Р
Е Ш Е Н И Е № 471
гр. Хасково, 13.12.2019г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд - Хасково, ГО, I
–ви въззивен граждански състав, в публично съдебно
заседание на тринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ДЕЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТОДОР ХАДЖИЕВ
МАРИЯ И.-ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря Р.Р., като
разгледа докладваното от младши съдия Мария И.-Георгиева в. гр. д. № 619 по
описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 378 от 06.06.2019г.,
постановено по гр.д. № 2064 по описа за 2018г. на Районен съд – Хасково е
отхвърлен предявения от „Профи кредит България“ ЕООД против С.М.И. установителен
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 240,
ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за сумата в размер на 3 310,17 (три хиляди
триста и десет лева и седемнадесет стотинки) лева, представляващи неизплатено
задължение по договор за потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ № *** от
15.02.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявление за
издаване на заповед за изпълнение (09.05.2018г.) до окончателното погасяване,
за което е издадена заповед № 510 за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК от 11.05.2018г., постановена по ч.гр.д. № 1161 по описа за 2018г. на
РС-Хасково.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от „Профи
кредит България“ ЕООД. Твърди се, че обжалваният съдебен акт е неправилен.
Изразява се несъгласие с изводите на съда за липса на идентичност между
претендираното парично вземане в заповедното и в исковото производство. Уточнява,
че възнаграждението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги е част и е
включено към общото задължение по кредита, размера на вноските и погасителния
план. Същото не представлява самостоятелен договор, а е неразделна част от
договора за потребителски кредит. Излага подробни аргументи в тази насока, а
именно споразумението е съставна част от сключения между страните договор.
Цитира съдебна практика относно наличието на идентичност между претенцията в
заповедно и исково производство, тогава когато е налице съвпадение на
правопораждащия факт и страните. Допълва наведените възражения за неправилност
на обжалваното съдебно решение и с твърденията, че договорът за потребителски
кредит представлява договор за заем и като такъв същият се счита за сключен от
момента на предаването на заемната сума, което е извършено на 16.02.2017г. Затова не споделя изводите на
първоинстанционния съд, че претендираното в заповедното и в исковото
производство парично вземане е различно, тъй като произтичало от различни
юридически факти – договор от 16.02.2017г. и договор от 15.02.2017г. Във връзка
с направено оспорване от ответника, въззиваем в настоящото производство, на
истинността на представените писмени доказателства, моли съда да открие
производство по чл. 193 от ГПК и да назначи съдебно-графическа експертиза. Моли
за отмяна на обжалваното съдебно решение и за постановяване на ново, с което да
се уважи предявения иск. Претендира
направените съдебни разноски в двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивна жалба
от особения представител на С.И., адвокат С.П.. Намира подадената жалба за неоснователна, а оспореното решение
за правилно и законосъобразно. Счита, че вземането не е било индивидуализирано
по начин, който да позволява извършването на проверка дали същото е идентично с
посоченото в заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
вземане по чл. 410 от ГПК. Допълва, че са налице и други аргументи, различни от
посочените в първоинстанционното решение, водещи до неоснователност на
предявения иск. Твърди се, че паричното вземане, чието изпълнение се търси, не
е било изискуемо към датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК. Не са
представени доказателства за изпълнение на задължението за уведомяване за
настъпване на предсрочна изискуемост следователно такава не се е осъществила.
Не на последно място намира, че не е доказано съществуването на договорно
правоотношение между „Профи кредит България“ ЕООД и С.И., което било в тежест
на ищеца. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено.
В открито
съдебно заседание въззивникът „Профи кредит България“ ЕООД не се явява и не
изпраща представител. Депозира молба, с която поддържа наведените с въззивната
жалба доводи, претендира разноски и прави възражение относно размера на
възнаграждението на особения представител.
Въззиваемата
страна С.И. не се явява, а се представлява от особения представител адвокат П..
Оспорва подадената жалба, счита първоинстанционното решение за правилно и
законосъобразно.
Съдът, като
взе предвид становищата и доводите на страните и след като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен в рамките на
доводите, заявени във въззивната жалба. Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо.
Жалбата е
подадена в предвидения в чл. 259, ал. 1 от ГПК срок, от легитимирана страна и
против съдебен акт, подлежащ на обжалване, с оглед на което е процесуално
допустима. Разгледана по същество жалбата е частично основателна.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 240, ал. 1 вр. чл. 79 от ЗЗД. За основателността на иска трябва да
са установяват при условията на пълно и главно доказване следните материални
предпоставки: 1) валидно договорно правоотношение между страните, възникнало от
сключен договор за потребителски кредит, по сила, на който е предоставена
процесната сума в заем; 2) предоставянето на допълнителни услуги към договора
за потребителски кредит, за които се дължи възнаграждение; 3) настъпване на
предсрочна изискуемост на вземането, съответно уведомяването на длъжника за
това. Доколкото искът е предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, тоест след
издаване на заповед за изпълнение на парично вземане, е необходимо да се
установи, че исковата молба е депозирана в срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК и се
отнася за същото вземане.
Доколкото
мотивите на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения иск са свързани
с идентичността на паричното вземане, предмет на заповедното производство, и
това, предмет на исковото производство, този въпрос се явява преюдициален за
разглеждане на исковата претенция по същество. При преценката за идентичност
следва да се вземе предвид характера на иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК. Същият
като вид иск представлява установителен, но особеното е същността му на продължение
на заповедното производство. Следователно между вземането, предмет на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично вземане, и това,
предмет на иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК, следва да е налице идентичност. Тя
трябва да бъде такава по основание (правопораждащия юридически факт), страни и
размер. В заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК
като заявител е посочен „Профи кредит България“ ЕООД, длъжник - С.М.И., размер
на вземането 3310,17 лева, а основанието – неизпълнено задължение по договор за
потребителски кредит № *** от 16.02.2017г. Съгласно обстоятелствената част на
исковата молба ищец е „Профи кредит България“ ЕООД, ответник – С.М.И., размерът
на вземането, чието установяване се иска, е 3310,17 лева, а основанието, от
което се твърди, че е възникнала претенцията е договор за потребителски кредит
№ ***, сключен на 15.02.2017г.
Наистина от
изложеното в исковата молба се установява, че претендираната сума, представлява
неизплатено задължение по договор за потребителски кредит, която включва и
възнаграждение за предоставяне на допълнителен пакет услуги. Но настоящата
въззивна инстанция не споделя съжденията на първоинстанционния съд, че
споразумението за предоставяне на допълнителни услуги представлява ново правно
основание, което не е било посочено в заявлението по чл. 410 от ГПК.
Споразумението
за предоставяне на допълнителен пакет услуги представлява неразделна част от
договора за потребителски кредит. Същото няма самостоятелен характер, а по
своята същност е акцесорно съглашение между страните, чието единствена цел е да
обслужва договора за потребителски кредит. Предвид характера на споразумението
и включването на възнаграждението за
допълнителния пакет услуги в цената на договора за потребителски кредит води до
извод, че същото не е самостоятелно правно основание и не е налице
несъответствие между заповедно и исково производство.
Наистина в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК е посочено,
че договорът за потребителски кредит е сключен на 16.02.2017г., а в
обстоятелствената част на исковата молба и от представените писмени
доказателства е видно, че процесният договор е сключен на 15.02.2017г.
Договорите се индивидуализират не само по датата на тяхното сключване, но и по
страните, предмета, поетите права и задължения. Посоченият договор като правно
основание в заявлението по чл. 410 от ГПК има същите страни и предмет като
този, посочен в исковата молба. Отделно договорът има номер, съдържащ десет
цифри, които напълно съвпадат. С оглед на това настоящата въззивна инстанция
намира, че се касае за техническа грешка, а не за въвеждане на ново правно
основание.
Наличието на
първата предпоставка, обуславяща основателността на предявения иск по чл. 422,
ал. 1 от ГПК, се установява от представените писмени доказателства. Съгласно искане
за отпускане на потребителски кредит, копие на стандартен европейски формуляр
за предоставяне на информация, договор за потребителски кредит, ведно със
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, общи условия на
„Профи кредит България“ ЕООД и погасителен план между „Профи кредит България“
ЕООД и С.И. е сключен договор за потребителски кредит № ***, с общ размер на
кредита 1600 (хиляда и шестстотин) лева главница, уговорен срок на договора 24
месеца с фиксиран годишен лихвен процент 41,17%, ГПР 49,89%, с размер на
вноската 98,91 (деветдесет и осем лева и деветдесет и една стотинки) лева с
обща дължима сума по кредита 2373,84 (две хиляда триста седемдесет и три лева и
осемдесет и четири стотинки) лева. На същата дата страните са сключили
Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, за който пакет се
дължала сумата от 1599,84 (хиляда петстотин деветдесет и девет лева и осемдесет
и четири стотинки) лева с размер на вноската по закупен пакет от допълнителни
услуги в размер на 66,66 (шестдесет и шест лева и шестдесет и шест стотинки)
лева, като общо задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги е в
размер на 3973,68 (три хиляди деветстотин седемдесет и три лева и шестдесет и
осем стотинки) лева с размер на вноската от 165,57 (сто шестдесет и пет лева и
петдесет и седем стотинки) лева и падеж на 6-тия ден от месеца. Заемната сума
била преведена по сметка на С.М.И. на 16.02.2017г., видно от представеното и
прието по делото преводно нареждане с банкова референция № ***.
Доказателствената стойност на
представените писмени доказателства не е оборена. Относно
направеното искане за откриване на производство по чл. 193 от ГПК, следва да се
разгледа развитието на първоинстанционното производство и направените в него
възражения и доказателствени искания. Писмените доказателства, чиято истинност
се оспорва са представени с исковата молба. Следователно предвид разпоредбата
на чл. 133 от ГПК оспорване на истинността на представени с исковата молба
документи може да се извърши единствено с отговора на исковата молба. След
изтичане на едномесечния срок от получаване
на препис на исковата молба настъпва преклузия и с последиците, посочени в чл.
133 от ГПК. В депозирания отговор на искова молба особеният представител е
оспорил истинността на подписите, положени на договора за потребителски кредит.
В определение № 603 от 29.03.2019г., постановено по гр. д. № 2064 по описа за
2018г. на РС-Хасково е дадено указание на ищеца на основание чл. 193, ал. 2 от ГПК да посочи дали ще се ползва от оспорените документи, като след отговора ще
се произнесе по доказателствените искания за представяне на оригинали на същите
и назначаване на съдебно-графическа експертиза. С уточняваща молба в посочения
от съда срок „Профи кредит България“ ЕООД са заявили изрично, че ще се ползват
от оспорените документи. В открито
съдебно заседание, провело се на 08.05.2019г., особеният представител на
ответника, адвокат П., изрично е заявил, че не поддържа оспорването на
истинността на документите, както и искането за назначаване на
съдебно-графическа експертиза. Ето защо настоящата въззивна инстанция в
провелото се на 06.11.2019г. открито съдебно заседание е отказала откриването
на производство по чл. 193, ал. 2 от ГПК, доколкото същото е направено отново с
въззивната жалба и то от страната, която е представила документите и е заявила,
че ще се ползва от тях.
С оглед изложеното настоящата въззивна
инстанция намира, че от представените писмени доказателства се установява
съществуването на валидно договорно правоотношение между страните, което е
правопораждащият факт за претендираното вземане.
Следователно спорът между страните се концентрира
върху обстоятелствата, касаещи размера на претендираното парично вземане, а
именно: настъпване на предсрочна изискуемост и размер на остатъка от дължимата
сума, включващ главница, възнаградителна лихва и стойността на закупения пакет
от допълнителни услуги, тъй като не се навеждат възражения, свързани с
погасяването на задължението.
От представените като писмени
доказателства Общи условия на „Профи кредит България“ ЕООД към договор за
потребителски кредит се установява, че в случай на просрочване на една месечна
вноска с повече от 30 (тридесет) календарни дни, настъпва автоматично
прекратяване на договора за потребителски кредит и обявяване на неговата
предсрочна изискуемост, без да е необходимо кредиторът („Профи кредит България“
ЕООД) да изпраща уведомление, покана, известие или други. Съгласно разпоредбата
на чл. 12.4 от Общите условия при прекратяване на договора за потребителски
кредит и обявяване на неговата предсрочна изискуемост заемополучателят дължи
остатъчните непогасени вноски по погасителния план, включващи и
възнаграждението при закупен пакет от допълнителни услуги, лихви за забава и
таксите, дължими по реда на чл. 17.4 от Общите условия.
С исковата молба са въведени твърдения
за настъпване на предсрочна изискуемост вследствие на забава с повече от 30
(тридесет) дни на месечна вноска, а именно договорът за потребителски кредит
бил прекратен на 24.10.2017г. и била обявена предсрочната му изискуемост, като
съобразно уговореното в чл. 12.3 от Общите условия не било необходимо да се
известява клиента за настъпилата промяна в изискуемостта на вземанията по
договора.
Настоящата въззивна инстанция не може да
възприеме наведените с исковата молба твърдения за настъпване на предсрочна
изискуемост. Съгласно мотивната част на т. 18 от тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014г., постановено по тълк. д. № 4 по описа за 2013г. на ВКС, ОСГТК
предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което обаче
настъпва с волеизявление само на една от страните при наличието на неплащане и
упражняване на потестативното право на кредитора да обяви непогасения остатък
за предсрочно изискуем, включително за
вноските с ненастъпил падеж. Действието на едностранното изменение на договора
настъпва едва след достигането на волеизявлението на кредитора до длъжника.
Предварителните уговорки, че предсрочната изискуемост настъпва автоматично при
наличието на определени юридически факти (неизпълнение на вноски или неточно
изпълнение във времево отношение), не поражда действие спрямо длъжника.
Абсолютно условие за настъпването на предсрочната изискуемост са обективните
факти, които я обуславят, и получаване на длъжника на волеизявлението на
кредитора.
Следва да се има предвид, че дадените
задължителни указания относно приложението на закона са във връзка с разпоредбата
на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, съгласно която банката
може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК,
когато кредитът е обявен за предсрочно изискуем. Няма причина обаче изложените
аргументи за невъзможност предсрочната изискуемост да настъпва автоматично при
осъществяването на предварително уговорен юридически факт да се възприемат само
относно кредитните институции. На първо място не може да се възприеме тезата,
че за кредитните институции ще бъде предвиден по различен и усложнен начин за
обявяване на предсрочна изискуемост, отколкото при останалите търговци, макар
първите професионално да се занимават с предоставяне на заеми и кредити и да са
подложени на строг регулационен режим. На следващо място необходимостта от
получаване на волеизвлението на кредитора от длъжника е свързана с принципа на
правна сигурност при договорите за потребителски кредити, при които се цели
защита на потребителя, независимо от субекта, който отпуска потребителския
кредит.
Доколкото не са представени
доказателства „Профи кредит България“ ЕООД да е уведомило С.И. за настъпването
на предсрочна изискуемост, а и такива твърдения не са въведни, настоящата
въззивна инстанция намира, че такава не е настъпила, тъй като упражняването на
потестативното право на кредитора да измени едностранно договора поражда
действие едва след достигането му до длъжника. Въпреки това надлежното
обявяване на предсрочна изискуемост е без значение в настоящия случай, тъй като
видно от приложения погасителен план е настъпил падежа на всяка една от
вноските по договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК
съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска,
които са от значение за спорното право. Това правило приложено към
обстоятелствата по настоящия правен спор означава да се вземе предвид
настъпването на падежа на вноски след предявяване на иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК до момента на приключване на съдебното дирене пред съответната инстанция. В
този смисъл са постановките дадени с тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019г.,
постановено по тълк. д. № 8 по описа за 2017г. на ВКС, ОСГТК. Видно от приетия
по делото погасителен план падежът на последната вноска по договора за
потребителски кредит е настъпил на 06.03.2019г. Следователно още пред първата
инстанция разгледала иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК (съдебното дирене е
приключило към 08.05.2019г.) е била настъпила изискуемостта на всички вноски.
Всяка една
вноска се състои от вноска по договора за потребителски кредит (98,91 лева,
включваща главница и възнаградителна лихва) и от вноска по закупен пакет от
допълнителни услуги (66,66 лева).
По отношение на
дължимостта на възнаградителната лихва следва да се имат предвид задължителните
указания за приложението на закона, дадени с тълкувателно решение № 3 от
27.03.2019г., постановено по тълк. д. № 3 по описа за 2017г. на ВКС, ОСГТК.
Съгласно мотивите по т. 2 от посоченото решение размерът на вземането при
предсрочна изискуемост по договор за потребителски кредит следва да се определи
в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума
(главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната
изискуемост до датата на плащането. По аргумент на противното, когато не е
настъпила предсрочна изискуемост, размерът на вземането се определя по
действалия до този момент погасителен план. Следователно в настоящия случай се
дължат възнаградителни лихви в размера, определен в погасителния план,
доколкото към приключването на устните състезания в първоинстанционното
производство е настъпил падежа на всички вноски по процесния договор за
потребителски кредит.
Относно
направеното възражение за нищожност на уговорките, касаещи възнаградителната
лихва и ГПР поради липса на съгласие и поради накърняване на добрите нрави,
както и поради това, че представляват неравноправни клаузи, настоящата въззивна
инстанция намира същото за неоснователно.
Договорът за
потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ № *** е възмезден договор, като
имотната облага, която получава „Профи кредит България“ ЕООД е определената
възнаградителна лихва. Спазени са изискванията на разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 10 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, договорът за потребителски
кредит да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите, както и това на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният
процент на разходите /ГПР/ по кредита да изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Видно от представения договор за потребителски кредит
изрично е посочено, че ГПР е в размер на 49,89 %, а годишният лихвен процент е
41,17 %.
При извършване
на преценката дали уговорките за възнаградителна лихва и ГПР са нищожни поради
противоречие с добрите нрави следва да се вземат под внимание както видът на
сключения договор, така и качествата на самите страни. Кредитор по този договор
е „Профи Кредит България“ ЕООД, което дружество попада в обхвата на небанковите
финансови институции. Като такава върху нея не се упражнява същият надзор
какъвто е предвиден за банковите институции. Основната разлика между двете е
свързана с начина на набиране на средствата, които се предоставят в заем.
Небанковите финансови институции отпускат заеми (кредит), които не са набрани
чрез публично привличане на влогове. С оглед тази им особеност основният
източник на събиране на средства е определянето на възнаградителни лихви по
вече сключените договори за заем. Уговорената лихва представлява възнаграждение
за предоставянето и ползването на заетата парична сума.
Настоящата
въззивна инстанция, имайки предвид посочените особености на заемодателя,
размера на дадената сума в заем (1600 лева), срока на договора, липсата на
обезпечения на вземането, намира, че размер на годишен лихвен процент от 41, 17
% при потребителски заем от 1600 лева, със срок на ползване от 24 месеца, не
противоречи на добрите нрави, тъй като същият е съпоставим с характера на
договора като възмезден и с риска, който носи кредиторът от евентуална
неплатежоспособност на длъжника.
Доводите за
неоснователност на възражението за нищожност на условията за определяне на
размера на ГПР са аналогични, като следва да бъде добавено и спазването на
изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а именно годишният процент на разходите да
не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България. Видно от представения договор ГПР е в размер 49,89
%, което не надвишава петкратния размер на законната лихва – 10 %.
Съгласно чл. 24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилагат разпоредбите на чл. 143 - 148 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. В случая не могат да бъда приети и доводите за неравноправност на клауите за възнаградителна лихва и за ГПР, доколкото същите отговарят на изискванията за добросъвестност, не са уговорени във вреда на потребителя и не водят до значително неравновесие между правата на потребител и търговец.
Не се възприема и твърдението, че договорът е нищожен поради липса на съгласие. Направеното възражение е бланкетно и не е подкрепено нито с конкретни обстоятелства, нито с доказателства. Нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 2 от ЗЗД ще е налице, тогава когато външно воля е обективирана, но липсва вътрешно волево решение. В случая няма как съдът направи преценка дали липсва вътрешно решение за сключване на договора, след като конкретни твърдения в тази насока липсват, а е налице валидно външно изразена такава чрез полагане на подпис от кредитополучателя на всяка страница от сключения договор.
Другият компонент, от който се състои размерът на всяка вноска по процесния договор за кредит, е възнаграждението за предоставяне на допълнителен пакет услуги. Настоящата въззивна инстанция обаче намира, че споразумението за предоставянето им представлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 – 148 от ЗЗП, поради което уговореното възнаграждение не се дължи.
Съгласно уговореното между страните допълнителния пакет услуги включва приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, възможност за отлагане или за намаляване на определен брой погасителни вноски, за смяна на дата на падеж, както и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Предоставянето на тези услуги е уговорено срещу определено възнаграждение в размер на 1599,84 лева.
Споразумението за предоставяне на допълнителни услуги е сключено в нарушение на чл. 10а, ал. ал. 1 и ал. 4 от ЗПК, които разпоредба предвиждат, че видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит и забрана такива да се събират за действия, свързани с усвояването или управлението на кредита. Посочване на отделна цена за всяка една от услугите липсва. Единствено за услугата „приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит“ е посочена отделна цена, а именно 15 % от възнаграждението по закупения пакет от допълнителни услуги, но не повече от 300 лева. Същевременно те безспорно са свързани с усвояването и управлението на кредита.
Първата от предвидените в пакета допълнителни услуги е без основание, доколкото искането за отпускане на кредит вече е било разгледано. За следващите три, касаещи отлагане или намаляване на определен брой погасителни вноски и смяна на дата на падежа, са предвидени друг вид такси съгласно подписаните общи условия по договора за кредит, а същевременно представляват възможност за всяка една страна по такъв вид договор. Последната услуга, изразяваща се в улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства, не е ясно регламентирана нито в договора за потребителски кредит, нито в общите условия към него, а представлява една абстрактна възможност за потребителя.
Заедно с това заплащането на възнаграждението за предоставяне на допълнителни услуги се извършва преди същите реално да са използвани, тоест се извършва плащане за вероятността да се упражни някоя от предвидените в пакета допълнителни услуги възможности. Цената на пакета допълнителни услуги е включена във всяка една от вноските по договора за кредит, следователно тя се заплаща, макар услугата да не се използва. В хода на съдебното производство не са наведени твърдения свързани с използването, на която и да е от услугите. Това обстоятелство води до извода, че споразумението за предоставяне на пакет допълнителни услуги представлява неравноправна клауза – сключено е във вреда на потребителя и води до неравновесие между правата и задълженията на потребител и търговец.
По делото е представено извлечение по сметка към договора за потребителски кредит, от което е видно, че изцяло са погасени първите четири вноски в общ размер на 662,28 лева, а петата е погасена частично – 1,23 лева. Предвид това, че не се е дължало възнаграждение по допълнителния пакет услуги заплатената сума в общ размер на 663,51 лева е послужила за погасяване на главницата по договора за потребителски кредит и възнаградителните лихви по него. Към момента на приключване на устните състезания е настъпил падежа на всички погасителни вноски по Договора за потребителски кредит, като сумата за тези вноски, след приспадане на дължимото по допълнителния пакет услуги и на извършените плащания е 1710,33 лева.
При този изход на спора следва да се приеме, че предявеният иск е основателен за сумата от 1710,33 лева и следва да бъде уважен до този размер, а за разликата над тази сума до пълния предявения размер от 3310,17 лева следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан. Следователно първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен иска за сумата от 1710,33 лева.
Доколкото с исковата молба се претендира единствено сумата от 3310,17 лева, представляващи вземане по договор за потребителски кредит, но не е заявена претенция за лихва за забава в размер на 4,71 лева за периода от 07.04.2017г. до 24.10.2017г., за която сума е издадена заповед № 510 за изпълнение на парично задължение от 11.05.2018г., постановена по ч.гр.д. № 1161 по описа за 2018г. на РС-Хасково, същата следва да бъде обезсилена в тази част.
Предвид крайният изход на правния спор право на разноски имат и двете страни, тъй като исковата претенция е уважена в непълен размер. Доколкото въззиваемата страна се представлява от особен представител и не е направено искане за разноски, такива не следва да се присъждат в полза на С.И.. Въззивникът „Профи Кредит България“ ЕООД претендира направените разноски в двете съдебни производства. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК таксите, разноските и възнаграждението за един адвокат се заплащат от ответника съразмерно с уважената част. Предвид представените списъци с разноски по чл. 80 от ГПК направените от „Профи Кредит България“ ЕООД разноски са както следва: за заповедно производство – 216,30 лева (юрисконсултско възнаграждение и държавна такса), за първа инстанция – 1017,75 лева (депозит за особен представител, държавна такса, юрисконсултско възнаграждение) и за втора инстанция – 1003,94 лева (депозит за особен представител, държавна такса, юрисконсултско възнаграждение). С оглед уважената част от иска С.М.И. следва да заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД сума в общ размер на 1156,36 лева, представляващи направените разноски в заповедно производство, пред първа и втора инстанция.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 378 от 06.06.2019г., постановено по гр.д. № 2064 по описа за 2018г. на Районен съд – Хасково в частта, в която е отхвърлен предявеният от „Профи Кредит България“ ЕООД иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 240, ал. 1 вр. чл. 79 от ЗЗД против С.М.И. за сумата до 1710,33 лева, включително в частта за дължимите разноски за производството и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по
предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр.
чл. 240, ал. 1 вр. чл. 79 от ЗЗД, че С.М.И., ЕГН ********** дължи на „Профи
Кредит България“ ЕООД, ЕИК ********* сума в размер на 1710,33 лева,
представляващи неплатено задължение по договор за потребителски кредит „Профи
кредит Стандарт“ № *** от 15.02.2017г., ведно със законната лихва, считано от
09.05.2018г. до окончателното погасяване, за която сума издадена заповед № 510
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 11.05.2018г.,
постановена по ч.гр.д. № 1161 по описа за 2018г. на РС-Хасково.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част, с която е
отхвърлен предявеният от „Профи Кредит България“ ЕООД иск с правно основание
чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 240, ал. 1 вр. чл. 79 от ЗЗД
против С.М.И. за сумата над 1710,33 лева до пълния предявен размер от 3310,17
лева.
ОБЕЗСИЛВА издадената заповед № 510 за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 11.05.2018г., постановена по ч.гр.д.
№ 1161 по описа за 2018г. на РС-Хасково в частта с която е разпоредено С.М.И.,
ЕГН **********,*** да заплати на „Профи
Кредит България“ ЕООД, ЕИК ********* лихва за забава от 4,71 лева за периода от
07.04.2017г. до 24.10.2017г.
ОСЪЖДА на основание чл.
78, ал. 1 от ГПК С.М.И., ЕГН **********,*** да заплати на „Профи Кредит
България“ ЕООД, ЕИК ********* сума в размер на 1156,36 (хиляда сто петдесет и
шест лева и тридесет и шест стотинки) лева, представляващи съдебно деловодни
разноски, направени пред първа и въззивна инстанция, както и в заповедното
производство.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове:
1.
2.