№ 659
гр. С., 18.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – С., XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:И.Р.
при участието на секретаря В.С.
като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20215530105820 по
описа за 2021 година
Предявени са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът И. твърди в исковата си молба, че бил подал заявление по чл. 410 ГПК, въз
основа на което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение, срещу която в
срок ответницата подала възражение, поради което на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК
предявявал установителен иск. Обстоятелството, въз основа, на което била издадена
заповедта за изпълнение, бил сключен между страните индивидуален договор за
потребителски кредит SO № 2485/21.04.2021 г. Договарянето било осъществено чрез
средства за комуникация от разстояние, посочени подробно в исковата му молба, като
индивидуалният договор за потребителски кредит бил сключен във формата на електронен
документ и отношението било реализирано при спазване на изискванията на ЗПФУР,
ЗПУПС, ЗЗД, ЗПК, ЗЕДЕП и ЗЕТ. Договорът между страните бил сключен онлайн, като
ответницата го била подписала в профила си в платформата на ищеца, въвеждайки SMS
персонален индификационен шест цифрен код, който й бил изпратен от автоматичната
система на ищеца, служел като потвърждение на желанието й и имал силата на саморъчен
подпис за сключване на договора на основание чл. 13, ал. 4, във вр. с ал. 1 ЗЕДЕП.
Конкретните действия по отпускане на кредита били описани в договора и общите условия,
които уреждали отношенията между страните за предоставения потребителски кредит.
Съгласно сключения между страните договор ответницата декларирала, че била получила
предварително, била запозната и приемала всички условия посочени в преддоговорната
информация за предоставяне на финансова услуга от разстояние по смисъла на чл. 8 ЗПФУР
под формата на СЕФ, както и тези посочени в ОУ. Била длъжна да запази всички
електронни документи, които й били изпратени от ищеца по електронната поща, в това
1
число преддоговорнна информация, декларации, договора ведно с ОУ, молби и други, на
хард диска на компютъра си, на CD или друг траен носител, както и да съхранявала същите
до приключване изпълнението на договора. Всички документи, които били изпратени на
ищеца във формат, който непозволявал промяна/корекция по документите, като същите му
били предоставени в PDF формат. По силата на сключения индивидуален договор за
потребителски кредит SO No 2485/21.04.2021 г. бил отпуснат кредит в размер на 1000 лева.
С подписване на договора ищецът предоставил сумата по личната банкова сметка на
ответницата, с което изпълнил задълженията си по договора, а тя се задължила да ползва и
върне заемната сума съгласно условията на сключения индивидуален договор, като
заплатяла сумата на 6 месечни погасителни вноски, 5 от които в размер на 185.77 лева, а
последната 6-та вноска била в размер на 185.75 лева, включващи дължимата договорната
лихва. Ако неизпълнела задължението си за заплащане на дължимите суми, ищецът имал
право да предприеме всички позволени от закона действия, за да съберял своето вземане,
което от своя страна можело да доведе до значително повишаване на размера на дължимите
от нея суми. По договора за кредит ответницата извършвала плащания преди подаването на
заявлението по чл. 410 ГПК и исковата молба със закъснения, които покривали само първата
погасителна вноска. Към момента дължимата главница по забавената падежирала и
претендирана пета вноска била в размер на 166.67 лева. За ползването на предоставената
заемна сума по сключения договор, ответницата дължала договорна лихва. В случая
начислената й такава била в размер на 19.10 лева за периода от 20.09.2021 г., което било
датата на петата забавена вноска, до 20.09.2021 г., което било датата на последната
просрочена вноска. Ответницата трябвало да изплати претендираната пета падежирала
вноска на 20.09.2021 г., от която дата до подаването на заявлението за издаване на заповедта
и исковата молба, сроковете по всички падежи отдавна били изтекли, а тя продължавала
виновно да не изпълнява задълженията си, поради което дължала и обезщетение за забава -
законна лихва върху главницата от момента на подаване на заявлението до окончателното
изплащане на дължимите суми. Искането е да се признае за установено по отношение на
ответницата, че дължи на ищеца сумата от 166.67 лева за главница от неплатена пета
погасителна вноска по индивидуален договор за потребителски кредит SO №
2485/21.04.2021 г., с 19.10 лева договорна лихва от 20.09.2021 г. до 20.09.2021 г. и законна
лихва върху главницата от 23.09.2021 г. до изплащането й, за които парични задължения е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 4340 по описа за 2021 г. на С.
районен съд. Претендира за сторените по делото разноски.
Ответницата - оспорва предявените искове, по които моли съда да прекрати
производството, евентуално, ако ги намери за допустими, да ги отхвърли, като
неоснователни и й присъди сторените по делото и в заповедното производство разноски, с
възражения и доводи, изложени подробно от пълномощника й в подадения в срок отговор, а
в хода на делото по същество, редовно призована, не се явява, не изпраща представител и не
взема становище по исковете.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
2
съвкупност с искането, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите
след предявяване на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
За процесните вземания ищецът е подал на 23.09.2021 г. заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. За разглеждането му е образувано приложеното
ч.гр.д. № 4340/2021 г. на СтРС, по което на 23.09.2021 г. е издадена исканата заповед, срещу
която на 27.10.2021 г., в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, пълномощник на ответницата е подал
възражение по чл. 414 ГПК, поради което на 23.12.2021 г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК,
ищецът е предявил по делото процесните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, които поради това се
смятат предявени на 23.09.2021 г., когато е подал в съда заявлението си за издаване на
заповедта по чл. 410 ГПК срещу ответницата (чл. 422, ал. 1 ГПК).
На 21.04.2021 г., във формата на електронен документ, представен по делото
възпроизведен на хартиен носител, като препис, заверен от ищеца, страните са сключили в
писмена форма по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ, при представените общи условия,
индивидуален договор за потребителски кредит SO № 2485/21.04.2021 г. (л. 7-28). Тъй като е
сключен от разстояние, същият договор представлява такъв за предоставяне на финансови
услуги от разстояние по смисъла на чл. 6 ЗПФУР. Поради това ищецът следва да докаже, че
е поучил съгласието на ответницата за сключването му (чл. 18, ал. 1, т. 3 ЗПФУР). За
доказването му се прилага в случая ЗЕДЕУУ (чл. 18, ал. 2 ЗПФУР). А според последния,
електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с възможност, да
бъде възпроизведено, съставлява електронен документ, съдържащ електронно изявление,
при съставянето на който, писмената форма на чл. 10, ал. 1 ЗПК се смята за спазена (чл. 3,
ал. 2 ЗЕДЕУУ). Електронно изявление е словесно такова, представено в цифрова форма чрез
общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и представяне на информацията, което
може да съдържа и несловесна информация (чл. 2 ЗЕДЕУУ). Същото се счита за подписано
при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ - за електронен подпис се счита всяка електронна
информация, добавена или логически свързана с електронното изявление, за установяване
на неговото авторство. Законът допуска страните да се съгласят в отношенията си да
придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен (чл. 13, ал. 4
ЗЕДЕУУ). Когато тези предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ,
чиято доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписаният писмен
документ, ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството
на изявлението (чл. 180 ГПК). Ако изявлението съставлява признание на неизгодни за автора
факти, това увеличава доказателствената стойност на документа, но не му придава
материална доказателствена сила, защото такава законът признава само на подписаните
официални документи (чл. 179, ал. 1 ГПК). Възпроизвеждането на електронния документ
върху хартиен носител не променя характеристиките му, защото се представя по делото
именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната (чл. 184, ал. 1 изр. 1 ГПК).
Ако другата страна не поиска представянето на документа и на електронен носител,
преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото
3
съдържание (Р 70-2014-IV г.о.). Такъв е и случая.
При него сключеният от страните във формата на електронен документ горепосочен
индивидуален договор за потребителски кредит, е представен от ищеца с исковата му молба
възпроизведен на хартиен носител, като препис, заверен от него, а ответницата не е поискала
представянето му и на електронен носител, поради което преписът му е годно и достатъчно
доказателство за авторството и на нейното изявление за сключването му с ищеца (Р 70-2014-
IV г.о.). Поради възраженията й в отговора, че не била сключвала този договор с ищеца, се
явяват неоснователни.
Със същият ищецът се задължил да й предостави 1000 лева кредит, а тя да му го
върне в срок до 20.10.2021 г., заедно със 114.16 лева договорна лихва и 485.40 лева такса
експресно обслужване, или общо 1600 лева - разсрочено, на шест месечни погасителни
вноски, първите пет от които в размер на 266.67 лева, а последната – в размер на 266.65
лева, платими на уговорените в погасителния план в договора падежи за плащането им, като
падежът за плащането на процесната пета погасителна вноска в общ размер от 266.67 лева,
от които 166.67 лева главница, с 19.10 лева договорна лихва и 80.90 лева такса експресно
разглеждане, е уговорен на 20.09.2021 г. (л. 8).
За разлика от подписването обаче от ответницата на този индивидуален договор с
обикновен електронен подпис, на който страните са уговорили в края му да придадат
значението на саморъчен по смисъла на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ (л. 11), по делото няма
никакви данни същата да е подписала с такъв подпис съгласно чл. 11, ал. 2 ЗПК, във вр. с чл.
18, ал. 2 ЗПФУР и чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ - и общите му условия, при които е сключен този
договор съгласно чл. 2, ал. 1 и чл. 3 от него (л. 7-8), а доводите за противното на
пълномощника на ищеца в молбата му от 31.05.2022 г. по делото са неоснователни (л. 12-
28). В съдържанието на индивидуалния договор за кредит не са посочени освен това,
съгласно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, и взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в приложение № 1 към
чл. 19, ал. 2 ЗПК начин (л. 7-11). Без правно значение е при това положение дали същите
допускания са посочени в общите условия и/или във връчения на ответницата преди
сключването му стандартен европейски формуляр, защото последните не са част от
съдържанието на договора за кредит, а именно в съдържанието му, а не и в общите му
условия по чл. 11, ал. 2 ЗПК или стандартния европейски формуляр, нормата на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК изисква императивно да са посочени тези допускания (чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК). В
съдържанието на договора за кредит не е посочено и наличието или липсата на право на
отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и
другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на
потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 ЗПК, както
императивно изисква нормата на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. Такова право е посочено само в т.
VIII.4.2 от общите условия (л. 24), но по делото не само няма данни ответницата да е
подписала същите, но и те, макар да са неразделна част от договора съгласно чл. 11, ал. 2
ЗПК, не са част от съдържанието му по чл. 11, ал. 1 ЗПК, а именно в последното, а не и в
4
общите му условия/стандартния европейски формуляр, нормата на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК
изисква императивно да е посочено и това право на отказ от договора, и срока и условията
за неговото упражняване (чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК). И най-сетне, но не и по значение, в
съдържанието на същия индивидуален договор за кредит не е посочен и лихвеният процент
на ден, както императивно изисква нормата на чл. 11, ал. 1, т. 20, пр. последно ЗПК (л. 7-11).
Посочен е само уговореният годишен лихвен процент от 45.78 %, но не и лихвеният процент
на ден, а законодателят изисква императивно да са посочени и двата процента в отделните
точки съответно на чл. 11, ал. 1, т. 9 и на чл. 11, ал. 1, т. 20, пр. последно от ЗПК, поради
което са неоснователни доводите за противното на пълномощника на ищеца в молбата му от
31.05.2022 г. по делото, че лихвеният процент на ден можело да бъде изчислен, защото това
е ирелевантно и не санира обусловената и от неговата липса последица по чл. 22 ЗПК (л. 84).
А това означава, че този договор е недействителен/нищожен, защото при сключването му не
са спазени горепосочените императивни изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 и 20, и ал. 2 ЗПК
(чл. 22 ЗПК).
Въпреки това по същия нищожен договор, видно от представеното от ищеца
преводно нареждане и т. 1 на заключението на назначената по делото съдебно-
икономическа експертиза, което съдът възприема, поради неоспорването му от страните и
липсата на противоречие с останалите доказателства, ищецът е превел на 21.04.2021 г., по
банковата сметка на ответницата, обещаният кредит от 1000 лева (л. 29 и 164). За
погасяването му последната е извършила едно плащане по банков път на 15.05.2021 г. в
размер на 185.77 лева, с което е погасена главницата по първа погасителна вноска от 166.67
лева и договорната лихва на същата вноска от 19.10 лева, като не са извършвани други
плащания за погасяването му до приключване на съдебно дирене, видно от т. 2 ЗСИЕ (л.
164). Въпреки това процесният кредит не е обявяван от ищеца за предсрочно изискуем, като
заявлението му за издаване на заповедта в заповедното производство е подадено след
настъпване на 20.09.2021 г. на падежа по погасителния план за плащане на петата процесна
погасителна вноска (т. IV-6 ЗСИЕ, л. 163). Други релевантни доказателства не са
представени по делото.
При тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявените искове
по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване на процесните вземания по договора за кредит са
недоказани още в своето основание. Поради това, като неоснователни, следва да бъдат
отхвърлени изцяло, без преди това да бъдат обсъждани и по отношение на техния размер,
защото това се явява безпредметно. По делото се установи с оглед изложеното, че този
сключен от страните договор за кредит е недействителен/нищожен съгласно чл. 22 ЗПК,
защото не са подписани от ответницата общите му условия, а в съдържанието му не са
посочени и взетите предвид допускания по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, нито наличието или
липсата на право на отказ на потребителя от него, срока, в който това право може да бъде
упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4
и 6 ЗПК, както императивно изисква нормата на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, нито е посочен
5
лихвеният процент на ден, както императивно изисква чл. 11, ал. 1, т. 20, пр. последно ЗПК.
Поради това ответницата не дължи на ищеца уговорените в него договорни лихви,
респективно претендираните с иска такива от 19.10 лева от петата процесна погасителна
вноска по погасителния му план, уговорен в него, а само невърната към датата на
приключване на съдебното дирене сума от 814.23 лева от чиста стойност на получения
кредит от 1000 лева, след приспадане на внесената по банков път за погасяването му на
15.05.2021 г. сума от 185.77 лева (чл. 23 ЗПК). Не на това извъндоговорно основание по чл.
23 ЗПК обаче (като подлежаща на връщане, поради получаването й от ответницата без
основание по този нищожен договор за кредит) в случая се иска от ищеца признаване и на
нейното възникване и съществуване с главния му иск по чл. 422, ал. 1 ГПК до предявения му
размер от 166.67 лева, а на основание неизпълнение от ответницата на договора за кредит за
връщането на тази главница от петата погасителна вноска по погасителния план на този
договор (чл. 79, ал. 1 ЗЗД). Последният обаче е нищожен с оглед изложеното. Поради това,
дори и предявеният от ищеца главен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за 166.67 лева от невърната
част от 814.23 лева от предоставения по него кредит от 1000 лева, не може да се уважи на
това друго, незаявено от него в заявлението му в заповедното производство и в исковата му
молба по настоящото дело - извъндоговорно основание по чл. 23 ЗПК, защото това
противоречи на диспозитивното начало в процеса (чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК). Такава е и
практиката на ВКС по този въпрос, според която, в отношенията между страните по делото
и в случая не би могла да се приложи разпоредбата на чл. 23 ЗПК и признае за
съществуваща/присъди в полза на ищеца невърната чиста стойност на
кредита/претендираната с иска за главница част от 166.67 лева същата по делото, защото
няма да е налице идентичност в предмета на заповедното производство и на иска му по чл.
422 ГПК за съществуване и на това негово главно вземане по делото, защото със заповедта
по чл. 410 ГПК същото му е присъдено на основание неизпълнението/неплащането на
падежа на петата погасителна вноска по погасителния план по договора за кредит, а не на
основание чл. 23 ЗПК, като дадено без основание по същия нищожен договор (така и Опр.
84-2018-I т.о., в този смисъл и т. 11б от мотивите на ТР 4-2014-ОСГТК). Поради това
исковете му за съществуване на процесните вземания за главница от 166.67 лева, с 19.10
лева договорна лихва и законна лихва върху главницата от подаване на заявлението му в
съда на 23.09.2021 г. до изплащането й, се явяват недоказани още в своето основание,
защото е недействителен/нищожен договора за кредит, на основание
неизпълнението/неплащането на падежа на петата погасителна вноска по погасителния план
от който се претендира тяхното възникване и съществуване. Поради това такива негови
вземания от ответницата на това договорно основание не са възникнали и поради това
несъществуват към релевантната датата на приключване на съдебното дирене (чл. 235, ал. 3
ГПК). Ето защо исковете му за признаване по отношение на нея на тяхното съществуване
следва да се отхвърлят изцяло, като неоснователни, без преди това да бъдат обсъждани и по
отношение на техния размер, защото това се явява безпредметно (чл. 422, ал. 1 ГПК).
При този изход на делото, само ответницата има право да й бъдат присъдени
сторените от нея разноски по делото и в заповедното производство, в които обаче няма
6
данни същата да е сторила разноски (чл. 78, ал. 3 ГПК и т. 12 ТР 4-2014-ОСГТК). В
представените в тези производства от пълномощниците й обаче договори за правна защита и
съдействие е уговорено безплатното й процесуално представителство по същите на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА (л. 52 от делото и л. 40 от ч.гр.д. № 4340/2021 г. на СтРС). А
въпреки неоснователните доводи за противното на пълномощникът на ищеца, при
наличието на такива договори, с които е уговорено процесуалното й представителство при
условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, адвокатските възнаграждения се дължат и следва да се
присъдят на пълномощниците й в тези производства (Опр. № 257-2018-II т.о.). Според чл.
38, ал. 2, изр. 2 ЗА, съдът определя тези възнаграждения в размер не по-нисък от
предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да ги заплати. Според
приложимия в случая чл. 7, ал. 2, т. 1 от ДР на Наредба № 1/2004 г. (ДВ, бр. 64/2004 г.), тъй
като по делото няма данни пълномощникът да е регистриран по ДДС, минималното
адвокатско възнаграждение за защита на ответницата по настоящото дело е 300 лева, а
според приложимия в случая чл. 7, ал. 7 от ДР на Наредба № 1/2004 г. (ДВ, бр. 64/2004 г.),
тъй като няма данни пълномощникът й и в заповедното производство да е регистриран по
ДДС, минималното адвокатско възнаграждение за защитата й в същото производство е 300
лева, като при този изход на настоящото дело, ищецът следва да бъде осъден да заплати на
всеки от тези й пълномощници тези адвокатски възнаграждения по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
Воден от горните мотиви, С. районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни, предявените от И., с ЕИК -, със седалище и адрес
на управление -, искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на -,
с ЕГН **********, с адрес -, че му дължи сумата от 166.67 лева за главница от неплатена на
падежа пета погасителна вноска по индивидуален договор за потребителски кредит SO №
2485/21.04.2021 г., с 19.10 лева договорна лихва от същата вноска от 20.09.2021 г. до
20.09.2021 г., и законна лихва върху главницата от 23.09.2021 г. до изплащането й, за
изпълнение на които парични задължения е издадена заповед № 1495/23.09.2021 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 4340 по описа за 2021 г. на
С. районен съд.
ОСЪЖДА И. с п.а., да заплати на адвокат -, с ЕГН **********, с адрес на
упражняване на дейността: -, сумата от 300 лева за адвокатско възнаграждение за оказано по
настоящото дело безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА на
ответницата -.
ОСЪЖДА И. с п.а., да заплати на адвокат -, с ЕГН **********, с адрес на
упражняване на дейността: -, сумата от 300 лева за адвокатско възнаграждение за оказано по
ч.гр.д. № 4340 по описа за 2021 г. на С. районен съд безплатно процесуално
представителство по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА на длъжника -.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред С. окръжен съд в двуседмичен срок от
7
връчването му на страните по делото.
Съдия при Районен съд – С.: _______________________
8