Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.Плевен, 27.08.2020
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, в публично съдебно
заседание на четиринадесети юли през две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
Членове: РЕНИ ГЕОРГИЕВА
ЕМИЛИЯ
КУНЧЕВА
при секретаря Анелия Докузова, като разгледа докладваното от съдията Кунчева в.гр.дело № 280 по описа за
2020 година, на основание данните
по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид:
Въззивно производство по реда на чл.
258 и сл. ГПК.
С решение № 114 от 22.01.2020 г. на
Плевенски районен съд, постановено по гр.д. № 3836/2019 г., съдът е признал на
основание чл. 422, вр. с чл. 124 ГПК по отношение на ответника В.Н.И., че дължи
на кредитора „***“ ЕООД /погрешно изписана фирма „***“ ООД/, със седалище гр.
София, сумата от 1870 лв. – главница, дължима по договор за предоставяне на
потребителски кредит без обезпечение от 06.02.2013 г.; сумата от 571,57 лв. –
договорна лихва за периода 06.02.2013 г. до 28.01.2017 г.; сумата 550,09 лв. –
мораторна лихва за периода 29.01.2017 г. до 05.02.2019 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението – 07.02.2019 г., до изплащане на
вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение № 531/08.02.2019 г.
по ч.гр.д. № 854/2019 г. на Плевенски районен съд.
Постъпила е въззивна жалба срещу така
постановеното решение от В.Н.И., подадена чрез пълномощника му адв. Н.Д. ***. В
жалбата е наведен довод, че атакуваното с нея решение е неправилно, тъй като е
необосновано и постановено в противоречие с материалния закон. Изложени са
оплаквания за неправилност на решаващите изводи на районния съд във връзка с
уведомяването на въззивника за извършената цесия на вземането, във връзка със
своевременно направеното от него възражение за изтекла погасителна давност,
както по отношение на главницата, така и на претендираните лихви, и във връзка
с размера на вземането, определен от съда без да бъдат съобразени данните по
приетото заключение на вещото лице, което не е оспорено от страните.
Въззивникът претендира отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на
предявения иск.
Ответникът по въззивната жалба „***“
ЕООД гр. София изразява становище за нейната неоснователност и моли окръжния
съд да потвърди обжалваното решение. Становището е обосновано в представения
писмен отговор на жалбата от процесуалния представител на страната адв. М.Х. ***.
Като взе предвид данните по делото,
оплакванията във въззивната жалба и наведените от страните доводи, настоящият
съдебен състав на Плевенски окръжен съд намира жалбата за допустима и
неоснователна, предвид следните съображения:
Пред първоинстанционния съд е
предявен иск по реда на чл. 422 ГПК
за установяване вземането, присъдено в полза на кредитора „***“ ЕООД гр. София срещу длъжника В.Н.И.,***,
със заповед № 531 от 08.02.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 854/2019 г. по описа на Плевенски районен съд,
както следва: сумата от 1870 лв., представляваща неизплатена главница по
договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение от 06.02.2013
г.; сумата от 571,57 лв. – договорна лихва за периода 06.02.2013 г. до
28.01.2017 г.; сумата от 550,09 лв. – мораторна лихва за периода 29.01.2017 г.
до 05.02.2019 г., ведно със законната лихва върху претендираната главница от
датата на подаване на заявлението – 07.02.2019 г.
Искът е предявен в указания от
заповедния съд срок, при наличието на подадено от длъжника възражение по чл.
414 ГПК, с оглед на което същият се явява процесуално допустим.
От събраните по делото писмени
доказателства и приетото в първоинстанционното производство заключение на
вещото лице по назначената съдебно-икономическа експертиза се установява по
безспорен начин, че между „***“ АД, като кредитор, и ответника В.Н.И., като
кредитополучател, е бил сключен договор за предоставяне на потребителски кредит
без обезпечение на 06.02.2013 г., по силата на който банката е предоставила на
кредитополучателя сумата от 1870 лв.
и същият е усвоил сумата по кредита на 07.02.2013 г. Съгласно договора кредитът
е отпуснат с краен срок за погасяване 28.01.2017 г., при договорен лихвен
процент, включващ базовия лихвен процент на банката за потребителски кредити и
договорна надбавка от 0.5 пункта, и следва да се издължава на 48 месечни
анюитетни вноски, всяка от които в размер на 47,84 лв.
С договор за прехвърляне на парични
вземания от 31.01.2018 г. вземането по договора за потребителски кредит с
ответника-въззивник е било прехвърлено на ищеца-въззиваем „***“ ЕООД гр. София.
От заключението на вещото лице се
установява, че плащания по кредита от страна на кредитополучателя не са
извършвани, нито към първоначалния кредитор, нито към цесионера. Установява се
също така от заключението, че дължимите суми по отпуснатия кредит за главница,
възнаградителна лихва, начислена до крайния срок по договора, и мораторна лихва, начислена от крайния срок до датата на подаване на
заявлението, са в претендираните от въззиваемото дружество размери.
Въззивният съд приема, че в случая претендираното
вземане се основава на валидно облигационно правоотношение по договор за
потребителски кредит, сключен при условията на индивидуално договаряне на
клаузите и при спазване изискванията на ЗПК, което вземане е с настъпил падеж и
следователно е изискуемо към момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение и дължимо в претендираните размери за отделните му
компоненти.
В този смисъл, предявеният
установителен иск се явява доказан както по своето основание, така и по своя
размер.
Отделно от тези съображения,
въззивният съд споделя изцяло фактическите и правни изводи на
първоинстанционния съд, изложени в обжалваното решение, и на основание чл. 272 ГПК възприема същите като мотиви на настоящия съдебен акт.
Настоящият съдебен състав счита за
неоснователни релевираните във въззивната жалба оплаквания, касаещи
уведомяването на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането и направеното
в първоинстанционното производство възражение за изтекла погасителна давност. В
тази връзка следва да се има предвид, че съобщението, с което длъжникът се
известява, че вземането на неговия кредитор е прехвърлено на нов кредитор, не е
елемент от фактическия състав, който поражда действие по между страните по
самия договор за цесия, тъй като правата по цесията преминават върху цесионера
със сключването на договора. Длъжникът би могъл да възразява успешно за липсата
на уведомяване само ако едновременно с това твърди, респективно представи
доказателства, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този
кредитор лице до момента на уведомяването, каквито доказателства в случая не са
налице. Отделно от това при надлежно
връчване на всички книжа по
делото на ответника, в т.ч. и договора за цесия, приложен към исковата молба,
от момента на връчването се пораждат свързаните с този факт правни последици,
какъвто е и настоящият случай. Що се касае до възражението за погасителна
давност и наведените в тази връзка твърдения за изискуемост на вземането към
посочената датата, от която въззивникът счита, че е настъпила предсрочната му
изискуемост, следва да бъде посочено, че кредиторът не се позовава на
предсрочна изискуемост нито в депозираното пред районния съд заявление, нито в
исковата молба по реда на чл. 422 ГПК. Напротив, изрично е посочено, че към датата на
заявлението е настъпил крайният срок по договора за потребителски кредит, до
който момент е начислена договорената възнаградителна лихва, след което са
начислявани само мораторни лихви. От настъпилия падеж по договора – 28.01.2017
г. до датата на подаване на заявлението – 07.02.2019 г. не е изтекъл нито предвиденият
в закона петгодишен давностен срок по отношение на вземането за главница и за
възнаградителни лихви, нито краткият тригодишен давностен срок по отношение на
претендираните мораторни лихви. В контекста на тези съображения, неоснователно
се явява и оплакването във въззивната жалба, че не са съобразени посочените от
вещото лице като дължими суми по отделните компоненти на вземането, различни от
претендираните, като се има предвид, че
в тази му част заключението представя вариант за изчисляване на вземането, който въззивният
съд счита за неправилен.
Предвид гореизложените съображения,
обжалваното решение на Плевенски районен съд е правилно и подлежи на
потвърждаване.
Въззиваемата страна не е
претендирала разноски и с оглед изхода на спора, разноски в настоящото
производство не следва да бъдат присъждани.
Така мотивиран и на основание чл.
271, ал. 1 ГПК, Плевенският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 114 от
22.01.2020 г. на Районен съд – Плевен, постановено по гр.д. № 3836/2019 г.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: