№ 423
гр. Стара Загора, 13.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Генчо Атанасов
при участието на секретаря Живка М. Димитрова
като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело №
20235530100189 по описа за 2023 година
Предявен е първоначален иск с правно основание чл.108 ЗС и насрещен иск с правно
основание чл.72, ал.2 ЗС.
Ищецът В. С. Т. твърди в исковата си молба, че на 06.07.2018 г. за 800 лв. закупил
куче порода „Чихуахуа”, което към момента на продажбата било на 3 месеца - родено било
на 22.03.2018 г. Името му по документи било А.Г.О. (накратко „О.”). Полът му бил мъжки,
било късокосместо и бежово на цвят. Закупил го от сертифициран развъдник за кучета в
гр.Харманли със селекционер Б.Р.. Кучето било породисто и с родословно дърво до
четвърто поколение и предците му били с призове. При покупката имало поставени всички
изискуеми ваксини за възрастта му. Към днешна дата пазарната му цена била 1500-1600лв.
Веднага след закупуването му ищецът го отвел във ветеринарна клиника, където му издали
паспорт № ... и му поставили микрочип (транспондер) с № .... Ищецът притежавал баркода
на траспондера. Ищецът редовно се грижел за имунизациите и обезпаразитяването на О..
Във ветеринарната клиника на д-р И. К. имало досие, в което били отбелязани всичките му
посещения, включително и операция за херния. Ищецът бил изключително привързан към
О., който също бил привързан към него. По това време ищецът имал приятелка на име М.
М.. Тя добре познавала О., а също и той нея. Ищецът работел като таксиметров шофьор.
През есента на 2020 г. - на 23 ноември, му съобщили, че спрямо него била издадена
европейска заповед за арест на основание трафик на мигранти в република Гърция. Тъй като
знаел, че няма нищо общо с това обвинение, че не бил посещавал Гърция и че не се
занимавал с трафик на мигранти, не се разтревожил особено и предположил, че създалото се
недоразумение ще приключи бързо. Останал с впечатление, че ще бъде задържан за няколко
дни, през което време фактите ще се изяснят, след което ще го пуснат. Бащата на ищеца С.
1
В. Т. по това време отсъствал от града и затова помолил колегата си Г. Х. О. и приятелката
си М. М. да вземат за три дни кучето, след което баща му, като се върне в града, да го поеме
от М.. Дал им ключ за вкъщи. Те отишли и взели кучето. М. взела и паспорта му, както и
всички принадлежности, които ищецът купувал, включително храната и дрешките му.
Когато баща му отишъл при М. да вземе кучето от нея три дни по-късно, тя отказала да му
го предаде. Казала, че ще го задържи и излъгала баща му, че така се била разбрала с ищеца.
Баща му нямал връзка с него и повярвал. М. само му върнала ключа, но ищецът нито водил
подобен разговор с нея, нито имал намерение да й дава кучето си. В това време той бил
задържан с европейска заповед за арест с мярка за неотклонение и не можел да направи
нищо. Оказало се, че го издирвали, защото в негово отсъствие имало постановена задочна
осъдителна присъда за трафик на мигранти, каквото деяние ищецът не бил извършил.
Наложило се да намери адвокат в Гърция, който да обжалва присъдата. Бил оправдан пред
горната инстанция, но докато това станало, минали цели 18 месеца, през което време
ищецът бил задържан. На 16.06.2022 г. бил освободен от ареста, прибрал се и първото нещо,
което направил, било да отиде в заведението „Линдо” в кв.Самара-3, където М. М. работела
като ..., и да си поиска кучето. Тя се стъписала, като видяла ищеца. Той поискал да си вземе
кучето от нея, но тя му заявила, че не може да му го даде. Като попитал защо, тя му казала,
че го била подарила на леля си - ответницата С. Б. - и че леля й много се била привързала
към О.. Нямало да се съгласи да го върне. Ищецът заявил, че е готов да си плати за грижите,
които били полагани за кучето в негово отсъствие, но че безалтернативно си искал кучето
обратно на всяка цена. М. се скрила вътре в кухнята на заведението, където достъпът на
външни лица бил забранен, за да прекрати разговора и повече не пожела да говорят. Ищецът
правил много опити да говори с нея по телефона. Тя го отхвърляла или не вдигала. Сетне
явно блокирала номера на ищеца, защото повече не могъл да се свърже с нея. Преди това
обаче му заявила, че трябва да забрави кучето, ако не иска неприятности. Изпратила
заплашителен SMS, в който го плашела, че ако не престане да търси кучето, ще даде адреса
му на двама биячи, които тя назовавала като „М.” и „Д.Ц.”. Ищецът подал жалба в
прокуратурата за това, че М. М. обсебила негова собственост - кучето му О., без негово
знание и съгласие. Прокуратурата започнала проверка, но повярвала на твърденията на М.,
че ищецът й подарил кучето. Такова нещо категорично нямало - нито за момент не стоял
въпросът той да се разделя с кучето си. Прокуратурата отказала да образува производство за
обсебване на чужда собственост. Ищецът обжалвал постановлението на Районна
прокуратура, но то било потвърдено от Окръжна прокуратура Стара Загора. Дарението като
вид договор с правна уредба в чл.225-227 от ЗЗД, имало само две възможни форми, в които
да се материализира волеизявлението за дарение на движима вещ, които форми били
изрично посочени в чл.225, ал.2 от ЗЗД: или чрез писмена форма с нотариална заверка на
подписите на страните, или чрез предаване на вещта от дарителя на дарения. В конкретния
случай нито имало писмен договор с нотариална заверка на подписите, нито имало
предаване на кучето от ищеца на М.. Това, че помолил нея и колегата му да вземат и гледат
кучето три дни, докато го поеме баща му, не можело да се приравни на волеизявление за
дарение. Ищецът отишъл във ветеринарната клиника, която издала паспорта на кучето - „...”
2
на ул.... ..., където кучето имало досие и където му била правена операция от херния.
Разговарял лично с д-р И. Т. К., собственик на ветеринарната клиника, който му обяснил, че
в клиниката не се допускало издаване на нов паспорт на нов собственик без съгласието на
досегашния собственик; клиниката не била издавала паспорт на нов собственик; в случая
обаче в досието на кучето имало добавен нов собственик по настояване на някаква жена,
която твърдяла, че живее с досегашния собственик и че ищецът бил съгласен и тя да бъде
добавена като собственик на О.. Това станало в отсъствие на д-р К. и съпругата му, които
били на почивка. Служителка на клиниката допуснала нарушение в принципа за получаване
на съгласие от досегашния собственик на кучето и без основание добавила втори
собственик на кучето, но без да има съгласието на ищеца в качеството му на негов
собственик. Д-р К. се извинил за създалата се ситуация. Той бил категоричен, че нов паспорт
на О. от неговата клиника не бил издаван. Ищецът направил проверка и в Областна
дирекция по безопасност на храните Стара Загора, където в информационна система
(регистъра) на БАБХ - ВетИС, се съхранявали данни за всяко регистрирано куче,
включително и за О.. По писмено искане на ищеца му било издадено удостоверение, че
наистина ответницата била вписана като втори собственик, без да бъде упоменато
основание за това, но заради личните данни не изписали името й в удостоверението. От него
се виждало, че наистина имало само един паспорт на кучето, който бил издаден на името на
ищеца от 06.07.2018 г. - датата, на която го купил; и че наистина местодомуването на кучето
съвпадало с неговия адрес. Виждало се и че на 08.03.2022 г., когато бил още задържан,
местодомуването на кучето било сменено на адреса на ответницата. Видно било също, че
ищецът бил собственик на кучето, както и че на 08.03.2021 г. било въведено като
собственик и второ лице - това била ответницата, която без основание била записана като
собственик. Предмет на интерес в случая била движима вещ - куче, притежаващо уникална
идентификация - чрез имплантирания в него микрочип. Единственият пропуск на ищеца
бил, че не извършил административната регистрация на кучето в Община Стара Загора по
общинската Наредба за реда и условията при отглеждане на животни в населените места на
Община Стара Загора, която в чл. 21 предвиждала имунизация, ваксинация и
обезпаразитяване на домашните любимци и поставяне на микрочип, вследствие на което на
кучето се издавал „административен паспорт”. Но този документ не бил документ за
собственост, а бил документ за административен контрол по спазването на наредбата и за
целите на събираните от общината такси, съгласно чл.22 от Наредбата. Елементите от
фактическия състав на ревандикационния иск били следните: 1/ Ищецът да е собственик на
вещта - в конкретния случай той бил собственик на процесното животно, което
удостоверявал с документите, получени при покупката му, а освен това бил вписан като
собственик и в медицинското досие на кучето, намиращо се във Ветеринарната клиника,
издала и паспорта му, както и в електронния регистър на БАБХ - ВетИС. 2/ Ответникът да
не е собственик на вещта - в конкретния случай ответницата не била собственик на
процесното куче О., порода Чихуахуа. За да е собственик, ответницата трябвало да придобие
собствеността на правно основание, годно да породи в нейна полза право на собственост.
Такова изначално липсвало. Тя не получила годни права. Ако била получила фактическата
3
си власт от бившата приятелка на ищеца М. М., то М. М. никога не била имала правата
върху кучето, та да й ги транслира. 3/ Ответникът да владее фактически вещта - в случая
процесното куче О., порода Чихуахуа. Ответницата го гледала в дома си на адрес гр.Стара
Загора ..., което било потвърдено от медицинските записи във Ветеринарната клиника и в
информационна система (регистър) на БАБХ - ВетИС и от познати на ищеца. Ищецът моли
съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответницата
С. Г. Б., че ищецът е собственик на движима вещ: куче порода „Чихуахуа”, родено на
22.03.2018г., с име по документи за произход А.Г.О., мъжки пол, бежово на цвят, с поставен
транспондер № ... и в качеството й на владеещ несобственик, да я осъди да му предаде
владението на процесната вещ. Претендира разноски.
Ответницата С. Г. Б. оспорва предявения иск. Била собственик на куче, порода
„Чихуахуа“, мъжки пол, родено на 22.03.2018 г., с кремав цвят. Кучето й било подарено от
племенницата й М. М. Т.а през месец ноември 2020 г. От своя страна, М. М. М. придобила
кучето от В. С. Т., който не разполагал с възможност да полага грижа за него и на това
основание й го подарил, съответно предал за по-нататъшно отглеждане в съответствие с
физиологичните и поведенческите му особености като негов нов собственик. Оспорва
съдържащите се в исковата молба твърдения, че притежаваното от нея куче представлява и
или е идентично с куче с име А.Г.О., порода Чихуахуа - Късмокосмест, роден на 22.03.2018
г., с издаден на 10.07.2018 г. сертификат за родословие. Оспорва твърдението, че ищецът е
закупил кучето от посочения в исковата молба развъдник. Оспорва твърдението, че ищецът
редовно се грижил за кучето, което е подарил на племенницата й, съответно, че било
редовно имунизирано, обгрижвано и обезпаразитявано. Ищецът не полагал грижи за кучето,
което предал в собственост на племенницата на ответницата. В края на месец ноември 2020
г. ищецът се обадил на племенницата й, че бил задържан с европейска заповед в Първо
районно управление на МВР, гр.Стара Загора, като й казал, че занапред не може да се грижи
за кучето си - порода Чихуаха, на 2 г., поради което й го подарява, тъй като кучето я
познавало и било привързано към нея. Ищецът бил уверен, че щял да бъде осъден, че щял да
получи дългогодишна присъда и занапред нямало как да полага каквито и да било грижи за
кучето, поради което й го давал. Ищецът извикал племенницата на ответницата в Първо
РПУ Стара Загора, където й дал ключовете от квартирата си. Извикал свой колега, който да
я закарал до квартирата му и след това да я върнел в Първо РПУ. Ищецът поръчал на
племенницата на ответницата да му донесе и яке, защото му било студено. С колегата му
племенницата отишла до квартирата на ищеца. Още в асансьора на сградата се чувало как
кучето вие. След като отворила вратата на жилището, тя била потресена от видяното -
кучето било в уплашено, стресирано, измръзнало, гладно и жадно. Вътре нямало осветление,
а след като включила осветлението, била изумена от обстановката, кучешки изпражнения
навсякъде и миризма от урина. Така, както й казал ищецът, племенницата на ответницата
взела паспорта на кучето от мястото, където се намирал. Тя започнала да се грижи за кучето,
като направила всичко възможно за неговото възстановяване. Поради това че тя имала други
кучета, които били в период на разгонване, както и че в този период била допълнително
ангажирана с предстоящо раждане на внуче, тя потърсила бащата на ищеца, за да вземе за
4
известно време кучето. Той категорично отказал и заявил, че не може да се грижи за син в
затвора и за куче. След това и с разговор с ответницата, племенницата й решила да й
предаде кучето, за да се грижи тя за него като негов собственик. Приемайки кучето,
ответницата извършила всички необходими действия за неговата регистрация както в
Община Стара Загора, така и в единната информационна система на БАБХ. Понеже
племенницата на ответницата била за много кратко време собственик на кучето, тя не
заявила това обстоятелство в информационната система на БАБХ. В съответствие обаче с
действащата нормативна уредба, ответницата направила нужното заявление и била добавена
като нов собственик както във ветеринарномедицинския паспорт на кучето, така и в
информационната система на БАБХ. През лятото на 2022 г. паспортът бил забравен в един
от хотелите, в който били отседнали. Когато го потърсили, от хотела заявили, че не бил
намерен. В съответствие със Закона за местните данъци и такси ответницата декларирала в
Община Стара Загора притежаваното от нея куче, от който момент започнала да заплаща и
дължимите задължения към местния фиск. До този момент кучето не е било регистрирано
като домашно животно на територията на Община Стара Загора и за него не били плащани
каквито и да било такси. От момента, в който приела и придобила собствеността върху
кучето, полагала грижи за неговия живот и здраве. На първия преглед, на който го завела, се
установило, че кучето не било гледано, не било обезпаразитявано, имало глисти, тении и
било недохранено. Започнало лечение, което продължило повече от месец. Почти всеки ден
го водила на лекар за процедури. Лекарите били впечатлени от изпражненията на кучето -
топки от глисти и тении. Казвали, че такова нещо не били наблюдавали при домашни
животни в своята практика. Близо две години кучето живеело при ответницата и се
чувствало като част от семейството й. Осигурявала му се най-скъпата и качествена храна за
кучета, най-добрите медикаменти и ваксини, редовно било обезпаразитявано.
Привързаността й към него била в такава степен, че където и да отидели той бил с тях, което
било свързано с изключително много разноски - такси за хотели, средства за храна,
консумативи, дрехи, кучешки приспособления. Разходите й до този момент били повече от
5000.00 лв. Ответницата не познавала ищеца, никога не го била виждала и нямала какъвто и
да било контакт с него. Счита, че кучето е нейна собственост, поради което моли съда да
отхвърли предявения иск. При условията на евентуалност предявява насрещен иск, като
моли съда да осъди ищеца да й заплати разходите за отглеждане на О. в размер на 5000.00
лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата
молба до окончателното плащане.
Ответницата по първоначалната искова молба С. Г. Б. е подала насрещна искова
молба против ищеца В. С. Т.. В насрещната искова молба Б. твърди, че през месец ноември
2020 г. племенницата й М. М. М. й подарила куче порода „Чихуахуа“, мъжки пол, родено на
22.03.2018 г. с кремав цвят. Кучето й било предадено от неин познат, който не можел да се
грижи за него, поради задържането му в арест и предстоящо дълго отсъствие. Когато
племенницата й отишла да вземе кучето от мястото, където познатият й казал и за което й
бил дал ключ да влезе, тя намерила животинчето в изключително тежко състояние -
5
недохранено, жадно, без каквито и да било условия за живот. От момента, в който приела и
придобила собствеността върху кучето си, насрещната ищца полагала ежедневни грижи за
неговия живот и здраве. На първия преглед, на който го завела, се установило, че кучето не
било гледано, не било обезпаразитявано, имало глисти, тении и било недохранено.
Започнало лечение, което продължило повече от месец. Почти всеки ден го водила на лекар
за процедури. Лекарите били впечатлени от изпражненията на кучето - топки от глисти и
тении. Казвали, че такова нещо не били наблюдавали при домашни животни в своята
практика. Близо две години кучето живеело при насрещната ищца и се чувствало като част
от семейството й. Осигурявали му се най-скъпата и качествена храна за кучета, най-добрите
медикаменти и ваксини, редовно било обезпаразитявано. Привързаността й към него била в
такава степен, че където и да отидела то било с нея, което е свързано с изключително много
разноски - такси за хотели, средства за храна, консумативи, дрехи, кучешки
приспособления. Разходите й до този момент били повече от 5000.00 лв. Насрещната ищца
моли съда при условията на евентуалност и ако бъде уважен предявеният против нея по
гр.д. № 189/2023г. по описа на Районен съд гр.Стара Загора иск, да осъди насрещния
ответник В. С. Т. да й заплати сумата от 5000.00 лв., представляваща стойността на
извършените от нея разходи в т.ч. разходи за храна, играчки, каишки за обезпаразитяване,
дрешки, медикаменти, ваксини, ветеринарномедицински прегледи и обслужване, заплатени
нощувки, за отглеждане на кучето, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на завеждане на исковата молба до окончателното плащане.
Ответникът по насрещния иск В. С. Т. оспорва изцяло твърденията, че се грижел зле
за кучето си О.. Той бил привързан към него, а също и то към ответника. Грижил се за
кучето от тримесечната му възраст като за свое дете. Противоречиво било оспорването на
идентичността на кучето, защото ответницата заявявала, че М. М. взела кучето от него. Бил
налице един много сигурен начин за идентифициране на кучето - това бил имплантираният
в него микрочип (транспондер) с номер на микрочипа № .... Всеки ветеринар, който
разполагал с елементарна апаратура, можел да прочете номера на транспондера и да разбере
дали това бил О.. А в досието на О. във ветеринарната лаборатория и в регистъра на БАБХ
се виждал този номер на микрочипа. Ответницата по първоначалния иск имала качеството
на държател по отношение на вещта. Тя твърдяла, че придобила собственост чрез дарение от
своята племенница, но нейната племенница никога не била ставала собственик на
процесното куче. Следователно насрещната ищца не придобила валидно собственост върху
тази вещ - куче. Тя твърдяла, че получила кучето от племенницата си като дарение - т.е. не
можела да се позовава на разпоредбата на чл.78 от ЗС, който като фактически състав
предвиждал възмездно придобИ.е на движима вещ. Ищцата по насрещния иск нямала
статута на владелец, тъй като добре знаела, че кучето не било нейна собственост и
признавала че племенницата й М. М. М. придобила кучето от В. С. Т., т.е. кучето било и
собственост на насрещния ответник, от която собственост нито се отказвал, нито я
прехвърлял. Насрещната ищца била обикновен държател на кучето О. и дължала връщането
му на собственика. Ако й били признати и правата на недобросъвестния владелец, съгласно
чл.73 ал.2 от ЗС, то на нея се дължали само необходимите за запазването на вещта разноски,
6
а не полезни или луксозни разходи: за хотели, за скъпи храни, за ненужни „зоостоки" и др.
Единственото, което по чл.73 ал.2 от ЗС се дължало, били обичайните разходи за храна.
Насрещният ответник задоволил всички нужди на О. от дрешки, каишки, нашийници и
кожени нагръдници. Той ги купувал и ги имал вкъщи, а племенницата на насрещната ищца
ги взела от дома му, наред със здравния паспорт на животното без негово знание и без
негово съгласие. Кучето нямало нужда от нищо повече.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, намери за установено следното.
Предявен е осъдителен иск за защита правото на собственост с правно основание
чл.108 от ЗС. Искът по чл.108 от ЗС представлява претенция на носителя на вещното право
за връщане на вещта от лицето, което неоснователно я владее или държи. Целта на защитата
е да върне фактическата власт на титуляря на вещното право, който притежава и правото да
владее вещта. Уважаването на този иск е обусловено от установяването на три кумулативно
дадени предпоставки: ищецът да е собственик на вещта, вещта да се владее или държи от
ответника и владението или държането да е без основание.
В случая предмет на предявения ревандикационен иск е движима вещ - куче порода
„Чихуахуа”, родено на 22.03.2018г., с име по документи за произход А.Г.О., мъжки пол,
бежово на цвят, с поставен транспондер № ..., за която ищецът твърди, че е негова
собственост и че се владее неоснователно от ответницата.
Ищецът установява правото си на собственост върху посочената движима вещ с
Договор за покупко-продажба от 05.07.2018 г. /л.86 от делото/. Представено е също така
Удостоверение от 10.07.2018 г. на Федерация по кинология за Европа, в което като
собственик на процесното куче е вписан ищецът, а като селекционер – посоченият в договор
за продажба продавач. От Уведомление изх.№ 334/06.07.2018 г. на д-р И. Т. К. е видно, че на
куче, собственост на ищеца, е издаден паспорт № ... и му е поставен транспондер с № ....
Според Писмо изх.№ СЗ-3686/13.09.2022 г. на ОДБХ – Стара Загора на посочените номера
на паспорт и транспондер /микрочип/ отговаря куче с данни, съответстващи на изложените
в исковата молба.
От горепосочените писмени доказателства съдът приема за установено, че на
05.07.2018 г. ищецът е станал собственик на движимата вещ - куче порода „Чихуахуа”,
предмет на предявения ревандикационен иск.
В отговора на исковата молба ответницата е направила възражение за придобИ.е на
собствеността върху процесното куче на деривативно основание. Твърди се, че кучето е
било дарено от ищеца на племенницата на ищцата – М. М., която, от своя страна, дарила
кучето на ищцата.
Предвид тези твърдения на ответницата е важно да се отбележи, че съгласно
разпоредбата на чл.225, ал.1 ЗЗД дарението е договор, с който дарителят отстъпва веднага и
безвъзмездно нещо на дарения, който го приема. Съществен елемент на дарението е
наличието на типична и непосредствен правна цел на сделката /кауза/ - дарствено
7
намерение. Намерението да се дари се изразява в съгласието на дарителя нещо да премине
от неговото имущество в имуществото на дарения без насрещен еквивалент. Дарственото
намерение не се предполага, а следва да бъде доказано от страната, която го твърди /в този
смисъл са решение № 355 от 9.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 430/2011 г., II г. о., ГК и
решение № 98 от 20.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 520/2012 г., IV г. о., ГК/.
За изясняване на твърдените от ответната страна обстоятелства са разпитани
свидетелите С. В. Т., Г. Х. О. и М. М. М.. Свидетелят С. В. Т. /баща на ищеца/ сочи, че В.
бил задържан, поради което неговият колега Г. отишъл в квартирата му с М., която взела
кучето да се грижи за него, докато го освободят. На следващия ден свидетелят се обадил по
телефона на М., която му казала, че за момента тя се грижи за кучето. Впоследствие искал да
вземе кучето, но тя не му отговаряла на телефоните повиквания. След това я виждал
няколко пъти, но М. казала, че няма да му даде кучето. Чувал се с В., който настоявал
свидетелят да вземе кучето. Свидетелят Г. Х. О. сочи, че с В. били колеги. През месец
ноември 2020 г. В. му се обадил и казал: „Задържан съм, ела до Районното в Стара Загора“.
Свидетелят се срещнал с ищеца и чакали М.. Когато последната дошла, В. им казал да идат
да му вземат багажа. С М. се разбрали, докато се изяснят работите, тя да гледа кучето, но ако
стане нещо за по-дълго време, кучето да го вземе бащата на В.. Отишли до дома на В. и
заедно влезли с М. в апартамента. М. взела храна, дрехите на кучето и багаж за В.. Сочи, че
кучето било бежово с бяло и се казвало О.. Според свидетеля М. взела и храна за кучето от
дома на В.. Свидетелката М. М. М. /племенница на ответницата/ заявява, че познава ищеца
от пет-шест години. Познава кучето на В. на име О., тъй като ищецът й го е оставял за по
един-два дни да се грижи за него. На 23.11.2020 г. по телефона й обадил В. и казал, че са го
задържали в Първо районно и я помолил да вземе кучето му от квартирата, тъй като бил
задържан за дълго и кучето щяло да умре самичко. Отишла в Първо районно, където ищецът
й дал ключовете и й казал да вземе каишката, дрешките и паспорта на кучето, за да се
обезпаразитява и ваксинира. Казал, че негов колега ще я закара до тях и да я върне. Казал да
му вземе и някакво яке. Взела кучето и якето и се върнали в Първо районно. Свидетелката
го попитала дали няма друг, който да гледа това куче, но ищецът казал, че единственият
човек, който можел да му помогне, била свидетелката. Казал, че й подарява кучето, тъй като
за в бъдеще нямало да има никаква възможност да се грижи за него. До дома му я закарал
неговият колега, който не се качил с нея. Твърди, че не е вземала храна от дома на В.. Взела
кучето да го гледа, но впоследствие очаквала раждане на внуче, кучето й се разгонило и
нямала възможност да го гледа. Няколкократно помолила бащата на В. да вземе кучето да се
грижи за него. Той категорично отказал. Кучето престояло у свидетелката около седмица и
половина, след което го подарила на леля си С. Б..
Според трайно установената практика на ВКС при преценка на свидетелските
показания съдът следва да обсъди, на първо място, установява ли се противоречие в
показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти,
съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои
свидетели следва да приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя
8
преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и
обстоятелства. При извършването на тази преценка съдът следва да изложи съображения
налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията на част от свидетелите и
защо. Само ако се приеме, че свидетелските показания са достоверни и са основани на
лични, преки и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за
доказани (решение №176/28.05.2011 г. по гр.д.№759/2010 г. на ІІ г.о. на ВКС и решение
№250/21.12.2015 г. по гр.д.№3897/2015 г., I г.о. на ВКС). Гласните доказателства, щом са
относими и допустими се преценяват от съда по вътрешно убеждение наред с останалите
доказателства при съобразяване на обстоятелството, че могат да са и евентуално
необективни /в този смисъл са решения на ВКС: № 65/16.07.2010 год. по гр.д.№ 4216/2008
год. на ІV г.о.; № 131 от 12.04.2013 год. по гр.д.№ 1/2013 год. и др./.
В случая двамата свидетели, които са очевидци на уговорките между ищеца и
лицето, на което се твърди от ответната страна, че е била прехвърлена собствеността върху
кучето, са Г. Х. О. и М. М. М.. Техните показанията се разминават по въпроса дали ищецът е
дарил кучето на М., или само й е предал временно фактическата власт върху него.
Свидетелката М. е от кръга на лицата по чл.172 ГПК, поради което преценката на
показанията й следва да се съобрази с останалите доказателства по делото, както се отчете
възможната й заинтересованост. Освен това, както става ясно от представените по делото
Постановление за отказ да се образува досъдебно производство от 10.08.2022 г. на РП -
Стара Загора и Постановление от 26.09.2022 г. на ОП – Стара Загора, срещу М. е била
извършвана проверка за престъпление по чл.206 НК /обсебване/ във връзка с
разпореждането с процесното куче. Това обстоятелство също сочи на възможна
заинтересуваност на свидетелката с оглед избягването на наказателна отговорност. На
следващо място, твърденията на свидетелката М., че предоставянето на фактическата власт
върху кучето е извършено от ищеца с намерението да прояви щедрост по отношение на нея,
т.е. да я надари, се опровергават от показанията на незаинтересования свидетел Г. Х. О.,
който сочи, че кучето е било предадено от ищеца на свидетелката единствено с намерението
последната временно да полага грижи да него. Показанията на този свидетел се подкрепят от
показанията на свидетеля С. В. Т., който е контактувал с М. непосредствено след
получаването на кучето и е бил информация за уговорките им от В.. В показанията на Т.
липсва информация за намерение на ищеца да дари кучето на свидетелката М..
Действително този свидетел е от кръга на посочените в чл.172 ГПК, но няма данни неговата
заинтересованост да е повлияла на способността и желанието му вярно да възприеме
фактите и добросъвестно да ги възпроизведе в показанията си пред съда.
Изложеното обуславя извода, че показанията на свидетеля Г. Х. О. следва да бъдат
кредитирани, а показанията на свидетелката М. М. М., като неподкрепени от останалия
доказателствен материал по делото, не могат да се приемат за достоверни.
Поради изложеното съдът намира да недоказано възражението на ответницата, че
между ищеца и М. М. М. е възникнало правоотношение по договор за дарение, по силата на
който собствеността върху процесното куче е преминала от правната сфера на ищеца в
9
патримониума на М.. Всъщност от свидетелските показания на Г. Х. О. и С. В. Т., които
съдът приема за достоверни по посочените по-горе съображевния, се установява, че между
ищеца и М. е възникнало правоотношение по договор за влог. С този договор влогодателят
предава движима вещ на влогоприемателя, който я получава със задължение да я пази и
върне – чл.250, ал.1 ЗЗД. Договорът за влог няма вещно-прехвърлително действие, поради
което по силата на същия не е могло да настъпи транслиране на собствеността от ищеца към
М. М.. С оглед на това твърденият договор за дарение между М. и ответницата не е могъл
да породи вещно действие и правото на собственост върху кучето не е преминало в
правната сфера на приобретателката. В тази хипотеза законодателят не е предвидил
изключение от принципа, че никой не може да прехвърли повече права, отколкото сам
притежава, поради което правното действие на горния договор следва да се определя от
посоченото правило. Разпоредбата на чл.257 ЗЗД изрично забранява на влогопиремателя да
се разпорежда с вещта, предмет на договора. Единствената възможност М. М.
законосъобразно да се освободи от задължението си да пази вещта е била да поиска от
районния съд разрешение да продаде вложената вещ на публична продан – чл.255, ал.2 ЗЗД.
В устните състезания ответната страна се позовава на разпоредбата на чл.11, ал.2,
предл. посл. от Закона за защита на животните /ЗЗЖ/, като счита, че е налице специален
придобивен способ, по силата на който е станала собственик на процесното куче. С оглед
на това следва да се отбележи, че поначало правото на ответника да прави възражения
срещу предявения иск се преклудира с изтичане срока за отговор на исковата молба по
чл.131, ал.1 от ГПК /в този смисъл т.4 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ВКС
по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК/. По силата на изричната разпоредба на чл. 133, във връзка с
чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността
ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към
този момент факти. В случая правопогасяващото възражение на ответницата е въведено в
процеса след изтичане на срока по чл.131, ал.1 ГПК и не се основава на нововъзникнал факт,
поради което е преклудирано и не може да бъде преценявано от съда по същество.
За пълнота следва да се отбележи, че нормата на чл.11, ал.2 ЗЗЖ е задължаваща и
предписва на своите адресати извършването на определени действия. Доколкото ЗЗЖ
урежда правоотношения от административно естество, посочената норма не предвижда
някакво ново основание за изгубване на правото на собственост, различно от установените
в чл.99 ЗС. Никъде в ЗЗЖ не е уредено, че като последица от неосъществяване на
преписаното поведение възниква право на собственост на оригинерно основание. Ето защо
предвиденото в чл.11, ал.2 ЗЗЖ предаване на животното на нов собственик във всички
случаи изисква сключването на правна сделка, годна да прехвърли правото на собственост.
От представената по делото Справка от интегрираната информационна система на
БАБХ /ВетИс/ от 06.10.2023 г. е видно, че ищецът е вписан като собственик на процесното
куче на 22.03.2018 г. и не е заличен, а ответницата е вписана като собственик през периода
08.03.2021 г. – 13.09.2022 г. Вписването е извършено в клиниката на д-р И. Т. К.. При
разпита си по делото посоченият ветеринарен лекар сочи, че ответницата не е представила
10
документ за прехвърляне на собствеността върху кучето. Единствено въз основа на нейните
твърдения, че е актуалният собственик, е била вписана в регистъра като втори собственик,
но при завръщане на ищеца е била заличена. Както беше посочено, транслирането на
собствеността върху процесната движима вещ е могло да настъпи единствено въз основа на
правна сделка с вещен ефект, данни за каквато няма, поради което административната
регистрация на ответницата като собственик е ирелевантна за правото на собственост. По
същата причина без значение за собствеността е и извършената от ответницата регистрация
на кучето в Община Стара Загора, установена с представеното Удостоверение № 17-17-
28/18.03.2021 г.
Следователно от събраните по делото доказателства се установява наличието на
първата предпоставка за основателността на иска по чл.108 ЗС, а именно, че ищецът е
собственик на вещта, предмет на иска.
Ответницата оспорва, че кучето, което тя владее, е идентично с претендираното с
исковата молба. Истинността на това нейно твърдение обаче е оборена от посочените по-
горе писмени доказателства, в които е отразен индивидуалният номер на кучето от
ветеринарномедицинския паспорт, както и от показанията на свидетелите И. Т. К. и Н. Е. К.,
които категорично сочат, че става въпрос за едно и също куче, което е владяно от ищеца, а
впоследствие – от ответницата.
Поради това съдът намира за доказана и втората предпоставка за уважаване на
ревандикационния иск – упражняване на фактическа власт върху вещта, предмет на иска, от
ответницата.
В хода на производството не са представени доказателства за наличието на
ограничено вещно право или облигационно правоотношение, по силата на което
ответницата да владее спорната вещ на правно основание. Предвид това съдът счита, че
ответницата владее вещта без правно основание, което означава, че е налице и третата
предпоставка за уважаване на иска за собственост.
По тези съображения съдът намира, че предявеният иск по чл.108 от ЗС за
установяване по отношение на ответницата, че ищeцът е собственик на куче порода
„Чихуахуа”, родено на 22.03.2018г., с име по документи за произход А.Г.О., мъжки пол,
бежово на цвят, с поставен транспондер № ..., и за осъждане на ответницата да предаде на
ищеца владението на гореописаната движима вещ, е основателен и следва да бъде уважен.
Предвид уважаване на първоначалния иск следва да бъде разгледан и предявеният
при условие на евентуалност насрещен иск с правно основание чл.72, ал.2 от ЗС - за
заплащане на извършени от насрещната ищца необходими разноски в качеството й на
добросъвестен владелец за запазване на чужда движима вещ - куче порода „Чихуахуа”.
В случая от показанията на свидетелката М. М., за които в тази им част липсва
основание да се приемат за недостоверни, се установява, че ищцата по насрещния иск е
имала правното положение на добросъвестен владелец по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС, тъй
като е владеела кучето на правно основание, годно да я направи собственик – договор за
дарение. По делото не са събрани доказателства, оборващи презумпцията по чл.70, ал.2 ЗС,
11
поради което следва да се приеме, че до предявяване на ревандикационния иск С. Б. не е
знаела, че праводателката й М. М. не собственик на спорното куче.
Съгласно разпоредбата на чл.72, ал.2 ЗС добросъвестният владелец може да иска да
му се заплатят необходимите разноски, които е направил за запазване на вещта. Необходими
са тези разноски, които се правят, за да се запази вещта, т.е. разноските, без които вещта би
се повредила или загинала. Когато вещта е животно, тези разноски се налагат от естеството
на самата вещ, защото без тях животното би умряло /в този смисъл Таджер В., „Владение“,
София: Софи-Р, 1991, стр.140/.
Изхождайки от горното, в разглеждания случай като необходими следва да бъдат
квалифицирани разноските за храна, обезпаразитяване и ваксинации на процесното куче,
тъй като тези разноски са свързани непосредствено с опазване на живота и здравето му.
По въпроса за стойността на един храноден на куче порода „Чихуахуа“ по делото е
изслушана първоначална и повторна съдебна ветеринарно-медицинска експертиза. Според
заключението на първоначалната експертиза, изпълнена от К. И. У., стойността на един
храноден е 7,33 лв., а според заключението на повторната експертиза, изпълнена от Д. М.
М., тази стойност е 0,75 лв. за гранулирана храна и 2,30 лв. за консерви/паучове. Съдът
възприема заключението на повторната съдебно-техническа експертиза, отчитайки
обективността на експертните изводи, осигурена с използваната методика от вещото лице, и
научната и логическа обоснованост на заключението.
С оглед посоченото от вещото лице Д. М. в с.з. на 16.04.2024 г., че в практиката се
използват и двата вида храни, съдът приема средна стойност на един храноден в размер на
1,53 лв. (0,75+2,30/2). Предвид уточнението на експерта, че за процесния период цените на
кучешките храни са били с 25 – 30% по-ниски, тази стойност следва да бъде намалена със
средно 27,5%, в резултат на което се получава стойност на един храноден в размер на 1,11
лв.
По делото не е спорно, че М. М. е получила фактическата власт върху кучето на
23.11.2020 г., като в показанията си същата сочи, че го е предала на ответницата около
седмица и половина по-късно. Поради това следва да се приеме, че ответницата владее
вещта от началото на месец декември 2020 г. Следователно за периода от 01.12.2020 г. до
деня преди предявяване на иска за връщане на вещта – 11.01.2023 г. /772/ дни, ответницата е
направила разноски за изхранване на процесното куче в размер на 856,93 лв.
От показанията на свидетелите М. М. М. и Н. Е. К. се установява, че през времето,
през което С. Б. е владяла спорното куче, същото е било редовно обезпаразитявано.
От заключението на първоначална съдебна ветеринарно-медицинска експертиза се
установява, че разходите за обезпаразитяване са от порядъка на 30 лв. месечно.
Следователно за периода 01.12.2020 г. – 11.01.2023 г. /26 месеца/ направените от С. Б.
разходи за обезпаразитяване са в размер на 780 лв.
Разпитаният по делото свидетел Н. Е. К. сочи, че кучето е било ежегодно
ваксинирано от Б..
12
От заключението на първоначална съдебна ветеринарно-медицинска експертиза се
установява, че разходите за задължителната ежегодна ваксинация против бяс са в размер на
35-40 лв. месечно.
Следователно за периода 01.12.2020 г. – 11.01.2023 г. /3 години/, като се вземе
предвид средна стойност на една ваксинация от 37,50 лв., направените от С. Б. разходи за
ваксинации на кучето са в размер на 112,50 лв.
Ищцата по насрещния иск е представила по делото фискални бонове и разписки,
съдържанието на които е анализирано от вещото лице-икономист В. Е. Н. по комплексната
икономико-ветеринарномедицинска експертиза. По-голямата част от разходите са описани
общо като „зоостоки“, „аксесоари“, „манипулации“, „ветеринарни услуги“ и „лекарства“,
което не дава възможност да се направи извод за естеството на конкретния разход от гледна
точка на необходимостта му за запазване живота и здравето на животното, респ. дали този
разход не е включен във вече определените такива за храна, ваксинации и обезпаразитяване.
Останалите разходи /като копиране на снимки, кучешки дрехи, такси за домашен любимец в
хотели/ изобщо не могат да бъдат квалифицирани като необходими по смисъла на чл.72,
ал.2 от ЗС.
По тези съображения съдът намира, че общият размер на доказаните необходими
разноски чл.72, ал.2 от ЗС, извършени от С. Б. като добросъвестен владелец на процесното
куче, е 1749,42 лв. /856,93 лв. за храна, 780 лв. за обезпаразитяване и 112,50 лв. за
ваксинациии/. Ето защо предявеният от С. Б. против В. Т. иск по чл.72, ал.2 от ЗС е
основателен и следва да бъде уважен до този размер, а в останалата част до претендирания
размер 5000 лв. искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
На основание чл. 78, ал.1 и ал.3 от ГПК следва да бъде осъдена ответницата да
заплати на ищеца и ответник по насрещния иск направените по делото разноски съобразно
уважения първоначален иск и отхвърлената част от насрещния иск в размер на 745,97 лв.,
представляващи държавна такса, заплатена част от адвокатско възнаграждение в размер на
400 лв. и възнаграждение на вещи лица. На основание чл. 78, ал.3 от ГПК следва да бъде
осъден ответникът по насрещния иск да заплати на ищцата по този иск направените по
делото разноски съобразно уважената част от насрещния иск в размер на 265,56 лв.,
представляващи държавни такси, адвокатско възнаграждение за защита по насрещния иск в
размер на 250 лв. (1/2 от заплатеното възнаграждение за защита по делото) и
възнаграждения на вещи лица.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С. Г. Б. от гр. Стара Загора, ..., ЕГН
**********, че В. С. Т. от гр.Стара Загора, ..., ЕГН ********** е собственик на куче порода
„Чихуахуа”, родено на 22.03.2018 г., с име по документи за произход А.Г.О., мъжки пол,
13
бежово на цвят, с поставен транспондер № ..., и ОСЪЖДА С. Г. Б. от гр. Стара Загора, ...,
ЕГН ********** да предаде на В. С. Т. от гр.Стара Загора, ..., ЕГН ********** владението
на гореописаното куче.
ОСЪЖДА В. С. Т. от гр.Стара Загора, ..., ЕГН ********** да заплати на С. Г. Б. от
гр. Стара Загора, ... ЕГН ********** сумата 1749,42 лева, представляваща необходими
разноски по чл.72, ал.2 от ЗС, направени в качеството на добросъвестен владелец на куче
порода „Чихуахуа”, родено на 22.03.2018 г., с име по документи за произход А.Г.О., мъжки
пол, бежово на цвят, с поставен транспондер № ..., като ОТХВЪРЛЯ иска в останалата част
до претендирания размер 5000 лева като неоснователен.
ОСЪЖДА С. Г. Б. от гр. Стара Загора, ... ЕГН ********** да заплати на В. С. Т. от
гр.Стара Загора, ..., ЕГН ********** сумата 745,97 лева, представляваща разноски по
делото.
ОСЪЖДА В. С. Т. от гр.Стара Загора, ..., ЕГН ********** да заплати на С. Г. Б. от
гр. Стара Загора, ... ЕГН ********** сумата 265,56 лева, представляваща разноски по
делото.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред
Старозагорския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
14