Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 17.01.2020 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, І-29 състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТ БОШНАКОВА

 

при секретаря Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 5414 по описа на съда за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Ищецът С.М.Р. твърди, че е изпълнявал работа по трудов договор на длъжност Началник влак товарно движение, когато на 27.06.2012 г. му е повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 321, ал. 3 във вр. с ал. 2 от НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда по наказателно производство, продължило 4 години и 11 месеца; преживени напрежение, унижение, стрес, отчуждение от близки и приятели и уронване на честта и доброто му име, влошено здравословно състояние, свързано със състоянието на сърдечно-съдовата му система, и невъзможност да реализира доходи от съществувалото трудово правоотношение поради отстраняването му от длъжност, а по-късно от прекратяването на трудовото правоотношение поради отстраняването му от длъжност по воденото срещу него наказателно производство. Претендира справедливото обезщетение за наведените в исковата молба неимуществени вреди в размер на 30000 лева и обезщетение за претърпените от него имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи – неполучени трудови възнаграждения за периода от 27.06.2012 г. (задържането му под стража) до 05.05.2014 г., в размер на 14177.41 лева (така допуснатото на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК изменение на иска чрез увеличаване на неговия размер в съдебно заседание на 26.09.2019 г.), заедно със законната лихва върху тези суми от 16.03.2017 г. до окончателното им изплащане. Претендира разноски.

Ответникът П.НА Р.Б.в законоустановения срок е оспорил исковете, възразявайки че претендираното обезщетение за неимуществени вреди е завишено съобразно принципа на чл. 52 от ЗЗД, а твърдените имуществени вреди не са резултат от повдигнатото срещу него обвинение.

Съдът, като прецени всички доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното:

С постановление от 26.06.2012 г. по досъдебно производство № 43/2012 г. по описа а ГДКП, пр. пр. № 410/2012 г. на СП, връчено на 27.06.2012 г., ищецът С.Р. е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 във вр. с ал. 2 от НК, затова че за периода от 2011 г. до момента на неговото привличане като обвиняем участвал в организирана престъпна група заедно с други установени по производството лица, създадена с користна цел и с цел да върши престъпления по чл. 195 от НК.

Към момента на привличането му ищецът С.Р. въз основа на постановление от 26.06.2012 г. на СП и заповед за конвоиране на лице от 27.06.2012 г. е бил конвоиран и задържан на основание чл. 64, ал. 2 и чл. 199 от НПК за срок от 72 часа до произнасяне от съда по постоянната му мярка за неотклонение. Задържането на ищеца и други лица е имало медиен отзвук, видно от приложените разпечатки от вестник Телеграф от 29.06.2012 г. със статия Железничари източили гориво за 900 бона и други печатни издания, както и от свидетелските показания. В статията на вестник Телеграф поименно са посочени задържаните лица, сред които и ищецът С.Р., и привличането им като обвиняеми за участие в престъпна група, занимаваща се с източване на гориво.

На 29.06.2012 г. по ч.н.д. № 998/2012 г. по описа на СНС по отношение на ищеца е била взета постоянна мярка за неотклонение „задържане под стража“, като е безспорно между страните, че така определената мярка за неотклонение е била обжалвана от ищеца и потвърдена от въззивната инстанция. За изтърпяването на така определената му мярка за неотклонение ищецът С.Р. се намирал в следствения арест на ул. ********в гр. София за периода от 27.06.2012 г. до 21.09.2012 г. (справка от 09.07.2019 г.), когато взетата по отношение на него мярка за неотклонение е изменена в „парична гаранция“ в размер на 1000 лева с определение от 13.09.2012 г. по ч.н.д. № 1297/2012 г. на СНС, потвърдено с определение от 21.09.2012 г. от въззивната инстанция. Безспорно е между страните, че в съдебната фаза на наказателното производство при новото му разглеждане от първата инстанция мярката за неотклонение на ищеца е изменена в „подписка“ – така и протоколно определение от 21.02.2014 г. по н.о.х.д. № 1492/2013 г. по описа на СНС.

По отношение на ищеца с постановление от 04.07.2012 г. на прокурор от СП е била взета и мярка за процесуална принуда по чл. 68, ал. 1 от НПК „забрана да напуска пределите на Република България“, а също по направено от него искане и мярка за процесуална принуда по чл. 69, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НПК – „отстраняване от длъжност Началник влак товарно движение“ гара Искър към РТП София 1 при ПТП София към БДЖ-Т.П.ЕООД, с определение от 19.07.2012 г. по ч.н.д. № 1060/2012 г. на СНС.

Разследването е приключило с внасянето на обвинителен акт на 20.12.2012 г., като било образувано н.о.х.д № 2184/2012 г. по описа на СНС. В така образуваното съдебно производство участвали 5 подсъдими, като за провеждането на съдебното следствие, свързано със събирането на много доказателствени средства, и за постановяването на присъдата, предхождана от съдебните прения и последната дума на подсъдимите, са проведени 8 съдебни заседания, на които ищецът С.Р. е присъствал. Съдебното производство пред първата инстанция е приключило с постановяване на присъда от 13.06.2012 г., с която ищецът е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 321, ал. 3 във вр. с ал. 2 от НК и оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение.

Постановената присъда по отношение на ищеца е била протестирана от Прокуратурата и обжалвано от него като подсъдим в наказателното производство. По протеста и жалба на подсъдимите е било образувано въззивното производство по в.н.о.х.д. № 277/2013 г. по описа на АСНС, приключило с постановяване на решение № 34 от 27.11.2013 г., с което отменена изцяло присъдата и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на СНС.

След връщането на делото на СНС е било образувано н.о.х.д. № 1492/2013 г., в което са проведени 10 съдебни заседания за провеждане на съдебното следствие, прения и последна дума на подсъдимите и постановяване на присъдата, като при насрочването на част от съдебните заседания съдът е определял резервни дати за осигуряване на бързото му приключване. При новото разглеждане на делото с определение от 17.01.2014 г. СНС е отменил взетата по отношение на ищеца мярка на процесуална принуда „забрана за напускане на пределите на Република България“, а производството по него е приключило с постановяване на присъда от 29.10.2014 г., с която ищецът С.Р. - неосъждан (видно от приложените по наказателното производство свидетелства за съдимост) е бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 1, алт. 2 във вр.с ал. 2 от НК. С определение, постановено в същото съдебно заседание, съдът е отменил и взетата мярка за процесуална принуда „отстраняване от длъжност“.

Срещу така постановената оправдателна присъда е подаден протест от СП. По него и по подадена от друг подсъдим въззивна жалба е било образувано в.н.о.х.д. N 959/2015 г. по описа на АСНС, който с решение от 09.07.2015 г. е потвърдил присъдата в частта й относно ищеца С.Р.. Решението на АСНС е протестирано от АСП пред ВКС, който с решение от 25.01.2016 г. по к.н.д. № 1167/2015 г. отменя изцяло решението на АСНС и връща делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав от стадия на съдебното заседание.

С определение от 25.02.2016 г. ВКС е определил САС за друг еднакъв по степен съд за разглеждането на делото на основание чл. 43, т. 3 от НПК. САС е насрочил образуваното при него в.н.о.х.д. № 192/2016 г. за разглеждане в открито съдебно заседание на 20.04.2016 г., като с решение от 16.05.2016 г. е потвърдил оправдателната присъда на ищеца С.Р.. Решението на въззивната инстанция по подаден протест на Прокуратурата е оставено в сила, включително и относно оправдателната присъда на ищеца С.Р., с решение № 271 от 16.03.2017 г. по н. дело № 1118/2016 г., което е окончателно.

От представените трудов договор и допълнителни споразумения, длъжностна характеристика и препис-извлечение от трудова книжка се установява по делото, че ищецът С.Р. при задържането му и привличането му като обвиняем, както и при отстраняването му от длъжност, е работил по безсрочно трудово правоотношение на длъжността Началник влак товарно движение при БДЖ - Т.П.ЕООД. Със заповед № 2539 от 14.08.2012 г. на управителя на БДЖ - Т.П.ЕООД на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ, в която като фактическо основание е посочено влязло в сила на 24.07.2012 г. определение на СНС за отстраняването му от длъжност, трудовото правоотношение на ищеца С.Р. е било прекратено, считано от 21.09.2012 г. След уволнението ищецът С.Р. бил регистриран като безработно лице в Дирекция Бюро по труда – гр. Ихтиман за периода от 26.09.2012 г. до 14.10.2013 г., а от 07.05.2014 г. започнал работа като Маневрист – ЖП Транспорт в Общинско горско предприятие – гр. Ихтиман.

Във връзка с търпените от ищеца неимуществени вреди са събрани по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите П.В.и В.Б.– приятели на ищеца, а свидетелят П.В.и негов колега в БДЖ – Т.П.ЕООД. В показанията си свидетелите заявяват, че задържането и повдигането на обвинение срещу ищеца станало достояние на обществото чрез електронните и печатни медии и повлияло върху доброто му име, което той имал сред своите колеги и познати. Случилото се го променило, затворил се в себе си, ограничил социалното си общуване след освобождаването му от ареста, а и познатите и колегите му се отдръпнали от него – наричали го „престъпник“. Дълго време не искал да излиза от дома си, защото хората говорели за него като престъпник и се чувствал неудобно. Бил потиснат, станал затворен и мълчалив. Започнал да отслабва и получавал хипертонични кризи, поради което и не смеел да шофира. Дълго време не можел да си намери работа, като дори и да имало свободно място, подходящо за него, не го вземали на работа заради воденото срещу него наказателно производство. Съдът цени за достоверни показанията на свидетелите, тъй като същите са непротиворечиви, възпроизвеждат в по-голямата си част лични и непосредствени възприятия за състоянието на ищеца и се потвърждават от другите данни по делото.

По делото са представени също медицински документи –амбулаторни листове, изследвания и други, които са били предмет на изследване от приетото заключение на съдебномедицинска експертиза и съответно са послужили на вещото лице за достигане на крайните му изводи, които съдът възприема за достоверно дадени. Според вещото лице ищецът С.Р. страдал от Артериална хипертония – 2 степен от 2009 г., страданието от която е типична за възрастта му и протичането на която в случая не се е променило от воденото срещу него наказателно производство, но е създало у него потиснато настроение, а задържането му под стража като неизбежен и предвидим фактор на средата – до възможна поява на хипертонични кризи, свързани с главоболие, световъртеж и стягане в сърдечната област, каквито при него с риск за живота му не са регистрирани. Изяснява се от заключението, че ищецът С.Р. се е справил със стресогена на ниво Смарт Вагус и без прояви на дистрес, като стресът не е повлиял на обективното му здравословно състояние.

Прието по делото е също и заключение на съдебно-счетоводна експертиза, изводите на които съдът възприема за достоверни като обективно и компетентно изготвени от вещото лице. Според вещото лице брутното трудово възнаграждение на ищеца С.Р. преди задържането му под стража е в размер на 843.28 лева, а нетното такова – 628.12 лева. Изяснява се от заключението, че сумата, която ищецът би получил като доход от работата си в БДЖ – Т.П.ЕООД за периода от 27.06.2012 г. (задържането му под стража) до започването на работа на 05.05.2014 г. в Общинско горско предприятие – гр. Ихтиман, след приспадане на получените обезщетения за безработица, е в размер на 14177.41 лева.

Други доказателства не са ангажирани в предвидените от закона преклузивни срокове.

При така установените факти съдът приема от правна страна следното:

Предявен са искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.

Отговорността на П.НА Р.Б.се претендира на основата на разпоредбите на чл. 46, ал. 1 от НПК и чл. 52, ал. 3 от НПК, съгласно които прокурорът повдига и поддържа обвинението за престъпление от общ характер и осъществяващо ръководство и надзор върху разследващите органи в рамките на досъдебното производство. Следователно П.НА Р.Б.(като централизирана и единна система) е пасивно материално легитимирана да отговаря по предявените искове, тъй като осъществява ръководство и надзор върху разследващите органи в рамките на досъдебното производство (чл. 52, ал. 3 от НПК), включително и върху действията по повдигане на обвинение и по разследване на същото (чл. 219, ал. 1 от НПК).

Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано, поради което основателността на иска предполага осъществяването на следните материалноправни предпоставки в съотношение на кумулативност: срещу ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ характер; да е бил оправдан с влязла в сила присъда по повдигнатото му обвинение; да е претърпял изложените в исковата молба вреди и между незаконното действие на правозащитните органи и неблагоприятните последици (вредите) да е налице причинно следствена връзка, като тези елементи от фактическия състав на иска подлежат на доказване от ищеца съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК.

В чл. 4 от ЗОДОВ е предвидено, че отговорността на държавата е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са причинени от виновно длъжностно лице. Следователно държавата носи пълна имуществена отговорност - осигурява пълна обезвреда на претърпените вреди, пропуснатите ползи, болките и страданията, които са претърпели гражданите от незаконосъобразното поведение на държавните органи и служители, като нейната отговорност е гаранционна и обективна, поради което не е необходимо вредите да са причинени виновно от длъжностните лица.

Установено е по делото, че на 27.06.2012 г. срещу ищеца С.Р. е било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 1, алт. 2 във вр.с ал. 2 от НК, за което той е оправдан с влязла в сила на 16.03.2017 г. присъда. При така установените релевантни факти съдът приема, че са налице първите две от горепосочените предпоставки за уважаване на исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.

За да бъде ангажиране на отговорността на ответника обаче, следва да бъде установено и наличието на причинна връзка между вредите, чието обезщетяване се претендира, и обвинението в престъпление, за което ищецът е бил оправдан. За установяването на твърдените неимуществени вреди по делото са събрани доказателствени средства. Съдът приема, че от събраните гласни доказателства и заключението на съдебномедицинската експертиза се установява, че провежданото около 4 години и 10 месеца наказателно производство срещу ищеца С.Р., предвид неговата фактическа и правна сложност, обусловена дори и само поради факта на повдигнатото обвинение срещу 5 лица, включително и изтърпяването на взетата по отношение на него мярка за неотклонение „задържане под стража“ по производството за около 3 месеца, се е отразило неблагоприятно върху здравословното му състояние (доколкото задържането му под стража като стресов фактор е повлияло върху появата на хипертонични кризи, за които свидетелстват разпитаните по делото свидетели, макар стресът и да не е повлиял върху обективното му здравословно състояние) и психическо състояние.

Настоящият състав на съда приема, че негативните последици върху личността и психиката на обвинено в извършване на престъпление лице се подразбират от естеството на упражнената спрямо ищеца наказателна репресия. В случая за процесния период - от 27.06.2012 г. до 16.03.2017 г., т.е. от задържането на ищеца и привличането му към наказателна отговорност до влизането в сила на оправдателна присъда по повдигнатото обвинение за извършено престъпление, ищецът С.Р. е имал неблагоприятни психични изживявания, съставляващи неимуществени вреди, подлежащи на репариране от държавата. Обезщетение за тези неимуществени вреди според константната практика на ВКС се дължи и когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй като е нормално такива вреди да са търпени (така решение № 427 от 16.06.2010 г. по гр. д. № 273/2009 г., на ВКС, III ГО, решение № 457 от 25.06.2010 г. по гр. д. № 1506/2009 г. на ВКС, IV ГО, и други), но такива доказателства са и ангажирани в настоящото исково производство. Ето защо, при наличието на оправдателна присъда по повдигнатото срещу ищеца обвинение за извършено престъпление, без съмнение за него са произтекли неимуществени вреди, които в случая са с по-голям за него интензитет поради медийното отразяване на задържането му и образуваното срещу него наказателно производство и чийто размер следва да се определи от съда по справедливост.

Негативните емоции и страдания на лицето при обвинение за извършено престъпление, което ищецът не е извършил, не се нуждаят от конкретни доказателства по отношение на своя размер и подлежат на обезщетяване в реален, а не в символичен паричен еквивалент (така решение № 483 от 9.06.2010 г. по гр. д. № 1091/2009 г. на ВКС, II ГО). Предвид на изложеното, съдът приема, че провежданото наказателно производство се е отразило неблагоприятно на правната сфера на ищеца, като неблагоприятните изменения са настъпили в пряка причинно-следствена връзка с провежданото спрямо ищеца наказателно производство по обвинение за извършено престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 1, алт. 2 във вр.с ал. 2 от НК, респ. че са налице са предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.

Съгласно чл. 52 от ЗЗД, приложим предвид пар. 1 от ЗР към ЗОДОВ, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост” като морално-етично понятие включва „съотношението между деянието и възмездието, достойнството на хората и неговото възнаграждаване, правата и задълженията”. Осъждането, само по себе си, има ефекта на овъзмездяване, а като база за паричния еквивалент на причинената неимуществена вреда служи още и икономическия растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта. Критериите за определяне на този размер по справедливост са вид и обем на причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността на претърпените вреди, общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото (така Постановление № 4 от 1968 г. на Пленума на ВС). Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи съвкупно като обезвреда за цялостните последици за ищеца, като се вземат предвид конкретните обстоятелства по делото.

Съдът при определяне на обезщетението, което да репарира причинените неимуществени вреди следва да отчете характера и степента на увреждането, начина и обстоятелствата, при които е получено, последици, тежест на обвинението, неговата продължителност, каква мярка за неотклонение е била взета по отношение на неоснователно обвиненото лице и с каква продължителност, какви други мерки за процесуална принуда са били упражнени, колко, с каква продължителност и с какъв интензитет действия по разследването с участието на обвиняемия са били извършени, ефектът на всички тези действия върху ищеца, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение, като определеният му размер не следва да бъде и източник на обогатяване за пострадалия (така решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г. на ВКС, III ГО, решение № 356 от 09.12.2014 г. по гр. д. № 2946/2014 г. на ВКС, IV ГО, решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на ВКС, IV ГО, решение № 28 от 06.02.2018 г. по гр. д. № 1639/2017 г. на ВКС, IV ГО, и други).

При съблюдаване на всички тези критерии съдът съобрази непродължителния период от време (предвид фактическата и правна сложност на делото, връщането му за ново разглеждане от първата и въззивна инстанция и разглеждането му от три съдебни инстанции след неговото връщане на СНС) – около 4 години и 10 месеца до влизане в сила на оправдателната присъда по повдигнатото срещу него обвинение за извършено престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 1, алт. 2 във вр.с ал. 2 от НК, засягащо реда и общественото спокойствие и за което се предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години. Съдът съобрази и определената и изпълнявана спрямо ищеца мярка за неотклонение „задържане под стража“, изтърпяването на която е продължила около 3 месеца в досъдебното производство и която несъмнено е довела до ограничаване на неготово човешко право на придвижване и социално общуване, изменението й в „парична гаранция“ с продължителност от около 1 година и 2 месеца, а след това в „подписка“ с продължителност около 8 месеца (от 21.02.2014 г. до постановяването на оправдателната присъда на 29.10.2014 г.), както и другите взети по отношение на него мерки на процесуална принуда – „забрана за напускане на пределите на Република България“ и отстраняване от длъжност. Отчитайки също и преживените стрес и неудобство в социалното общуване, изживяната потиснатост, породената затвореност и вглъбеност, довели до психологически дискомфорт и страдания, отдръпването от него на приятели и колеги, публичното разгласяване на образуваното срещу него наказателно производство, и възрастта на ищеца към момента на образуване на досъдебното производство – 43 години, на която житейски обичайно е човек да насочен към развитие на професионалното си поприще, съдът приема, че заместващото обезщетение на ищеца за причинените му от незаконното обвинение неимуществени вреди е в размер на сумата от 10000 лева. При определяне на това заместващо обезщетение съдът взема предвид и че процесното наказателно производство е попречило на професионалната му реализация.

Този размер на обезщетението съдът намира за съобразен с критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, поради което предявеният иск за обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде уважен за сумата от 10000 лева, а за разликата над нея до пълния предявен размер от 30000 лева– отхвърлен, като неоснователен.

Основателен се явява и искът за обезщетение за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи от неполучено от ищеца С.Р. трудово възнаграждение през времето от задържането му под стража и вземане на мярката на процесуална принуда „отстраняване от длъжност“ до започването му на работа по трудово правоотношение (т. е. през периода от 27.06.2012 г. до 05.05.2014 г.). По своето правно естество пропуснатата полза представлява имуществена вреда, когато кредиторът очаква с висока степен на сигурност да постъпи едно имуществено благо в неговия патримониум, но поради противоправно поведение на друг правен субект това правно очакване не се е сбъднало. Изхожда се от предположение за състоянието, в което имуществото на пострадалия би се намирало, ако делинквентът не бе извършил противоправното деяние, като това предположение трябва да се изгражда на доказаната възможност за увеличаване на имуществото, която възможност е сигурна, а не се презумира.

В случая несъмнено естеството на взетите по отношение на ищеца С.Р. най-тежка мярка за неотклонение „задържане под стража“ (за срок от около 3 месеца), и мярка за процесуална принуда „отстраняване от длъжност Началник влак товарно движение“ (за срок от около 2 години и 3 месеца) са му попречили на изпълнението на трудовите задължения по съществувалото към момента на вземането им безсрочно трудово правоотношение между ищеца и БДЖ – Т.П.ЕООД. Установи се също и че прекратяването на трудовото правоотношение помежду им е поради и през времето, през което ищецът С.Р. е отстранен от заемането от него длъжност в БДЖ – Т.П.ЕООД и която мярка на процесуално принуда е отменена едва с постановяването на оправдателната присъда по повдигнатото срещу него обвинение на 29.10.2014 г., поради което е налице доказана възможност за реализиране на доходи от труд, пропуснати от ищеца поради наложените му ограничителни мерки. Следователно и без изрично прекратяване на трудовия договор, неполучаването на трудово възнаграждение, поради невъзможност да се изпълняват трудовите задължения в резултат на наложените мярка за неотклонение и мярка на процесуална принуда, е в пряка причинно-следствена връзка от незаконното обвинение срещу ищеца С.Р.. Размерът на пропуснатия доход за периода от 27.06.2012 г. до 05.05.2014 г., определен въз основа на брутното трудово възнаграждение на ищеца, възлиза на 14177.41 лева, поради което предявеният иск за обезщетение за имуществени вреди следва да бъде уважен изцяло.

Неоснователно е възражението на ответника, наведено при изслушването на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза в съдебно заседание, че обезщетението за имуществени вреди, представляващи пропусната полза от неполучено трудово възнаграждение, следва да бъде определено въз основа на нетното трудово възнаграждение. Съгласно чл. 13, ал. 1, т. 13 от ЗДДФЛ не са облагаеми обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди, с изключение на обезщетенията за пропуснати ползи. Обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е за пропуснати ползи и за него са предвидени публични задължения - заплащане на данък по ЗДДФС, респ. определени със закон вноски за социално осигуряване, които са в тежест на увреденото лице, но те се определят въз основа на брутното му трудово възнаграждение и се удържат при плащането му (в този смисъл решение № 335 от 10.01.2012 г. по гр. дело № 1230/2010 г. на ВКС, IV ГО). Следователно обезщетението се определя на база брутно трудово възнаграждение, а доводите на ответника в обратния смисъл се явяват – неоснователни.

Основателността на исковете води до основателност и на акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, поради което посочените суми следва да се присъдят заедно със законната лихва, която е дължима от увреждането, а то е настъпило при осъществяване на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ – от влизане в сила на оправдателната присъда – 16.03.2017 г., до окончателното им погасяване.

Съгласно чл. 10, ал. 3, изр. второ от ЗОДОВ съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Ищецът е направил своевременно искане за присъждане на разноски на адвоката, който е организирал и провел предоставянето му на безплатна правна помощ по производството (така пълномощно и договор за правна помощ от 16.04.2019 г.), поради което на последния следва да се присъди сумата 1015.38 лева, определена съразмерно на уважената част на исковете върху размер на възнаграждението по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлизащ на 1855.32 лева. На основание чл. 10, ал. 3, изр. първо ЗОДОВ ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 10 лева – платена държавна такса. Държавната такса за удостоверения по арг. от чл. 9а, ал. 2 от ЗОДОВ подлежи на възстановяване при надлежно направено до съда искане.

По изложените съображения Софийски градски съд

 

Р Е Ш И:

 

ОСЪЖДА П.НА Р.Б., с адрес: гр. София, бул. ******, да заплати на С.М.Р., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сумата 10000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 1, алт. 2 във вр.с ал. 2 от НК, по което е оправдан с влязла в сила на 16.03.2017 г. присъда по н.о.х.д. № 1492/2013 г. по описа на СНС, ІХ-ти състав, заедно със законната лихва върху тази сума от 16.03.2017 г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сумата 14177.41 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение в брутен размер за длъжността Началник влак товарно движение гара Искър към РТП София 1 при ПТП София към БДЖ-Т.П.ЕООД през периода от 27.06.2012 г. до 05.05.2014 г., заедно законната лихва върху тази сума от 16.03.2017 г. до окончателното й изплащане, и на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ сумата 10 лева – разноски по производството за държавна такса, като ОТХВЪРЛЯ иска за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над уважения размер от 10000 лева до пълния предявен размер от 30000 лева.

ОСЪЖДА П.НА Р.Б., с адрес: гр. София, бул. ******, да заплати на адв. Е.Б. от САК на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 от ЗАдв сумата 1015.38 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставената на С.М.Р. безплатна правна помощ по производството.

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.

 

 

СЪДИЯ: _________

Р. Бошнакова