ищеца- доставчик на мобилни услуги, предварително, като потребителят
не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В този смисъл посочените договорни
клаузи не са били индивидуално уговорени и по отношение на тях приложение намира
чл.146, ал.1 ЗЗП. Специалният закон е поставил в тежест на ищеца доказването на
релевантното обстоятелство, че тази договорна клауза е била индивидуално
уговорена, каквото доказване в случая- при съобразяване на установения в закона
императив за разпределяне на доказателствената тежест в посочения в чл.146,
ал.4 ЗЗП смисъл, от страна на ищеца не е проведено.
Предвид
горното, при съобразяване на релевантните за спора факти и обстоятелства
въззивният съд намира, че процесните договорни клаузи, предвиждащи заплащането
на неустойка „в размер на сумата от стандартните за съответната програма/пакет
месечни абонаменти за всеки един фиксиран номер, дължими до края на срока на
договора“, в случай на неспазване срока на договора, в т.ч. при прекратяването
му по вина на потребителя преди изтичане на срока му, не отговарят на изискването
за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и
задълженията на доставчика на мобилни услуги и потребителя и то във вреда на
последния, което определя посочените същите като неравноправни по смисъла на
чл.143, т.5 ЗЗП. Предвид нищожността им, неустоечно вземане въз основа на тях в
полза на ищеца не е възникнало, поради което и искът за признаване дължимостта
на сумата 997.65 лв., и при доказано наличие на сключени между страните
договори за мобилни услуги, не би могло да бъде уважен.
При
тези съображения и поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
съществото на спора обжалваното решение, което е правилно, следва изцяло да
бъде потвърдено.
С оглед изхода от настоящото съдебно
производство на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи да
заплати на въззиваемата страна сумата 350 лв.- разноски за платено адв.
възнаграждение.
Водим от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло
Решение от 7.06.2018 г., постановено по гр.д.№ 78928/ 2017 г. на Софийски
районен съд, ГО, 145 състав.
ОСЪЖДА „Т.Б.“ ЕАД- *** /ЕИК
*******/ да запати на А.Л.П. /ЕГН **********/ сумата 350 лв. /триста и петдесет лева/- разноски за въззивното производство, на
основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване-
съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.